М О Т И В И
към въззивна (нова) присъда от 07.02.2018
г.,
по в.н.о.х.д. № 413/18 г. по описа на СГС,
НО, ІІ въззивен състав
--------------------------------------------------------------------------------
Софийската
районна прокуратура (СРП) е оспорила в
срок с въззивен протест по реда на гл. ХХІ от НПК правилността на постановената
първоинстанционна присъда от 24.10.2017 г. по н.о.х.д. № 9005/16 г., с която СРС
(НО, 116 с.) е оправдал подс. К.Й.С. (ЕГН: **********) по обвинението за престъпление
по чл. 201 НК - за това, че на 04.04.2015 г. в гр. София, като длъжностно лице
е присвоил връчени в това му качество чужди пари – сумата от 1399 лв.,
собственост на „Б. БГ“ ООД.
С протеста и допълнителното
изложение към него се иска нова присъда и признаване на подс. С. за виновен (чл. 336, ал.1, т.2 НПК)
за горепосоченото деяние, като е направен анализ на установените (според
прокурора) пред факти и доказателствата в тяхна подкрепа. Отправен е и упрек
към тезата на СРС, че липсата на прецизно документиране на осъществяваните от С.
доставки на храна по различни обекти е направила обвинението недоказано по
несъмнен начин, като са изложени и контрааргументи. Протестът не се поддържа от
участващия пред въззивната инстанция прокурор, според когото правилното
решаване на делото налага потвърждаване на първоинстанционната присъда – теза,
лаконично споделена от подс. С. и неговия защитник (адв. Л.Л.) в с.з. на 07.02.2018 г.
Независимо от пасивната позиция на
прокуратурата, която по време на съдебното производство веднъж (пред СРС) не е
поддържала повдигнатото обвинение, а впоследствие (пред СГС) се разграничава и
от въззивния протест срещу оправдателната присъда, втората инстанция намери този протест за
основателен.
Присъдата е неправилна.
Основният порок в първоинстанционната съдебна дейност е неправилната
оценка на доказателствата, която като краен резултат е довела до грешни фактически
изводи относно изследваните събития, а оттам – и до необоснованост на
постановения акт. В обобщен вид, за да аргументира недоказаност на обвинението,
Софийският районен съд е приел, че порА.липса на редовно изготвени документи по
повод процесните доставки и тяхното отчитане от подс. С. „…е невъзможно да се установи на коя дата колко и какви храни са му били
възлагани за доставка“, както и че „…вписаните
бройки храна (…) няма как да бъдат проверени – дали именно те са дадени на
подс. С. и дали именно той е приел паричните суми за тях, тъй като не са били
съставяни складови разписки (…) или РКО, от които да е видно на коя дата, от
кое лице, каква сума е получил…“. Въз основа на тези констатации е
направено и заключението, че „след като
липсва процесуален способ, посредством който по несъмнен и категоричен начин да
се установи, че на инкриминираната дата подс. С. е получил процесната сума,
която впоследствие не отчел, пред съда не стои друга възможност, освен да
приложи разпоредбата на чл. 304 НПК…“ (цитати от стр. 4-5 от мотивите по
н.о.х.д. 9005/16 г. на СРС).
Изводите на Районния съд по съставомерните факти са грешни.
Втората инстанция по делото направи свой собствен анализ на същите
доказателствени материали и съобразно възможността по чл. 316 НПК, установи различни
фактически положения, без да събира нови доказателства. Допуснатата
необоснованост на присъдата съставлява процесуално нарушение, което е
отстранимо по въззивен ред и в тази връзка Софийският градски съд намери за
безспорно установени следните обстоятелства:
Подсъдимият К.Й.С. (ЕГН: **********)***87 г. Същият е българин и
български гражданин, с основно образование, неосъждан (реабилитиран), неженен и
е адресно регистриран в гр. София, ул. „******През м. март 2015 г. подс. С.
постъпил на работа като шофьор на автомобил за доставки в „Б. БГ“ ООД, за което бил сключен Трудов
договор № 39/16.03.2015 г. Според създадената от двамата управители
(свидетелите В. иИ.) фактическата организация на работата в посоченото
дружество и съгласно длъжностната характеристика на С., същият имал
задълженията ежедневно да доставя лично до крайните клиенти приготвената в
детската кухня храна (което всъщност бил и предметът на дейност на въпросната
фирма); да приема от получателите на доставките „на ръка“ паричните суми за
тяхното заплащане и да отчита същите в офиса в гр. София, бул. „******.
В началото на всеки работен ден подсъдимият получавал списък с обектите,
които трябва да бъдат посетени за доставки на храна. Адресатите на тези
доставки познавали визуално С., а според уговорката им с управителите на „Б.
БГ“ ООД, заплащането се извършвало не ежедневно, а на определен период от
време, за което дружеството издавало обща фактура с цялата дължима стойност. В
конкретно определен ден (обикновено – събота, когато също се извършвали
доставки) подсъдимият получавал съответните фактури от офиса на фирмата и
предавал същите (ведно с дневната храна) на крайните клиенти. От тях следвало
да получи отразената в документа сума, а след това – и да отчете последната по
споменатия вече ред.
На 04.04.2015 г. (събота) подс. С. бил на работа. Преди да започне
обичайната си разносна дейност, в офиса на „Б. БГ“ ООД той получил 4 фактури,
съставени на по-ранна дата (25.03.2015 г.) от управителя Б.И., по всяка от
които следвало да събере от клиентите и да отчете сумите за доставена храна за
определен период. Общата стойност на тези фактури възлизала на 1399 лв., а
индивидуализирани по отделно, били както следва: № 1409/25.03.2015 г. – за сумата
от 374 лв., с получател на доставката – „М.Т.“ ООД; № 1410/25.03.2015 г. – за сумата от 202 лв., с
получател на доставката – ЕТ „А.– ТС – Н.А.“; № 1411/25.03.2015 г. – за сумата
от 484 лв., с получател на доставката – „А.А.“ ЕООД; и № 1412/25.03.2015 г. –
за сумата от 339 лв., с получател на доставката – „Л. АПП“ ЕООД. Връчването на
посочените 4 счетоводни документи не било удостоверено с подпис на С., но в
ежедневната организационна дейност на „Б. БГ“ ООД нямало и такава практика.
Същия ден подсъдимият получил и експедиционен лист на обектите (частни
домове, частни и общински детски градини), които следва да обслужи, както и
самите хранителни продукти, предназначени за доставки, без обаче да бъде
съставена складова разписка с конкретен опис. Така, в рамките на работното му
време на 04.04.2015 г. С. посетил и 4-те обекта, от които следвало да събере
плащанията по гореспоменатите фактури. От свидетеля М. (управител на „М.Т.“
ООД) получил на ръка сумата от 374 лв. за доставката по фактура №
1409/25.03.2015 г.; от св. И. (служител в ЕТ „А.– ТС – Н.А.“) получил на ръка
сумата от 202 лв. за доставка по фактура № 1410/25.03.2015 г.; от св. С.
(управител на „А.А.“ ЕООД) получил на ръка сумата от 484 лв. за доставка по
фактура № 1411/25.03.2015 г. и от св. Т. (служител на фирма „Л. АПП“ ЕООД)
получил на ръка сумата от 339 лв. за доставка по фактура № 1412/25.03.2015 г.
Впоследствие, вместо да отчете общо събраната сума от 1399 лв. в офиса на „Б.
БГ“ ООД, още същия ден подс. С. напуснал работното си място; задържал
въпросните пари в себе си без да ги отчете, престанал да отговаря на мобилния
си телефон и се укрил от служители на дружеството. Опитите на св. Н.П.(офис –
асистент в „Б. БГ“ ООД) да се свърже с него в края на работния ден, за да
получи парите по доставките в размер на 1399 лв., останали неуспешни.
След 06.04.2015 г. (понеделник) подсъдимият не се явил на работа, което
мотивирало св. Б.И. (управител на „Б. БГ“ ООД) на 14.04.2015 г. да подаде жалба
за случая в СДВР/02 РУ. Междувременно представители на пострадалото дружество
(свидетелитеИ., В. и П.) осъществили връзка със свидетелите М., И., С. и Т.,
които потвърдили, че на 04.04.2015 г. С. е представил връчените му фактури и че
те са му заплатили дължимите по тях суми. Процесните 4 фактури били
осчетоводени във фирмата – доставчик, като приходи от продажби, но в
счетоводните справки на дружеството (по сметка „422“) било изрично отразено, че
плащането не е извършено и че сумите не са преминали през сметка „501“ (каса –
лева).
Това са новите фактически положения, които въззивният съд установи в
разрез с приетото от първата инстанция след направен самостоятелен анализ
на доказателствата.
Обстоятелствата, свързани с трудово-правния статус на подсъдимия в
процесното дружество, с пределите на неговите задължения като шофьор (вкл. -
относно боравенето с парични суми) и с ежедневната организация на дейността му,
са установени еднопосочно и не са били подложени на съмнение дори и от Районния
съд. В тази насока е достатъчно да бъдат съпоставени част от писмените
доказателства, приложени в досъдебното производство, а впоследствие – прочетени
и приети по реда на чл. 283 НПК при
съдебното разглеждане на делото (трудов договор № 39/16.03.2015 г. – л. 8 от
д.п. и подписана от С. длъжностна характеристика – л.32 от д.п.) с показанията
на двете групи обособени свидетели – тези, свързани пряко с дейността на „Б.
БГ“ ООД (В. – л. 54, н.о.х.д;И. – л. 55, н.о.х.д;П.– л. 55, гръб от н.о.х.д. и Б.
– л. 56, н.о.х.д.) и тези, представляващи фирмите, които са извършили четирите
инкриминирани плащания по издадените фактури (С. – л. 56, гръб от н.о.х.д; М. –
л. 82, гръб от н.о.х.д; Т. – л. 83, н.о.х.д; и И. – л. 83, гръб от н.о.х.д.).
Цитираните гласни доказателствени средства възпроизвеждат идентични факти около
принципната организация на дейността по доставките – относно доставяната от
подс. С. храна; нейното заплащане през определени периоди от време при
издаването на фактура от страна на „Б. БГ“ ООД; необходимостта от отчитането на
получените суми в офиса на фирмата – доставчик; липсата на утвърдена практика
подсъдимият да се подписва при получаването на дневните количества храна, които
да доставя (напр. чрез складова разписка), при връчване на фактурите, които да
предаде на клиентите, или при физическото получаване на паричните суми от последните.
Погрешно обаче, първата инстанция е надценила констатираните пропуски по документалното
оформяне на доставките и тяхното заплащане и е използвала тези
обстоятелства, за да мотивира невъзможността за доказване на обвинението.
Напротив, СГС прецени, че въпреки тези търговско-счетоводни пороци,
най-съществените съставомерни факти, касаещи присвояването на сумата от 1399
лв., могат да бъдат приети за несъмнено изяснени с изискуемия по чл. 303, ал.2 НПК интензитет.
От една страна, в допълнителното изложение към протеста прокурорът с
основание е възразил срещу това, че СРС е отдал прекомерно значение на липсата
на конкретни описи за вида и количествата на доставяната храна. Така е, защото
предмет на обвинението не е самата стока (хранителните продукти), доставена на
различните обекти на 04.04.2015 г., а конкретно цитираните суми, които (според
обвинителния акт) С. е получил от клиентите и е задържал в себе си без да ги
отчете пред „Б. БГ“ ООД.
В същото време, данните, че на 04.04.2015 г. подсъдимият не се е подписал
(напр. върху нарочно подготвени разписки) при фактическото приемане на сумите
по фактурите от свидетелите С., М., Т. и И., не водят до изначална невъзможност
връчването на инкриминираните парични средства да бъде обосновано с други
доказателствени способи. Именно тук Районният съд е пренебрегнал някои от
основните принципи на процесуалното доказване - че „доказателствата и
средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена
сила“ (л.14, ал.2 НПК) и че в наказателното производство „със свидетелски
показания могат да се установяват всички
факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриването на
обективната истина“ (чл. 117 НПК), включително и когато става дума за налични
парични суми, тяхното приемане или предаване (П., Ст., „Наказателен процес на
РБ. Обща част“, С., Сиби, 1996 г., с.117-118 и цитираната там съдебна практика
– напр. р. 458/55-ІІ, 256/55-ІІ, 622/56-ІІ, 179/55-І, 675/55-ІІ, 620/56-ІІ,
96/75-І и т.н.). Противното би означавало да се твърди, че размяната на стоково
– финансови престации може да бъде обосновавана единствено чрез прилагане на отчетни,
финансови и счетоводни документи и на практика би влязло в противоречие със
законовата (чл. 14, ал.2 НПК) забрана на формалните доказателства.
Вярно е, че изградените фактически отношения на доверие между дружеството
„Б. БГ“ ООД и четирите негови клиенти („М.Т.“ ООД, ЕТ „А.– ТС – Н.А.“, „А.А.“ ЕООД и „Л. АПП“ ЕООД), както и между
самите служители на въпросното дружество, са довели дотам, че обстоятелства
като приемането и предаването на стоки и парични средства да не бъдат формално
документирани чрез обичайните способи на гражданския правооборот (стокови или
складови разписки, касови ордери и т.н.). Но от гледна точка на наказателното
производство, на тези пропуски и пороци не следва да се придава фатално
значение, ако установяването на инкриминираните факти може да се постигне с
други способи. Така, че дори от гражданско-правен, счетоводен или данъчен
аспект, работната организация в „Б. БГ“ ООД да не е била докрай изрядна,
непосредствено събраните от СРС
показания на свидетелите В.,И., П.,
Б., С., М., Т. и И. и съпоставката на възпроизведените
чрез тях факти в достатъчна степен обосновава тезата на обвинението.
Преди всичко, по делото са налични заверени преписи на споменатите четири
фактури (л.9-12 от д.п.), които са били предявени на разпитаните свидетели,
прочетени и приети при условията на чл. 283 НПК, като във въпросните документи
недвусмислено е отразена стойността на доставките, подлежащи на заплащане от
крайните клиенти. В тази насока, дадените от свидетелите В. иИ. (л. 54-55 от
н.о.х.д.) разяснения какво отразяват цитираните фактури (как е формирана
стойността на услугата; защо са съставени с дата 25.03.2015 г.; каква е била
практиката по заплащането през определени периоди) звучи житейски логично и
практически приложимо. А изводът, че именно подс. С. е бил шофьорът, комуто е
било възложено да събере сумите от четирите процесни обекта, относим към
въпроса за авторството на деянието, може да се обоснове както с казаното от
В.,И. иП.пред първата инстанция в с.з. на 15.03.2017 г. (л. 55, н.о.х.д.), така
и с показанията на лицата, които са му заплатили сумите от името на крайните
клиенти и които са го идентифицирали непосредствено при разпитите си в съдебното
следствие (св. С., изрично назоваваща подсъдимия с името „К.“ – л. 56, гръб от
н.о.х.д; и свидетелите М., Т. и И., потвърждаващи, че познават С. именно във
връзка с функцията, която е осъществявал).
Най-съществените въпроси, които Районният съд е приел за недоказани (кой,
кога и какви пари е връчил на подсъдимия, с оглед задължението му
впоследствие да ги отчете), също намират своите отговори във вече споменатите
доказателствени източници. От името на дружеството „Б. БГ“ ООД свидетелите В.,И.
иП.са категорични, че при осъществяване на доставките на детска храна К.С. е
следвало да събере от представители на „М.Т.“ ООД, ЕТ „А.– ТС – Н.А.“, „А.А.“ ЕООД и „Л. АПП“ ЕООД дължимите по
четирите фактури плащания (1399 лв.), но тези твърдения не са изолирани. Те
кореспондират с изявленията на самите получатели на доставките – свидетелите С.,
М., Т. и И., които след предявяване на фактурите в съдебното следствие пред
първата инстанция ясно са потвърдили, че са заплатили лично на С. посочените в
тях суми. Показанията им могат да бъдат кредитирани, защото четиримата
свидетели не се познават помежду си, нямат интерес да лъжесвидетелстват; имали
са трайни и коректни отношения с фирмата – доставчики и нещо повече – нито един
от тях не е заявил пред СРС, че е бил несъгласен със стойността на доставките,
която е била вписана в тези счетоводни документи. Съвсем обяснимо и логично,
посочените свидетели не са могли да възпроизведат по спомени точния размер на
фактически заплатените суми, защото са разказвали за процесните събития близо 2
години след протичането им. Но за нуждите на делото е достатъчно, че въпросният
размер е бил надлежно отразен в цитираните счетоводни документи и че същите са
били предявени на свидетелите, които не са изразили резерви откъм
достоверността на съдържанието им. Най -
пунктуална в спомените си е св. М., чиято реплика (л. 82 – гръб, н.о.х.д.)
въззивният съд намери за необходимо да цитира дословно: „Спомням си , когато му дадох последните пари, в съботата преди
напускането му…“. Така че, противно на първата инстанция, СГС намери за
безспорно изяснен не само фактът на връчването на инкриминираните парични
средства у владение на подс. С., но и обстоятелствата, свързани с техния
размер.
Що се отнася до извода, че инкриминираната сума в общ размер на 1399 лв.
е била задържана от подс. С. (т.е. неотчетена в дружеството), същият
може да бъде обоснован не само от показанията на свидетелите В.,И.,П.и Б., но и
от заключението на допуснатата (л.60 и сл. от н.о.х.д.) и приета в с.з. на
24.10.2017 г. допълнителна икономическа експертиза (л. 95 от н.о.х.д.), по
време на която в.л. Г. не само е посетил офиса на „Б. БГ“ ООД и се е запознал
с относимите документи, но и писмено е
констатирал в съобразителната част на изложението си, че по три от процесните
фактури (№№ 1409, 1410 и 1412) „…сумите не са минали през с-ка 501 (лева)…“. Анализът
само на три от счетоводните документи, без включването на фактура №
1411/25.03.2015 г., е бил обяснен от самия експерт с факта, че е работил
единствено по материали, които са му били предоставени от представители на
дружеството. Иначе, Районният съд е имал основание да изключи от
доказателствата по делото изготвената при разследването и приета впоследствие
първа счетоводна експертиза на в.л. С. Николов (л. 48 от д.п.), макар и да е
направил това по съображения, различни
от тези на втората инстанция. Заключението на цитираната експертиза по никакъв
начин не разкрива необходимост от специални знания, които са налагали
назначаването й (чл.144, ал.1 НПК), защото в случая цялата дейност на вещото
лице е била сведена до това да опише четирите относими фактури, тяхната отделна
и обща стойност и да индивидуализира получателите на доставките –
обстоятелства, които могат да бъдат изяснени и при елементарна съпоставка на
документацията.
Също във връзка с отказа на подс. С. да се яви в офиса на „Б. БГ“ ООД
след получаването на четирите плащания, са достатъчно показателни и други факти,
които СГС отчете при анализа на наличните свидетелски показания – мистериозното
му „изчезване“ и „укриване“ от работодателя
след 04.04.2015 г.; неявяването му на работа в първия следващ работен ден
(понеделник, 06.04.2015 г.); съобщената пред св. Б.И. (л.54, гръб от н.о.х.д.)
информация от друг шофьор във фирмата (С.Т.), който е споделил, че е провел със
С. разговор по телефона и последният му е казал, че „..парите и отчета са в
него и няма проблеми“ и т.н. Изобщо, цялостното поведение на подсъдимия след
деня, в който е осъществил процесните 4 доставки, потвърждава тезата на
обвинението, че той не е представил пред дружеството получените суми, а ги е
задържал в себе си.
СРС неправилно е приел, че датата на инкриминираното деяние
(04.04.2015 г.), посочена в обвинителния акт, е останала недоказана (стр. 6 от
мотивите). За да легитимира извода си, първата инстанция е преценила като
изолирани приложените на л. 55/54 от д.п. частни документи, изхождащи от „Б.
БГ“ ООД (съпроводително писмо и опис на обектите) и споменаващи именно така
цитираната дата, и не ги е третирала като „писмени доказателства“ по смисъла на
чл. 112, ал.4 НПК. Тези материали е трябвало да бъдат съпоставени с
допълнително постъпилите по делото документи в хода на съдебното следствие
(л.62 и сл. от н.о.х.д.), които са били приобщени ведно с приетата експертиза
на в.л. Г., а впоследствие – и на основание чл. 283 НПК. Самият експерт е
посочил в заключението си, че е работил по „експедиционен лист за дата
04.04.2015 г.“, който е отразявал обектите за доставки въпросния ден и е бил
приложен в оригинал (л.67 от н.о.х.д.). Освен това, служебно извършена от въззивния съд календарна справка потвърждава,
че цитираната дата е била съботен ден, което пък съвпада с казаното от св. М. (л. 82 – гръб, н.о.х.д.), че последната
получена и заплатена на подсъдимия доставка е била „… в съботата преди
напускането му“. Така, че въпросът с датата може да се приеме за изяснен с
позоваването на горепосочените доказателствени източници. Що се отнася до
разликата между двете дати – тази на изготвяне на четирите фактури (25.03.2015
г.) и тази на тяхното заплащане (чрез фактическо предоставяне на сумите във
владение на подсъдимия на 04.04.2015 г.),
свидетелите В.,И. иП.(от името на „Б. БГ“ ООД) и С., М., Т. и И. (като
представители на фирмите – клиенти) са дали пред първата инстанция логични
разяснения, най-общо свеждащи се до това, че заплащането се е извършвало не за
всяка отделна доставка, а на периоди, след кумулиране в една фактура на няколко
дължими суми. Така, че от фактическа страна въззивният съд прие за несъмнено
установени всички обстоятелства, имащи съставомерно значение по предявеното обвинение – трудовата функция
на подсъдимия; връчените му на 04.04.2015 г. парични суми (и техния общ
размер); задължението му да ги отчете в офиса на „Б. БГ“ ООД и неговото
пренебрегване чрез фактическото задържане на парите у С.; напускането на
работното му място без предупреждение; невъзстановяване на сумата след
04.04.2015 г. и т.н.
Ето защо, извършвайки правна оценка на установените по
реда на чл. 316 НПК нови фактически положения, СГС стигна до извода, че с
поведението си на 04.04.2015 г. подс. К.Й.С. е извършил длъжностно присвояване
по чл. 201 НК.
Качеството му на длъжностно лице към 04.04.2015 г., като субект на посоченото престъпление, може
да бъде изведено както от легалната дефиниция на понятието в чл. 93, т.1, б.
„б“ НК (като лице, извършващо работа, свързана с пазене на чуждо имущество в
юридическо лице – „Б. БГ“ ООД, по силата на легитимно учредено трудово правоотношение и лично подписана длъжностна
характеристика), така и с позоваване на трайно застъпеното в съдебната практика
(П-7/87-Пл., Т.р.3/77-ОСНК, р. № № 204/88-ВК, 136/86-ІІІ, 30/89-І и мн.др.) виждане,
че шофьорите, включени чрез трудов договор в организационната структура на
съответното юридическо лице, придобиват длъжностно качество по отношение
връчваното им имущество (стоки за доставки, парични средства за отчитане,
гориво и т.н.).
От обективна страна, описаните
в обвинението суми по 4-те процесни плащания в общ размер на 1399 лв. отговарят
на признака „чужди пари“ и в този
смисъл могат да бъдат предмет на
престъплението по чл. 201 НК. Че същите са били собственост на „Б. БГ“ ООД, е видно
от самия характер на развилите се граждански правоотношения между посоченото
дружество и крайните клиенти, получили доставките. Заплатените за тях парични
средства са били дължими именно на фирмата – доставчик, а при приемането им
подс. С. е действал от нейно име. ПорА.това, същите са му били връчени именно в качеството на длъжностно лице със задължение да ги отчете в
служебния офис в гр. София, бул. „******. Отклонявайки се от това свое
задължение и променяйки намеренията си по отношение на връченото му имущество,
задържайки същото в себе си, без да го отчете, С. е осъществил неправомерно
фактическо разпореждане с чужди пари, съставляващо тяхното присвояване, а с това е реализирал и изпълнителното деяние на
престъплението.
От
субективна страна, подс. С. е осъществил престъплението с пряк умисъл по
смисъла на чл. 11, ал.2 НК. Той е съзнавал общественоопасния му характер (че задържа
в себе си неправомерно чужди парични средства, които е следвало да предаде в
офиса на дружеството), предвиждал е общественоопасните му последици (че
вследствие на това фактическо разпореждане ще бъде причинена вреда в размер на
1399 лв. и е искал (целял) тяхното настъпване като обективен резултат.
При постановяването на новата
(въззивна) присъда СГС прие, че следва да индивидуализира наказанието на подсъдимия при
условията на чл. 54 НК, порА.липсата на изключителни или многобройни смекчаващи
обстоятелства. По делото обаче, се установява превес на смекчаващите факти,
което налага размерът на предвиденото по чл. 201 НК наказание „лишаване от
свобода“ да бъде „приближен“ в по-голяма
степен до законовия минимум (при нормативни предели между 3 месеца и 8 години
лишаване от свобода). Добросъвестното процесуално поведение на С., неговото затруднено
материално положение и ниската му образованост (до начална степен) са все
фактори, които съдът отчете като смекчаващи обстоятелства, а последните два от
тях – и като евентуален мотив за реализирането на престъпната дейност. Макар и
двете предходни осъждания на подс. С. (влизащи помежду си в група по чл. 23,
ал.1 НК) да са били заличени от института на реабилитацията към дата 04.04.2015
г., няма пречка същите да бъдат отчитани на плоскостта на чл. 54, ал.2 НК като
отегчаващи факти (в този смисъл: р. 430/96-ІІ и р. 77/12-І), към които следва
да се прибави и сравнително високият размер на присвоената парична сума. ПорА.това,
въззивният съд прие за най-целесъобразно, с оглед разпоредбата на чл. 36 НК,
наложеното наказание да бъде „лишаване от
свобода“ за срок от две години, без да се прилагат кумулативните санкции
„конфискация“ (порА.липса на доказателства за налично имущество) и „лишаване от
права“ по чл. 37, ал.1, т.т. 6 и 7 НК. За постигане целите на наказанието и
преди всичко – за поправянето на подсъдимия, не е задължително той да изтърпява
ефективно лишаването от свобода. Отлагането
на изпълнението, на основание чл. 66, ал.1 НК, в случая е допустимо не само
порА.факта, че реабилитацията на С. е премахнала юридическите пречки за
„условно осъждане“, но и порА.виждането на съда, че евентуалното принудително
затворническо изолиране на лицето за подобно деяние, при това – близо 3 години
след неговото осъществяване, с нищо не би допринесло за личностното поправяне.
Напротив, определянето на максимален изпитателен срок от 5 години (предвид
двукратния вече досег на С. с разпоредбата на чл. 66 НК), в рамките на който
подсъдимият да направи още веднъж оценка на поведението си и стриктно да
съобразява същото с обществените правила и норми, е напълно достатъчно, за да
се постигнат личната и генерална превенция.
Закономерна последица от признаването
на подс. К.С. за виновен, е възлагането в негова тежест на направените по
делото разноски в общ размер на 458, 34 лв. (чл. 189, ал.3 НПК). Част от тях (125, 58 лв.)
са извършени в досъдебното производство, порА.което заплащането им следва да
стане по сметка на МВР. Останалата сума (332, 76 лв.), изплатена в съдебната
фаза като възнаграждения на вещи лица, подлежи на внасяне по сметка на ВСС,
като в тази връзка С. следва да бъде осъден и за сумата от 5 лв., съставляваща
стойността на служебното издаване на изпълнителен лист.
По тези съображения въззивният съд
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: