Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
23.11.2018 година, град
София,
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІI-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и пети
октомври през 2018година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана
Ружина,
след
като разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 15243 по описа на съда за 2015 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С Решение № ІІІ-91-271 от 17.07.2015 г., постановено по
гражданско дело № 17126 по описа за 2014 г. на Софийски районен съд, ІІІ
Гражданско отделение, 91 състав, съдът прекратил брака, сключен между В.С.К. и Л.А.К.,
като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи; предоставил
упражняването на родителските права по отношение на непълнолетното дете В.В.К.
на майката Л.А.К., при която определил местоживеенето му, с право на бащата В.С.К.
на лични отношения с детето всяка първа и трета седмица от месеца, като го
взема в 19 часа в петък и го връща в 19 часа в неделя, един месец през лятото,
който не съвпада с платения годишен отпуск на майката, през всяка четна година
– за официално обявените Коледни празници и за рождения ден на бащата, през
нечетна година –за Новогодишните празници и за рождения ден на детето, както и
за пролетната ваканция на детето всяка година; отхвърлил като неоснователен,
предявения от бащата иск да му се предостави упражняването на родителските
права; осъдил В.К. да заплаща на непълнолетния си синВ., лично и със съгласието
на неговата майка Л.К. месечна издръжка в размер на 200 лева, считано от
влизане в сила на решението за предоставяне на упражняването на родителските
права; предоставил ползването на семейното жилище, находящо се в гр. София, ж.
к. „Манастирски ливади“, ул. „*********представляващо къща, състояща се от два
етажа и приземен етаж, на двамата съпрузи поотделно, като постановил В.К. да
ползва втория етаж от жилището, на който се намирала и ползваната от детето
стая, а Л.К. да ползва стая на първия етаж и стая на приземния етаж, с общо
ползване на кухня, трапезария, хол и сервизни помещения, находящи се на първия
етаж; като осъдил всеки от съпрузите да заплати по сметка на СРС държавна такса
за прекратяване на брака в размер на 25 лева, а В.К. и 288 лева държавна такса
върху определената в полза на детето издръжка.
Недоволен от така постановеното решение останал В.С.К.,
ищец в първоинстанционното и въззивник в
настоящето производство, който обжалва същото в частите му относно вината, упражняването
на родителските права по отношение на дететоВ. и издръжката му от майката,
както и относно ползването на семейното жилище. Излага оплаквания за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, които подробно мотивира.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваните
части, като приеме, че вина за разстройството на брака има само жената, предостави
му упражняването на родителските права по отношение на непълнолетнияВ., като
осъди майката за издръжката му в минималния предвиден размер и му предостави ползването на посочената част от
семейното жилище. Претендира сторените по делото разноски за двете съдебни
инстанции.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира
сторените разноски по приложен списък. Окончателното си становище по делото
излага в писмени бележки, вх. № 142721/02.11.2018 г.
В писмения си отговор насрещната страна-Л.А.К., ответница
в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящето производство, оспорва
въззивната жалба като неоснователна и недоказана. Счита решението на
първоинстанционния съд в обжалваните части за допустимо, правилно, валидно,
както и за постановено без нарушения на съдопроизводствените правила и
материалния закон и обосновано. Излага подробни съображения. Моли съда да
постанови решение, с което да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваните
части.
В хода на съдебното дирене, лично, поддържа заявеното
становище и пледира решението на първоинстанционния съд да се потвърди в
обжалваните части. Окончателното си становище излага в писмени бележки, с вх. №
142582/01.11.2018 г.
В хода на производството, на 27.09.2018 г., роденото
от брака на страните дете В.В.К., е навършил пълнолетие. Предвид това, с
определение от 25.10.2018 г., постановено в открито съдебно заседание по
настоящето дело, е прекратено производството по гражданско дело № 17126 по
описа за 2014 г. на СРС, 91 състав по претенциите на страните по чл. 59, ал. 2
и следващите от СК-относно упражняването на родителските права по отношение на
това дете, неговото местоживеене, режима на лични отношения с неотглеждащия го
родител и издръжката му от последния, като Решение № ІІІ-91-271/17.07.2015 г.,
постановено по същото дело е обезсилено в тези части; прекратено е и
производството по настоящето дело по жалбата на В.К. относно решението в
частите му относно мерките за упражняване на родителските права по отношение наВ.
К. и издръжката му от неотглеждащия го родител. Горното определение не е
обжалвано от страните и като такова влязло в сила като на 02.11.2018 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от
обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което
същата е допустима.
С оглед предмета на въззивна проверка, очертан в
жалбата, въззивният съд констатира, че решението на първоинстанционния съд е
влязло в сила като необжалвано в частите му, досежно прекратяването на брака между
страните като дълбоко и непоправимо разстроен.
За да се
произнесе, въззивният съд взе предвид следното :
Производството пред Първоинстанционният съд било
образувано по предявен от В.С.К. брачен иск с правно основание чл. 49, ал. 3 от СК срещу Л.А.К., за прекратяване на брака им като дълбоко и непоправимо
разстроен по вина на жената, съединен с небрачни искове за упражняване на
родителските права по отношение на дететоВ., осъждане на майката за издръжката
му в размер на 85 лева и определяне на лични отношения на същата с детето.
Ищецът твърдял, че разстройството на брачната връзка настъпило поради
поведението на ответницата, довело до разрухата на семейството в морално и
материално отношение, като съвместното живеене на страните не било възможно.
Ответницата, в срока по чл. 131 от ГПК депозирала
насрещна искова молба, с правно основание чл. 49, ал. 3 от СК-за прекратяване
на брака между страните по вина на съпруга, а при алтернативност по вина на
двамата съпрузи, съединена с небрачни искове по чл. 59 и 56 от СК-за
предоставяне на упражняването на родителските права по отношение на дететоВ. и
определяне на местоживеенето му при нея, определяне на мерки за лични отношения
на детето с бащата и осъждането на последния за издръжката на детето, както и
за ползване на семейното жилище, като същото се разпредели между съпрузите,
като й се предостави ползването на първия етаж, на ищеца – на втория етаж, с
общо ползване на кухнята и трапезарията, намиращи се на първия етаж. Заявила
искане да запази брачното фамилно име К.. Като брачни провинения на съпруга
сочела създадена от същия извънбрачна връзка, като ищецът живеел с друга жена в
семейното им жилище, деспотичния му характер, като той й налагал своите
интереси, мнения и решения, проявяваното от него неоснователно недоверие към
нея, липсата на подкрепа и омаловажаването на действията й, незачитал труда й,
което отношение демонстрирал пред родените от брака деца.
За да постанови съдебния си акт в обжалваните части,
Първоинстанционният съд приел за установена следната фактическа обстановка :
Страните по спора били съпрузи, сключили граждански
брак на 20.07.1986 г., като съпругата приела да носи брачното фамилно име К.. .
От представения нотариален акт за собственост върху жилище,
дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ на В.С.К.
за апартамент *********, в гр. София, кв. „*********“, със застроена площ от
77,75 кв.м.
По делото били събрани гласни доказателства с разпита
на свидетелите Николай С.К., брат на ищеца, и Д.К.И., снаха на ответницата, чиито
показания били ценени при условията на чл. 172 от ГПК. С показанията на тези
свидетели се установявало, че страните обитават къща в ж. к. „Манастирски
ливади“, в коятоВ. имал самостоятелна стая, разположена на втория етаж, на
който етаж живеел и бащата му с друга жена, а на първия етаж живеела майката.
Отношенията на страните не били добри от дълго време, като ответницата не
участвала във финансирането на семейството, а всички разходи се поемали от
ищеца. КогатоВ. бил във втори клас, майката искала да отиде в манастир, като
ходела по манастири и други места, често отсъствала от дома си,като се
прибирала късно вечер, и не се грижела за децата и съпруга си ( свидетеля К.). Според
свидетелката И.., ответницата се грижела за семейството си, като била перфектна
домакиня, но ищецът все намирал причина да я обиди и нагруби. Когато тя била
бременна в 8-9 месец, той я изгонил и тя няколко седмици живяла при семейството
на свидетелката, през което време два пъти я водили в болница, а ищецът не я
търсел и не се интересувал от нея. След раждането наВ., ищецът я принудил да
напусне работа. Поради това, тя не можела да се грижи финансово за семейството
и децата. Той не се съобразявал с нейните желания и вижданията й как да
изглежда къщата им, поради което тя не участвала в обзавеждането й. Ищецът бил
служебно ангажиран осем часа дневно, като ответницата си стояла вкъщи, водела
детето на училище, на уроци, на конкурси, концерти, рождени дни и го прибирала.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложения закон, по свое убеждение, прие за установено следното :
Въззивният съд споделя в цялост установената от
Първоинстанционният съд фактическата обстановка, като не намира за нужно да я
преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК, правейки я по този
начин част от своя съдебен акт. Същата обаче следва да се допълни с безспорния
между страните факт, че същите и понастоящем съвместно обитават жилище,
находящо се на адрес в гр. София, ж. к. „Манастирски ливади“, ул. „*********представляващо
къща, състояща се от два етажа и приземен етаж, като втория етаж се обитавал от
въззивника и неговата съжителка, както и от пълнолетния син на страните, стая
от първия и от приземния етаж се ползвали самостоятелно от въззиваемата, а
останалите помещения на първия етаж-кухня, трапезария, хол и сервизни
помещения, се ползвали от общо.
Въззивният съд, като прецени показанията на
свидетелите К. и И.. по реда на чл. 172
от ГПК, кредитира същите в частите им, кореспондиращи с наведените от страните
твърдения, дадени в резултат на лични възприятия на същите свидетели за
изнесените пред съда факти. В този смисъл, показанията на свидетелят К., който
признава, че информацията за това, какво се случва в семейството на въззивника,
изнесена от него пред съда при разпита му на 29.06.2015 г. е придобита в
резултат на споделеното му от брат му, нямат никаква доказателствена стойност и
не следва да бъдат ценени от съда при неговото произнасяне по спора.
Показанията на свидетелите К. и Б.., касаещи грижите на страните за дететоВ. в
производството по определяне на привременни мерки относно родителските права и
издръжката му, също не следва да бъдат обсъждани, като неотносими към предмета
на доказване.
Други относими доказателства
за твърденията на страните не са ангажирани в настоящето производство.
При тази
фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна
страна :
По
жалбата в частта относно вината и разноските :
Жалбата е неоснователна в тази си част.
В първоинстанционното производство, всяка от страните валидно
е заявила искане за произнасяне по вината на съпрузите за разстройството на
брака, като, до приключване на устните състезания въззивникът не е навел конкретни
брачни провинения на съпругата си, представляващи основанието на брачния му
иск. Процесуалната му активност се ограничила до това да твърди, че е налице
разстройство на брака, възникнало по вина на ответницата, която „с поведението
си довело да разруха семейството, както в материално, така и в морално
отношение“, без да посочи в какви обективни действия на ответницата се е
обективирало соченото поведение, като липсват конкретно наведени твърдения за
виновно поведение на ответницата, стоящи в причинно следствена връзка с
настъпилото разстройство на брачната връзка. Доколкото твърденията на страните,
очертават предмета на доказване по делото, при липсата на такива надлежно
наведени твърдения, липсва и възможност за ангажиране на доказателства. По
исканията на страните и в обхвата на заявените от тях брачни провинения
първоинстанционният съд се произнесъл по вината на съпрузите, като е приел, че
същата е взаимна. Първоинстанционния съд стигнал до този извод, след анализ на
доказателствената съвкупност-в частност неоспорените социални доклади и
споделеното от дететоВ. при изслушването му от съда, както и признанията на
страните, установяващи, че преди прекратяването на брака всеки от съпрузите е
установил извънбрачна връзка, въззивника с лицето В.П. от 2012 г., а
въззиваемата – според собствените й признания в насрещния иск – от 2013 г.,
като П. живее в едно домакинство със страните по спора. Не е спорно между
страните също, че от преди установяването на съпружеско съжителство между
въззивника и П., всякакви отношения и нормално съпружеско общуване между
страните било преустановено. На свой ред въззиваемата навела като брачни
провинения на своя съпруг грубо и деспотично отношение към нея, омаловажаване
на труда й, както и установяването на извънбрачна връзка от него. С показанията
на свидетелката И.. се установява, че въззивникът действително е имал грубо
отношение към съпругата си, не се съобразявал с нейните мнения и желания, а
налагал своите, дезинтересирал се от брачната си връзка с въззиваемата, като в
един по-късен момент установил извънбрачна връзка и съжителство с трето лице,
продължаващо и сега. С това свое поведение въззивникът е допринесъл за
разкъсване на семейната общност, респективно за настъпване на разстройство на
брачната връзка между страните, правилно преценено от първоинстанционния съд
като дълбоко и непоправимо, което му поведение ангажира и брачната му вина.
Неоснователността на жалбата в частта относно вината и
с оглед разпоредбата на чл. 329 от ГПК предпоставя нейната неоснователност и в
частта относно разноските.
С оглед изложеното и поради съвпадението на правните
изводи на въззивния съд с тези изложени от първоинстанционния съд в обжалвания
съдебен акт, решението в обжалваната част относно вината на ищеца-жалбоподател
за разстройството на брака и разноските по делото не страда от сочените в
жалбата пороци, същото е допустимо, валидно, правилно и обосновано и като
такова следва да се потвърди.
По
жалбата в частта относно ползването на семейното жилище :
Жалбата е неоснователна и в тази си част.
Следва да се отбележи, че произнасянето на
първоинстанционния съд е в съответствие с разпоредбата на чл. 56, ал. 1,
изречение ІІ от СК (задължаваща съда служебно да се произнесе досежно
ползването на семейното жилище, в случаите, когато от брака има ненавършили
пълнолетие деца), както и със заявената претенция от въззиваемата да ползва
семейното жилище, съвместно с въззивника. Едновременно с това, липсва надлежно
заявена от въззивника в хода на първоинстанционното производство претенция за
ползване на семейното жилище. Такова искане практически за първи път се прави с
въззивната жалба, което е недопустимо. Следователно, в случая, при липсата на
надлежно сезиране на съда с претенция по чл. 56 от СК от въззивника, и в
рамките на заявеното от въззиваемата искане за разпределяне на ползването на
същото, произнасянето на първоинстанционния съд е правилно. Отделно от това, основателността
на претенцията по чл. 56 от СК се предпоставя от наличието на жилищна нужда. В
случая, въззивникът няма такава, доколкото притежава недвижим имот (лист 10 от
делото), като може да се направи извод, че жилищните му нужди са задоволени и чрез
притежавания от него собствен жилищен имот. За тези изводи на съда е без правно
значение обстоятелството кога е построено семейното жилище и с чии средства. Защитата
на въззивника с оглед изложените твърдения, че в построяването на семейното
жилище са вложени само негови средства, следва да се реализира по друг ред, а
не по реда на въззивното обжалване на постановеното по спора решение в частта
относно ползването на семейното жилище.
С оглед гореизложеното и поради съвпадението на
правните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалвания
съдебен акт следва да се потвърди в обжалваните части относно за вината на мъжа
за разстройството на брака, ползването на семейното жилище и разноските.
По
разноските :
Претенция за присъждане на разноски в производството
има само от страна на въззивника, като с оглед разпоредбата на чл. 329 от ГПК,
и независимо от изхода на делото същата се явява неоснователни и като такава
следва да бъде отхвърлена.
Така мотивиран, и на основание чл. 271 от ГПК,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен въззивен
състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № ІІІ-91-271 от 17.07.2015
г., постановено по гражданско дело № 17126 по описа за 2014 г. на Софийски
районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 91 състав, в обжалваните части относно
вината, ползването на семейното жилище и разноските.
ОТХВЪРЛЯ
претенцията на въззивника В.С.К. за
присъждане на сторените в настоящето производство разноски като неоснователна
по смисъла на чл. 329 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………