№ 1122
гр. София, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Анелия Ст. Янева
Яна Б.
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело
№ 20221100500988 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, изпратена по пощата на 23.9.2021 г., на
ищците Т. И. Г. и Й. Т. К. – малолетен, действащ чрез майка си Т. И. Г., срещу
решение № 20168849/06,8,2021 г., постановено по гражданско дело №
52150/2020 г. на Софийския районен съд, 35 състав, в частта, с която са
отхвърлени предявените от въззивниците срещу П. Б. Н. искове с правно
основание чл. 50 ЗЗД за сумата от по 2000 лева за всяка от ищците,
представляваща обезщетение за претърпените неимуществените вреди,
изразяващи се в стрес, уплаха и страдания, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от Т. И. Г. срещу П. Б. Н. иск за сумата от 4000 лева,
представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди,
изразяващи се в разходи за лечение на кучето Чарли и за покупка на кучето, в
частта, с която Т. И. Г. е осъден да заплати на П. Б. Н. на основание чл. 50 ЗЗД
сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 01.07.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
въззивниците са осъдени да заплатят на П. Б. Н. сумата от 740 лева,
представляваща разноски по предявения първоначален иск, а въззивникът Т.
И. Г. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на посоченото лице
сумата 196 лева, представляваща разноски по насрещния иск съразмерно на
уважената част.
Жалбоподателят Г. поддържа, че необосновано при уважаване на
насрещния иск първоинстанционният съд е приел за доказан факта на
1
ухапване на П. Б. Н. от кучето Чарли, както и посоченото лице да е имало
обосновани притеснения за заразяване с бяс. Сочи, че средната пазарна цена
на кучето Чарли била над определената от съдебно-оценителната експертиза.
И двамата жалбоподатели поддържат, че необосновано и в нарушение на
материалния закон при отхвърляне на предявените от тях искове, съдът е
приел, че поведението на П. Б. Н. не е било противоправно, че обезщетение не
се дължи, тъй като именно кучето Чарли е нападнало кучето на ответника Н.,
че на ищците не се следва обезщетение за неимуществени вреди от смъртта
на кучето компаньон, тъй като негов собственик е трето за спора лице.
Предвид изложеното молят съда да отмени решението на
първоинстанционния в цялата обжалвана част и да постанови друго, с което
да уважи изцяло предявените искове за обезщетения за имуществени и
неимуществени вреди и да отхвърли предявения насрещен иск. Претендират
разноски и за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна, ответник по първоначалните искове и ищец по
насрещния иск – П. Б. Н., оспорва жалбата при твърдения, че обжалваният
съдебен акт е правилен и законосъобразен. Моли въззивния съд да остави без
уважение жалбата на ищците и да потвърди решението на
първоинстанционния. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирани лица и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което следва да се приеме, че същата е
процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО
ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно.
По допустимостта на решението и правната квалификация на
исковете:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени в обективно и
субективно съединение осъдителни искове с правна квалификация чл. 45, ал.
1 ЗЗД , както и с насрещен иск с правна квалификация чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът Т. И. Г. /в исковата молба, уточнителната молба от 22.7.2020 г. и
отговора на насрещния иск от 09.2.2021 г./ твърди, че живее на семейни
начала с Т.К., с когото имат общо дете – ищецът Й. Т. К.. Т.К. бил собственик
на куче, порода мини шпиц, на име Чарли, което било отглеждано от
семейството от 2014 г. Поддържа, че на 01.7.2019 г., около 18,00 часа, заедно
с кучето и свидетеля Л.Я., бил на плажа в гр. Ахтопол – преминавали по
плажната ивица близо до водата. През това време на същия плаж във водата,
се намирал и ответникът П. Б. Н., който бил също с куче, порода питбул.
Кучето порода питбул, нападнало кучето на ищеца, като му причинило
наранявания. Ищецът и Т.К. незабавно потърсили ветеринарномедицинска
2
помощ, каквато била оказана на кучето, но въпреки това то починало.
Вследствие на инцидента и последвалата смърт на животното ищецът Г.
преживял стрес и уплаха, болка и страдание от загубата на домашния
любимец. Претърпял и имуществени вреди, изразяващи се в разходи за
оказаната ветеринарномедицинска помощ и в стойността на кучето.
Ищецът Й. Т. К., малолетен към момента на предявяване на иска,
действащ чрез своята майка Т. И. Г., поддържа, че не присъствал на
инцидента, намирал се в гр. Благоевград при баба си и дядо си. Първоначално
родителите му съобщили, че кучето Чарли се е изгубило. След като научил за
смъртта на кучето, преживял болки и страдания от загубата на домашния
любимец, стрес, вследствие на които се обострила и мигрената му.
Предвид изложеното ищецът Т. И. Г. претендира сумата 2000 лева,
представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, заедно
със законната лихва от 01.7.2019 г. до погасяване, както и сумата 4000 лева,
представляваща разноски за лечението на кучето и стойността на кучето /след
допуснато изменение на иска - с протоколно определение от 21.4.2021 г./.
Ищецът Й. Т. К. претендира сумата 2000 лева, представляваща обезщетение
за претърпените неимуществени вреди, заедно със законната лихва от
01.7.2019 г. до погасяване.
Ответникът П. Б. Н. оспорва исковете при твърдения, че кучето Чарли не
е собственост на ищците, а на трето лице. Оспорва именно кучето на ищеца да
е участвало в инцидента, както и че вследствие на него е починало. Оспорва
за ищеца Г. да са настъпили описаните в исковата молба имуществени и
неимуществени вреди, като поддържа, че е налице съпричиняване от страна
на това лице. Оспорва твърденията за търпени от ищеца Й. К. неимуществени
вреди.
Поддържа, че при описания в исковата молба инцидент намиращото се
под негов надзор куче, порода питбул, на име Арес, е било във водата, както и
че кучето на ищците го е нападнало - затичало се с лай към него и го захапало
за дясната ръка. От това ухапване му било причинено телесно увреждане –
рана на дясната ръка, за което потърсил лекарска помощ. Вследствие на това
претърпял болка и страдание от телесното уреждане, както и от последвалата
ваксина срещу тетенус, а също и стрес от инцидента и страх от заразяване с
бяс, против която болест не било препоръчително да си постави ваксина
заради друго заболяване. Тези вреди оценява на сумата 2500 лева, която
претендира от Т. Г., заедно със законната лихва от 01.7.2019 г. до погасяване
на задължението.
Ответникът по насрещния иск Т. И. Г. оспорва нараняванията на ищеца по
насрещния иск да са от ухапване на кучето Чарли, както и търпените вреди.
Поддържа, че е налице съпричиняване /доколкото и в отговора на насрещната
искова молба се съдържат твърдения, че кучето порода питбул е било без
поставен намордник, както и че ищецът Н. не е могъл да овладее животното/.
Основанието на иска са твърденията на страните за обстоятелствата, от
които извеждат претендираното право. Правната квалификация на
претенциите следва да се даде от съда служебно съобразно твърденията на
страните.
Според задължителните разяснения, дадени в т. 2 от постановление № 17
от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС някои съдилища допускат смесване на
отговорността при непозволено увреждане по чл. 49 и 50 ЗЗД. В този случай
3
следва да се има предвид, че, ако вредите са резултат на виновното поведение
на дееца и са настъпили при или по повод на изпълнение на възложената
работа, отговорността за този, който е възложил работата, пред увредения е
по чл. 49 ЗЗД. Ако вредите са резултат на вещта, с която си служи деецът, без
за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността за
този, който е възложил работата, е по чл. 50 ЗЗД, с изключение на случаите на
непреодолима сила, когато въобще не възниква отговорност за непозволено
увреждане. Възможни са и случаи, когато вредите настъпват в резултат както
от вещта, така и от виновното поведение на дадено лице. Тогава вече
отговорността на този, който е възложил работата и същевременно е
собственик на вредоносната вещ или когато тя се намира под негов надзор, се
основава едновременно на чл. 49 и 50 ЗЗД. В т. 3 на постановление № 4 от
30.X.1975 г. на Пленума на ВС е посочено, че въпреки дадените с т. 2 на
постановление № 17/63 г. указания, някои съдилища продължават да
допускат смесване на отговорността по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД, и
тази по чл. 50 ЗЗД. Необходимо е да се изясни, че отговорността на
собственика на дадена вещ за произлезлите от нея вреди, а също и
отговорността на лицето, под чийто надзор тя се намира, е основана главно на
обстоятелството, че техниката на производството изпреварва в някои случаи
техниката на безопасност на производството. Затова е налице отговорност
по чл. 50 ЗЗД, когато при ползване на вещта е допуснато нарушение на
предписани или други общоприети правила. Когато при ползване на вещта е
допуснато такова нарушение, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл.
49 ЗЗД. При невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл. 50 ЗЗД, а
при такава възможност - по чл. 45 ЗЗД.
И в първоначалната, и в насрещната искови молби се твърди наличие на
противоправно поведение – и на ответника по първоначалните искове, и на
ответника по насрещния. Ищците навеждат твърдения за неспазване от
противната страна на предписаните в нормативни актове правила, които
следва да се спазват при извеждането на питомни кучета. Поради това и
точната правна квалификация на всички искове е по чл. 45 ЗЗД. Погрешната
правна квалификация на исковете от първоинстанционния съд /по чл. 50 ЗЗД/
не води до недопустимост на решението, тъй като са разгледани релевираните
от страните факти. Ето защо решението е допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението:
Настоящият състав на въззивния съд намира, че решението е частично
неправилно в обжалваната част поради следните съображения:
Фактическият състав на регламентираната в чл. 45, ал. 1 ЗЗД деликтна
отговорност /на която се основават всички искове, предмет на делото/ изисква
наличието на следните елементи – деяние, вреда /имуществена или
неимуществена/, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина. Във всички случаи на непозволено увреждане
вината се предполага до доказване на противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, като в
тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по
несъмнен начин липсата на вина. Противоправността не подлежи на
доказване, доколкото изводът за наличието не е фактически, а представлява
правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от
гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от
фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението,
съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.
4
По общите факти:
Между страните не се спори по следните фактически обстоятелства, които
са установени и от доказателствата, а именно, че: на 01.7.2019 г., в периода
между 18,00 ч. и 20,00 ч., ищецът Т. И. Г. и ответникът П. Б. Н. са се
намирали на плажа в гр. Ахтопол; ищецът Т. И. Г. преминавал по плажната
ивица, придружен от свидетеля Л.П.Я., както и от животно компаньон – куче,
порода мини шпиц, мъжки пол, светла космена покривка, име Чарлли, родено
на 16.2.2014 г.; кучето е било собственост на Т.А.К., с когото посоченият
ищец живеел на семейни начала и който е баща на ищеца Й. Т. К.; в
посочения момент кучето Чарли се е намирало под надзора на ищеца Г. и е
било без повод; ответникът П. Б. Н. се намирал във водата, придружен от
своето животно компаньон – куче, порода питбул, тигров цвят, име Арес,
родено на 15.11.2012 г., собственост на трето за спора лице; кучето Арес е
било под надзора на ответника П. Б. Н., било е с каишка и повод, без
намордник; на брега на морето настъпило съприкосновение между двете
кучета; при това съприкосновение кучето Арес захапало кучето Чарли в
областта на гърба.
От показанията на свидетелите се установява, че на инцидента са
присъствали Л.П.Я., И.Н.В. и В.К.В. /разпитани в първоинстанционното
производство/. Свидетелят В. не заяви да е възприел началото на събитието –
погледнал едва след като чул писъци. От анализа на показанията на
свидетелите Л.Я. и И.В. се установява възражението на ответника, че първо
малкото куче - Чарли, лаейки, се е затичало към голямото куче и П. Н..
Единственият, който непосредствено е възприел този факт, е свидетелят В.,
който сочи: „от нищото се появи едно малко куче, тичайки към П. и Арес“.
Свидетелят Л.Я. заявява, че в вървял по-напред от кучето Чарли, както и
следното: „чух, че кучето залая, извърнах се наляво, в този момент видях, че
от водата излиза голямо куче…….., което се устреми към малкото куче“. Тези
показания не опровергават показанията на свидетеля В., а ги подкрепят,
доколкото свидетелят Л.Я. сочи, първо да е чул лая на кучето Чарли. Макар и
косвено, в подкрепа на този извод са и показанията на свидетеля К., който
сочи: „Взаимно се обвинявахме.“ При съвкупната преценка на свидетелските
показания съдът намира, че именно поведението на кучето Чарли, чиито
повод е бил изгубен към момента на инцидента, е поставило началото на
причинния процес.
По исковете, предявени от Т. И. Г.:
От показанията на свидетеля Т.К., както и от представения операционен
протокол и служебна бележка, издадени от доктор А.Ч., се установява, че
след инцидента ищецът Г. и посоченият свидетел са потърсили
ветеринарномедицинска помощ. Ветеринарният лекар е установил наличие на
наранявания по кучето Чарли. Проведена е хирургична интервенция, по-
късно на съшия ден кучето Чарли е починало от нараняванията. От
заключението на приетата по делото ветеринарна експертиза, неоспорена от
страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, се установява, че в представените
документи са установени следните наранявания на кучето: множество рани в
областта на гръбнака и страничната коремна стена; нарушена цялост в
областта на лява коремна стена, с разединена прилежаща мускулатура;
частично разкъсан далак; частично разкъсан ляв бъбрек; перфорация на тънки
черва. Според заключението на СВЕ помощта на ветеринарния лекар е
своевременно потърсена. Тази съвкупност от наранявания, като и
5
съприкосновението между животните, води до шоково състояние, трудно
преодолимо за дребните породи кучета, каквато е тази на пострадалото куче.
Настъпилата смърт на кучето е следствие от инцидента и нараняванията. Ето
защо съдът намира за доказано, че пострадалото куче Чарли е починало
вследствие на ухапването от кучето Арес, настъпило при гореописаните
обстоятелства.
В чл. 18 от Наредба за опазване на обществения ред и околната среда на
територията на община Царево се забранява довеждането, разхождането на
кучета по плажните ивици в часовете от 7.00 до 19.00 часа за периода от
01.06 до 15.09. на годината. Според чл. 177, т. 3 от Закона за а
ветеринарномедицинската дейност /ЗВМД/ забранява се извеждането на
кучета без повод, а на агресивни кучета - и без намордник. „Агресивни
кучета" са кучета, които проявяват спонтанна неадекватна реакция, насочена
срещу хора или животни, която в зависимост от силата и нейното естество би
могла да доведе до нараняване или причиняване на смърт - § 1, т. 1 ЗВМД.
Съгласно чл. 172, т. 2 ЗВМД собствениците на домашни любимци са длъжни
да вземат мерки животните да не създават опасност за хора или други
животни. Несъмнено ответникът П. Н. е нарушил посочените разпоредби.
Макар да има забрана, е завел кучето Арес на плажната ивица. Предвид
поведението на кучето Арес в процесната ситуация, което поведение
ответникът Н. не е бил способен да овладее, последното несъмнено попада в
определението на ЗВМД за агресивно куче, поради което ответникът Н. е бил
длъжен да му постави намордник, както и да вземе всички мерки то да не
уврежда други хора или животни. Ето защо съдът намира поведението на
ответника Н. за противоправно.
Легално определение на понятието „собственик“ е дадено в чл. 3, б. „в“ от
Регламент (ЕС) № 576/2013 на ЕП и на Съвета от 12 юни 2013 г. относно
движението с нетърговска цел на домашни любимци и за отмяна на Регламент
(ЕО) № 998/2003(текст от значение за ЕИП), според който „собственик“ е
физическото лице, упоменато като собственик в идентификационния
документ. Целта на регламента е да се гарантира достатъчна степен на
безопасност по отношение на свързаните с движението с нетърговска цел
рискове за общественото здраве и здравето на животните и да се отстранят
неоправданите пречки пред това движение – пар 1, изр. 2 от преамбюла.
В отговора на насрещната искова молба, в който се съдържат и редица
уточнения и допълнения на обстоятелствената част на предявените искове,
ищецът сочи, че собственикът на кучето Чарли е лицето Т.К.. Животните /в
това число и животните компаньони/ представляват движими вещи по
смисъла на чл. 110, ал. 2 ЗС. Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се
придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в
закона. В случая, предвид твърдението в исковата молба за цената, на която е
придобито кучето, показанията на свидетеля К., според които кучето е
придобито чрез покупка, и доколкото не се твърди и установява друго, може
да се приеме за установено, че правото на собственост върху кучето Чарли е
придобито по силата на договор за продажба. Предвид обстоятелството, че
ищецът Г. и лицето, вписано в паспорта като собственик на кучето – Т.К., не
са в брак, то ищецът Г. не е придобил качеството собственик на кучето по
силата на чл. 21, ал. 1 СК. Предвид липсата на твърдения и доказателства
именно ищецът Г. да е бил страна по договора за покупко-продажба, като
самият той квалифицира партньора си К. като негов собственик, и се позовава
6
на вписаното в идентификационен документ, то следва да се приеме за
доказано по категоричен начин, че титуляр на правото на собственост върху
кучето е не ищецът, а свидетелят К.. Последващите вписвания в паспорта на
кучето не променят горния извод. Първо, това доказателство не е прието,
второ, такова вписване няма правен ефект, предвид погиването на вещта. Ето
защо имуществената вреда, изразяваща се в погиването на кучето, не е
настъпила в патримониума на ищеца, а в този на свидетеля К.. С
извършването на разходи за ветеринарномедицинска помощ, оказана за
спасяване живота на кучето, в полза на ищеца не е възниква вземане срещу
ответника на деликтно основание, а вземане срещу собственика – по чл. 61
ЗЗД за водене чужда работа без пълномощие. Следва да се посочи и че от
нито едно от ангажираните от ищеца Г. доказателства не се установява, че
точно той /а не св. К./ е заплатил разходите за лечението на кучето. Предвид
липсата на настъпили в патримониума на ищеца Т. И. Г. имуществени вреди,
искът за заплащане на обезщетение за тях е неоснователен само на това
основание, като въззивният съд счита за ненужно да обсъжда наличието на
останалите предпоставки, включени във фактическия състав на това вземане.
Между страните няма спор, като и от гласните доказателства на
доведените от ищците свидетели се установява, че кучето Чарли е било
животно компаньон на живеещите на семейни начала Т. И. Г., Т.А.К. и
тяхната дъщеря Й. Т. К.. В преамбюла на Европейската конвенция за защита
на животните компаньони е посочено значението на тези животни за човека -
че са в специални отношения с него; важността на животното компаньон,
допринасящо за качеството на живота и последващата му ценност за
обществото. В чл. 1 т. 1 от Конвенцията е дадена легална дефиниция на
„животно компаньон", според която това е всяко животно, отглеждано или с
намерения да бъде отглеждано от човека в домашни условия за лично
развлечение и компания. От тази дефиниция следва, че едно животно има
качеството компаньон не само на собственика си, а на този/тези който/които
го отглеждат. Именно лицето, което отглежда животното, има връзка с него,
като загубата му се отразява върху качеството на живот на отглеждащия го –
на този който е привързан емоционално към животното, на този, който се е
грижил за него и е бил в компанията му. Ето защо, макар отглеждащият
животното да няма права върху него /вещни права/, създадената фактическа
връзка, призната и от Конвенцията, не може да бъде отречена при преценката
за възможността лицето, което отглежда едно животно, да търпи
неимуществени вреди от смъртта му. Ако такова лице търпи вреди, които са
следствие от смъртта на животното, то несъмнено има право на обезщетение
/съобразно правилото на чл. 51, ал. 1 ЗЗД/. Такова лице е ищецът Г., поради
което за него възниква право да търси обезщетение за претърпените от
смъртта на домашния му любимец неимуществени вреди.
Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД основание за намаляване на размера на
отговорността на делинквента е, ако и пострадалият е допринесъл за
настъпването на вредите. Такова съпричиняване е налице, когато освен с
поведението на делинквента увреждането се намира в пряка причинно-
следствена връзка и с поведението на самия увреден. Съпричиняването има
обективен характер, като от значение е единствено наличието на такава
обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното
отношение на пострадалия /т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г./. Принос по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил
7
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. От
събраните по делото доказателства се установява, че ищецът Г. е нарушил
всички посочени по-горе нормативни разпоредби, които е нарушил и
ответникът Н., като кучето на Г. е било и без повод. Доказва се и че ищецът
не е имал възможност да контролира поведението на кучето Чарли, вкл. да го
възпре да се затича лаейки към кучето Арес. Ето защо въззивният съд намира,
че ищецът Г. е допринесъл за настъпването на събитието – ако не е завел
кучето на плажа, ако то е било на повод или в ръцете на стопанина си,
последният не би допуснал да се затича лаейки към друго куче с размери,
надхвърлящи многократно размерите на кучето Чарли. Макар поведението на
кучето Чарли /т.е. поведението на ищеца/ да е поставило началото на
причинния процес, съдът намира, че по-голям принос за настъпване на
съприкосновението между кучетата и настъпилата смърт има ответникът Н..
Това е така, защото атаката на малкото по размер куче е предотвратима от
всеки човек /който не изпитва панически страх от кучета/, дори не само от
стопанина. То не би могло да предизвика сериозни увреждания на другото
животно /в случая на кучето Арес/ или на човек. По отношение на кучето
Арес ситуацията е противоположна - предвид размерите и породата на кучето,
почти никой, освен стопанинът, не би посмял да се намеси при проявена от
животното агресия, като в случая дори и стопанинът му Н., който го е завел
да плува в морето, не е могъл да контролира поведението му, да предотврати
нападението над малкото куче, респ. смъртта на последното. При определяне
на размера на съпричиняването въззивният съд взема предвид
обстоятелството, че и при допуснатите от ищеца нарушения, ако голямото
куче беше с поставен намордник или лицето, упражнявало надзор над него
/П. Н./, е могъл да упражнява контрол над агресивната му реакция, нито
събитията биха били в такава степен стресиращи за присъстващите, нито биха
настъпили процесните вреди. Ето защо въззивният съд приема, че е налице
съпричиняване от страна на ищеца Г., което е в размер на 40 % .
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. От показанията на свидетелите
Я. и К. се установява, че основно ищецът Т. Г. е полагал грижи за кучето
Чарли - то е било винаги около ищеца. За това свидетелства и установеният
от свидетелите Г. и К. факт, че животното е било в гр. Ахтопол, заедно с
ищеца Г., а не в Благоевград, където се е намирал ищецът Й. К.. От
показанията на К. и Я. се установяват уплахата, стресът и мъката, които е
преживял ищецът Г., виждайки как кучето Арес захапва кучето Чарли, от
изразената от кучето Чарли физическа болка, от проведената ветеринарно-
медицинска интервенция и последвалата смърт на домашния любимец. Тези
емоции са били най-силно изразени по време на инцидента и няколко дни
след него. Установява се от показанията на К., че самият инцидент е оставил
трайно чувство на страх у Г., че още изпитва страх при срещи с кучета с
големи размери. Ищецът изпитвал също и дълбока тъга от загубата на
домашния любимец, липсата му. От заключението на съдебнопсихиатричната
експертиза се установява, че и по време на прегледа - около 2 години след
събитието, ищецът става напрегнат и се просълзява, когато разказва за
инцидента. В резултат на инцидента ищецът е развил остра страхова реакция,
преминала в посттравматично страхово разстройство, като описаните в
исковата молба негативни емоции са в причинно следствена връзка с
инцидента и загубата на домашния любимец. Травмата е с тенденция да бъде
преодоляна, като остава тъга по загубата на кучето. От представените
8
писмени доказателства и от заключението на СПЕ се установява, че ищецът
Г. е приемал и лекарства за тревожност и стресово разстройство, като
медицинската рецепта е от 15.7.2019 . – две седмици след инцидента.
Предвид гореизложеното и най-вече поради силните травмиращи
преживявания, следствие на присъствието на ищеца на процесния инцидент,
при който неговото куче компаньон е било захапано от едра порода куче,
проявило агресия, неовладяна от стопанина му, фактът, че именно той е завел
раненото животно на ветеринар, като е присъствал на част от интервенциите,
съдът намира, че справедливото по размер обезщетение за търпените
неимуществени вреди възлиза на 4000 лева, като съответстващо на
общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Съгласно
задължителните тълкувателни разяснения, дадени в тълкувателно решение №
1/01.08.2022 г. по тълк. д. № 1 / 2021 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК
при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и
договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за
неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но
не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата
молба. Като взе предвид определения размер на съпричиняване от страна на
ищеца Г., на последния се следва обезщетение в размер на 2400 лева. Предвид
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6 ГПК/, искът
за сумата 2000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, е основателен и следва да бъде изцяло уважен.
По иска за обезщетение за неимуществени вреди, предявен от Й. Т.
К.:
Предвид изложеното по-горе, че процесното куче Чарли е било компаньон
и на ищеца Й. К., съдът намира, че този ищец също е легитимиран да получи
обезщетение за търпените от него неимуществени вреди от загубата на
домашния любимец. От показанията на свидетеля К. се установява, че детето
се е разстроило /разплакало/, когато е научило, че кучето е загинало.
Продължава да изпитва тъга по кучето, с което е живял от 6 до 11 годишна
възраст. От заключението на СПЕ се установява, че при разговор за кучето
ищецът К. става по-напрегнат, тревожен и се просълзява, изпитва страх от
големи кучета. В резултат на загубата е преживял посттравматично стресово
разстройство, като е възможно последствие и зачестилите притъпи на болка
поради налично заболяване /мигрена с аура/. Предвид изложеното
въззиваният съд намира, че справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на
обезщетение за този ищец е 1000 лева.
Същевременно, за да се присъди обезщетение в по-голям от определения
от съда размер, ищецът следва да установи или принципната тежест на
увреждането, или че индивидуално за него увреждането е протекло с
усложнен ход, каквито доказателства не се събраха. Притесненията, които е
изпитвало детето поради това, че кучето се е изгубило, не са следствие от
инцидента, а от решението на родителите му да скрият от него истината,
поради което и не са в пряка причинна връзка със събитието, респ. не
подлежат на обезщетяване. Както беше посочено, този ищец не е присъствал
на инцидента, като поради желанието на родителите да го предпазят от
травми, е наясно с най-основните обстоятелства от него. Прогнозата за
възстановяването му е оптимистична Дори и да са зачестили притъпите на
болка, заболяването не е предизвикано от инцидента.
Предвид разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, според която, ако увреждането е
9
причинено от неколцина, те отговарят солидарно, наличието на
съпричиняване от страна на Т. Г., не е факт, релевантен към дължимостта на
обезщетението на ищеца Й. К.. Ето защо искът за неимуществени вреди,
предявен от Й. Т. К., е основателен за сумата от 1000 лева, до която следва да
бъде уважен.
По насрещния иск:
От събраните доказателства не се установява, че именно кучето Чарли е
захапало П. Н.. За този факт свидетелства В.К.В., който сочи, че се е намирал
на разстояние от около 25-30 метра от събитието, като първо чул писък, а
веднага след това видял как някакво куче е захапало П. и „виси“ на ръката .
Сочи, че това куче било малко – „кутренце“, че било сиво или черно на цвят.
Според показанията на свидетеля В., едва след като съприкосновението
между двете кучета е прекратено, се установило, че от дясната ръка на П. тече
кръв. Същевременно от представеното СМУ се установява, че на 03.7.2019 г.
Н. е имал наранявания на първи и втори пръст на дясната ръка – оток на
първи пръст, разкъсно-контузна рана в основата на нокътя с размери 2 см/4-5
мм, разкъсно-контузна рана в средата на втори пръст на дясната ръка с
размери 1 см/6-7 мм. Съдът не кредитира показанията на свидетеля В. в
частта относно захапването на П. Н. от кучето Чарли. В тази част са
нелогични, а и не се подкрепят от останалите гласни доказателства. Ако
действително кучето е „висяло“ на ръката на Н., този факт несъмнено би бил
възприет и от свидетеля В., който се е намирал /по негови думи/ на два метра
от случващото се, а също и от свидетеля Я.. В. сочи, че впоследствие се
установило наличие на кръв по ръката на Н.. Освен това, ако кучето Чарли
така здраво е захапало Н., то уврежданията не биха били повърхностни,
каквито са установените в СМУ наранявания по дясната ръка на Н..
Свидетелят В. не посочи и точният цвят на кучето – заявява, че е тъмен, а в
действителност е светъл. Доказва се от показанията на всички свидетели, че
П. Н. се е опитал да предотврати съприкосновението между двете кучета,
както и да го прекрати – да ги разтърве. Ето защо при тази ситуация няма как
да се приеме, че наличните рани по двата пръста на П. Н. са именно от
ухапване от кучето Чарли, а не от ухапване или одраскване със зъби или
нокти от собственото му куче Арес.
Доколкото не се доказва ищецът по насрещния иск да е бил ухапан от
кучето Чарли, то всички вреди във връзка с това /телесното увреждане,
страхът от заразяване с бяс, уплахата и стресът/ не следва да бъдат
обсъждани.
Единствената вреда, която се доказва, е преживеният стрес от създалата се
ситуация, от съприкосновението между двете кучета, която въззивният съд
оценява на 500 лева. Предвид гореизложеното по отношение на иска на Т. Г.,
съдът намира за основателно възражението за съпричиняване, като /по
същите мотиви/ го определя в размер на 60 %. Тук следва да се добави и че
самата ситуация е била толкова стресова за участниците в нея именно поради
размерите, породата и неконтролируемата агресия на кучето Арес, за чието
поведение отговорност носи П. Н.. Ето защо и намалено с определения размер
на съпричиняване на ищеца по насрещния иск се следва обезщетение в размер
на 200 лева, до която сума искът е основателен. За разликата до уважения от
СРС размер искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид изложеното, съдът намира, че първоинстанционното решение е
неправилно и като такова следва да бъде отменено в частта, с която е
10
отхвърлен предявеният от ищеца Т. Г. иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетение за
неимуществени вреди, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца Й.
Т. К. иск по чл. 45 ЗЗД за сумата до 1000 лева, както и в частта, с която е
уважен насрещният иск за сумата над 200 лева до 1000 лева. Следва да бъде
постановено друго решение, с което предявеният от Т. Г. иск за обезщетение
за неимуществени вреди да бъде изцяло уважен, предявеният от Й. К. иск
бъде уважен за сумата до 1000 лева, а предявеният насрещен иск - отхвърлен
за сумата над 200 лева до присъдения с решението на СРС размер от 1000
лева. В останалата част, с която искът на Т. Г. за присъждане на обезщетение
за имуществени вреди е отхвърлен, с която искът на Й. К. за обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 1000 лева, и в частта с която
насрещният иск е уважен за сумата до 200 лева, решенето на
първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
В частта, с която искът на П. Н. е отхвърлен за сумата над 1000 лева до
пълния предявен размер от 2500 лева, решението на СРС е влязло в сила.
По разноските:
С решението на СРС ищците Г. и К. са осъдени да заплатят на ответника
Н. общо сумата 740 лева – разноски по делото. Доколкото друго не е посочено
– по 370 лева всеки.
По първоначалните искове ответникът Н. е сторил разноски за СПЕ от 400
лева и разноски за адвокат. Общо претендираният адвокатски хонорар е 950
лева, като нито в договора, нито в списъка е посочено по кой иск каква сума е
заплатена. Първо, следва да се посочи, че съдът приема, че се претендират
разноски за адвокат от 950 лева, доколкото тази сума е посочена в списъка по
чл. 80 ГПК, представен пред СРС, като без значение е действително
платеният хонорар. Второ, предвид, че предмет на делото са 4 иска, съдът
намира, че по всеки иск ответникът е сторил разноски за адвокат и
претендира 237,50 лева /950/4/.
Искът за заплащане на обезщетение за имуществени среди е отхвърлен
изцяло, поради което и сторените от ответника разноски по него в размер на
237. 50 лева следва да се понесат от ищеца Г.. Ищецът Г. не дължи на
ответника Н. разноски по иска за неимуществени вреди, тъй като е изцяло
уважен. Ето защо и първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която Г. е осъден да заплати на Н. разноски по първоначалните
искове за сумата над 237,50 лева.
Ищецът Й. К. дължи на ответника Н. разноски за адвокат и СПЕ съобразно
отхвърлената част от иска за неимуществени вреди в размер на 237,50 –
половината от разноските за адвокат и ¼ от депозита за СПЕ. Ето защо и
решението на СРС следва да бъде отменено в частта, с която Й. К. е осъден да
заплати на П. Н. разноски за сумата над 237,50 лева.
Предвид частичната основателност на насрещния иск, решението на СРС
следва да бъде отменено и в частта, с която Т. Г. е осъден да заплати разноски
по насрещния иск за сумата над 27 лева. Именно толкова се следват на П. Н.
за държавна такса и адвокатско възнагражденмие съобразно уважената част
от насрещния иск.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищците Г. и К. имат правно на разноски
съобразно уважената част предявените от тях искове.
Ищецът Т. Г. е сторил следните разноски по иска за обезщетение за
11
неимуществени вреди: 80 лева – държавна такса; 283,33 лева – за адвокат
/платени са общо 850 лева, като не се твърди и установява по кой иск колко/;
200 лева – за СПЕ, 100 лева за - за СВЕ - общо 663,33 лева, които му се
следват изцяло и които следва да му бъдат присъдени с въззивното решение.
Предвид неоснователността на иска за имуществени вреди сторените от Т. Г.
разноски за адвокат, държавна такса, съдебнокиноложка експертиза и СВЕ
/доколкото смъртта на кучето е част от състава и на това вземане/ не следва да
му бъдат присъждани.
Ищецът Й. К. е сторил разноски както следва: 80 лева –за държавна такса;
200 лева – за СПЕ, 100 лева за - за СВЕ - общо 380 лева, от които следва с
настоящото решение да му бъдат присъдени 190 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с настоящото решение на ответника по
насрещния иск Т. Г. следва да бъдат присъдени още разноски за адвокат пред
първата инстанция в размер на 65,66 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Т. И. Г. се следват разноски за държавна
такса пред въззивната инстанция в размер на 60 лева /съобразно уважената
част от жалбата/.
На основание чл. чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника Й. Т. К. се следват
разноски за държавна такса пред въззивната инстанция в размер на 20 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т. И. Г. следва да бъде осъден да заплати
на П. Б. Н. сумата 255 лева – разноски за адвокат пред въззивната инстанция.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът Й. К. следва да бъде осъден да
заплати на П. Б. Н. сумата 106,25 лева – разноски за адвокат пред въззивната
инстанция.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид
ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20168849/06.8.2021 г., постановено по гражданско
дело № 52150/2020 г. на Софийския районен съд, 35 състав в частта, с която е
отхвърлен предявеният от Т. И. Г. срещу П. Б. Н. иск за сумата 2000 лева,
представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди,
изразяващи се в стрес, уплаха и страдания, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от Й. Т. К. – малолетен, действащ чрез майка си Т. И. Г., срещу
П. Б. Н. иск за сумата до 1000 лева, представляваща обезщетение за
претърпените неимуществените вреди, изразяващи се в стрес, уплаха и
страдания, в частта, с която Т. И. Г. е осъден да заплати на П. Б. Н. сумата над
200 лева до 1000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, както и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3
ГПК Т. И. Г. е осъден да заплати на П. Б. Н. разноски по делото за сумата над
237,50 лева до 370 лева, в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Й. Т.
К. – малолетен, действащ чрез майка си Т. И. Г., е осъден да заплати на П. Б.
Н. разноски по делото за сумата над 237,50 лева до 370 лева, в частта, с която
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Т. И. Г. е осъден да заплати на П. Б. Н. сумата
над 27 лева до 196 лева, представляваща разноски по насрещния иск, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
12
ОСЪЖДА П. Б. Н., ЕГН ********** да заплати на Т. И. Г. , ЕГН
********** на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата 2000,00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се болки и
страдания от преживени стрес, уплаха, тъга, настъпили вследствие смъртта
на животно компаньон – куче, порода мини шпиц, мъжки пол, светла
косменна покривка, име Чарли, настъпила на 01.7.2019 г. поради виновното и
противоправно поведение на ответника при надзора на куче, порода питбул,
тигров цвят, име Арес, заедно със законната лихва от 01.7.2019 г. до
погасяване на задължението.
ОСЪЖДА П. Б. Н., ЕГН ********** да заплати на Й. Т. К. , ЕГН
**********, непълнолетен, действащ със съгласието на майка си Т. И. Г., ЕГН
**********, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата 1000,00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се болки и
страдания от преживени стрес, уплаха, тъга, настъпили вследствие смъртта
на животно компаньон – куче, порода мини шпиц, мъжки пол, светла
косменна покривка, име Чарли, настъпила на 01.7.2019 г. поради виновното и
противоправно поведение на ответника при надзора на куче, порода питбул,
тигров цвят, име Арес, заедно със законната лихва от 01.7.2019 г. до
погасяване на задължението.
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Б. Н., ЕГН ********** срещу Т. И. Г. ,
ЕГН ********** иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата над 200,00 лева до
1000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в стрес, болка и страдание от телесно увреждане – наранявания
по първи и втори пръст на дясната ръка от захапване от куче порода мини
шпиц, мъжки пол, светла косменна покривка, име Чарли, настъпило на
01.7.2019 г. поради виновното и противоправно поведение на ответника.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20168849/06.8.2021 г., постановено по
гражданско дело № 52150/2020 г. на Софийския районен съд, 35 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК П. Б. Н., ЕГН ********** да
заплати на Т. И. Г. , ЕГН ********** сумата 663,33 лева, представляваща
разноски по иска за обезщетение за неимуществени вреди, сторени пред
първата инстанция, и сумата 60,00 лева, представляваща разноски пред
въззивната инстанция, а на основание на основание чл. 78, ал. 3 ГПК - сумата
65,66 лева, представляваща разноски по насрещния иск пред първата
инстанция..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК П. Б. Н., ЕГН ********** да
заплати на Й. Т. К., ЕГН **********, непълнолетен, действащ със съгласието
на майка си Т. И. Г., ЕГН **********, сумата 190,00 лева, представляваща
разноски по иска за обезщетение за неимуществени вреди, сторени пред
първата инстанция, и сумата 20,00 лева, представляваща разноски пред
въззивната инстанция ..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т. И. Г. , ЕГН ********** да
заплати на П. Б. Н., ЕГН ********** сумата 255,00 лева, представляваща
разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Й. Т. К. , ЕГН **********,
непълнолетен, действащ със съгласието на майка си Т. И. Г., ЕГН **********,
да заплати на П. Б. Н., ЕГН ********** сумата 106,25 лева, представляваща
разноски пред въззивната инстанция
13
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14