Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 03.12.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на десети ноември, две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета
Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 706
по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415
от с.к.
Образувано е по искова молба,
депозирана от „Еос Матрикс“ ЕООД против К.П.С..
В исковата
молба се сочи, че на 30.03.2011г. в гр. София бил сключен Договор за потребителски кредит
между „Юробанк И Еф Джи България“ АД (понастоящем
„Юробанк България“ АД) и отвеника в настоящото за сума в размер на 14570,00 лв.
Последната била усвоена видно и от представеното към молбата банково бордеро №
8988484/30.03.2011г. Съгласно условията на договора кредитът се олихвявал с
лихвен процент съгласно чл. 3 като следвало да се върне на 120 месечни вноски,
всяка в размер на 60,71 лв. (за първите девет месеца), а впоследствие всяка в
размер на 234,77 лв. с последна изравнителна вноска от 231,66 лв. Крайният
падеж бил уговорен с дата – 30.03.2021г.
Кредитополучателят не изпълнил договорните си задължения, поради което
кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, а размерът му възлизал на 13909,24
лв. главница и 5515,48 лв. лихва. Съобщението за настъпилата предсрочна
изискуемост се върнало обратно при изпращача със статут на „непотърсено“.
Твърди се, че на 18.01.2016 г. процесното вземане срещу ответника било
прехвърлено на ищцовото дружество. На адреса на длъжника било изпратено
уведомление по см. на чл. 99 от ЗЗД, като съобщаването й било надлежно предвид
и извършеното от цедента упълномощаване на цесионера последният да уведомява
длъжниците за настъпилото прехвърляне на вземания от името и за сметка на
цедента.
Ищецът сочи, че пристъпил към принудително събиране на вземанията си като в
тази връзка било образувано ч. гр. д. №2027/2020 г. от описа на КРС, по повод
на което била издадена и заповед за изпълнение за следните суми: 4500,00 лв. –
частично от общо задължение за главница в размер на 13909,24 лв. и 500,00 лв. –
частично от общо задължение за договорна лихва в размер на 5516,48 лв. В
законоустановения за това срок срещу издадената заповед било депозирано
възражение, което обусловило и интереса на дружеството от завеждане на иска по
настоящото производство.
И към настоящия момент процесното вземане не било погасено.
Ищецът сочи, че по отношение на сумата за горницата над 300,00 лв. до
реално дължимия такъв от 5516,48 лв. договорна лихва за периода 05.11.2017г.
(датата на сключване на договора) до 14.08.2020 г. (датата, на която кредитът е
станал изкскуем) десезира съда чрез оттегляне по см. на чл. 232 от ГПК.
Ето защо се поддържа искане да
бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът К.П.С., ЕГН: **********, с адрес: *** дължи на „Еос Матрикс“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Възраждане“, ул.
„Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6 сумата от 4500,00 лв. (четири хиляди и
петстотин лева) частично от общо задължение за главница в размер на 13909,24
лв. по Договор за потребителски кредит от 30.03.2011., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на Заявлението по чл. 410
от ГПК в съда до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 300,00
лв. (триста лева) частично от общо задължение за договорна лихва от 5516,48
лв., дължима за периода от 30.03.2011г. (датата на подписване на договора) до
14.08.2020 г. (обявената предсрочна изискуемост на кредита).
Претендират се и
сторените разноски в настоящото, а и в заповедното производства.
Направено е особено искане, в
случай че, не е налице надлежно
обявена на длъжника настъпила предсрочна изискуемост на задължението, то
съобразно задължителната тълкувателна практика на върховната инстанция, искът
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
сила на пресъдено нещо.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът
е депозирал писмен отговор.
Навежда доводи за недопустимост и
неоснователност на заявената претенция. Преди всичко липсвал идендитет между
претенцията, предмет на заповедта за изпълнение, издадена в заповедното
производствто и тази, заявена в настоящото такова.
Сочи,
че задълженията за главница и законна лихва, падежирали преди 06.11.2017 г.,
били погасени по давност.
Излага подробни съображения за невъзможността
на дружеството ищец да обоснове активната си процесуална легитимация по иска, в
т.ч. обстоятелства досежно това, че цесионния договор не е породил действие
спрямо него. Не му е съобщен надлежно и от лице, което има правото на това
(цедентът или надлежно упълномощения цесионер, но не и трето лице, каквото в
случая било АД „Василев и партньори“). В тази връзка и въз основа на подробно
изложени съображения, оспорва пълномощно от 02.05.2017г. по съдържание, както и
писмо изх. № 538/27.07.2020г. и писмо изх. № 555/27.07.2020г.
Нарушена била и императивната разпоредба на
чл. 26, ал. 1 и ал. 4 от Закона за потребителския кредит.
Релевира възражения за нищожност на договора
в частта му, уговаряща дължима възнаградителна лихва като надвишаваща размера
на законната такава. Отделно, договорната лихва, така както била уговорена,
водела до скрито оскъпяване на кредита, поради което и уговарящата я клауза
като неравноправна такава, била нищожна. Същата противоречала и на добрите
нрави. Липсвали представени доказателства за индивидуално уговаряне, в който
случай единствено засилената защита, от която се позлвал потребителят, не била
относима към него.
Оспорва като неравноправна и клаузата на чл.
15, ал.1 от Договор от 30.03.2011г., а и като противоречаща на чл. 34, ал.1 и
ал. 2 от ЗПК.
Нарушени били изискванията на чл. 11, т.9а ЗПК и чл. 11, ал.1, т.12 от с.з., поради което и договорът бил недействителен
по см. на чл. 22 от ЗПК.
Липсвали доказателства по делото ответникът
да е получил преддоговорната дължима се по чл. 5, ал.1 и ал. 2 от ЗПК
информация за договора за потребителски кредит.
Излага подробни съображения за ненадлежно
обявена предсрочна изискуемост на процесния кредит.
Предвид неоснователността на претенцията,
неоснователно било и искането за присъждане на разноски по делото.
Ето
защо се поддържа искане за отхвърляне на исковата претенция
като недопустима и неоснователна.
В съдебно
заседание ищецът не
изпраща процесуален представител като исковата молба се поддържа от същия
посредством предварително депозирана в изложения смисъл молба. Ответникът не се
явява и не се представлява, но оспорва молбата по съображенията в отговора чрез
предварително депозирана в този смисъл молба.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
Видно от приетия като доказателство по делото Договор за потребителски
кредит № FL578616 от 30.03.2011 г. – на
л. 6 до 11 от делото, „Юробанк И Еф Джи
България“ АД предоставило на ответника сума в размер на 14570,00 лв., за пълно предсрочно
погасяване на договор за кредит. Уговорена била фиксирана лихва за първите
девет месеца от 5,00 % при действащ към момента на сключване на договора БЛП за
потребнитеслки кредити в лева – 12.750 % и надбавка 1.250 пункта. Кредитът следвало да се
върне на 120 месечни вноски съгласно приетия погасителен план (л. 12 до 15).
Представеното на л. 16 от
делото банково бордеро № 8988484/30.03.2011 г. установява усвояването на сумата
по заемния договор по сметка на кредитополучателя.
Не се спори, че
сумата по договора не е напълно възстановена.
Видно от приложения договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016
год. сключен на основание чл. 99 от ЗЗД между „Юробанк България“ АД и ищеца, ведно
с Приложение към потвърждение на цесията, вземането по договор за кредит с FL578616/30.03.2011г., било прехвърлено на ищцовото дружество,
заедно с всички лихви, такси и разноски.
С
представено по делото пълномощно с нотариална
заверка от 18.01.2016 г. на л. 28 и 29, цесионерът и ищец в настоящото
бил упълномощен да извърши от името на упълномощителя и цедент уведомяване на
длъжниците по смисъла на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 18.01.2016 год.
Пълномощното е с валидност до 31.01.2021 г. освен ако не бъде оттеглено по-рано, за
каквото оттегляне данни по делото липсват. На свой ред цесионерът упълномощил
(с пълномощно от 02.05.2017г. - л. 30 и 30 от делото) адв. П. В., като
управляващ съдружник на АД „В. и партньори“, за сочените действия. Представено
е и пълномощно с нотариална заверка от 19.02.2021
г. на л. 26 и 27, с което отново цесионерът и ищец в настоящото е
упълномощен да извърши от името на упълномощителя и цедент уведомяване на
длъжниците по смисъла на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 18.01.2016 год.
Било
изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
уведомление изх. № 538/27.07.2020г. (л. 22) от цесионера (представляван от
упълномощения адв. В.) като пълномощник на цедента, за извършените продажби на
вземането, както и уведомление изх. № 555/27.07.2020г. (л. 37 от делото) за
обявяване на вземането по процесния кредит за изцяло и предсрочно изискуемо.
Сочените уведомления (за прехвърляне на вземането и за обявяване на
кредитното задължение за предсрочно изискуемо) са останали непотърсени от
получателя и ответник в настоящото (спр. л.
24).
Прието е и заключение по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, според което съгласно извлечени от банкова
сметка *** ***, с титуляр К.П.С.,
сумата в размер на 14570 лв. е усвоена на 30.03.2011 г. Към 18.01.2016г.
дължимите суми били, както следва: 13909.24 лв. главница и 5516.48 лв. лихва. В
случай, че кредитът не е обявяван за предсрочно изкскуме, дължими били 13909,24
лв. главница и 9021,23 лв. лихва.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. №
2027/2020 г. на КРС, в полза на заявителя – ищец понастоящем, била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение № 260205/2020 г. за сумите, част от
които са предмет и на исковата молба в настоящото производство, срещу която в
законоустановения за това срок било депозирано възражение по чл. 414 от ГПК.
С оглед на това заповедният съд е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен
срок, като именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното
производство е предявил настоящите положителни установителни искове.
Горната фактическа обстановка съдът прие за
безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани
по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и
безпротиворечиви.
При така установените фактически обстоятелства по делото,
съдът приема от правна страна следното:
По
допустимостта:
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване съществуването на вземането,
заявено по реда на чл. 410 ГПК, за което е
било образувано ч.гр.д. № 2027/2020 г. на КРС.
При извършената служебна проверка за допустимост на
исковата претенция се установи, че в полза на ищеца е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
вземането, част от което е предмет на настоящата искова молба. Заповедта е била
връчена на длъжника като в законоустановения за това срок последният е
депозирал възражение по чл. 414 от ГПК, поради което съдът е разпоредил
процедура по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя са съответни
на установените обстоятелства, като е спазен и срокът за предявяване на установителния
иск. При
посочените съображения претенцията е допустима.
За прецизност съдът ще посочи, че няма пречка предмет
на настоящото производство да е част от вземането по издадената в заповедното
такова заповед за изпълнение. В този случай, за незаявената чрез иска по чл.
422 от ГПК сума (в случая претендира се само част от лихвата, предмет на
издадената заповед по чл. 410 от ГПК), заповедта за изпълнение подлежи на
обезсилване, като компетентен да стори това е заповедният съд на осн. чл. 415,
ал.5 от ГПК. Поради изложеното, доводите на ответника за недопустимост на
претенцията, поради липса на идентичност на искането по заповедното и исково
производства, съдът възприема за неоснователни.
По
основателността:
Целта
на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се
установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за
което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на пресъдено нещо, тъй
като в случая депозираното по реда на чл. 414 от ГПК възражение препятства
влизането й в сила. При основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК
заповедта за изпълнение придобива изпълн. сила и въз основа на нея съдът издава
изпълнителен лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното
производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за част от търсените суми в полза
на настоящия ищец, срещу която в срок е депозирано възражение.
Не е спорно и че между „Юробанк И Еф Джи България“ АД
и
ответника е бил сключен договор за
паричен заем, въз основа
на който са му били предоставени, съотв. усвоени сумите, предмет на договора.
Липсва спор и по това, че ответникът е останал
задължен по този договор.
По отношение
на извършената цесия:
Кредиторът прехвърлил процесното вземане с договор за
цесия от 18.01.2016г., на ищцовото дружество като за извършеното прехвърляне било
изпратено на С. уведомление по см. на чл. 99 от ЗЗД, за което писмените
доказателства по делото установяват, че не е получено от адресата, доколкото
пратката е останала непотърсена от него.
В този аспект следва да се
посочи, че по правило с
договора за прехвърляне на вземания кредиторът прехвърля вземанията си на трето
лице, като за това не е необходимо съгласие на длъжника. За да произведе
действието си спрямо него обаче, цесионният договор следва да му бъде съобщен
от предишния кредитор съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД.
Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за
цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го
защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече
не е носител на правата по съответния договор. В съдебната практика се приема, че уведомлението
може да се връчи на длъжника и заедно с исковата молба, който факт следва да се
зачете съгласно чл. 235 ал.3 от ГПК. Липсва законово ограничение съобщаването
на цесията да се извърши от новия кредитор, който действа като пълномощник на
стария кредитор, което действие се възприема за валидно и поражда правно
действие.
Отделно, разпоредбата на
чл. 26, ал.1 от Закона за потребителския кредит, която е била действаща такава
към момента на сключване на настоящия договор, предвижда възможност за кредитора да прехвърли
вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
В последния смисъл, на първо място, съдът
счита, че е нарушено изискването на закона, залегнало именно в сочената
разпоредба на чл. 26, ал. 1 от ЗПК, доколкото в процесния договор липсва
изрично предвидена възможност за прехвърляне на вземането на трети лица. Така,
императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не позволява на избрания вече кредитор да се
замества с/цедира на друг вземанията си по същия договор, ако последният не
предвижда такава възможност (клауза), която пък нормата на чл. 143, т.
15 ЗЗП, във вр. с чл. 26 ЗПК обявява за неравноправна, ако
позволява това да става без съгласието на длъжника. Поради това, независимо че
общата норма на чл. 99 ЗЗД
не изисква такова съгласие за цесията, специалните норми на чл. 143, т.
15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК го изискват при договорите за потребителски
кредит, какъвто безспорно е и настоящият случай. В този смисъл и възражението
на ответника се явява основателно.
Но дори и да не се споделя горното съдът
намира, че цесията не е произвела действие спрямо ответника преди образуването
на исковото производство, поради следното:
Посоченото пълномощно, с което цедентът
упълномощава цесионера за извършване от негово име на уведомяването по см. на
чл. 99, ал.3 от ЗЗД, е с нотариална заверка от 18.01.2016г. и е със срок на
валидност до 31.01.2021г. На свой ред цесионерът, на 02.05.2017г. упълномощил
за посоченото действие адв. П. В.от АД „В. и партньори“ (л. 30, 31), който
изготвил на 27.07.2020г. уведомлението по чл. 99, ал.3 от ЗЗД. Липсва обаче
изрично предвидена възможност за преупълномощаване от страна на цесионера на
трети лица за сочените действия. В действителност в пълномощното от 18.01.2016г.
е посочено, че същото следва да се тълкува изцяло в полза на упълномощения, но
последното не валидизира преупълномощителна калуза, за наличието на която
следва изрично изразена воля на упълномощителя (арг. от чл. 43 от ЗЗД). Липсват
данни и за възникнала необходимост от запазване интересите на пълномощника (тук
цедент), за да се презюмира, че възможност за преупълномощаване е била налице.
Дори обаче да се приеме, че преупълномощаване е
било възможно, то съдът счита, че представителната власт на адв. В. понастоящем
е прекратена. Така, с изтичане на срока на упълномощаването на цесионера –
31.01.2021г., се е прекратила представителната му власт. Това на свой ред води
до прекратяване на представителната власт на преупълномощения адв. В.,
доколкото упълномощителят му вече не разполага с правото да делегира
представителна власт, с която не разполага. В действителност, на 19.02.2021г.
(спр. л. 26 и 27 от делото) цедентът отново е упълномощил цесионера за
извършване на уведомяването по чл. 99 от ЗЗД, но след тази дата липсва
преупълномощаване на адв. Василев, чиято представителна власт вече е била
прекратена автоматично с прекратяване представителната власт на собствения му
упълномощител.
Извън горното и като се изхожда от разпоредбата
на чл. 26, ал. 1 ЗПК, в съответствие с конституционно установения
принцип на засилена защита на потребителите - чл. 19, ал. 2
от Конституцията на Република България, и с оглед предвидената в чл. 2 ЗПК
цел на закона, следва да се приеме, че кредиторът изобщо не е могъл да
прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице, т.к.
в самият договор за потребителски кредит такава възможност не се предвижда. Не
са представени доказателства за оповестяване на Общите условия.
Не е изпълнено и изискването, съгласно което
кредиторът е задължен да информира потребителя за прехвърляне на вземането.
Следователно прехвърлянето на правата на трето
лице, без това условие да е било изрично предвидено в договора, съставлява
заобикаляне на императивната норма на закона, поради което процесното цедиране
като двустранна сделка е нищожно на основание чл. 26, ал.
1, пр. 2 във вр. с чл. 44 от ЗЗД.
Съгласно мотивите на ТР № 5/28.11.2012 г. по т. д. № 5/2012 г., ОСГК заобикаляне
на закона е налице, когато чрез извършването на една или повече сделки, всяка
от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона, се
достига до забранен от закона резултат, като страните съзнават, че целят
постигането на забранен или непозволен от закона резултат, тъй като извършват
сделката не за да получат типичните правни последици, а за да достигнат друга
цел, прякото осъществяване на която би противоречала на закона. В случая този
забранен резултат се състои именно в прехвърлянето на вземането по договора без
да е била предвидена такава клауза в договора и без потребителят да е бил
уведомен за това от стария кредитор.
Изложеното е достатъчно съдът да приеме, че
исковата претенция е неоснователна.
Останалите възражения не следва да се обсъждат,
като съждения относно позоваването на настъпила предсрочна изискуемост също не
следва да се излагат, т.к. договорът е прекратен с изтичането на неговия срок -
крайният падеж бил уговорен с дата – 30.03.2021г., а заявлението пред заповедния
съд е постъпило на 05.11.2020 г., респ. дали са налице условията за загубването
преимуществото на срока, чрез обявяването на предсрочната изискуемост на
вземането, са вън от предмета на доказване.
При посочените мотиви исковата
претенция ще бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Съгласно задължителната тълкувателна практика
по прилагането на закона, обективирана в т.13 от ТР4/2014г. по тълк.
д. 4/2013г., ВКС, ОСГТК, при отхвърляне на иска по чл. 422 от ГПК, издадената в
заповедното производство заповед за изпълнение не подлежи на обезсилване, но
въз основа на нея не следва да се издава изпълнителен лист.
Само за прецизност съдът ще посочи, че за
горницата над 300,00 лв., представляващи задължение за договорна лихва, дължима за периода от 30.03.2011г. (датата на
подписване на договора) до 14.08.2020 г. (обявената предсрочна изискуемост на
кредита) до сумата от 500,00 лв., за която е издадена заповедта по ч.гр.д. №
2027.2020г. на КРС, съдът не е бил сезиран. Поради това, заповедта в посочената
част подлежи на обезсилване, като преценката за това е на заповедния съд (арг.
от разпоредбата на чл. 415, ал.5 от ГПК).
Досежно
правопогасяващото възражение за изтекла давност, не следва да бъде
разглеждано с оглед възприетата неоснователност на иска, но все пак може да се
посочи, че погасено по давност е вземането за главница преди 05.11.2015г. и за
лихва – преди 05.11.2017г. (така Решение
№ 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК,
съгласно което при договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, поради което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД).
По
разноските в настоящото производство:
Отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК
е функционално обусловена от изхода на спора. Поради това разпоредбата на чл. 81 ГПК
предвижда, че съдът се произнася и по исканията на страните за разноски във
всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Ето защо и на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК с оглед изхода на спора, разноски се дължат
единствено на ответната страна, но данни за сторени талива липсват, поради
което и не следва да се присъждат.
По разноските в заповедното
производство:
В съдебната
практика се възприема принципното разбиране, че с подаването на възражение
срещу издадената заповед за изпълнение и предявяването на иск за установяване
съществуването на вземането, изпълнителната сила на заповедта в частта за
разноските отпада. Заради това при постановяване на решението си по
установителния иск, съдът в исковото производство разпределя отговорността за
разноските, направени в заповедното производство. В случая данни за сторени
такива отново не са налице, поради което няма да се възложат в тежест на
ищцовото дружество.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявените от „Еос Матрикс“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, р-н „Възраждане“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6 искове, да
бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът К.П.С., ЕГН: **********, с адрес: *** дължи
на „Еос Матрикс“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, р-н „Възраждане“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6 сумата от
4500,00 лв. (четири хиляди и петстотин лева) - частично от общо задължение за
главница в размер на 13909,24 лв. по Договор за потребителски кредит от
30.03.2011., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на Заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 300,00 лв. (триста лева) - частично от общо
задължение за договорна лихва от 5516,48 лв., дължима за периода от
30.03.2011г. (датата на подписване на договора) до 14.08.2020 г. (обявената
предсрочна изискуемост на кредита), КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи
на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на
основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След
влизането на решението в законна сила препис от него ДА СЕ ИЗПРАТИ на
заповедния съд, (който следва да
съобрази, че за горницата над
300,00 лв., представляващи задължение за договорна лихва, дължима за периода от 30.03.2011г. (датата на
подписване на договора) до 14.08.2020 г. (обявената предсрочна изискуемост на
кредита) до сумата от 500,00 лв., за която е издадена заповедта по ч.гр.д. №
2027.2020г. на КРС, исковият съд не е бил сезиран. Поради това следва преценка
за евентуалното приложение на разпоредбата на чл. 415, ал.5 от ГПК).
.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в двуседмичен
срок от съобщаването му.
Съдия при Районен съд – Кюстендил______________