РЕШЕНИЕ
№ 14252
гр. София, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
при участието на секретаря
като разгледа докладваното от Н Гражданско дело № 20221110104860 по
описа за 2022 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството е образувано по искова молба от „Т С “ ЕАД против Г.
В. Н. с искане да бъде установено, че дължи на топлофикационното
дружество сумите от: 2054,43 лева – главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода 01.05.2018 г. до 30.04.2020г.,
за имот с адрес ведно със законната лихва от 04.11.2021 г. до изплащане на
вземането, 309,70 лева – мораторна лихва за забава от 15.09.2019 г. до
15.10.2021 г., както и суми за дялово разпределение 13,20 лева – главница за
периода от 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г. за имот с адрес гр. София, бул.
Княгиня Мария Луиза № 60, вх. А, ап. 10, ведно със законната лихва от
04.11.2021 г. до изплащане на вземането и 2,70 лева - лихва за периода от
01.12.2018 г. до 15.10.2021 г. Ищецът твърди, че е налице облигационно
отношение, възникнало с ответницата въз основа на договор за продажба на
топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са
обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане.
Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на
ответницата топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена.
Твърди, че съгласно общите условия купувачът на топлинна енергия е длъжен
да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок от изтичането на периода, за
който се отнасят.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва
исковата молба. Оспорва наличието на облигационна връзка между страните.
Не оспорва размера на исковете. Прави възражение за изтекла в тяхна полза
1
погасителна давност.
В последното по делото съдебно заседание страните са редовно
призовани. Ищецът не се явява и не изпраща представител, не взема
становище. Ответникът изпраща представител и поддържа исканията си.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Предявени са първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД,
във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти):
1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да
прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на
купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма,
регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период,
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а
от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) "Битов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно §
1, т. 41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който
купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС
по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите
съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на
договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за
битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153,
2
ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови
нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на
принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както
за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие
между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди.“
След анализа на доказателствената съвкупност, съдът не счита, че
качеството на потребител на ответника е доказано. За установяване на този
факт от ищеца е представен споразумителен протокол от 01.09.2005 г. (л. 30
от делото), сключен между Васил Нейчев Георгиев и ищеца, както и
удостоверение за наследници, от което се установява, че ответницата е
наследник на това лице. Освен, че счита, че от това доказателство качеството
„потребител“ по отношение на Васил Нейчев Георгиев не е доказано, съдът
намира, че ищцовата претенция срещу ответницата се основава на качеството
на наследник на починалото лице. Наследството представлява съвкупност
от права и задължения на едно физическо лице, която съвкупност преминава
върху други лица с настъпване на момента на смъртта на това лице, т.е.
наследими са единствено права или задължения, които са съществували в
патримониума на едно лице към момента на смъртта му. Видно е от
представеното удостоверение за наследници (л. 35 от делото) че Васил
Нейчев Георгиев е починал на 28.08.2006 г. Доколкото по делото се
претендира потребена енергия за период от 2018 г. до 2020 г., т.е. след
смъртта на Васил Нейчев Георгиев, ясно е, че тези задължения няма как да са
възникнали в техния патримониум и да са били наследени от ответниците,
поради което няма как и да се претендират от тях на основание наследствено
правоприемство. По делото не са налице доказателства, които да установяват
качеството потребител на ответницата на други основания, поради което
съдът намира, че всички искове предявени срещу нея са неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени.
3
С оглед изхода на делото разноски се дължат единствено на
ответницата. От нея не са сторени разноски в исковото или заповедното
производство, тъй като е ползвала безплатна правна помощ. На основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. на адв. В. Ф. С. следва да се изплатят 400 лева – адвокатско
възнаграждение в исковото производство. По отношение на
възнаграждението в заповедното производство, съдът намира следното:
съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се
рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от
добрите нрави. Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде
определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не
под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от
ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор
между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство
представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и
поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него
процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото
от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. Следва да се
изясни, че обемът на заповедното делото сам по себе си нито може да
обуслови фактическа, нито правна сложност на последното, а още по-малко
може да обуслови полагането на действителен труд за който да се дължи
адвокатското възнаграждение. Единственото процесуално действие, което е
извършил длъжникът-ответник е подаването на възражение. При това
положение, да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в
претендирания размер на практика би нарушило основния за българското
гражданско право принцип на забраната за неоснователно обогатяване. Не
може да се приложи и разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Този извод се
основава на схващането, че съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по
отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и
Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че
определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези
минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември
2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13,
EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба
като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
4
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата
юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързан от предвиденото в НМРАВ. Този извод на
съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното
запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението
на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е
erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният
съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести
даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г.,
Elchinov, C-173/09, т. 29. В заключение съдът намира, че действително в
заповедното производство се дължат разноски на длъжника, но само в
хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 5 НМРАВ – за нотариални покани, за молба за
приемане или отказ от наследство, за изготвяне на книжа за нотариално
вписване, за молба за опрощаване на дължими суми и за други молби, която
разпоредба следва да намери аналогично приложение и за настоящия случай.
Поради това съдът намира, че на адв. Николай Илчев следва да се заплатят 50
лева – адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ в заповедното
производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т С “ ЕАД, ЕИК: със седалище и адрес
на управление: искове срещу Г. В. Н., ЕГН: ********** с адрес на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл.
110, ал. 2 ЗС за признаване на установено по отношение на ищеца, че
ответницата му дължи сумата от 2054,43 лв. – главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 01.05.2018 г. до
30.04.2020 г., ведно със законна лихва от 04.11.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането, 309,70 лв. – мораторна лихва за забава върху тази
главница за периода от 15.09.2019 г. до 15.10.2021 г., както и сума за дялово
разпределение за периода 01.10.2018г. - 30.04.2020 г. в размер на 13,20 лв. -
главница, ведно със законната лихва от 04.11.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането и 2,70 лв. – мораторна лихва върху тази главница за
периода от 01.12.2018 г. до 15.10.2021 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т С “ ЕАД, ЕИК: да заплати на адв. В. Ф. С., ЕГН:
**********с адрес на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 400 лева – предоставена безплатна правна помощ за Г. В. Н., ЕГН:
********** в исковото производство.
ОСЪЖДА „Т С “ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на ЕГН:
********** на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 50
5
лева – предоставена безплатна правна помощ за Г. В. Н., ЕГН: ********** в
исковото производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач
Бруната България ООД на страната на ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“
ЕАД.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
връчването на страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба, по реда
на глава ХХ ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6