Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 16751
по
описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение от 10.01.2019 г. по гр. д. № 36811/2015 г. по описа на СРС, I ГО,
35
състав, изменено по
реда на чл. 248 ГПК с определение от 04.11.2019 г. в частта за разноските, е признато за установено
по
отношение на И.С.Д. – А. и М.М.А., действащ чрез законния си представител И.С.Д.
– А., че К.М.А. е собственик на апартамент № 18А, находящ се в гр. София, ж. к.
„*****, подробно описан с нотариален акт № 18/2015 г. на нотариус Б., осъдени
са И.С.Д.А. и М.М.А., действащ чрез законния си представител И.С.Д.А. да
предадат на К.М.А. владението върху имота, както и да ѝ заплатят сумата
от 900 лв., представляваща обезщетение за ползването му за периода 14.04.2015
г. - 28.06.2015 г., ведно със законната лихва от 29.06.2015 г. до окончателното
плащане, като е отхвърлен искът по чл. 59 ЗЗД за разликата над 900 лв. до
пълния предявен размер от 3800 лв. Ответниците са осъдени да заплатят на ищцата
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от общо 2546,88 лв. – разноски по делото
съразмерно с уважената част от исковете.
Срещу решението в частите, с
които са уважени предявените искове, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от
ответниците И.С.Д. – А. и М.М.А., действащ със съгласието на своята
майка И.С.Д. - А.. Жалбоподателите поддържат, че решението в обжалваната част е
неправилно, постановено в противоречие на закона и събраните по делото
доказателства. Твърди се, че към момента на подаване на иска – 29.06.2015 г. ищцата
не е имала право на ползване върху процесния имот, което е било запазено за
прехвърлителите на имота, поради което не е активно легитимирана да иска
предаване на същия. Освен това, имотът е придобит по давност от ответниците,
считано от 20.08.2009 г., когато техният наследодател е влязъл във владение.
Сочи се, че районният съд е допуснал процесуални нарушения като не е събрал
доказателства за установяване на този факт (копие от акт № 15 за
Многофункционална жилищна сграда, построена в гр. София, УПИ IV-2731, 2732,
2751, 3545, 3590 в квартал № 28, местност „Малинова долина“ и разпит на свидетел). Твърди се, че
съдът не е коментирал, че по делото са приети взаимно изключващи се документи –
приемо – предавателен протокол от 02.08.2010 г. и нотариален акт от 13.11.2009
г. Относно иска с правно основание чл. 59 ЗЗД се поддържа, че неправилно съдът
е приел за начало на неоснователното обогатяване датата 14.04.2015 г., към
който момент правото на ползване не е принадлежало на ищцата. Поддържа се, че
размерът на присъденото обезщетение е произволно определен. Предвид изложеното
се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на исковете.
Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищцата К.М.А., с който се оспорва
въззивната жалба на ответниците. Моли се да бъде оставена без уважение.
Първоинстанционното решение
в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 59 ЗЗД за разликата
над 900 лв. до 3800 лв. е влязло в сила - подадената от ищцата К.М.А. въззивна
жалба вх. № 5014750/30.01.2019 г. е върната като просрочена с влязло в сила
определение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно
основание чл. 108 ЗС и с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Към момента на приключване
на устните състезания пред въззивния съд ответникът М.М.А. – вече непълнолетен,
действа лично и със съгласието на родителя си – И.С.Д. – А., който факт следва
да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
По делото е
постъпила молба вх. № 265998/03.02.2022 г. от процесуалния представител на
ответниците, с която същият уведомява съда, че след приключване на устните
състезания пред въззивния съд ответницата И.С.Д. – А. е починала на 30.01.2022
г., с искане за отмяна на хода на делото по същество. Настоящият състав намира
молбата за неоснователна. В случай на смърт на страна,
настъпила след приключване на съдебното дирене, постановеното по отношение на
починалото лице решение е допустимо и едва след постановяването му производството следва да се
спре за конституиране на наследниците му (чл. 229, ал. 2, изр. 2 ГПК). Само решение, постановено спрямо
неправоспособна страна, починала преди приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция, е недопустимо, независимо от това дали липсата на
правосубектност е била известна на съда или не
(в този смисъл и решение № 10/27.03.2018 г. по гр. д. № 1222/2017 г. по описа
на ВКС, I г. о. и цитираната в него съдебна практика). В случая
страната е починала след приключване на съдебното дирене, поради което не е
налице основание за отмяна на хода на делото по същество.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която
районният съд е уважил иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД по отношение
на М.М.А., действащ към момента на подаване на исковата молба чрез законния си
представител И.С.Д. – А.. С исковата молба иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е бил предявен
срещу този ответник, поради което съдът в нарушение на диспозитивното начало е
уважил иска и срещу М.М.А., произнасяйки се свръхпетитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил
сезиран, респективно спрямо страна, по
отношение на която иск не е бил предявен, постановеният
съдебен акт е недопустим, поради
което решението в тази част следва да бъде обезсилено.
В останалата
обжалвана част решението на СРС е допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
По правилността на решението
в обжалваната част с оглед конкретните оплаквания във въззивната жалба съдът
намира следното:
По отношение на исковете по чл. 108 ЗС:
За да бъде уважен иск с правно
основание чл. 108 ЗС
е необходимо да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е
собственик на вещта, предмет на иска (т. е. да докаже фактите, от които
възниква за него право на собственост върху имота); вещта да се намира във владение
или държане на ответника и ответникът да владее или държи вещта без основание (т.
е. за това фактическо състояние да липсва основание в отношенията между
страните).
Установяването при условията на пълно и главно доказване на първите две от
горепосочените предпоставки е в тежест на ищцата – чл. 154, ал. 1 ГПК. В тежест на
ответника е да докаже, че владее вещта на годно правно основание.
В случая ищцата К.А. претендира, че е собственик
на процесния недвижим имот по силата на договор за прехвърляне
на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 23.02.2015 г.
Ответниците противопоставят
възражения, че имотът е тяхна собственост на основание придобивна давност, присъединявайки
и владението на своя праводател М. Н.А., считано от 20.08.2009 г. до 20.08.2014
г. (отговор на искова молба с вх. № 5068927 от 24.04.2018 г.).
По делото е приет
предварителен - договор за покупко – продажба на имот и задължение за
изграждане, който договор е сключен на 06.10.2009 г. между М. Н.А. като купувач
(възложител) и „Б.“ ООД, по силата на който дружеството се е задължило да
продаде на купувача процесния апартамент № 18А, находящ се в многофункционална
жилищна сграда, която ще бъде построена в гр. София, местност „Малинова
долина“, срешу продажна цена от 32 300 евро, платима както следва: 1000
евро в деня на подсписване на предварителния договор и 31300 евро до 15.11.2009 г., като е
предвидено, че окончателният договор ще бъде сключен в деня на заплащане на
сумата от 31300 евро – чл. 3, в чл. 13 от договора изрично е записано, че
апартаментът се счита окончателно предаден на купувача с подписване на акт обр.
№ 15, за който в чл. 11, ал. 1, б. „а“ е определена крайна дата 20.08.2009 г.
Не е спорно, че с разписка от
06.10.2009 г. М. Н.А. е заплатил в полза на „Б.“ ООД сумата от 1000 лв. – първа
вноска съгласно предварителния договор от 06.10.2009 г. Няма данни впоследствие
да е бил сключен окончателен договор между страните по предварителния договор
за прехвърляне на собствеността в полза на А..
По делото е установено, че с
Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 131, том VII, рег. № 12150, дело № 1228 от 13.11.2009 г. „Б.“ ООД, чрез
управителя си Я.С.Я., е продал на Т.М.П.и Н.Д.П.следния собствен на дружеството
недвижим имот, изграден до фаза „груб строеж“, находящ се в гр. София, район
„Студентски“, а именно: АПАРТАМЕНТ № 18А, находящ се на подпокривен етаж, кота
+15,05, вход Б, със застроена площ, в която не е включена площта на терасата,
36,60 кв. м., състоящ се от стая, дневна с кухненски бокс, баня с тоалетна,
коридор и тераса с площ от 22,59 кв. м., със следните граници: стълбищна
клетка, коридор, апартамент № 17А и двор, заедно с прилежащото му МАЗЕ № 68,
находящо се на етаж Сутерен, кота -2,90 със застроена площ 3,15 кв. м., при
съседи на мазето - мазе № 67, мазе № 69, коридор, мазе № 63 и мазе № 62, заедно
с 1,194 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 9,03 кв.
м., заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, в
което е построена Многофункционална жилищна сграда с магазини, жилища, подземен
паркинг и трафопост, която е построена в гр. София, в УПИ IV-2731, 2732, 2751,
3545, 3590, квартал 28 по плана на гр. София, местност „Малинова долина“, с
площ от 3516 кв. м., при съседи на имота: УПИ I-за ЖС, УПИ II-2552, УПИ III-за
озеленяване, трафопост и от две страни улица.
Като писмено доказателство е
приет Приемо – предавателен протокол от 02.08.2010 г., по силата на който „Б.“ ООД е предало
на М. Н.А. процесния завършен съгласно предварителен договор от 2009 г.
апартамент № 18А, заедно с прилежащо мазе и съответните идеални части от общите
части на сградата, като изрично е отбелязано, че М.А. приема обекта без
забележки. Приемо - предавателният протокол е подписан за страните по него и подписите
не са оспорени в хода на производството.
Видно от Нотариален акт за
прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка № 18, том I, рег. № 3171,
дело № 13 от 23.02.2015
г.
Т.М.П.и Н.Д.П.са прехвърлили на К.М.А. процесния свой собствен имот:
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.1608.3590.1.101, с адрес:
гр. София, район „Студентски“ на Столична община, ж. к. „Малинова долина“, *****,
представляващ апартамент № 18А, с предназначение: жилище, с площ от 36,60 кв.
м., прилежащи части: тераса с площ от 22,59 кв. м., мазе № 68 с площ от 3,15
кв. м. и 1.194 % идеални части от общите части на сградата, който самостоятелен
обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлени имот с идентификатори №
68134.1608.2731, № 68134.1608.2732 и № 68134.1608.3590 и принадлежи към
поземлен имот с идентификатор № 68134.1608.3590, при граници: на същия етаж:
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.1608.3590.1.100, под
обекта: самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.1608.3590.1.97,
над обекта: няма, срещу задължението на К.М.А. да гледа и издържа
прехвърлителите Н.Д.П.и Т.М.П.до края на живота им, а прехвърлителите са си
запазили пожизнено и безвъзмездно, заедно и поотделно вещното право на ползване
на имота.
По делото не е спорно, че М.
Н.А. е починал на 03.07.2013 г., като е оставил за свои наследници К.М.А. –
дъщеря, И.С.Д.-А. – съпруга, Д.М.А. – син, А.М.А. - син и М.М.А. – син
(Удостоверение за наследници изх. № РСТ17-ГР94-648/1/27.04.2017 г., издадено от
Столична община, район „Студентски“).
От Удостовeрение за
съпруг/а и родствени връзки изх. № РСТ17-ГР94-648/27.04.2017 г., издадено от
Столична община, район „Студентски“ и препис – извлечение от акт за смърт от
13.07.2016 г. се установява, че Т.М.П., майка на М. Н.А., е починала на
11.07.2016 г.
От препис - извлечение от
акт за смърт от 19.03.2018 г. се установява, че Н.Д.П.е починал на 19.03.2018
г.
С нотариална покана от
11.03.2015 г. ищцата К.М.А. е поканила И.С.Д.
– А. в срок от 7 дни след получаване на нотариалната покана да предаде имота,
поискано е заплащане на наем считано от 23.02.2015 г. за ползването на апартамента
в размер на 50 лв. дневно. Нотариалната покана е връчена на ответницата на
14.04.2015 г.
В хода на
първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетеля Н.Д.П.– прехвърлител на процесния имот. Същият заявява,
че когато видял апартамента, същият бил в груб строеж, говорили с М. да намери
нещо малко за 40000 евро, М. бил дал капаро 5000 евро, свидетелят и неговата съпруга
изтеглили 35000 евро и М. платил апартамента - с парите, които П.му дал (от продажба
на наследствен имот). Т.и свидетелят дали пари на М., за да го ремонтира. След
около година апартаментът бил готов, М. се нанесъл в него, въпреки противна
уговорка със свидетеля, след смъртта на М. в имота останала да живее И. с
малкото си момче и нейните три деца от предишен брак. Свидетелят и съпругата му
решили да прехвърлят имота на К., която платила цената, впоследствие платила и
1000 лв. за операция на крака на Т.. Според свидетеля К. идвала постоянно, отношенията
им с нея били много добри, отношенията им с И. били нормални.
Разпитан по делото е и
свидетелят В.Б.К., който заявява, че живее в същия блок № 25, в м. „Малинова
долина“, вх. Б, ап. № 59 и е домоуправител от две години. Живее около 10 години
в сградата, но не може да каже кой живее в ап. № 18А. Не познава И. и М..
Мисли, че 9 години (от 22.10.2018 г.) блокът е след акт № 16. Не може да каже
семействата кога са се нанасяли в блока.
По делото е отделено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответниците владеят
процесния имот.
При така събраните
доказателства, въззивният съд приема, че ищцата е доказала правото си на
собственост върху процесния апартамент, придобит по силата на договор за
прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане от 23.02.2015 г. От
Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот от 13.11.2009 г. се
установява, че праводателите на ищцата – Т.и Н.П.са били собственици на имота към
датата на прехвърляне на собствеността. Въпреки твърденията на ответниците, по
делото не е проведено доказване, че сделката от 23.02.2015 г. е симулативна
като прикриваща дарение или прикриваща истинския купувач на имота – М. Н.А.. От
показанията на свидетеля Петров, които съдът кредитира като логични,
обосновани, отразяващи непосредствените впечатления на свидетеля, доколкото е
бил прехвърлител по сделката от 23.02.2015 г., се установява, че имотът е
закупен именно със средства на Н.П.и Т.П., като впоследствие е бил прехвърлен
срещу заплащане на цената на К.А.. Доказателства, които да опровергаят твърденията
на свидетеля не са ангажирани по делото. Обстоятелството, че след сделката от
13.11.2009 г. фактическата власт върху имота е предадена на М.А. не сочи на
извод, че последният е собственик, а относно предварителния договор от
06.10.2009 г. – няма данни за сключване на окончателен такъв. Поради това съдът
приема, че процесният имот е прехвърлен надлежно на ищцата с валидна правна
сделка.
Въззивният съд намира, че
възражението на ответниците, че са придобили имота по давност е неоснователно поради
следните съображения:
Съгласно чл. 77 ЗС
вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност или по друг
начин, определен в закона.
Придобивната давност е
способ за придобиване на право на
собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на
тези права в продължение на определен от закона срок от време. Съгласно чл.
79, ал. 1 ЗС правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение
на 10 години. За да се признае правото на собственост на основание придобивна
давност, чл. 79 ЗС изисква
претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт в продължение на
10 (респ. 5 години в хипотезата на чл.
79, ал. 2 ЗС) и демонстриране по отношение на невладеещия
собственик поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите
правомощия за себе си - поведение на пълноправен собственик, за какъвто се счита. За
основателността на иска е необходимо владелецът, който се позовава на изтекла в
негова полза придобивна давност, да докаже в хода на съдебния процес, че е
демонстрирал намерението си за своене на имота по отношение на действителния
собственик, тъй като само по този начин може да се произведе ефектът на
придобивната давност (в този смисъл - решение № 3/20.04.2012 г. по гр. д. №
724/2011 г. по описа на ВКС, II г. о.).
За да е
налице владение, годно да произведе правни последици, е необходимо
упражняването на фактическа власт да е постоянно и непрекъснато (да няма
случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин,
препятстващ евентуално владение на други лица за период по - дълъг от шест
месеца), да е спокойно (да не е установено с насилие или по скрит начин), да е
явно (да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това) и
да е несъмнено (да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това,
че я държи за себе си).
Владението
като фактическо състояние включва обективен елемент - фактическа власт и
субективен - намерение за своене на вещта. Според презумпцията, установена в
разпоредбата на чл. 69 ЗС, владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. Намерението на лицето да държи вещта като своя
се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията
на собственика – т. І. 2 от ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/74 г. Елементите на
фактическия състав на чл. 79 ЗС следва
да бъдат установени по делото от ответниците при условията на пълно и главно
доказване, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК
- решение № 836/06.01.2011 г. по гр.
д. № 1604/2009 г. по описа на ВКС, I г. о., решение № 8/23.01.2012 г. по гр. д.
№ 138/2011 г. по описа на ВКС, I г. о.
В случая твърденията на
ответниците са, че владеят процесния имот от 20.08.2009 г. по силата на
предварителен договор за покупко – продажба. По отношение на началната дата на
владението въззивният съд приема, че най – ранната такава би могла да бъде 02.08.2010
г., когато владението върху имота е предадено на М.А.. Не са налице доказателства,
сочещи по - ранна дата, като не са налице и допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения при събиране на доказателствата, доколкото от страна на
районния съд са положени многократни усилия както за снабдяване с документи
относно строежа на сградата, в която се намира имотът, включително с акт обр. №
15, така и за събиране на свидетелски показания относно началната дата на
установяване на владение от страна на ответниците. Доказателствата не са били
събрани поради обвктивни причини. Освен това, при наличие на писмено
доказателство – приемо – предавателен протокол за предаване на фактическата
власт върху имота, издаването на акт обр. № 15 е изцяло ирелевантно за началния
срок на давностното владение - независимо от уговореното в предварителния
договор, за който както се посочи няма данни да е бил обявен за окончателен, а
и е неясно защо страните са уговорили предаване на владението на 20.08.2009 г.
(с подписване на протокол акт обр. 15), а предварителният договор е сключен на
06.10.2009 г. От предаване на владението на имота на наследодателя на
ответниците – 02.08.2010 г. до датата на подаване на исковата молба –
29.06.2015 г. не е изтъкъл нито петгодишният, нито десетгодишният давностен
срок.
Освен това, както правилно е
посочил и първоинстанционният съд, по въпроса дали владелецът, придобил
фактическата власт на основание предварителен договор за покупко - продажба, е
добросъвестен и съответно може ли да придобие имота след упражняване на
петгодишно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС е налице трайна практика на
ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 101 от 14.07.2015 г. по гр.
д. № 891/2015 г. на ВКС, II г. о., решение по гр. д. № 2978/2019 г. на ВКС, II г. о., която
практика се споделя и от настоящия съдебен състав. В решение № 2384 от 3.12.1969 г. по гр. д. № 1816/1969 г. на ВС, І г. о., решение № 1343 от
28.11.2008 г. по гр. д. № 4391/2007 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 1619 от
14.12.2000 г. по гр. д. № 640/2000 г. на ІV г. о. на ВКС се приема, че
придобилият владение върху недвижим имот въз основа на предварителен договор не
е добросъвестен владелец. Според решение
№ 270 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 1056/2011 г. на І г. о., владението на
задължилия се да купи по предварителен договор не е добросъвестно. Разпоредбата на чл. 70,
ал. 3 ЗС признава на владелеца на основание предварителен
договор правата, които има добросъвестния владелец относно подобренията и
добивите от вещта. Липсва обаче такова приравняване относно давностния срок по
чл. 79, ал. 2 ЗС, така че да придобие
собствеността върху имота по давност този владелец е необходимо да упражнява
непрекъснато владение в десетгодишен срок - чл. 79, ал. 1 ЗС. Ответниците не
са доказали да са установили фактическа власт върху имота преди 02.08.2010 г. Свидетелят
К., чийто показания съдът кредитира, доколкото не се разколебават от други
доказателства по делото, заявява, че не знае кога ответниците са се нанесли в
имота. От друга страна от Удостоверение за регистрация по настоящ адрес е
видно, че ответниците са се регистрирали на адреса на процесния имот едва на
29.11.2010 г. Обстоятелството, че фактическата власт върху имота е била
предадена на М.А. на 02.08.2010 г. не изключва факта, че собственици на имота
са купувачите по нотариален акт от 13.11.2009 г. Както се посочи, от 02.08.2010
г. до датата на подаване на исковата молба не е изтекъл изискуемия давностен
срок, поради което настоящият съдебен състав приема, че ответниците не са
доказали възражението си, че са придобили имота по давност. По делото няма данни
и ответниците да са отблъснали владението на действителния собственик и да са установили своя самостоятелна
фактическа власт, която изцяло да изключва тази на собственика.
При това положение и с оглед
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест настоящият съдебен състав приема, че приетите доказателства по делото не сочат на установяване
на трайна, явна и непрекъсната фактическа власт върху имота от страна на
ответниците за период, по - дълъг от десет години по смисъла на чл. 79, ал. 1
ЗС, считано от август - септември 2009 г. до датата на предявяване на
претенцията по чл. 108 ЗС, поради което ответниците не се легитимират като собственици на
процесния недвижим имот на твърдяното придобивно основание.
В този смисъл фактическата власт на
ответниците върху спорния имот не се упражнява на основание (по смисъла
на чл. 108 ЗС) с облигационен (такива
твърдения липсват по делото, липсват и подобни доводи във въззивната жалба) или вещноправен
характер, което да е противопоставимо на собственика - ищцата, поради което и заявената от последната
ревандикационна претенция е основателна и следва да бъде уважена, както е приел и СРС. За уважаването
на претенцията в осъдителната ѝ част – за предаване на владението върху
имота е без значение обстоятелството, че към момента на предявяване на иска
прехвърлителите със запазено право на пожизнено ползване върху апартамента, са
били живи. Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че искът с
правно основание чл. 108 ЗС е основателен и правилно е бил уважен от
първоинстанционния съд.
По отношение на иска по чл. 59, ал.
1 ЗЗД:
Вземането по чл. 59, ал.
1 ЗЗД възниква от фактически състав, включващ обедняване на едно лице, обогатяване
на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на
валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между страните. Съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът, който твърди, че за него е възниквано
вземане за изравняване на неоснователното обогатяване, следва да проведе
пълно и главно доказване по отношение на фактите, от които това право възниква.
С оглед изложените вече по - горе съображения за
основателност на иска по чл. 108 ЗС, въззивният съд приема, че ищцата се легитимира като
собственик на спорния недвижим имот, и че през исковия период 14.04.2015 г. - 28.06.2015 г. ответницата И.С.Д. – А.
го е ползвала без правно основание.
Основателни са обаче оплакванията
на въззивниците, че ищцата не е активно легитимирана да претендира присъждане
на обезщетение за лишаване от ползване за процесния период. Видно от данните по
делото за периода 14.04.2015 г. – 29.06.2015 г. прехвърлителите на имота, със
запазено право на ползване, са били живи (Т.П. е починала на 11.07.2016 г., а Н.П.–
на 19.03.2018 г., т. е. след процесния период), поради което обедняването би
настъпило именно в патримониума на прехвърлителите - като носители на вещното право
на ползване, а не на ищцата. По въпроса за правното основание, на което носителят на
вещното право на ползване върху недвижим имот може да претендира обезщетение за
това, че е лишен от ползването от лица, с които няма сключен договор за наем,
вкл. и собственика на имота, в решение № 69 от 04.03.2010 г. по гр. д. № 159/2009 г. на ІІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че
носителят на правото на ползуване може да претендира за присъждане на
обезщетение за това, че е бил лишен от възможността да упражнява своето право
по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Приема се, че правото на
ползване може да бъде ограничено само от правата на друг ползувател и то само
доколкото последният изяви желание да ги упражнява лично или чрез другиго в
рамките на правомощията по чл. 56, ал. 1 ЗС и всеки един от
ползвателите може да претендира заплащане на обезщетение за целия имот от всяко
трето лице, което му създава пречки да упражнява правата си, вкл. и от
собственика на имота – така и решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. №
30/2011 г. на ВКС, II г. о., определение
№ 800 от 08.11.2019 г. по гр. д. № 2880/2019 г. на ВКС, IV г. о., с
което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение по идентичен
въпрос. Въз основа на
тази практика, въззивният съд приема, че дори и да е ползвала процесния имот през
исковия период, ответницата И.Д. – А. би дължала обезщетение на Т.и Н.П.- носители на правото на ползване,
а не на ищцата К.А.. За успешното провеждане на иска по чл. 59 ЗЗД разместването на имуществените блага
трябва да е правна последица от общ юридически факт, в случая от правото на
ползване върху процесния недвижим имот, каквото разместване не е налице по отношение
на ищцата. Същата е лишена от правото да ползва имота – лично или чрез друго
лице, съответно не е налице обедняване с невъзможността да ползва имота или да
реализира приходи от наем от същия. Поради това искът по чл. 59 ЗЗД в частта, която въззивният
съд прие за допустима, а именно – срещу И.С.Д. – А. е неоснователен и следва да
бъде отхвърлен, а обжалваното решение в тази част – да бъде отменено.
При така изложеното,
първоинстанционното решение в допустимата му част следва да бъде потвърдено в
частта, с която е уважен искът по чл. 108 ЗС по отношение на двамата ответници и
отменено в частта, с която е уважен искът по чл. 59 ЗЗД по отношение на И.С.Д.
– А. и вместо това да бъде постановено ново, с което искът да бъде отхвърлен
като неоснователен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора първоинстанционното
решение следва да бъде ревизирано и в частта за разноските. С оглед частичната
недопустимост на иска по чл. 59 ЗЗД и частичната неоснователност на иска,
решението на СРС следва да бъде отменено в частта, с която в тежест на
ответниците са възложени разноски над 2117,14 лв. до присъдените 2546,88 лв.
(или за разликата от 429,74 лв.), при съобразяване начина на изчисление на
разноските от районния съд и че липсва възражение в тази връзка от ответниците.
С решението на районния съд разноски в полза на ответниците не са присъждани
(независимо от частичната неоснователност на иска по чл. 59 ЗЗД), поради което
и въззивният съд не присъжда такива.
За въззивното производство
право на разноски имат и двете страни. Въззивният съд не присъжда разноски на
страните във връзка с депозираната от ищцата К.М.А. въззивна жалба вх. №
5014750/30.01.2019 г. и подадения отговор от насрещната страна с вх. №
5165636/14.10.2019 г., тъй като посочената въззивна жалба е била върната с
влязло в сила определение № 268934/18.05.2021 г. по в. гр. д. № 16751/2019 г.
на СГС, II – В въззивен
състав, чието изменение/допълване в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК
не е поискано своевременно. Следва да се посочи, че въззивният съд не може да
изменя и решението на първоинстанционния съд относно присъдените в полза на
ищцата разноски, тъй като от районния съд е постановено определение по чл. 248 ГПК, което не е оспорено от ищцата.
От страна на ищцата –
въззиваема страна се претендира сумата от 800 лв. по договор за правна защита и
съдействие от 12.02.2019 г., като доколкото в договора не е разграничено каква
част от хонорара е заплатен по върнатата въззивна жалба (за която както се
посочи съдът не присъжда разноски, включително и за държавна такса) и каква
част - за защита срещу въззивната жалба на насрещната страна, то съдът приема,
че за процесуално представителство във връзка с въззивната жалба на ответниците
на процесуалния представител на ищцата е заплатена сумата от 400 лв.
(половината от 800 лв.). Не е уточнен размер на възнаграждението по всеки един
от двата иска, поради което съдът приема, че то е поравно – съответно 200 лв. –
за иска по чл. 108 ЗС и 200 лв. за иска по чл. 59 ЗЗД. С оглед неоснователната
част от въззивната жалба на ответниците, в полза на ищцата на основание чл. 78,
ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК следва да се присъди сумата от 200 лв. – за иска по
чл. 108 ЗС. Поради отхвърляне на иска по чл. 59 ЗЗД разноските за СТЕ в размер
на 200 лв. следва да останат в тежест на ищцата.
От страна на ответниците –
въззивници се претендира сумата от 1500 лв. по договор за правна защита и
съдействие от 22.03.2021 г., от която сума 500 лв. – за върнатата въззивна
жалба на ищцата, която сума въззивният съд прие за недължима, и 1000 лв. по
въззивната жалба на ответниците, която следва да бъде присъдена съобразно
уважената част от жалбата. Доколкото в договора не е разграничено каква част от
хонорара е заплатен по всеки от двата иска, то въззивният съд приема, че
заплатеното адвокатско възнаграждение е поравно – по 500 лв. С оглед
основателната част от въззивната жалба на ответниците, в полза на последните на
основание чл. 78, ал. 1, вр. с чл. 273 ГПК следва да се присъди сумата от 500
лв. – за иска по чл. 59 ЗЗД.
На основание чл. 78, ал. 6, вр. с чл. 273 ГПК
ищцата К.А. следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 25 лв.
– държавна такса за разглеждане на въззивната жалба на ответниците, съразмерно
с основателната ѝ част, от заплащането на която държавна такса
ответниците са били освободени по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение от 10.01.2019 г. по гр. д. № 36811/2015 г. по описа на СРС, I
ГО, 35 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение от 04.11.2019 г. по гр. д. № 36811/2015 г. по описа на СРС, I
ГО, 35 състав, в частта, с която съдът е уважил иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
ведно със законната лихва от 29.06.2015 г. до окончателното плащане по
отношение на ответника М.М.А., ЕГН **********, непълнолетен в хода на
въззивното производство, действащ лично и със съгласието на своята майка И.С.Д.
- А., ЕГН ********** като недопустимо и прекратява производството по делото в
тази част.
ОТМЕНЯ решение от 10.01.2019 г. по гр. д. № 36811/2015 г. по описа на СРС, I
ГО, 35 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение от 04.11.2019 г., в частта,
с която И.С.Д. - А., ЕГН ********** е осъдена да заплати на К.М.А., ЕГН **********
сумата от 900 лв., представляваща обезщетение за ползване на апартамент № 18А,
находящ се в гр. София, ж. к. „*****, подробно описан с нотариален акт №
18/2015 г. на нотариус Б. за периода 14.04.2015 г. - 28.06.2015 г., ведно със
законната лихва от 29.06.2015 г. до окончателното плащане, както и в частта, с
която ответниците И.С.Д. – А., ЕГН ********** и М.М.А., ЕГН **********, непълнолетен
в хода на въззивното производство, действащ лично и със съгласието на своята
майка И.С.Д. - А., са осъдени да заплатят на ищцата К.М.А., ЕГН ********** сумата
над 2117,14 лв. до присъдените 2546,88 лв. (или за разликата от 429,74 лв.) –
разноски по делото, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К.М.А., ЕГН **********
срещу И.С.Д. – А., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на И.С.Д. – А. да заплати на К.М.А. сумата от 900 лв., представляваща
обезщетение за ползване на апартамент № 18А, находящ се в гр. София, ж. к. „*****,
подробно описан с нотариален акт № 18/2015 г. на нотариус Б. за периода
14.04.2015 г. - 28.06.2015 г., ведно със законната лихва от 29.06.2015 г. до
окончателното плащане, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 10.01.2019 г. по гр. д. № 36811/2015 г. по описа на СРС, I
ГО, 35 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение от 04.11.2019 г. в
частта за разноските, в останалата обжалвана част, с която е признато за установено
по
отношение на И.С.Д. – А., ЕГН ********** и М.М.А., ЕГН **********, непълнолетен
в хода на въззивното производство, действащ лично и със съгласието на своята
майка И.С.Д. - А., че К.М.А., ЕГН ********** е собственик на апартамент № 18А,
находящ се в гр. София, ж. к. „*****, подробно описан с нотариален акт №
18/2015 г. на нотариус Б., представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 68134.1608.3590.1.101, с адрес: гр. София, район „Студентски“
на Столична община, ж. к. „Малинова долина“, *****, с предназначение: жилище, с
площ от 36,60 кв. м., прилежащи части: тераса с площ от 22,59 кв. м., мазе № 68
с площ от 3,15 кв. м. и 1.194 % идеални части от общите части на сградата,
който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлени имот
с идентификатори № 68134.1608.2731, № 68134.1608.2732 и № 68134.1608.3590 и
принадлежи към поземлен имот с идентификатор № 68134.1608.3590, при граници: на
същия етаж: самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
68134.1608.3590.1.100, под обекта: самостоятелен обект в сграда с идентификатор
№ 68134.1608.3590.1.97, над обекта: няма, по КК и КР, одобрени със Заповед №
РД-18-38/10.07.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК; в частта, с която са осъдени
И.С.Д. - А. и М.М.А., непълнолетен в хода на въззивното производство, действащ
лично и със съгласието на своята майка И.С.Д. - А. да предадат на К.М.А.
владението върху описания имот, както и да заплатят на К.М.А. сумата от 2117,14
лв. – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА И.С.Д. – А., ЕГН ********** и М.М.А.,
ЕГН **********, действащ лично и със съгласието на своята майка И.С.Д. – А., да
заплатят на К.М.А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 200 лв. (двеста лева) – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА К.М.А., ЕГН ********** да
заплати на И.С.Д. – А., ЕГН ********** и на М.М.А., ЕГН **********, действащ лично
и със съгласието на своята майка И.С.Д. – А., на основание чл. 78, ал. 1, вр. с
чл. 273 ГПК сумата от 500 лв. (петстотин лева) – разноски за въззивното производство,
както и на основание чл. 78, ал. 6, вр. с чл. 273 ГПК по сметка на СГС сумата
от 25 лв. – за разглеждане на въззивната жалба на ответниците, съразмерно с
основателната ѝ част.
Решението на СРС в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 59 ЗЗД
за разликата над 900 лв. до пълния предявен размер от 3800 лв. е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.