№ 356
гр. Пазарджик, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на трети
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Мариана Ил. Димитрова
Асен В. Велев
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело
№ 20245200500395 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №
54/03.04.2024 г., постановено по гр.д. № 20225230100807 по описа на
Панагюрския районен съд е прогласена нищожността на договор № *******
за предоставяне на потребителски кредит от 22.01.2022 г., сключен между И.
Г. Б., с ЕГН ********** като кредитополучател и „Ф.Б." ЕООД, ЕИК
********* като кредитор.
Осъден е ответникът „Ф.Б." ЕООД, ЕИК *********, да заплати на И. Г.
Б., ЕГН **********, разноски по делото в общ размер на 516 лв. - за държавна
такса и възнаграждение на вещото лице.
Осъден е ответникът „Ф.Б." ЕООД, да заплати на пълномощника на
ищцата - Еднолично адвокатско дружество „ Е. И.“, ЕИК **********, с адрес:
грП., ул. “Б.“ № 3, ап.57, представлявано от Е. Г. И. възнаграждение за
процесуално представителство и защита в настоящето производство в размер
на 840 лв., на основание чл.38 ал.1, т.2 от ЗА.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила
въззивна жалба от „Ф.Б." ЕООД, ЕИК ********* чрез процесуалния
пълномощник адв. Е. Ц. от САК с изложени оплаквания за
незаконосъобразност. Твърди, че неправилно районният съд е приел, че ГПР
не съответства на действителните разходи по кредита, тъй като формирането
на ГПР било императивно установено в Приложение № 1 към ЗПК с
1
посочване на формулата, по която се извършват изчисленията. Освен това се
твърди, че потребителят е можел да сключи договора за кредит,
предоставяйки поръчителство от избрани от него физически лица и
сключването на договор за предоставяне на поръчителство не било въздигнато
в задължително условие за сключването на договора за кредит. Поради това
жалбоподателят счита, че кредитодателят не само не е имал задължение да
включи възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР, но няма и
право да направи това, защото такова възнаграждение можело да не се дължи
въобще в случай, че кредитополучателят предостави поръчителство от
физически лица по свой избор. Искането е решението на районния съд да бъде
отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявеният иск да
бъде отхвърлен като неоснователен с присъждане на разноските за две
инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от И. Б. чрез
нейния процесуален пълномощник с искане решението на районния съд да
бъде потвърдено с подробно изложени аргументи в този смисъл. Претендират
се разноски.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за
установено следното:
В исковата си молба против „Ф.Б." ЕООД ищцата И. Б. е твърдяла, че на
22.01.2022 г. е сключила с ответното дружество договор № *******/21.01.2022
г., по силата на който са й били предоставени в собственост заемни средства в
размер на 4000 лв., при лихвен процент - 35% и годишен процент на разходите
- 49,66%.
Твърдяла е, че по силата на чл.5 от договора, заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Ferratum/Multitude Bank в полза на
кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряването на кредита, като кредитополучателката дължи заплащането на
възнаграждение на дружеството - гарант, чрез заплащането на месечни вноски
в общ размер на 4000 лв. за срока на действие на кредитния договор.
Ищцата е твърдяла, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи
плащания за лихва, за допълнителен пакет от услуги и за услугата
финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна премия, тъй като
договорът за кредит бил нищожен. Същият бил недействителен поради
нарушаване на изискванията на чл.19 ал.1 и ал.4 ЗПК, във връзка с чл.10 ал.2 и
чл.10а ал.4 ЗПК, тъй като кредиторът се бил задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности както на лихвения процент по заема,
2
така и на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 49,66 %/. Във величината на ГПР
като глобален израз на всичко, дължимо по кредита, според ищцата следвало
по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В конкретния случай обаче липсвала яснота досежно
обстоятелствата по чл.19 ал.1. Посочен бил фиксиран лихвен процент в
размер на 35,00 %, но не било изяснено как тези стойности се съотнасят към
ГПР по договора. Освен възнаградителната лихва, в съдържанието на
договора не били включени други разходи, поради което ответникът не е имал
право да формира размер на ГПР от 49,66%. Твърдяла е, че законодателят
задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за
потребителски кредит размера на ГПР, тьй като от него потребителите могат
да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят
за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали
кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им
възможности да го обслужват.
Ищцата е твърдяла, че съгласно императивните изисквания на
горепосочените норми, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР
таксата за осигуряване на поръчителство от Ferratum/Multitude Bank в полза на
кредитодателя. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните, представлявало
„заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2, т.1 от
Закона за защита на потребителите. Получаването на кредита било обусловено
от сключването на договор за гаранция от страна на кредитополучателя, за
което дължал такса в общ размер на 4000 лв., а гарантът се е задължил спрямо
кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит
- обстоятелство, което е било известно на „Ф.Б." ЕООД. Според
императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1%,
плюс 10%/, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50% от взетата сума, като клаузи, надвишаващи определените по
ал.4 размери, били нищожни - чл.19 ал.5 ЗПК. Ищцата е твърдяла, че
кредиторът е нарушил императивното правило на чл.19 ал.1 ЗПК като не е
включил таксата в размер на 4000 лв. в записания в договор размер на ГПР от
49,66%.
Твърдяла е още, че в договора липсвала информация за размера на
3
лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ,
кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение,
каквото е изискването по чл.11 ал.1, т.20 от ЗПК.
Неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, била в пряко
противоречие с изискванията на чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК и на чл.143, т.19 от
ЗЗП, поради което същата не е породила правен ефект. Така установеното
водело до предвидената в чл.22 от ЗПК недействителност на договора за
потребителски кредит, поради неспазване на изискванията на чл.11 ал.1, т.20
от ЗПК.
Ищцата е твърдяла, че клауза, която предвижда, че се дължи
възнаграждение за осигуряване на поръчител, прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение,
с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на
длъжника се увеличава. Възлагането на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора, според ищцата са в изключителен
интерес само на търговеца и във вреда на потребителя, като по-слабата страна
в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил,
ако кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното бил
изпълнен общият фактически състав на чл.143 ЗЗП и в светлината на
неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на
договорна уговорка /арг. от т.19 на чл.143 ЗПК/ тази договорка следвало да
бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за
потребителя.
Договорът за кредит бил нищожен и поради обстоятелството, че не са
спазени изискванията на чл.11 ал.1, т.20 от ЗПК.
Искането е съдът да прогласи нищожността на договор №
*******/22.01.2022 г. като противоречащ на императивни изисквания на
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответното дружество с изразено становище за
неоснователност на иска. Оспорва твърдението, че процесният договор за
кредит е нищожен като сключен в противоречие с разпоредбите на чл.11, aл.1,
т.9, т.10 и чл. 19 ал.4 от ЗПК.
Ответникът е твърдял, че съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е
обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски
кредит, кредиторът предоставя своевременно на потребителя необходимата
4
информация за вземане на информирано решение за сключване на договор за
потребителски кредит. Тази информация се предоставя във формата на
Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за
потребителските кредити, съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ е
бил предоставен на електронната поща на ищеца при кандидатстването за
кредит. Лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие
били възпроизведени в договора за кредит, сключен между страните. Изрично
било посочено в самия договор, че връщането на кредита става еднократно.
Лихвеният процент бил посочен като число, поради което следвало да се
приеме, че е фиксиран.
Оспорил е като неоснователни твърденията за нарушаване на чл.11 ал.1,
т.11 от ЗПК. В посочената разпоредба се съдържало задължение за включване
на погасителен план, включващ размер, брой и периодичност на вноските.
Видно от договора за кредит, към същия бил приложен погасителен план, в
който ясно и точно били описани всички дължими вноски, техните размери и
падежи, съответно размер на главница и лихва. Посочване на съотношението
между главница и лихва било направено още в чл.3 на процесния договор за
кредит, като ясно и изрично били посочени размерите на главница и лихва,
следователно не била налице твърдяната от ищеца неяснота. Същото се
отнасяло и до посочване на дължимите суми при различни лихвени проценти,
доколкото не бил налице променлив лихвен процент.
Що се отнася до възнаграждението, което ищецът се е задължил да
плати на трето лице, то не се дължало на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което нямало
как да бъде посочено в погасителен план, нито представлявало главница или
лихва.
Моли да бъде прието за неоснователно твърдението на ищеца, че е
нарушен чл.11 т.10 от ЗПК. Формулата за изчисление на ГПР включвала като
елементи при изчисляване единствено главница, лихви, разходи по кредита,
погасителни вноски, като това било императивно установено в закона и не
подлежло на промяна. ЗПК изисквал посочване на изчисления по правилата на
Приложение № 1 ГПР в договора за кредит, с оглед яснота на потребителя за
цялостното оскъпяване на кредита, което в процесния случай било сторено.
Общите разходи по кредита включвали известните на кредитодателя суми за
допълнителни услуги, чието сключване било задължително условие за
отпускане на кредита. Счита, че обратно на твърдяното в исковата молба,
ищецът е можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини,
включително с поръчителство от избрани от него физически лица,
следователно сключването на договор за поръчителство с Multitude Bank
(Малта) не било задължително условие при отпускане на кредита. Поради
това кредитодателят не само не бил длъжен да включи сумата, уговорена
5
между потребителя и трето лице в договора за поръчителство в ГПР по
кредита, но съгласно §1 от ДР на ЗПК не е имал право на това. Сочи, че тази
сума не е била известна на кредитодателя преди потребителят да избере
именно Multitude Bank (Малта) като поръчител. В случай, че кредитът е бил
обезпечен по друг начин, например чрез поръчителство от физическо лице, то
кредитодателят не би имал информация за размера на евентуално
възнаграждение, доколкото то се уговаря между потребителя и трето за
кредитното правоотношение лице, т.е. отново не отговаря на предпоставките
за включване в общите разходи по кредита по смисъла на §1 от ДР на ЗПК, а и
с оглед житейската и правна логика.
Ищецът бил избрал да кандидатства за кредит с опцията задължението
му за връщане на отпуснатия кредит да бъде обезпечена по определен начин,
който избор бил отразен в предложения му договор. Това обаче не означавало,
че кредитодателят е имал информация относно условията, при които ищецът и
третото лице (поръчител), ще постигнат споразумение, съответно не е ясно
уговореното между тях възнаграждение.
Възразява срещу твърдението на ищеца, че сключването на договор за
гаранция с Multitude Bank (Малта) има за цел единствено начисляване на
допълнителни разходи по кредита. Твърди, че необходимостта от обезпечение
за кредитора се явявала следствие на извършваната от него оценка на
кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите са
длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и имала за цел
да гарантира финансовия риск, който „Ф.Б.“ ЕООД носи от възможността да
има неизпълнение от страна на ищеца.
Твърдял е, че в настоящия случай кредиторът „Ф.Б.“ ЕООД и
кредитополучателят са страни по облигационен договор, при който никоя от
страните не действа във функция на власт и подчинение спрямо другата, т.е.
те са равнопоставени правни субекти. Следователно директивите на
Европейския съюз не можели да намерят приложение за уреждане на
отношения между частноправни субекти, тъй като те нямали „хоризонтално
действие“.
Посоченият ГПР от 49.66% в договора за кредит бил в съответствие с чл.
19 ал.4 ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за
предоставената от Multitude Bank (Малта) услуга за гаранция, от своя страна,
не се включвала в размера на ГПР, тъй като не била задължителна за
сключването на договора за кредит. Твърденията на ищеца, че е бил принуден
да сключи договор за гаранция с Multitude Bank не отговаряли на обективната
действителност. Нещо повече, ищецът разполагал и с правото по чл.29 ЗПК,
съгласно което той имал субективно, потестативното право да се откаже от
6
сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването
му без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки.
Това негово право било предвидено и в чл.9 от договора, на не го е упражнил,
следователно можело да се направи обоснованото предположение, че
кредитополучателят е разбрал и приел клаузата на чл.5 от договора за кредит.
Искането е съдът да отхвърли предявения иск, като неоснователен и да
присъди на „Ф.Б.“ ЕООД направените по делото разноски.
Безспорно е установено по делото, че на 22.01.2022 г. между ответното
дружество „Ф.Б." ЕООД като кредитор и ищцата И. Г. Б. като
кредитополучател е сключен договор № ******* за предоставяне н а
потребителски кредит. Договорът е сключен при следните параметри: Общ
размер на отпуснатия кредит - 4000 лв.; Брой вноски - 18; Начин на плащане -
съгласно погасителния план, неразделна част от договора; Първа падежна дата
- 23.02.2022г.
Съгласно чл.3 от договора за кредит, за целия период на кредита
кредитополучателят следва да върне на кредитора общо сума в размер на 5400
лева, представляваща сбор от следните суми: а/ сумата на отпуснатия кредит в
размер на 4000 лева и б/ лихва в размер на 1400 лева, при лихвен процент
35,00%. Общият разход по кредита, съгласно чл.4 от договора, е 1400 лева и
включва сумата по чл.3, б. б от договора. Годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 0, изчислен по реда на чл.8.4 от Общите условия и
включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В чл.5 от договора за кредит е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството. С
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Със
сключването на договора кредитополучателя е потвърдил, че при
кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания
поръчител.
С чл.7 от договора кредитополучателят е дал изричното си съгласие по
чл.13 ал.4 от ЗЕДЕУУ кодът за потвърждение, предоставен от кредитора,
който е електронен подпис по смисъла на чл.13 ал.1 от ЗЕДЕУУ, във
взаимоотношенията с кредитора да има силата на собственоръчен подпис.
Като доказателство по делото е представен и договор за гаранция
23.01.2022 г., сключен между „Фератум Банк“ като гарант и ищцата И. Г. Б.
като клиент, по силата на който гарантът предоставя гаранция, като се
задължава да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от
7
договора за потребителски кредит от 22.01.2022 г., включително и от общите
условия, които са неразделна част от този договор. Таксата за предоставяне на
гаранция /поръчителство/ е сумата в общ размер от 3960 лв., дължима от
клиента за предоставена гаранция, като таксата за гаранция се заплаща по
посочена банкова сметка в Пощенска банка на месечни вноски, в размерите,
условията и на падежите, уговорени, съгласно погасителен план, който е
неразделна част от договора - брой вноски: 18, дата на първо плащане -
21.02.2022 г., краен срок на издължаване на таксата - 16.07.2023 г.
На 18.07.2023 г. е изтекъл падежът по процесния договор за кредит - с
настъпването на падежа на последната погасителна вноска.
Получаването на сумата по договора за кредит в размер на 4000 лева не
е оспорено по делото.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото пред районния
съд е назначена и приета счетоводна експертиза, от заключението на която се
установява, че при изчисляване на годишния процент на разходите и
погасителния план при параметрите, заложени в процесния договор №
******* от 22.01.2022 г. /общ размер на кредита 4000 лева, срок на кредита 18
месеца и лихва 35%/, годишният процент на разходите е в размер на 41,1986%.
При изчисляване на годишния процент на разходите при условията на
договора, лихвата по договора следва да бъде 1198,23 лева. Общият размер на
задължението по договора за кредит следва да е 5198,23 лева. Месечната
вноска по кредита следва да бъде в размер на 288,79 лева. В договор №
******* от 22.01.2022 г. в чл.3, б.“б“ е записана лихва по договора в размер на
1400 лева. Лихва в размер на 1400 лева, при еднакви други условия - размер
на кредита 4000 лева и срок на погасяване 18 месеца, е възможна при лихвен
процент 40,44%. При изчисляване на годишния процент на разходите, при
следните параметри: размер на заема 4000 лева, срок на погасяване 18 месеца
и лихвен процент 40,44%, годишният процент на разходите е в размер на
48,8455%. Общият размер на задължението по договора за кредит е 5400 лв.
Месечната вноска по кредита следва да бъде в размер на 300,01 лева.
Според вещото лице в договора за гаранция /поръчителство/ между
гаранта и клиента кредитополучател е записана такса за гаранция
/поръчителство/ в размер на 3960 лева на месечни вноски в размерите,
условията и падежите, уговорени съгласно погасителния план на 18 вноски.
Размерът на вноската за гаранция, включен в погасителните вноски, е 220
лева. Годишният процент на разходите с включени разходи за такса гарант по
договора за поръчителство, вещото лице е изчислила в два варианта. Първи -
при размер на лихвата 35%, както е записана в договора и втори - при лихва
40,44%, колкото е лихвеният процент за изчисляване на лихва по договора в
размер на 1400 лева, както е записана в договора. При изчисляване на
8
годишния процент на разходите при годишна лихва 35%, съгласно договора,
при включване на сумата за гаранция в размера на дължимата вноска, при
запазване на другите параметри на изчисляване на ГПР по договора за заем
/сума на кредита 4000 лв., срок на кредита 18 месеца, лихва в размер на 35%/,
годишният процент на разходите по кредита е 237,5044%. При изчисляване на
годишния процент на разходите при годишна лихва 40,44%, при който е
изчислен размерът на договорената лихва 1400 лв., при включване на сумата
за гаранция в размера на дължимата вноска, при запазване на другите
параметри на изчисляване на ГПР по договора за заем /сума на кредита 4000
лева, срок на кредита 18 месеца, лихва в размер на 40,44%/, годишният
процент на разходите по кредита е 250,5993%.
Експертизата е приета в съдебно заседание и не е оспорена от страните,
поради което съдът я кредитира изцяло като компетентно и изчерпателно
изготвена.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна
въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, тъй
като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или
недопустимост.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Според клаузите на договора за гаранция (поръчителство) и договора за
потребителски кредит дружествата-съконтрахенти на ищцата представляват
финансови институция, чиято основна дейност се състои в предоставяне на
парични заеми и сключване на гаранционни сделки, поради което следва да се
приеме, че по тези договори се прилагат разпоредбите на Закона за защита на
потребителите, доколкото страните по договора се явяват потребител и
търговец по смисъла на §13, т.1 и т.2 от Допълнителните разпоредби към ЗЗП,
който закон цели осигуряване на защита на по-слабата икономически страна и
обявява за недействителни онези клаузи от договора, сключени с потребители,
които не са индивидуално договорени и/или водят до предоставяне на
непоискани от потребителя услуги, накърняване на добрите нрави и
добросъвестността, които водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Предвид на изложеното съдът
приема, че неравноправна клауза се явява клаузата за заплащане на
възнаграждение в полза на гаранта по процесния договор за предоставяне на
гаранция, тъй като уговорката не отговаря на изискването за добросъвестност
и която поради пораждане на последиците по т.1-т.10 на чл.143 от ЗЗП води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Клаузата за възнаграждение за гаранта е в противоречие и с т.15
на чл.143 ал.2 от ЗЗП, тъй като налага на потребителя да изпълни своите
9
задължения дори ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. Тази
клауза е очевидно във вреда на потребителя и го поставя в неравностойно
положение, като му вменява задължения, които няма по закон, а противоречи
и на изискването за добросъвестност поради това, че при данни за ненадлежно
и неприето изпълнение на задълженията на търговеца, чрез принуда се създава
привилегия в полза на последния да търси и получи плащане на суми, които
евентуално не му се дължат, което пък е нарушение на принципа на
добросъвестност по чл.63 ал.1 от ЗЗД.
Съгласно чл.5 от договора за кредит е предвидено, че кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на
дружеството. С одобряването от дружеството на предоставеното в негова
полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се
отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило
обезпечението. Със сключването на договора кредитополучателя е
потвърдил, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил
избрания поръчител.
При извършена служебна справка в търговския регистър въззивният съд
установи, че Мултитют СЕ, Идентификация ******** е едноличен собственик
на капитала на Ф.Б. ЕООД. Това означава, че на практика кредиторът по
договора за потребителски кредит и поръчителят по договора за гаранция са
свързани лица по смисъла на закона. Очевидно е формиран бизнес модел за
разделяне на приходите от кредита между две свързани юридически лица с
цел да се заобиколи ЗПК. Затова юридическата обособеност на поръчителя е
без значение, а същественото в случая е икономическата свързаност между
дружествата.
В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. При наличието на така въведеното задължение за
представяне на гаранция следва да се приеме, че кредиторът не желае да
извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно
противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.
От анализа на доказателствата и клаузите на сключените между страните
договори се налага изводът, че е налице значително неравновесие на правата
10
на потребителя и търговеца. Макар отношенията между кредитора и
длъжника да са регламентирани от отделни договори, се налага изводът, че се
касае за свързани и обусловени икономически правоотношения, които не
могат да съществуват самостоятелно. С обособяването на отношенията по
обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор очевидно се
цели заобикаляне на закона и по-точно на забраната за уговаряне
допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на договора
съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК. Клаузите по договорите следва да се тълкуват в
посока, че ангажиментът към гаранта е неделим от основния по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по
кредита. Възнаграждението за поръчителя обаче не е включено в предвидения
по договора ГПР, а ако бъде изчислена стойността й с този разход ще надвиши
многократно минималния допустим размер по чл.19 ал.4 от ЗПК. Очевидно е,
че пряката и непосредствена цел на възнаграждението по договора за
гаранция е да обезпечи гарантиран доход, без да има сигурност в насрещната
престация, което като последица води до неоснователно обогатяване за
кредитора.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК е въведен максимален размер на ГПР, който
не може да бъде по-висок от 5-кратния размер на законната лихва по
просрочените задължения в левове и валута, а според ал.5 клаузи,
надвишаващи тези размери, се считат за нищожни и тъй като с прибавянето на
възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, ГПР
многократно надвишава допустимия петкратен размер на законната лихва,
следва да се приеме, че тази клауза е недействителна поради противоречие с
добрите нрави.
Във връзка с възражението, че в ГПР не следвало да се включва
уговорената неустойка следва да се посочи, че в § 1 от ДР на ЗПК е дадено
легално определение на понятието „Общ разход по кредита на потребителя“ и
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати. ГПР следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление
дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. В този смисъл ГПР е глобален израз на всичко
дължимо по кредита, като следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. С оглед легалната дефиниция, настоящата
инстанция приема, че възнаграждението по договора за гаранция реално
11
представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за
кредит и е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР. Това обаче
не е сторено, доколкото е видно от погасителния план по договора за кредит,
че същата не е включена в ГПР. Задължението за заплащане на това
възнаграждение, доколкото не е отчетено при формиране на ГПР, нарушава
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване
на ползвания от него финансов продукт. Не става ясно какви са другите
компоненти на ГПР и как се формира посоченият процент, съобразно
Приложение № 1 към ЗПК.
Клаузата, посочваща твърд размер на ГПР в договора за кредит е
неравноправна, противоречащи на добрите нрави и е в пряко нарушение на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК тя е нищожна, което води
до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. В тази хипотеза,
съгласно разпоредбата чл. 23 от ЗПК при установена недействителност на
договора за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая общата разпоредба на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е неприложима и се
дерогира от разпоредбите на специалния закон - ЗПК, уреждащ договора за
потребителски кредит, с оглед засилената потребителска защита и именно
поради общия принцип от правото на Европейския съюз – този на
пропорционалността. В случая е приложима специална разпоредба на чл. 22
от ЗПК, императивно предвиждаща, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от ЗПК, то договорът е изцяло недействителен. Именно
поради това, за да не се стигне до неоснователно обогатяване на потребителя –
получил заемната сума, законодателят е предвидил защита и за кредитора с
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Същата предвижда, че в случаите на
недействителност на договора за потребителски кредит, потребителят дължи
връщане на чистата стойност по кредита – само това, което действително е
получил. Предвид гореизложените съображения, настоящата инстанция
споделя само крайния извод на първоинстанционния съд, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен и е прогласил
недействителността му.
С оглед изхода на спора в полза на пълномощника на ищцата -
Еднолично адвокатско дружество „ Е. И.“, ЕИК ********** на основание
чл.38 ал.2 от ЗА следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за тази
инстанция в размер на 480 лв. с ДДС.
По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
12
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 54/03.04.2024 г., постановено по гр.д. №
20225230100807 по описа на Панагюрския районен съд.
ОСЪЖДА „Ф.Б." ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С. 1712, район М., ж.к.“М. 3“, бул.“А.М.“ №51, вх.А, ет.9, офис
20 да заплати на пълномощника на ищцата - Еднолично адвокатско
дружество „ Е. И.“, ЕИК **********, с адрес: гр.П., ул. “Б.“ № 3, ап.57,
представлявано от Е. Г. И. възнаграждение за процесуално представителство и
защита в настоящето производство в размер на 480 лв. с ДДС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от съобщението за изготвянето му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13