РЕШЕНИЕ
№ 103
гр. гр. Димитровград, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет
и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Огнян Хр. Гълъбов
при участието на секретаря Силвия Ив. Димова
като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело №
20225610100841 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК – установителен за вземане.
В исковата молба ищецът „К.и.“АД твърди, че е търговско дружество, вписано в
Регистъра на финансовите институции по чл.3а ал.1 от Закона за кредитните институции.
Основната дейност на дружеството била отпускане на онлайн краткосрочни потребителски
заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Договорът за кредит с кредитополучателят се сключвал във формата
на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги
и платежните системи, Закона за задълженията и договорите и Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги. Твърди, че ответникът И. Г. А.
кандидатствал за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството, като е
предоставил личните си данни чрез попълване на регистрационна форма за кандидатстване
и при спазване на изискванията за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В
резултат на подадената заявка, служител на ищцовото дружество се свързал с него на
посочения телефон, като ответникът потвърдил желанието си да получи кредит в размер на
200 лева. След обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на
същия бил изпратен по електронна поща в електронен формат договора за кредит от
разстояние. Ответникът потвърдил с избиране на изпратения му от ищеца линк за
потвърждение сключването на Договор за потребителски кредит „Екстра“
№115929/21.06.2021г. и желаната сума му била преведена чрез системата е-рау и получена
на каса на „Изипей“АД срещу представена лична карта. Съгласно формата за
1
кандидатстване, ответникът имал възможност да избере опция да предостави банкова
гаранция за обезпечаване на задължението му или да му бъде предоставена такава от
дружество, с което кредитора има сключен договор. А. избрал опция да му бъде осигурен
гарант за ползване на кредита, като се задължил към ежемесечните си вноски по него да му
бъде начислена и такса „Гарант“ за предоставената услуга. Въпросната услуга била
предоставена от „Б.К.“ООД, което се задължило да гарантира вземанията на кредитора по
отпуснатия потребителски кредит по процесния договор за потребителски кредит. Съгласно
сключения между страните договор за потребителски кредит, ответникът поел задължение
да върне предоставения кредит с договорна лихва и такса „Гарант“, като общия размер на
задължението от 286,26 лева било платимо на 3 месечни вноски със следните падежи:
21.07.2021г., 21.08.2021г. и 21.09.2021г. Към 16.02.2022г. той не осъществил никакво
плащане на вноските, чийто падеж бил съответно вече настъпил. Служители на дружеството
неколкократно осъществили връзка с длъжника непосредствено преди и след настъпване на
падежните дати, но той не изпълнил задължението си да плати дължимите вноски. Съгласно
чл.86 от ЗЗД, И. А. дължал на ищеца обезщетение за забава в размер на законната лихва,
която до подаване на датата на заявлението била 10,26 лева. На 23.02.2022г. ищецът подал в
РС-Димитровград Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу
И. Г. А.. Образувано било ч.гр.д.№471/2022г. по което на 08.04.2022г. съдът издал Заповед
№224 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която разпоредил на
ответника да заплати на ищеца по Договор за потребителски кредит „Екстра“
№115929/21.06.2021г., сумата от 200 лева-главница, 18 лева-договорна лихва за периода от
21.07.2021г. до 21.09.2021г., договорна такса „Гарант“ в размер на 68,26 лева за периода от
21.07.2021г. до 21.09.2021г., мораторна лихва от 10,26 лева за времето от 22.07.2021г. до
16.02.2022г., законна лихва върху главницата, считано от 24.02.2022г. до окончателното
изплащане на вземането, както и деловодни разноски в размер на общо 325 лева. Заповедта
за изпълнение била връчена на ответника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК, поради което за
ищеца възникнал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск. Иска
съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че ответника дължи на
ищеца, сумите посочени в Заповед №224/08.04.2022г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№471/2022г. по описа на РС-Димитровград.
Ответникът И. Г. А., чрез назначения му от съда особен представител адв.М. К.,
депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че предявения иск е допустим, но
неоснователен. Оспорва същия, като моли той да бъде отхвърлен. Оспорва, че ответникът е
сключил валиден и действителен договор за потребителски кредит, че е приел и е запознат с
общите условия, че реално му е предоставена сумата от 200 лева. В тази връзка, оспорва
представеното като доказателство с исковата молба „Банково извлечение“, като частен
писмен документ, доказващ получаване на 200 лева от ответника. Счита, че процесният
договор съдържа неравноправни клаузи, което води до неговата нищожност. Твърди, че при
нищожност на договора длъжникът връща само чистата стойност на кредита, поради което
ако съдът приеме, че сумата е реално получена от ответника, той дължал на ищеца само
главницата от 200 лева. Тя се дължала на извън договорно основание, поради което при
2
обявяване на договора за нищожен установителния иск трябвало да бъде изцяло отхвърлен в
т.ч. и за претендираната главница. Оспорва индивидуалната уговореност на клаузите по
процеснтия договор, съобразно разпоредбите на чл.146 ЗЗП вр.чл.24 ЗПК. В случая на
потребителя било наложено приемането на клаузи, с които не е имал възможност да се
запознае преди сключване на договора. Това възражение било относимо към годишния
лихвен процент, годишните разходи и особено към т.нар.“такса гарант“. Тези клаузи били
съществени в съдържанието на договора, като водели до неговата цялостна нищожност.
Прави възражение за нищожност на уговорения размер на лихвата, като противоречащ на
добрите нрави; за нищожност на клауза „такса гарант“, като заобикаляща закона. Възразява
срещу липсата на основание /кауза/ за подобна такса. Същата била за поръчителство и
трябвало да се базира на индивидуално сключен договор по смисъла на чл.138 от ЗЗД,
какъвто не бил налице.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от представената от ищцовото дружество Заявка №115929, ответникът И. Г. А.
е подал същата до „К.и.“АД на 21.06.2021г. с искане да получи кредит в размер на 200 лева,
съгласно продукт „Екстра“. Заявката е била одобрена от ищеца същия ден, като на
ответника е предоставена информация за кредита. Съгласно същата, предвид размера на
исканата сума от 200 лева, И. А. е трябвало да върне до 21.09.2021г. сумата от 286,26 лева.
Кредитополучателят е декларирал, че получава нетна заплата от 1200 лева, както и други
доходи от 200 лева. Посочил е метод на плащане- чрез Изипей. Посочил е лични данни,
адрес и данни за контакт, а също така, че иска да предостави банкова гаранция, като
обезпечение на задължението си.
Съгласно приетия като доказателство по делото Договор за потребителски кредит
„Екстра“ №115929/21.06.2021г., ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 200
лева за задоволяване на текущи потребителски нужди. Срокът за погасяване на кредита е 3
месеца от датата на подписване на договора или до 21.09.2021г. Уговорено е, че кредитът,
ведно с дължимата лихва се издължава на равни месечни вноски. Определени са фиксиран
ГЛП от 36% и ГПР от 49,7%. Посочено е, че кредитополучателя е избрал кредитора да
ангажира дружество –гарант, за гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се
съгласявал да заплати в полза на кредитора „такса гарант“, разсрочена към месечните му
вноски, съгласно приложен към Договора Погасителен план. Дължимата от ответника
вноска включвала главница, лихви и „такса гарант“. От представения към Договора
Погасителен план е видно, че размера на всяка от дължимите 3 бр. месечни вноски е 95,42
лева, като първата се дължи на 21.07.2021г., а последната на 21.09.2021г. Дължимата
договорна лихва е 18 лева, а таксата гарант- 68,6 лева. Общата сума, която ответника е
трябвало да върне на ищеца е 286,26 лева.
Видно от представения от ищеца Договор за предоставяне на гаранция по
потребителски кредити от 25.10.2014г., същия е сключен между „К.и.“ООД, като
кредитодател, и „Б.К.“ООД, като дружество гарант. Съгласно Договора, дружеството –
3
гарант, се е задължило да гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати
потребителски кредити, ако тази опция е била избрана от кредитополучателя при подаване
на заявката му за отпускане на кредита. Дружеството-гарант се е задължило да отговаря
пред кредитора за изпълнението на всички задължения на кредитополучателя, за които е
начислило съответните „такси гаранция“, като гарантира заплащане на всички суми,
произтичащи от договора за потребителски кредит, възникнали в резултат на неизпълнение
на кредитополучателя.
Съгласно Разписка за извършено плащане от 21.06.2021г., ищцовото дружество е
превело чрез Изипей в полза на И. Г. А. сумата от 200 лева. С писмо изх.
№2023013117006084/03.02.2023г. Изипей уведомява РС-Димитровград, че И. Г. А. е
получил на 21.06.2021г. сумата от 200 лева, наредена от „К.и.“, като представя в оригинал
подписаната от него в тази връзка разписка.
Поради неплащане на задължението по Договора за кредит от страна на ответника, на
24.02.2022г. ищецът депозирал в съда Заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК. Образувано било ч.гр.д.№471/2022г., като по него съдът издал Заповед
№224/08.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която
разпоредил на И. А. да заплати на „К.и.“АД сумата от 200 лева-главница, 18 лева-договорна
лихва за периода от 21.07.2021г. до 21.09.2021г., договорна такса „Гарант“ в размер на 68,26
лева за периода от 21.07.2021г. до 21.09.2021г., мораторна лихва от 10,26 лева за времето от
22.07.2021г. до 16.02.2022г., законна лихва върху главницата, считано от 24.02.2022г. до
окончателното изплащане на вземането, както и деловодни разноски в размер на общо 325
лева. Тази заповед била връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, поради
което за ищеца възникнал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск.
С Молба вх.№966/09.02.2023г. „К.и.“АД уведомява съдът, че до настоящия момент
няма постъпили суми от И. Г. А. за погасяване на задължението му по Договор
№115929/21.06.2021г.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
С предявения установителен иск по чл.422 ал.1 от ГПК ищецът претендира да бъде
признато съществуването на вземането му по отношение на ответника, визирано в Заповед
№224/08.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от РС-
Димитровград по ч.гр.д.№471/2022г.
Между страните не се спори, че на 21.06.2021г. „К.и.“АД, и И. Г. А. са сключили
Договор за потребителски кредит „Екстра“ №115929. Безспорно се установи, че по този
договор на ответника е била предоставена в кредит парична сума в размер на 200 лева,
която е преведена от ищеца чрез „Изипей“ и получена лично от А. срещу подпис на
21.06.2021г. В тази връзка, той е следвало да върне кредита на 3 месечни вноски в общ
размер на 286,26 лева. Безспорно установено е, че всяка една от дължимите вноски е
включвала задължение за плащане на главница, договорна лихва и „такса гарант“. Не се
оспорва от страна на ответника, че същия не е заплатил нито една от договорените месечни
4
погасителни вноски.
Спорно по делото е дължи ли ответника на ищеца сумите по процесния договор за
кредит, визирани в издадената Заповед №224/08.04.2022г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№471/2022г. по описа на РС-Димитровград.
С оглед събраните по делото доказателства съдът счита, че спрямо сключения между
страните Договор за потребителски кредит „Екстра“ №115929/21.06.2021г. приложение
намират разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както
и на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Няма спор с оглед качеството на заемателя,
че е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР от ЗЗП. Същият се явява
потребител и по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗПФУР. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, на разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също
е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя
не отпада изцяло, а той продължава да дължи на своя кредитор единствено връщане на
реално получената в заем сума .
Съдът намира, че клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР са нищожни
на основание чл.21 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Съгласно чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК,
задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По
процесния договор ГПР е в размер на 49.7 %, а ГЛП е в размер на 36 %. В тази връзка
съдебната практика трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка
предвиждаща възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва
/реш. №906/30.12.04 г. по гр. д. №1106/03 г. ; реш. № 1270/09.01.09 г. по гр. д. № 5093/07 г.;
реш. 378/18.05.06 г. по гр. д. № 315/05 г. Следователно при преценка съответствието на
спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението
между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на
последната е общоизвестен - към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет
пункта. Така при сключване на договора размерът на законната лихва е 10%. Следователно
реално договорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 36% е с близо
четири пъти по-висок от размера на законната лихва. С оглед на изложеното, съдът намира,
че уговорката за ГЛП в размер на 36% противоречи на добрите нрави и е нищожна.
На следващо място, съдът счита, че нищожна е й клаузата на чл.4 от Договора във
връзка с чл.8 от ОУ, установяваща дължимост на такса "Гарант" в размер на 68,26 лева, тъй
като по този начин се заобикаля закона – чл.21, ал.1 вр. чл.19, ал.4 от ЗПК, и същата
5
противоречи на добрите нрави, доколкото целта, за която тя е уговорена, излиза извън
естеството на нейните обезпечителни и обезщетителни функции. В случая таксата "Гарант",
посочена като глобална сума от 68,26 лв., се кумулира към погасителните вноски, което
води до скрито оскъпяване на кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на
търговеца за сметка на потребителя. Тази такса в размер на близо 1/3 от размера на
главницата, заобикаля и изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК и установените максимално
допустими размери на годишния процент на разходите по потребителски кредити, който не
може да бъде по висок от пет пъти от основния лихвен процент на БНБ + десет пункта.
Същата такса се претендира въз основа на сключен между „К.и." ООД и „Б.К." ООД
Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити 25.10.2014г., по силата на
който „Б.К." ООД в качеството на дружество гарант се задължава да гарантира вземанията
на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити, съгласно сключени Договори за
потребителски кредити между кредитодателя и кредитополучателите, ако тази опция е била
избрана от съответния кредитополучател при подаване на заявката му за отпускане на
кредит и същата е била одобрена. Съгласно чл.1 ал.2,пр.последно от сключения Договор за
предоставяне на гаранция по потребителски кредити, кредитодателят се задължава да
събира от името и за сметка на дружеството гарант сумата, представляваща таксата „гарант"
от кредитополучателя. В чл.1 ал.3 е предвидено, че дружеството гарант се задължава да
изплати сумите по просрочени задължения във връзка с договори за предоставяне на
потребителски кредити на кредитодателя, само след като последният е положил усилия и
грижа на добър търговец и не е събрал дължимите му се суми включително по съдебен ред в
срок от 2 /две/ години от датата на предсрочната им изискуемост.
Видно е, че страни по сключения договор за предоставяне на гаранция са „К.и." ООД
и „Б.К." ООД, но не и кредитополучателя, така че за него не е възникнало задължение към
„Б.К." ООД. Задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта е за кредитодателя
„К.и." ООД. От представената заявка за отпускане на кредит е видно, че ответникът е
посочил, че желае банкова гаранция, а в предоставения по делото договор е посочено, че
кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант за гарантиране
връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на
кредитодателя такса „Гарант”, разсрочена към месечните му вноски, съгласно погасителния
план. Налице е нарушение на чл. 11, ал. 2 от ЗПФУР, доколкото информацията за
договорните задължения, която е предоставена на ответника-потребител преди сключването
на договора, не съответства на задълженията по оформения впоследствие договор - във
формуляра за заявка е посочено, че клиентът иска банкова гаранция, а вместо това в
договора е вписвано, че същият иска ангажиране на дружество-гарант, като от
доказателствата по делото е видно, че ангажираното впоследствие дружество не е банкова
институция. Т.е. липсва съвпадение между изразеното от потребителя желание за
обвързване с конкретна договорна клауза и отразеното в договора.
На следващо място при тези обстоятелства за това дружество заплащането на такса
„гарант” е разход по кредита, който няма пречка да се възложи в тежест на
6
кредитополучателя, но следва да бъде включен в ГПР по сключения договор за кредит. С
оглед изложеното, като се вземе предвид, че ГПР по Договора без в разходите да бъде
включена таксата „гарант” е 49.70%, то с включването на тази такса ГПР значително ще
надхвърли 5 кратния размер на законната лихва, който през 2021г. е в размер на 10 %. По
изложените по- горе съображения Договор за потребителски кредит „Екстра"с цитирания
номер, следва да се счита за нищожен.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Следователно по процесния договор ответникът дължи
единствено главницата в размер на 200 лева.
По делото безспорно се установи, че ответникът до момента не е погасил нито една
от месечните вноски по договора за кредит, като в противна насока не бяха представени
доказателства. Предвид това, той продължава да дължи на ищеца получената в заем сума от
200 лева.
С оглед на изложеното съдът намира, че предявения иск с правно основание чл.422 от
ГПК, с който се иска съдът да признае за установено, че ответника дължи на ищеца, сумите
посочени в Заповед №224/08.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК, издадена по ч.гр.д.№471/2022г. по описа на РС-Димитровград, се явява основателен и
доказан за сумата от 200 лева, представляваща главница- неплатено задължение по сключен
между страните Договор за потребителски кредит „Екстра“ №115929/21.06.2021г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 24.02.2022г. до окончателното изплащане на
вземането, като иска в частта му за сумата от 18 лева- договорна лихва за периода от
21.07.2021г. до 21.09.2021г., договорна такса „Гарант“ в размер на 68,26 лева за периода от
21.07.2021г. до 21.09.2021г., мораторна лихва от 10,26 лева за времето от 22.07.2021г. до
16.02.2022г., като неоснователен следва да се отхвърли.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски за държавна такса, адвокатско
възнаграждение и възнаграждение за особен представител на И. Г. А. съобразно уважената
част от иска, а именно- 556,45 лева. Същият дължи заплащане на направените деловодни
разноски и по ч.гр.д.№471/2022г. на РС-Димитровград, които съобразно уважената част от
иска възлизат на 219,21 лева.
Доколкото в настоящото производство ответника беше представляван от особен
представител, възнаграждението за който е платено от ищеца, съдът не дължи произнасяне
за присъждане на разноски в полза на И. Г. А..
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И. Г. А., с ЕГН **********, от
с.К., община Димитровград, ул.“**“ №**, че дължи на „К.и.“АД, с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление в гр.София, бул.***, представлявано от изпълнителния директор ***,
по Договор за потребителски кредит „Екстра“ №115929 от 21.06.2021г., сумата от 200
/двеста/ лева - главница, ведно със законна лихва, считано от 24.02.2022г. до окончателното
изплащане на вземането, за които е издадена Заповед №224/08.04.2022г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№471/2022г. по описа на РС-
Димитровград, като иска в частта му за признаване за установено, че И. Г. А., с ЕГН
**********, дължи на „К.и.“АД, с ЕИК ***, сумите от 18 лева- договорна лихва за периода
от 21.07.2021г. до 21.09.2021г., договорна такса „Гарант“ в размер на 68,26 лева за периода
от 21.07.2021г. до 21.09.2021г. и мораторна лихва от 10,26 лева за времето от 22.07.2021г. до
16.02.2022г., ОТХВЪРЛЯ, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА И. Г. А., с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „К.и.“АД, с ЕИК ***,
сумата от 556,45 лева /петстотин петдесет и шест лева и четиридесет и пет стотинки/,
деловодни разноски по настоящото дело, както и 219,21 лева /двеста и деветнадесет лева и
двадесет и една стотинки/ разноски по ч.гр.д.№471/2022г. по описа на РС-Димитровград.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС- Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
8