Р
Е Ш Е Н И Е № 31
гр. Сливен, 18.02.2022
год.
В И
М Е Т О НА Н А Р О Д А.
СЛИВЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в публичното заседание на седми февруари
през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
Административен съдия: СЛАВ БАКАЛОВ
при секретаря Ваня Костова
и с участието на прокурора Иван Иванов като разгледа докладваното от съдията административно дело № 432 по описа за 2021 година, за да се
произнесе съобрази:
Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в
Република България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно
- процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на И.Ф. (Y.F.), г. на Р. Т., родена на *** год., срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 343з-2807/01.12.2021
год., издадена от Началник на група „Миграция“ при ОД на МВР - Сливен, с която
на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна
административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - „Отнемане на правото на
пребиваване в Република България” на лицето И.Ф. (Y.F.), г. на Р. Т., родена на
*** год., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес: Р. Т..
В жалбата се
твърди, че обжалваната заповед е незаконосъобразна и постановена при неправилно
прилагане на материалния закон. Заявява, че жалбоподателката
била р. в с. Б. п., общ. Т. от родители б. г. И. се от Р. Б. с родителите си
през 1978 г. Същата била б. г. по рождение и не можела да бъде лишена от б. г. Живеела
в н. къща на м. си, която била б. г.. През последните 12 месеца не пребивавала
на територията на Р. Б., заради епидемията от COVID - 19. През последните две
години и в двете държави нееднократно били въвеждани различни мерки за
ограничаване придвижването на граждани на територията на двете държави, поради
това била препятствана, не по нейна вина, да се установи да живее в Р. Б. Моли
съда да постанови решение, с което да
отмени обжалваната заповед. Моли съда, в рамките на това производство да се
произнесе относно наличието на б. г. на оспорващата и преписката да бъде
върната на ОД на МВР Сливен с указания за издаване на б. д. за с. на оспорващата.
В съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. Д.П.,***, поддържа жалбата. Претендира за направените по делото
разноски.
Административният орган - Началник група
„Миграция“ към ОД МВР Сливен, лично и чрез пълномощника си главен юриск. К. Б., оспорва жалбата и поддържа подадения отговор. Счита,
че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване
на административнопроизводствените правила. Излага подробни мотиви в писмено
становище. Моли съда да постанови решение, с
което да остави в сила обжалваната заповед. Моли съда да остави
без уважение искането в жалбата за произнасяне относно г. на оспорващата и за
връщане на преписката с указания за
издаване на б. д. за с. на същата. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура Сливен изразява становище, че жалбата
е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Съдът, след като обсъди доводите на
страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства, приема
за установена следната фактическа
обстановка:
По делото не се спори, че на жалбоподателката
И.Ф. (Y.F.), г. на Р. Т., родена на *** г. е разрешено на основание чл. 25, ал.
1, т. 9 от ЗЧРБ постоянно пребиваване в Р. Б. с Решение № 653104 от 28.02.2019
год. (л.38). Съгласно удостоверение за постоянен адрес от 17.05.2019 год. (л.34)
за такъв е вписан адрес в ***. Съгласно удостоверение за настоящ адрес от 17.05.2019
год. (л.36) за такъв е вписан адрес в РТ..
На 28.09.2021 год. е извършена проверка от служители
на група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен на адрес: с. Б.п., общ. Т., ул. „Г. З.“
№ …, който е посочен като адрес на пребиваване на жалбоподателката в страната. При
проверката е снето сведение от Х. Х. Х. – н. и б. на жалбоподателката, съгласно
което оспорващата живеела в град И. РТ., заедно със с. и д. си. С. работил като
с. в Р Т. а четирите им деца били у. там. Не е заплащала наем за имота както и
битови сметки, тъй като били р. с наемодателя. Нямала вещи в жилището нито ключ
за него, а когато гостувала си носила багаж. Имала отделена стая за нея в имота
но не се е установявала трайно на адреса. Последно, ч. е посетил адреса с цел
гостуване за около 10 дни, през месец август 2021 г.. С. на жалбоподателката
е посещавал адреса веднъж, за няколко дни, през 2012 г.. За извършената проверка е изготвена докладна записка рег.№
343р-12506/30.09.2021 год., към която са приложени: сведението от Х. Х. Х., справка
за ч. със снимков материал и роднински връзки; справка за пътуване по отношение
на И.Ф. (Y.F.) за периода от 01.01.2018 год. до
20.09.2021 год. Видно от приложената справка, след датата на издаване на
разрешението за постоянно пребиваване - 28.02.2019 год., оспорващата е посетила
Р. Б. седем пъти, като последното влизане в страната е на 21.08.2021 год. За
този период общо оспорващата е престояла в страната 90 дни, като 30 дни от тях
са прибавени в полза на престоя в страната, поради липса на информация, относно
напускането на лицето след влизането си на 11.05.2019 г.. Проверяващите
установили, че по отношение на оспорващата в НАП няма регистрирани т. д., както
и няма данни за з.о.. (л.33) По делото е представена декларация за трайно
пребиваване на ч., съгласно която оспорващата е декларирала, че познава
изискването на ЗЧРБ да не отсъства от територията на Р. Б. или друга членка на
ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца, както и че в РБ. ще
пребивава постоянно на адрес ***.
Въз основа
на резултатите от проверката е образувано административно производство на
основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и на лицето е изпратено съобщение по чл. 26
от АПК рег.№ 343000-12767/25.10.2021 год. (л.13). Съобщението
е връчено по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК - чрез залепване на входната врата на адрес с. Б. п., общ. Т., ул. „Г.З.“
№ … на 28.10.2021 год., за което има съставен протокол рег.№ 343р-14377/01.11.2021
год. (л.15). Съобщението е публикувано и на интернет страницата на ОДМВР Сливен
(л.16). Със съобщението е дадена възможност на оспорващата да изрази своите
възражения. На 15.11.2021 год. оспорващата е подала възражение вх. № 343000-13856/15.11.2021 год., с което заявява, че е родена
в РБ. от родители б. г.; и. се е в РТ. през 1978 г., но е б. г. по р. Заявява,
че през последните 12 месеца не е пребивавала на територията на РБ поради
настъпилата епидемия от COVID - 19.(л.17)
На
15.11.2021 г. е снето обяснение на оспорващата с per.
№343000- 13852/15.11.2021 г., в което е посочила, че живее в гр. И., заедно с н.
си деца и с. си. Децата посещавали училище в Р Т., съответно в 9-ти и 4-ти
клас, а съпругът работил като с. там. Самата тя била д., като до преди това е
работела също като с. Най-големият период, през който е стояла на територията
на страната бил около месец, когато си издавала разрешението за пребиваване. За
последно е посещавала страната и адреса си през месец август 2021 г., за около
10 дни. От сключването на договора за н. не се е установявала трайно. Не е
заплащала н. за н. жилище, но помагала на майка си с пари, която била с. на
имота. Заявила, че притежава ключ от къщата, както и вещи в нея. Имала и други
р. и селото. Целта й била, когато свърши пандемията да живее със семейството си
в Б., децата им да учат в страната, а тя със с. си да работят. (л.31)
На 01.12.2021
год. Началникът на група „Миграция“ към ОДМВР Сливен издал процесната Заповед №
343з-2807, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ наложил на И.Ф.
(Y.F.) принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в
Република България“, тъй като е установил, че в едногодишен срок след
разрешението за пребиваване жалбоподателката не се е установила и не пребивава
на територията на страната. От фактическа страна органът е приел че ч. живее и
упражнява дейностите си на територията на Р Т.. От инцидентните влизания и
кратките престои на територията на Р Б., някои от които за довършване на
процедурата по разрешеното пребиваване, отсъствието на задължителни з. о. в Р Б.,
отсъствието на членове на семейството му на територията на Р Б., счел, че ч. се
е установил на територията на Р Т., където е и обичайното му пребиваване. Приел,
че културните, социалните и семейните връзки на ч. ca
c Р Т.. Наличието на тези обстоятелства сочели, че същият никога не се е установявал
на територията на Р Б след разрешеното постоянно пребиваване, нито в законоустановения едногодишен срок от разрешението, нито
към момента. Административният орган е приел, че лицето не е изпълнило
условието за получаване на постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок
да се установи и да пребивава на територията на РБ, каквото е изискването на
чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Видно от доказателствата по преписката, разрешението
за постоянно пребиваване на И.Ф. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от
ЗЧРБ. Съгласно този текст разрешение за постоянно пребиваване могат да получат
ч., които не са лица от б. произход, родени на територията на Р. Б, изгубили са
б. си г. по и. спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се
установят на територията на страната.
За
издаването на заповедта е връчено уведомление по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК
- чрез залепване
на входната врата на адрес с. Б. п., общ. Т., ул. „Г. З.“ № … на 07.12.2021
год., за което има съставен протокол рег.№ 343р-16529/07.12.2021 год. (л.11).
Съобщението е публикувано и на интернет страницата на ОДМВР Сливен (л.12).
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
По допустимостта на подадената жалба:
Със Заповед
за налагане на принудителна административна мярка №
343з-2807/01.12.2021 год., издадена от Началник на група „Миграция“ при ОД на
МВР - Сливен, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна
административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - „Отнемане на правото на
пребиваване в Република България” на лицето И.Ф. (Y.F.), г. на Р. Т., родена на
*** год., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес: ***.. За издаването на заповедта е връчено
уведомление по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК - чрез залепване на входната врата
на адрес с. Б.п., общ. Т., ул. „Г. З.“ № … на 07.12.2021 год., за което има
съставен протокол от 07.12.2021 год. Съобщението е публикувано и на интернет
страницата на ОДМВР Сливен. На 07.12.2021 год. е връчен екземпляр от обжалваната
заповед на пълномощник на жалбоподателката, видно от изписания текст на
последната страница на същата. Жалбата е подадена чрез ОД на МВР – Сливен,
Група „Миграция“, като е заведена с вх. № 343000-15276 от 10.12.2021 год.
Съдът намира
подадената жалба за процесуално недопустима в частта, в която се иска произнасяне
относно наличието на б. г. на оспорващата. По делото не е спорно, че на
оспорващата е издадено разрешение за постоянно пребиваване в РБ като ч. на
основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. От представеното по делото удостоверение
с изх. № 4598/ 2017 год. от 30.04.2018 год. на Началника на отдел „Оценка и
анализ на документацията“ при Министерството на правосъдието на РБългария е видно, че към датата на издаване на
разрешението оспорващата не е била б. г. Настоящият състав приема, че със
заявеното в жалбата искане, оспорващата цели иницииране на производство за
установяване по съдебен ред наличието на б. г. Съгласно
разпоредбата на чл. 4 от Закона за българското гражданство (ЗБГ), гражданство
не може да се установява по съдебен ред. Тази норма е императивна и не се
преодолява от субсидиарния характер на установителния иск. Производството във връзка с б. г. е
уредено в Глава пета на ЗБГ и Наредба № 1/19.02.1999 г. за прилагането й. В тази
връзка, всяка промяна, свързана с вече придобито гражданство се осъществява със
съответния административен акт, свързан с провеждане на административна
процедура, в рамките на която заинтересованото лице разполага с възможността да
обжалва неблагоприятните за него актове на компетентните административни
органи, съобразно разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБългария. Последното, само по себе си изключва правния
интерес на ищцата от установяване по съдебен ред на б. г. Ето защо искането
в тази част следва да бъде оставено без разглеждане, а производството по делото
да се прекрати, поради липса на правен интерес – чл.159 т.4 от АПК.
Недопустимо
е и искането за връщане на преписката на административния орган с указания за
издаване на б. д. за с. на оспорващата, тъй като оспорения административен акт
не е издаден в производство насочено към такъв резултат. Оспорващата не е
отправяла искане да административния орган за издаване на б. д. за с., липсва
произнасяне по такова искане и в този смисъл липсва подлежащ на обжалване
административен акт – чл.159 т.1 от АПК
В останалата
си част, по отношение на оспорването на наложената ПАМ, жалбата е подадена в
срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице, пряко засегнато от действието на акта,
при наличие на правен интерес от оспорване, при което съдът е редовно сезиран и
дължи произнасяне по същество.
Административният акт е издаден от компетентен орган - Началник на група
„Миграция“ към ОД МВР Сливен, съгласно заповед № 343з-320/14.02.2018 год. на
Директора на ОД МВР Сливен (л.9), който е сред изброените органи, на които по
силата на чл.
44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено право да налагат ПАМ по този закон. Спазена е предвидената в закона форма; изложени са фактическите и правните
основания за издаването ѝ. Описани са всички
релевантни обстоятелства. Не е налице и нарушение на чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба при налагане на
принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността
на пребиваване на ч. на територията на Р. Б., категориите уязвими лица,
наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства
за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо
право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на
семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая
административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че
не са налице предпоставките, визирани в този текст, т.е. налице е извършена
преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед.
По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателя
да е измежду изброените в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица.
Оспореният административен акт съответства и на
материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като
правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване се
отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът
не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите
на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 и чл. 25г от ЗЧРБ, както и по отношение
на семейството на чужденец по чл. 25, ал. 1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
По делото безспорно е установено, че на И.Ф.
г. на Р Т., е предоставено право на постоянно пребиваване в Р Б. От
доказателствата по дело е видно, че същата фактически не се е у. на територията
на страната, а единствено е п. тук за кратки периоди от време по 2-3 пъти в
годината и то все по конкретни поводи, като някои от тях са свързани със самата
процедура по предоставяне на постоянното пребиваване. Най-дългият престой на
територията на страната е 30 дни и то в началото на периода след разрешаване на
постоянно пребиваване. Налице е единствено р. на жалбоподателката на адрес в с.Б.
п. По данни от с. на имота, изложени в снетото по реда на чл. 44, ал. 2 от АПК
сведение, жалбоподателката за кратки периоди е живяла на този адрес, като
най-дългият период е за около месец през 2019 г. Този факт се потвърждава от направената справка за пътуване на лице – ч.
гражданин за периода от 01.01.2018 г. до 29.11.2021
г. (л.28, 29 и л.30) Сведението е снето при спазване на предвидената в закона
процедура по чл. 44, ал. 2 от АПК.
При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал
до извод, че ч. не се е установил и не пребивава на територията на страната в
рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след
разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата е посетила Б.
само три пъти за общо 14 дни. В подкрепа на този извод е и фактът, че според
предоставените от НАП данни жалбоподателката не се е включила в о. система на
страната, т.е. не упражнявала т. д. на нейна територия и не са внасяни
задължителните з. о.
Пребиваването на едно лице – ч. на
територията на Р Б означава фактическото му местонахождение да е на територията
на страната. Съгласно чл.
23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в Република
България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от
датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година
освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален
срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно -
с разрешен неопределен срок. Жалбоподателката е
получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл.
25, ал. 1, т . 9 от
ЗЧРБ - като ч., който не е лице от б. п., р. е на територията на Р Б и е
изгубил б. си г. по и. спогодби или по собствено желание, но желае трайно да се
установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за
получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата
предвижда да е налице и заявено желание от страна на ч. за трайно установяване
на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието
"трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед
обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място,
включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се
разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има
социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в
съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В
този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да
обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като
разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за
трайно установяване на ч. на територията на Р Б, то логично следва изводът, че
ако ч. не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на
една година), то той фактически няма желание за установяване и при това
положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за
пребиваване по чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Именно по тази причина законът в чл. 40,
ал. 1, т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване
да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв
начин не ограничава възможността на ч., получил разрешение за постоянно
пребиваване на територията на Р. Б да отсъства от страната и да пребивава на
територията на други държави, но той следва да е трайно установен в Б. В
съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице
и обстоятелствата посочени в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ. Ч. няма с. на територията на РБ, не попада в категориите
у. лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и
бежанците, от събраните доказателства се установява наличието на с., к. и с.
връзки с РТ., където постоянно пребивават с. и д. на оспорващата, а не с РБ. Не
е установено и не се и твърди, че жалбоподателката попада в някоя от хипотезите
по чл. 25, ал.
1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г,
както и по отношение на членове на семейство на ч. по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7,
8,
13
и 16
от ЗЧРБ. Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ посочва лицата, които по смисъла
на закона попадат в обхвата на понятието „членове на семейство на чужденец“.
Това са лицата, които живеят с него в едно домакинство и са: 1. съпруг/съпруга;
2. деца на чужденеца и на неговия съпруг/съпруга, включително осиновените,
които не са навършили 18-годишна възраст и не са сключили брак; 3. деца,
включително осиновените, на чужденеца, които не са навършили 18-годишна възраст
и не са сключили брак, когато той притежава родителските права и децата се
намират на негова издръжка; 4. деца, включително осиновените, на
съпруга/съпругата, които не са навършили 18-годишна възраст и не са сключили
брак, когато той притежава родителските права и децата се намират на негова
издръжка. За членове на семейството се смятат и навършилите 18-годишна възраст
деца на чужденеца или на неговия съпруг/съпруга, несключили брак, когато
сериозни здравословни причини налагат полагането на лични грижи за тях или
поради такива причини са обективно неспособни да осигуряват собствената си
издръжка.
Обосновано административният орган е
приел, че предоставеното на жалбоподателката право на постоянно пребиваване не
е уредено в Директива 203/109/ЕО, която има за предмет само предоставянето на статут
на дългосрочно пребиваващ, който съответства на идентичния вид статут предвиден
по чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ. С директивата не се
уреждат другите видове режими на пребиваване, какъвто е този предоставен на жалбоподателката.
Точно обратното, в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е
предвидено, че държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно
пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените
с настоящата директива. Тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до
право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава
ІІІ. Статутът на постоянно пребиваващ чужденец по чл.25, ал.1 от ЗЧРБ като цяло представлява
такъв по-благоприятен режим по смисъла на чл.
13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като предвижда хипотези, при които от една
страна чужденците получават право да пребивават постоянно, а не срочно на
територията на страната, а от друга страна - правото им да получат такъв статут
не е обвързано с предходен период на пребиваване в страната, а с други
обективни обстоятелства. В случая по т.
9 от чл. 25, ал. 1 на ЗЧРБ това е обстоятелството, че чужденецът е роден в
България, както и да желае да се установи на територията на страната. В този
случай именно с чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е дадена възможност на
България, като държава-членка на ЕС както да предвиди възможността за
предоставяне на статут на постоянно пребиваващ, така и да определи условията,
при които този статут се предоставя, както и предпоставките за отнемането му. В
този смисъл в чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ именно е предвидена възможността
предоставеният статут на пребиваване да бъде отнет, ако лицето не се е
установило и не пребивава на територията на страната в едногодишен срок след
разрешението. Обсъждането на всички обстоятелства по чл. 44,
ал. 2 от ЗЧРБ води до извода за съразмерност на наложената мярка. С оглед
баланса на необходимостта от защита на обществените интереси и намесата в
личния и с. живот не се установява непропорционалност на наложената мярка.
Желанието на оспорващата да се установи в страната е изразено чрез иницииране
на процедура за предоставяне право на постоянно пребиваване, със заявление и декларация
за трайно пребиваване на ч. Неоснователно е възражението на оспорващата, че административният
орган не е отчел факта, че оспорващата е б. г. Към доказателствения
обем по делото са приобщени: удостоверение с изх. № 4598/ 2017 год. от 30.04.2018
год. на Началника на отдел „Оценка и анализ на документацията“ при Министерството
на правосъдието на РБългария, издадено на основание
чл. 39, ал. 1 от ЗБГ и според съдържанието му И.Ф. (Ф.
С. Ю.), родена на *** ***, ***, не е б. г. По реда на чл. 39, ал. 1 от ЗГБ, по
заявление на заинтересуваното лице Министерството на правосъдието издава
удостоверение за гражданство, в което се посочва дали лицето е или не е
български гражданин съгласно регистрите, които се водят в министерството.
Предвид липсата на оспорване на посочения документ от страна на
жалбоподателката и липсата на ангажирани доказателства в подкрепа на изложените
в жалбата твърдения, съдът намира възраженията ѝ за неоснователни.
Следва да се отбележи, че оспорващата се е и. от РБ
преди приемането на КРБ от 1991 г. и когато относно б. г. е действала
разпоредбата на чл.34 от КРБ от 1971 г.. Според този текст от закона б.г. се
придобива и загубва по реда, установен от закона. Съгласно чл.16 ал.2 от Закона
за българското гражданство ( обн., ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., отм., бр. 136 от
18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г.) български гражданин от небългарска
народност, който се изсели от страната загубва българското си гражданство със
самото изселване. Дали по този ред или по друг оспорващата се е лишила от б.г.
не е предмет на настоящото производство, доколкото от представените официални
документи става ясно, че не е б. г. Същите следват по време представения по
делото акт за раждане на оспорващата, поради което правилно са съобразени от
административния орган и е зачетена доказателствената им сила. В разпоредбата
на чл.26 от ЗБГ е посочен реда за възстановяване на б. г., по делото обаче
липсват данни и това не се и твърди от оспорващата, че е предприета процедура
по възстановяване на б. и г.
Неоснователно се
преценява и твърдението на оспорващата, че не е могла да пребивава на
територията на Р. Б., поради пандемията от COVID-19. Ноторно
е началото на периода, през който на територията на РБ и РТ. са предприети
мерки за ограничаване на пандемията от COVID-19 и то не касае периода от 28.02.2019
год. – датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване на
жалбоподателката и едногодишния период след тази дата. Липсват доказателства за обективни факти и обстоятелства, които да са
попречили на лицето да изпълни изискванията на закона. Още повече, че по
делото са налице данни, че оспорващата е влизала в Р. Б е излизала от Р. Б
именно по време на пандемията от COVID-19 - на 13.08.2020 год.; на 03.07.2021 год.;
на 21.08.2021 г. и на 13.11.2021 год. Изводите на административния орган в тази
насока се потвърждават от обстоятелството, че не само в указания в закона
едногодишен срок, но и до настоящия момент няма данни лицето трайно да се е у.
в страната. Липсват данни и че оспорващата изобщо има намерение да се у. да ж.
в РБ, предвид инцидентните ѝ престои в страната и обстоятелството, че
цялото ѝ с. ж. в Т..
В обобщение на изложеното, съдът намира издадената заповед за налагане на
ПАМ за законосъобразна като постановена в съответствие с процесуалните правила
и материалния закон.
Жалбата срещу заповедта следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
При този изход на правния спор е
неоснователно искането на жалбоподателката за присъждане на разноски. От страна
на ответника по оспорването не са правени искания за разноски.
С оглед горното и на основание чл. 159, т.1 и т. 4 и чл. 172,
ал. 2 от АПК Административен съд Сливен
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на И.Ф., (Y.F.), г. на Р Т., родена на *** год., като недопустима в частта
й, в която се иска произнасяне относно наличието на б. г. на И.Ф., (Y.F.), г.
на Р Т., родена на *** год. и връщане на преписката на
ОД на МВР Сливен с указания за издаване на б. д. за с. на И.Ф., (Y.F.).
ПРАКРАТЯВА производството по адм.
дело № 432/2021 г. по описа на Административен съд Сливен в тази му част.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.Ф., (Y.F.),
г. на Р Т., родена на *** год., против Заповед за налагане на принудителна
административна мярка № 343з-2807/01.12.2021 год., издадена от Началник на
група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, като НЕОСНОВАТЕЛНА
Решението подлежи на касационно обжалване в
14- дневен срок от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от
същото, пред Върховния Административен съд.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: