Решение по дело №312/2024 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на чл. 118, ал. 3 във вр. ал. 1 от Кодекс за социално осигуряване (КСО), във вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК).

Образувано е по жалба от С. Д. Б. с [ЕГН] с настоящ адрес [населено място], [улица], ет. 3, ап. 8, чрез пълномощник адвокат С. С. от АК – Варна със съдебен адрес [населено място], [улица], против Решение № 2153-11-30 от 21.06.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - гр. Монтана, с което е приета за неоснователна жалбата на Б. против Разпореждане № 111-00-648-3 от 23.05.2024 г. издадено от за Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана /съгл. Заповед №1015-11-72/21.05.2023 г. на Директора на ТП на НОИ – Монтана/, с което на осн. чл. 54ж, ал. 1 във вр. чл. 11, & 3, буква „а“ и чл. 65, & 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, по подадено заявление от Б. на 03.04.2024 г. във връзка с декларирано прекратено осигуряване, считано от 01.04.2024 г. с работодател от Германия.

В жалбата се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон и конкретно на чл. 35 AПK, като са нарушени и основните принципи регламентирани в чл. 7, чл. 8, чл. 11, чл. 12 и чл. 13 от АПК. Твърди се нарушение и на нормите на чл. 9, ал.1, 2 и 4 АПК и чл. 36, ал. 1 АПК, регламентиращи служебното начало в производството пред административните органи, както и основните принципи на Регламент (ЕО) № 883/2004 - за определяне на приложимото законодателство, равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Сочат се допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. С жалбата се твърди, че от представените доказателства се установява, че съществувалото с немския работодател трудово правното договорно отношение на Б. е прекратено на 31.03.2024 г., както и че към деня на подаване на заявлението за отпускане на ПОБ, а именно 03.04.2024 г., Б. няма връзка с държавата-членка по последната й заетост, през целия период след подаване на заявлението живее в постоянното си жилище в гр. Монтана, не са налице данни тя да е работила в друга държава членка на ЕС, с което реално е обективирала, че центърът на жизнените й интереси е в Р. България и тя е прекратила окончателно временният си престой във ФР Германия на 31.03.2024 г. Сочи се, че в случая по отношение на Б. са изпълнени условията по Решение № U3 от 12.06.2009 г., като следва да се разглежда като напълно безработно лице по смисъла на чл. 65, пар. 2 от Регламент /ЕО/ №883/2004 г. и по отношение на нея следва посочената разпоредба да намери приложение. Жалбоподателката чрез процесуалния си представил твърди, че в решението си директора на ТП на НОИ – Монтана не е определил правилно центъра на жизнените интереси, държавата на престоя и държавата на пребиваването на Б. въз основа на критерии различни от трудовата й заетост. В СЕД Н006 се съдържа само информация за адресната регистрация, но не и за пребиваването от компетентната служба във ФР Германия (Anschrift in Deutschland gemeldet- „адресна регистрация за периода“. Твърди се, че в нарушение на целта на закона активните действия за преценка на пребиваването на Б. в Р. България не са стартирали, като счита, че било наложително ТП на НОИ – Монтана да направи повторно запитване. Сочи се, че през целия период на заетост във ФР Германия Б. е имала постоянен и настоящ адрес на територията на Р. България, което говори за намеренията й временно да пребивава във ФР Германия, докато трае трудовата и заетост и, че не желае да се установява там за постоянно. Освен това Б. е с непрекъснати здравноосигурителни права в Р. България, както и има личен лекар и стоматолог на територията на Р. България, има основна банкова сметка за основни операции в Р. България. Излага се, че Б. е пребивавала и физически в Р. България, за да поддържа връзка със семейството, родните и социалните си контакти в България, както за да управлява движимото и недвижимото си имущество в страната. Твърди се, че ТП на НОИ – Монтана е следвало да изиска становище от ТД на НАП – Монтана относно това дали Б. е местно лице за данъчните цели в България или не.

В съдебно заседание жалбоподателката С. Д. Б. се явява лично и с адвокат С. С. от АК – Варна, като поддържа жалбата и подробни доводи за материална незаконосъобразност на оспореното решение с което е потвърдено разпореждането развива по съществото на делото. Моли за отмяна на оспореното решение, ведно с потвърденото с него разпореждане. Претендира разноски по представен списък по чл.80 от ГПК.

Ответникът по оспорването Директора на ТП на НОИ – гр. Монтана, редовно призован, не се явява, не се представлява и не взема становище по депозираната жалба.

По допустимостта на жалбата:

Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КСО, решението на ръководителя на териториалното поделение на НОИ може да се обжалва в 14 - дневен срок от получаването му, пред административния съд, като жалбата се подава чрез ръководителя на териториалното поделение, който в 7 - дневен срок е длъжен да я изпрати заедно с преписката в съда. В настоящия случай, оспореното решение е изпратено на жалбоподателя по пощата с обратна разписка и е получено на 26.06.2024 г., видно от л. 20 от делото, като жалбата е подадена чрез административния орган, чиито акт се оспорва, до Административен съд – Монтана на 02.07.2024 г., видно от поставен щемпел върху същата с вх. № 2103-11-7/02.07.2024 г. в деловодството на ТП на НОИ – гр. Монтана, т.е. следва да се приеме, че същата е подадена в законноустановения срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, респ. в чл. 149, ал.1 от АПК. Ето защо съдът счита, че така подадената жалба е допустима – подадена е в срок, в предвидената от закона писмена форма и от лице – надлежна страна, която е адресат на акта, с който се засягат негови законни права и интереси и която с оглед на гореизложеното, има право и интерес от оспорването.

От фактическа страна, съдът намира за установено следното:

С. Д. Б. е подала в ТП на НОИ – Монтана заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО на 03.04.2024 г., като е декларирала прекратено осигуряване, считано от 01.04.2024 г. с работодател от Германия. Ведно със заявлението са подадени и заявление с искане за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002. В същото е декларирала, че желае удостоверяване на осигурителни периоди по законодателството на Германия за периода 2019 г. - 2024 г. с работодател в същата държава. Подадена е още и екларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

В ТП на НОИ – Монтана, чрез електронен обмен на социално осигурителна информация документи, е получен структуриран електронен документ (СЕД) U017 - Осигурително досие на трансграничен работник /л. 56/ от компетентната институция на Германия, с който е потвърден осигурителен период на заетост на С. Д. Б. по нейното законодателството за периода 16.09.2019 г. до 31.03.2024 г. вкл. и основание за прекратяване на заетостта — „уволнение от работодателя“. В СЕД-а от немската институция е записано още, че лицето няма право на обезщетение, като за основание е посочено „Не съществува право на плащане съгласно законодателството на институцията, издаваща този SED”.

Заедно с него, чрез електронен обмен на социално осигурителна информация документи, е получен и структуриран електронен документ (СЕД) Н006 - Отговор на искането за информация за пребиваване, в който, в секция „Положителен отговор на исканата информация“ е посочен адрес на С. Д. Б. за конкретен период, а именно: von 09.09.2019 bis 27.03.2024 war Frau Borisova unter folgender Anschrift in Deutschland gemeldet: Ahornweg 5, 82343 Pocking. – в превод „От 9 септември 2019 г. до 27 март 2024 г. г-жа Б. е регистрирана в Германия на адрес: Ahornweg 5, 82343 Pockin“.

Въз основа на полученият СЕД Н006 за С. Д. Б. ТП на НОИ – Монтана възприема, че от компетентната институция на Германия е потвърдено, че държава по пребиваване на последната заетост е Германия в резултат, на което административният орган е приел, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България, и НОИ не е компетентна институция по отношение изплащане на обезщетение за безработица по тази заетост. По така възприетата фактическа обстановка е издадено обжалваното Разпореждане № 111-00-648-3 от 23.05.2024 г., с което е постановен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по подаденото на 03.04.2024 г. заявление от жалбоподателката.

С оспореното решение № 2153-11-30/21.06.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Монтана е потвърдено разпореждане № 111-00-648-3 от 23.05.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана. Административният орган навежда доводи, че от получения документ СЕД Н006 за С. Д. Б. от компетентната институция на Германия възприема за потвърдено, че държава по пребиваване на последната заетост е Германия в резултат, на което е приел, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България, и НОИ не е компетентна институция по отношение изплащане на обезщетение за безработица по тази заетост. С оспореното решение е прието, че с подадената жалба срещу разпореждането за отказ за отпускане на ПОБ е посочено, че лицето се е прибирало често от Германия, социалните й контакти са в България, имала е постоянен и настоящ адрес в България, с непрекъснати здравноосигурителни вноски, като е приложено и удостоверение за наличие на личен лекар в Р. България. Това директора на ТП на НОИ – Монтана е счел за ирелевантно към настоящото административно производство, тъй като преценката за „държава по пребиваване“, обвързваща изплащането на обезщетение за безработица, се извършва за периода на потвърдена последна заетост на лицето от държава членка на ЕС, а не към момента на образуваното административно производство и това какви са постоянния и настоящия адрес или наличие на личен лекар е неотносимо към спора. В оспореното решение са изложени твърдения, че при образувано производство по отпускане на парично обезщетение за безработица кореспонденцията между държавите членки на ЕС на следващи се документи се извършва чрез електронен обмен на социално осигурителна информация. В конкретния случай в изисканите и представените документи има потвърждение, коя е държавата страна по пребиваване по последната потвърдена заетост на лицето, а именно Германия удостоверена в документ СЕД Н006. Сочи се още, че съгласно потвърдените данни за периода от 16.09.2019 г. до 31.03.2024 г. С. Д. Б. е упражнявана трудова дейност, като спрямо нея се е прилагало законодателството па Германия в резултат на което, именно Германия е държава по пребиваване и се явява компетентната държава-членка съгласно разпоредбата на чл. 65. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 по потвърдената заетост. Предвид удостовереното със СЕД Н006 предоставено от компетентната институция на Германия и факта на потвърденото пребиваване на територията на Германия за последната заетост, административният орган счита, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 5 във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, тъй като държава-членка по пребиваване и компетентната държава- членка по последна заетост съвпадат.

По делото устно и непосредствено са изслушани показанията на разпитания св. С. О. Ц., от разпита на която се потвърждава факта, че жалбоподателката е работела в Германия и през няколко месеца се е връщала в Р България, тъй като не е променяла постоянния си и настоящ адрес, имала е роднини и приятели. В Германия е живяла в апартамент на работодателя, като не е искала да се установява трайно там, тъй като работата която е престирала не е отговаряла на нейната квалификация. Показанията на тази свидетелка съдът кредитира като достоверни, последователни и съответстващи на събраните по делото писмени доказателства.

От правна страна, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 168 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, при извършване на служебната проверка за законосъобразност на оспорвания административен акт, съдът следва да провери дали същият е издаден от компетентен орган, в законосъобразна форма, при спазване на материалния и процесуалния закон и в съответствие с целта на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, буква б) от КСО пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Съответно според разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Видно от нормата е, че при реализирането на административното обжалване на разпореждането за отказ за отпускане на ПОБ компетентен е именно съответният ръководител на ТП на НОИ, който следва да се произнесе писмено с мотивирано решение, в което да изложи доводите си по същество. В случая решението на директора на ТП на НОИ – Монтана, както и потвърденото с него разпореждане, са постановени от материално компетентни органи на осигурителната администрация, съответно съгласно Заповед № 4015/13.05.2024 г. на подуправителя на НОИ /л. 55/ и Заповед № 1015-11-72/21.05.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Монтана /л. 54/, както и в изискуемата от закона форма. В хода на административното производство не се установяват съществени нарушения на процесуалните правила, които самостоятелно да водят до отмяна на оспорения акт.

При анализ на представените писмени доказателства, съда намира, че обжалваното разпореждане и потвърждаващото го решение са постановени в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. При определяне на приложимото законодателство по отношение на обезщетенията за безработица се прилага общият принцип - lex loci laboris, т.е. всяко лице, което осъществява доходоносна дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност и следва да принадлежи към схемата за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Именно с тази си дейност лицето е допринесло за икономиката на съответната държава, като е заплащало, респ. са му били удържани, съответните данъци и осигуровки. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последната заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Правният режим за получаване на обезщетения от напълно безработни лица е регламентиран в чл. 64, § 1 и в чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004. Според чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, пар. 2 от Регламент № 883/2004 установява изискването лицето да е работило в една държава-членка и през това време да е имало обичайното си пребиваване в друга държава-членка.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от Регламент № 883/2004г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от чл. 11 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В хода на производството се установи, че мотивите и конкретната преценка от страна на административния орган за определяне мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателката не почиват на правилното тълкуване на цитираните по-горе правила. С. Д. Б. е български гражданин, притежаваща лични документи, издадени от съответните институции на Република България, и с постоянен и настоящ адрес в България. От събраните по делото гласни и писмени доказателства, в тяхната съвкупност, съдът установи, че през цялото време на трудовата си заетост в Германия, жалбоподателката е демонстрирала трайното си намерение да живее именно в България, а не другаде, като това се потвърждава, както от разпита на св. С. О. Ц., така и от приложената справка за постоянен и настоящ адрес на Б.. От писмените доказателства - Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот, Свидетелство за регистрация МПС от 17.06.2016 г., Приходни квитанции за платен годишен данък върху недвижими имоти и МПС, медицинска документация, Сертификат за завършен курс № 1003/09.07.2020 г., банково извлечение, се установява, че по време на престоя си в чужбина С. Б. е притежавала недвижим имот в България, лек автомобил, регистриран в България, и е заплащала дължимите суми за данъци за тях в България. Видно е също, че лицето е търсило медицинска помощ на територията на Р България, преминала е курс за получавана на съответната квалификация в България, както и, че е оперирало с финансови средства в България. От представената справка от ОДМВР – Монтана също е видно, че за периода 2019 г. – 2024 г. лицето многократно се е завръщало в Р България.

След като работодателят ѝ прекратил трудовото ѝ правоотношение, считано от 01.04.2024 г., жалбоподателката се е върнала окончателно в България, тъй като тук са родителите и близките ѝ. Следователно през целия период на престоя в Германия, центърът на интересите й е в България. В България живеят роднините ѝ, тук е имуществото ѝ, в родината си заплаща дължими данъци. Обстоятелството, че е била принудена от житейската ситуация да замине да работи в чужбина за определен период не би следвало да се тълкува в нейна вреда и да й бъде отказано обезщетение за безработица.

Обстоятелството, че С. Д. Б. през престоя си в Германия е имала временна адресна регистрация на територията на страната, настоящият съдебен състав не намира за достатъчно доказателство за определяне на Германия като страната по пребиваване на лицето. Житейски логично е след като лицето пребивава продължителен период от време на територията на една страна и престира труд, основание за осигуряване по законодателството на съответната държава през този период, то да има временна адресна регистрация на територията ѝ.

Настоящият съдебен състав счита, че описаните по-горе факти и обстоятелства, относно намеренията на лицето са напълно достатъчни за определяне на България като държава по пребиваване на жалбоподателката. В периода на заетост в Германия последната е била на територията на тази държава, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение с посочената по-горе цел и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Според разпоредбата на чл. 1, §3, б. "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004 „престой“ означава временно пребиваване. Ето защо, неправилен е изводът на директора на ТП на НОИ – Монтана, че пребиваването на жалбоподателката е в Германия.

Нито административният орган, нито компетентната институция на Германия са изследвали центъра на интереси на лицето и факторите, обуславящи „пребиваването“ на лицето по смисъла на цитираните регламенти. Простото посочване в СЕД Н006, че за даден период С. Д. Б. е имала адрес в Германия, не само не е достатъчно за определяне на нейното пребиваване, но и съобразявайки единствено тази информация, административният орган е достигнал до погрешен извод и е постановил незаконосъобразен акт. Това е така, понеже пребиваването на лицето се определя основно от нейния „център на интереси“, който несъмнено е в Република България.

В случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г. Тези факти, установени с приетите и приобщени доказателства по настоящето съдебно производство водят до несъмнен извод, че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

В конкретния случай органите на ТП на НОИ – Монтана, не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Освен това в §2 от същата разпоредба изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

Действително, с оглед твърдението в жалбата според съдебната практика на Съда на Европейския съюз понятието „държава-членка, в която пребивава“ трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където се намира центърът на интересите му (Решение на Съда на ЕС от 17.02.1977 г. по дело С-76/76 Silvani di P. v O. N. de l'Emploi). Ето защо, приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайно местопребиваване на жалбоподателката, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на РБ. Република България се явява компетентната държава. Обезщетението за безработица правилно е било поискано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимото европейско право. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, §2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В тази насока е и съдебната практика на Върховен административен съд: Решение № 12598/25.09.2019г. постановено по адм.д. № 13206/2018г. на ВАС, шесто отд.; Решение № 222/08.01.2019г. по адм. дело № 8158/2018г. по описа на ВАС, шесто отд. и др.

Следва да се подчертае, че административният акт е постановен и в противоречие с целта на закона за солидарност при социалните фондове. Това е така, тъй като едно от основните съображения (№ 1 от преамбюла на Регламент (ЕО) № 883/2004) е, че правилата за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване на жизнения им стандарт и условията за наемане на работа.

По горните съображения съдът намира жалбата за основателна, а обжалваното решение като материално незаконосъобразно следва да се отмени, а преписка следва да се върне на Директора на ТП на НОИ – Монтана за произнасяне по заявление от 03.04.2024 г. от С. Д. Б. за отпускане на ПОБ по реда и условията на чл. 54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед на изхода от спора се явява основателно своевременно направеното искане на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на сторените по делото разноски съгласно приложения списък. За неоснователно намира възражението на ответника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като претендираното такова от 1200,00лева с ДДС по представяне фактура №********* от 04.06.2024г. е съобразено с фактическата и правна сложност на делото и съобразно Решение на СЕС по дело С-438/2022г., който са били заплатени по банков път съгласно приложения на л.15 договор за правна защита и съдействие. На основание чл. 143, ал. 1 от АПК направените и доказани разноски от жалбоподателя са в размер на 1215,00лева заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС, държавна такса за образуване на делото от 10,00лева и за издаване на удостоверение в размер на 5,00лева или в общ размер от 1215,00лв. /хиляда двеста и петнадесет/, който следва да се възстановят от бюджета на Националния осигурителен институт - София, което е юридическото лице, към което принадлежи издателят на отменения акт.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК и чл. 143, ал. 1 от АПК, Административен съд – Монтана, първи съдебен състав:

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 2153-11-30 от 21.06.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - гр. Монтана, с което е приета за неоснователна жалбата на С. Д. Б. и е потвърдено Разпореждане № 111-00-648-3 от 23.05.2024 г. издадено от за Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана.

ВРЪЩА преписката на Директора на ТП на НОИ - Монтана за произнасяне по заявление от 03.04.2024 г. от С. Д. Б. за отпускане на ПОБ по реда и условията на чл. 54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, в едно месечен срок от влизане в сила на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт – гр.София да заплати на С. Д. Б. с [ЕГН] с настоящ адрес [населено място], [улица], ет. 3, ап. 8, сумата от общо 1215,00лв. /хиляда двеста и петнадесет/, представляваща сторените в производството разноски.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба чрез Административен съд – Монтана пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщението до страните.

На основание чл. 138, ал. 3 от АПК препис от решението да се изпрати на страните по реда на чл. 137 от АПК.