О П Р Е Д Е Л Е Н
И Е
Номер Година
22.11.2019 Град Стара Загора
Старозагорски районен съд
Първи
граждански състав
На 22 ноември Година две хиляди и деветнадесета
В закрито заседание в следния състав
Председател:
Генчо Атанасов
Членове:
Секретар
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията Атанасов
гражданско дело номер 4929 по описа за 2019 година.
Делото е образувано по искова молба
на К.Ж.Т. ***. На ответника е изпратен препис от исковата молба с приложенията
към нея, като към настоящия момент срокът за отговор на исковата молба е
изтекъл и по делото е постъпил отговор
от ответника.
При повторната проверка на редовността и допустимостта на предявения иск по
реда на чл.140 ГПК не се констатира наличието на процесуални пречки за
разглеждането му. Неоснователни са възраженията на ответника за недопустимост
на предявения иск, доколкото спорде твърденията на ищеца взискател по
изпълнителното дело е Районнен съд- Гълъбово. Легитимиран да отговаря по
предявен иск с правно основание чл.439 ГПК е именно лицето, което има
качеството на взискател в изпълнителия процес.
Съдът намира, че следва да бъдат уважени доказателствените искания на страните
за събиране на доказателствата, които са относими, допустими и необходими. С
оглед на това следва да изискат за прилагане копия от материалите по изпълнително
дело №20138700400093 по описа на ЧСИ И.Б., както и изпълнително дело №19/2013г.
по описа на Съдебно-изпълнителна служба при Районен съд – Гълъбово. Следва да
бъде указано на ищеца да представи описаните в исковата молба доказателства.
Делото следва да бъде насрочено в открито съдебно заседание, като на
страните следва да бъде съобщен
изготвеният от съда проект за доклад по делото. Следва да се укаже на
страните, че спорът е възможно да бъде решен чрез медиация или друг способ за доброволното му уреждане; че неявяването на
някоя от страните, която е редовно призована, не е пречка за разглеждането на
делото; че при неподаване в срок на писмен отговор, респ. невземане на
становище по отговора, и неявяване в съдебно заседание, без да е направено
искане за разглеждане на делото в отсъствие на страната, насрещната страна може
да поиска постановяване на неприсъствено решение или прекратяване на делото,
както и присъждане на разноските; че с писмена молба могат да заявят желание да
ползват правна помощ при необходимост и право на това.
Воден от горното и на
основание чл.140, вр. чл.157 от ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ИЗИСКВА за прилагане копия от материалите по изпълнително
дело №20138700400093 по описа на ЧСИ И.Б., които да се предададат на съдебния
деловодител Боряна Крушкова, както и изпълнително дело №19/2013г. по описа на
Съдебно-изпълнителна служба при Районен съд – Гълъбово.
УКАЗВА на ищеца да представи
описаните в исковата молба доказателства.
ВНАСЯ делото в открито съдебно заседание и
НАСРОЧВА същото за 07.01.2020 г. от 10,10 ч., за която дата да се призоват
страните.
СЪОБЩАВА на страните
проекта си за доклад по делото, както следва:
Производството по настоящото дело е образувано по искова молба на КЖ.Т. ***.
Ищецът
твърди в исковата си молба, че бил осъден по НОХД № 123/2011 г. на Районен съд гр. Гълъбово
да заплати 708.70 лв. в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт,
представляващи направени разноски по делото, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 09.05.2012 г. На 13.08.2019 г. му била връчена Покана за доброволно
изпълнение от Частен съдебен изпълнител И.Б. по ИД № 20198690400205. В тази
покана, освен посочената по-горе главница от 708.70 лв., били добавени и 523.11 лв. лихва, 6.00
лв. разноски, 156.00 лв. разноски по изп. дело, както и такса по чл. 26 от
Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ в размер на 142.83 лв., или общо 1536.64 лв. към
датата на изпращане на поканата 12.08.2019 г. Едновременно с поканата му било връчено и запорно
съобщение за запор върху трудовото му възнаграждение за посочената по горе
сума, по местоработата му в „ГЛЕНКОМ ЕООД” с адрес гр. Нова Загора 8900, кв. „....”,
ул. ....” № 34.
Твърди, че не дължи посочените по горе суми, тъй като от възникване на
основанието за събирането им е изтекла предвидената в чл. 110 и сл. от Закона
за задълженията и договорите обща погасителна давност от пет
години. Така изпълнителното дело се явявало образувано по един акт, който нямал изпълнителна сила. Сочи, че първоначално
ИЛ бил изпратен за
събиране на Националната агенция за приходите, но Агенцията върнала този лист с
мотив, че вземането не е публично, а за частно, чието събиране не било
в компетенциите на НАП, съгласно чл.
162, ал. 2 от ДОПК.
Задължението му възникнало от влизането на съдебния
акт в сила и тази дата била посочена в ИЛ, а именно 09.05.2012 г. С Решение от 26.06.2015 г. по тълкувателно
дело № 2/201 Зг. на ОСГТК на ВКС били дадени отговори на много спорни въпроси в изпълнителния
процес. В това решение било посочено, че подаването на молба за образуване на
изпълнително дело не прекъсва давността. Не били изпълнителни действия и не прекъсвали давността и изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки и други подобни. Давността според това ТР върху
вземането се прекъсвала само с предприемане на изпълнителни действия.
Единственото действие,
което можело да прекъсне давността било писмо за налагане на запор върху лек
автомобил Фиат с ДК № СТ 6686, но този запор не бил наложен, тъй като автомобилът
бил отчислен от района още през 2008 г. Предвид липсата на каквито и да са
изпълнителни действия, давността по това изпълнително дело не била прекъсвана и била изтекла на 09.05.2017 г. На тази
дата били погасени и всички такси, лихви и
каквито и други разноски.
В същата връзка били разпоредбите на цитираното
тълкувателно решение, че ако взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното дело се прекратявало по силата на закона, без да е необходимо
съдебният изпълнител да установява това прекратяване. Правните последици на прекратяването
на изпълнителното дело по перемция били, че съдебният изпълнител нямал
възможност да се извършва последващи изпълнителни действия, а наложените запори
и възбрани се вдигали автоматично по силата на закона и принудителното събиране
на суми след прекратяването било незаконно. Това,
че съдебният изпълнител извършил действия с
тригодишно закъснение било незаконосъобразно, но то не засягало
ищеца. Сочи,
че Районен съд - Гълъбово,
въпреки изтеклата давност предприел нови изпълнителни действия. От обоснованото по-горе и безспорно установено изтичане
на давността още преди образуване на делото пред ЧСИ Б.делото пред нея било образувано
незаконосъобразно и подлежало на прекратяване.
Моли
съда на основание
гореизложеното, да признае за установено, че не дължи 708.70 лева, 523.11 лева лихва, 6.00 лева разноски, 156.00 лева разноски по изп.
дело, както и такса по чл. 26 от Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ в
размер на 142.83 лева или общо 1536.64 лева към датата на изпращане на поканата за доброволно
изпълнение - 12.08.2019 г., като длъжник по изпълнително дело №
20198690400205 на Частен съдебен изпълнител И.Б., с район на действие, Окръжен
съд гр. Стара Загора Per. № 869 и взискател Районен съд Гълъбово. Моли да му бъдат присъдени и разноските по
делото. По делото е постъпил писмен
отговор от ответника, в който сочи, че е налице правен спор относно наличието
на изискуемо задължение на ищеца към взискателя по изпълнително дело №
20198690400205 по описа на ЧСИ И.Б., а именно Гълъбовски районен съд. Макар и
взискател по изпълнителното дело Гълъбовски районен съд не бил надлежен
ответник, тъй като видно и от изпълнителния лист ищецът е бил осъден да заплати
в полза на държавата по бюджета на съдебната власт исковата сума. Счита, че
предявеният отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК е
неоснователен. От една страна неправилно се твърдяло, че вземането е частно, а
не публично, като в тази връзка оспорва твърдението на ищеца, което било правно
несъстоятелно и не намирало опора в съдебната практика. Сочи, че съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК публично вземане е вземането за
държавни такси, установени по основание със закон.
Разпоредбата на чл. 163, ал. 1 ДОПК постановявала, че публичните вземания се
събират по реда на този кодекс, освен ако в закон е предвидено друго, а според
ал. 4 в случаите, когато публични вземания са възложени за събиране на съдебен
изпълнител, събирането им се извършвало по реда на Гражданския процесуален
кодекс. Възможността за събиране на присъдените в полза на бюджета на съдебната
власт държавни такси била предвидена в чл. 264, ал. 2, изр. 2 ЗСВ, според който
на държавния съдебен изпълнител можело да се възложи и събирането на вземания
на органите на съдебната власт. Следователно по реда на ГПК подлежали на
събиране както граждански, така и публични притезания. Касаело се за вземания,
подчинени на различен правен режим, който рефлектира върху предмета на
изпълнението и правомощията на съдебния изпълнител. Следователно, доколкото в случая предмет на изпълнение е публичноправно
вземане — вземане за ДТ, съдебният изпълнител следвало да
съобрази императивната разпоредба на чл. 175, ал. 1 ДОПК и да събере същото,
ведно със законната лихва по чл. 1, ал. 1 ЗЛДТДПДВ,
дори и същата да не е удостоверена в изпълнителния лист.
В нормите на чл.162, ал.2 ДОПК били изброени видовете публични вземания. Изброяването обаче не било изчерпателно. В чл. 162,
ал.2, т. 1 ДОК се посочвали за публични вземания такива за данъци, включително
акцизи, както и за мита, за задължителни осигурителни вноски, както и други вноски
за бюджета. В нормата на чл.162, ал.2, т.2 ДОПК бил използван изразът други
вноски, установени по основание и размер със закон. А в нормата на чл.162, ал.2, т.3 ДОПК като публични били определени
вземанията за държавни и общински такси, но не изчерпателно изброени, а такива,
установени по основание със закон. За
да се оредели изчерпателно кои вземания са публични, нормата трябвало да се
тълкува. Видно било, че в разглежданата норма на чл.162, ал.2 ДОПК са заложени
няколко критерия, на чиято основа едно вземане следвало да се определи като
публично такова. Първият критерий бил субектът на вземането. В кодекса се говорело
за държавни и общински вземания. Следователно,
субект на такова вземане следвало и можело да бъде само държавата, в лицето на
различните държавни органи, институции, включително и органи на Европейския
съюз, или община. Вторият критерий бил правоотношението,
в рамките на което вземането е възникнало. Видно от изброените в чл.162, ал.2,
т.т.1-8 ДОПК възможни хипотези било, че става въпрос за правоотношения по
упражняване на държавна власт в различните възможни проявления на това. В
рамките на тези правоотношения съответният субект на вземането участвал не като
равнопоставен с останалите участници, а като носител на властнически
правомощия. Субект на спорните вземания в случая бил
Гъльбовският районен съд, която несъмнено попадал
в кръга на възможните публични взискатели, тъй като е част от системата на
държавната (в частност съдебната) власт, респективно - държавно учреждение. Правоотношението, по повод на което е възникнало вземането, било
процесуално, доколкото ставало въпрос за разноски, направени в рамките на
производство по реда на НПК. Процесуалните правоотношения по правило били
държавноправни, тъй като са отношения между орган, носител на държавна
правозащитна власт, и страните, които били подчинени на тази власт. Не можело
да се сподели становището, че процесуалните действия в рамките на производства
по реда на НПК за назначаване на експертизи или на преводачи, или за
призоваване на свидетели и съответното определяне на дължим
за това депозит от страните или от бюджета на
съда, респ. съответното държавно учреждение, се извършват в качеството му на
равнопоставен субект в рамките на частноправни отношения.
Счита, че да се сподели това становище би трябвало да се приеме, че
производствата, регулирани от нормите на НПК, не са част от упражняването на
държавна власт, което било в противоречие с принципа за разделение на властите
и във формата на държавно управление, заложени с конституцията на Република
България. Нещо повече, извършването на процесуални действия по реда на НПК,
свързани с разноски пряко от бюджета на съдебната власту
се свързвало с обезпечаване на равнопоставеността между останалите участници в
процеса и било проявление на изпълнението на задължението на държавата да
осигури правораздаване по наказателни дела. Проявление било и на почти всички
принципи на процесуалното право - за социална справедливост, за равенство на
страните; за служебно начало, изразяващо се в задължението на съда и на
органите на досъдебното производство да обезпечават чрез активен свой почин
правилно развитие на процеса, както и да дирят обективната истина. Предвид
посоченото се налагал извод, че спорните вземания отговарят на зададените
критерии. Спорната сума следвало да се възприеме като
публично вземане по т.3
на чл. 162, ал.2 от ДОПК. Другата спорна
сума от 201,66 лв., представляваща направените на досъдебното производство
разноски, попадала в хипотезата на чл.162,
ал.2, т.6 ДОПК, според която норма за публични вземания се определяли и такива
по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания
в полза на държавата или общините, както и решения на Европейската комисия за
възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ, включително за
дължимите по тях обезщетения, глоби и имуществени санкции. Кодексът бил
непрецизен и не конкретизирал кои са тези публични вземания, дали изброените в
другите точки от законовата разпоредба или и други такива, които по естеството
си са публични с оглед на установените по-горе критерии за субект и
правоотношения. Ако се приемело, че в т.6 на чл.162, ал.2 от ДОПК се препраща
към другите точки на чл.162, ал.2 от ДОПК, то би било безсмислено
съществуването на този подвид публични вземания. Ненужно било да се
приема, че вземанията за такси, акцизи, данъци и прочее, но по влезли в сила
съдебни актове, са публични вземания. Те били такива и без наличието на влязъл
в сила съдебен акт. А и наличието на влязъл в сила съдебен акт -в случая
присъда, по-скоро касаело проблем с изпълнителното основание, предмет на разпоредбата на
чл.165 ДОПК, а не вида на вземането. Очевидно
било, че смисълът на нормата налагал по-различно тълкуване и по-разширен обхват
на понятието. Така се постигала и в по-голяма степен конституционносъобразност
на законодателното решение, защото в по-висока степен се гарантирала
финансовата стабилност на държавата и общините. Нещо повече, водещ и като
допълнителен критерий за това, дали вземането е публично или не, следвал да е
фискалният интерес на държавата. Държавните учреждения били бюджетно
финансирани, предоставените им средства били планирани и управлението им се
извършвало по правила, предвидени в специални нормативни актове: бюджетите
закони, Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор, Закона
за вътрешния одит в публичния сектор, както и множеството приложими подзаконови
нормативни актове. В пълен смисъл горното се отнасяло до органите на съдебната
власт. И след като ставало въпрос за средства, включени отнапред в бюджета на
съответния публичен субект, защото разноските за производства по реда на НПК се
правели от и в рамките на бюджета за съответната година, когато тези средства
били изразходвани за осъществяване на конституционно регламентирани правомощия
и задължения, в рамките на публичноправни отношения, като основанието за
извършването им било установено със закон, нямало как да се приеме за
законосъобразно отделянето им от останалите публични вземания и поставянето им
за събиране по друг ред, несъмнено по - неудобен и по-неблагоприятен и то без
законово обосновано основание за това.
Заявява, че оспорва всички факти и обстоятелства изложени в исковата молба. В
исковата молба се правел анализ на ТР от 26.06.2015 г. на ВКС
по т.д. № 2/2013 г. ОСГТК като твърденията на ищеца почивали върху
тълкувателната дейност на върховния касационен съд, по отношение на въпросите
за прекъсване и спиране на погасителната давност в изпълнителния процес.
Направен бил неуспешен опит за анализ на част от мотивите на горепосоченото ТР
на ВКС, съдържащи се в т. 14, като било посочено че давността се прекъсва в
производство, в което длъжникът
участва и не можело да бъде прекъсвана без длъжникът
да узнае за това. В случая не ставало ясно в какъв контекст е посочено
разрешението, възприето в т. 14 от мотивите към ТР, съответно какво се опитвал
да установи ищецът с позоваването на ирелевантна към процесния
случай правна постановка. От съществено значение за спора бил въпросът, касаещ
кои процесуални действия на съдебния изпълнител представляват изпълнителни
действия и имат за последица прекъсване на погасителната давност. Следвало да
се обърне внимание на обстоятелството, че със споменатото ТР на ВКС от
26.06.2015 г. се отменяло като загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г. постановено
по чл. 58, т. 13УС (отм.), с което е определено, че образуването на
изпълнително производство прекъсва давността,
като по време на изпълнителното производство давност не тече. Съществени в
настоящия случай били въпросите какво действие във времето имат тълкувателните
актове на ВКС и конкретно ТР на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, и кой
тълкувателен акт следва пряко да се приложи към процесния случай. Дали
тълкувателните актове притежават обратно
действие или действие занапред, съответно дали следва да се приложи
ППВС № 3/18.11.1980 г. За действието във времето на тълкувателните актове
липсвала законова уредба, каквито норми били налице в Закона
за нормативните актове, следователно за решаването му следвало да се имат
предвид разрешенията, възприети в съдебната практика. В тази връзка дадените с
тълкувателните актове тълкувания на правната норма били задължителни за
органите на съдебната и изпълнителната власт, така че същите следвало да я
прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпадало
едва с отмяната им. Затова не можело да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. Въз
основа на гореизложеното можело да се направи обоснованият
извод, че към процесния случай от образуване на изпълнителното дело до
26.06.2015 г. намирал приложение ППВС № 3/18.11.1980 г. и погасителна давност
не тече, независимо дали има или няма извършени изпълнителни действия. Началният
момент, от който започвала да тече
погасителна давност, била датата 26.06.2015 г., на която е
постановено ТР № 2/26.06.2015 г.
Следователно, датата на която вземането евентуално
би се погасило по давност била 26.06.2020 г. Следвало
да се отбележи, че в периода след 26.06.2015г. имало множество извършени изпълнителни
действия, които прекъсвали погасителния давностен срок.
Давностният срок бил прекъснат с молбата за образуване на изпълнително дело
през 2019 г., в която било направено искане за извършване на
опис на движими вещи, като оттогава започнала да тече нова погасителна давност.
За прекъсване на погасителната давност от съществено значение било дали са
извършени действия от страна на кредитора, с които той показвал своята
активност при защита на своето вземане. В случая не било необходимо
предприетото действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ
да е задължително успешно, за да се счита, че давността е прекъсната. Това
следвало от разпоредбата на чл. 116 б. „в" ЗЗД, в който законодателят
използвал думата „предприемане" на изпълнителни действия, а не
„довършване" или друга подобна формулировка. С оглед посоченото следвало да се направи заключение, че погасителната
давност по отношение на процесните вземания не е изтекла, съответно твърдението
на ищеца било неоснователно. Моли съда да постанови решение, с което
предявеният от К.Ж.Т. установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който моли
съда да приеме за установено по отношение на ответника, че не дължи към него
сумите по изп.д. № 20198690400205 от 2019 г. на ЧСИ И.Б.,
да бъде отхвърлен като изцяло неоснователен.
От изложените в исковата молба обстоятелства се налага изводът, че съдът е
сезиран с иск по чл. 439 ГПК - за установяване несъществуване на вземането
на взискателя по горепосоченото изпълнително дело. В тежест на ищеца в
настоящото производство е да установи твърденията си, че вземането на
взискателя е погасено поради настъпване на факти /погасителна давност/ след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден
изпълнителният лист. В тежест на товетника е да докаже твърденията си за
настъпванае на факти, водещи до прекъсване на погасителната давност.
УКАЗВА на страните, че спорът е
възможно да бъде решен чрез медиация или
друг способ за доброволното му уреждане; че неявяването на някоя от страните,
която е редовно призована, не е пречка за разглеждането на делото; че при
неподаване в срок на писмен отговор, респ. невземане на становище по отговора,
и неявяване в съдебно заседание, без да е направено искане за разглеждане на
делото в отсъствие на страната, насрещната страна може да поиска постановяване
на неприсъствено решение или прекратяване на делото, както и присъждане на
разноските; че с писмена молба могат да заявят желание да ползват правна помощ
при необходимост и право на това.
Да се връчи на ищеца препис от отговора на исковата молба.
Да се връчи на страните препис от
определението.
Определението не подлежи на
обжалване.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: