Р Е
Ш Е Н
И Е
№
261830 28.06.2021
година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение,
2-ри граждански състав, в публично заседание на трети юли две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 12544 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от Н.П.Х., ЕГН **********, с адрес: *** против „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“,
бл. 58, офис 6, представлявано от *****, с която са предявени обективно кумулативно
и евентуално съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с
чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК,
с които се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за кредит от
22.03.2018 г., сключен между страните, а при условията на евентуалност – да се
прогласи нищожността на клаузата на чл. 7 от договора.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен
договор за кредит от 22.03.2018 г., по силата на който на ищеца била отпусната в
заем сумата от 500 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 24%, годишен
процент на разходите – 26,85% и срок за погасяване на заема от 5 месеца.
Съгласно чл. 3 от договора заемополучателят следвало да осигури в срок от 3
дни, считано от датата на сключване на договора обезпечение, чрез поръчителство
на физическо лице с трудово възнаграждение над 1800 лв. или поръчителство на
две физически лица с трудово възнаграждение над 950 лв., които да отговарят на
следните условия: да работят по безсрочен трудов договор; да не са
кредитополучатели по друг договор за паричен заем с кредитора; да нямат
неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други
банкови и финансови институции, които поръчители да подпишат договор за
поръчителство с кредитора. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията визирани в чл. 3 от договора, било предвидено
същия да дължи неустойка на кредитора съгласно чл. 7 от договора в размер на
305,55 лв., която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната
вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка в размер на 61,11
лева. По този начин падежното вземане нараствало на 835,95 лева. Ищецът твърди,
че е усвоил изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащания за лихви и
неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен.
Твърди, че посочения фиксиран лихвен процент в размер
на 24% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради
по-високия лихвен процент нараства и стойността на ГПР /доколкото
възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същия не е обявен на
потребителя и не е посочен в чл. 1 от договора в действителния му размер, с
което счита, че са нарушени изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Счита, че с договорения в чл. 1 фиксиран лихвен процент в размер на 24%, към
който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба по чл. 7 за
неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатява и по този начин се
нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията
на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността, което води до нищожност на договорното съглашение. Твърди,
че уговорената неустойка, е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин
води до скрито оскъпяване на кредита. Поради невключване на неустойката в
посочения в потребителския договор размер на ГПР, последния не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като
реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития
добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който
не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява според ищеца
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
ЗЗП. Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точния размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит е недействителен и
следователно не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение. По силата на чл. 23 ЗПК, в този случай, потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира
исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ФЛП да бъде посочено вземането
на кредита за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от
компонентите на ГПР. Счита, че разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД не е
приложима, поради което недействителността на уговорката относно договорната
лихва води до нищожността на целия договор. Нищожността на клаузата за лихвения
процент, прави цялото заемно съглашение нищожно.
Ищецът моли за уважаване на предявените искове, като е
сезирал съдът с искане да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
договора за кредит от 22.03.2018 г., като в случай, че този иск не бъде уважен
моли в условията на евентуалност, да бъде прогласена нищожността на клаузата на
чл. 7 от договора за кредит като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящи материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11,
т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни
и недоказани.
Счита, че процесния договор напълно отговаря на
императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, поради което е действителен. Счита, че не може да се
приеме, че договорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
представлява договорна лихва. Намира за неоснователни и твърденията на ищеца,
че процесния договор за кредит е нищожен поради противоречието му с добрите
нрави. Твърди, че ищецът е имал възможност да се запознае със съдържанието на
договора и е получил предварително Стандартен европейски формуляр. Въпреки това
е избрал да сключи процесния договор, като е усвоил предоставената в заем сума.
Освен това ищецът не се позовал на правото си на отказ от сключения договор за
кредит и не е погасил предсрочно задължението си. Нещо повече, в периода
22.03.2018 г. – 09.08.2019 г. ищецът сключил с ответното дружество пет договора
за кредит при същите условия, което било категорично доказателство, че същият е
одобрявал параметрите и качеството на предоставяната от дружеството финансова
услуга. Счита, че неустойката не надхвърля присъщите й функции, поради което
същата не е нищожна поради противоречието и с добрите нрави и закона.
Моли предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни и претендира присъждане на направените разноски.
Съдът, като
обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
С договор за кредит от
22.03.2018г. ответника е предоставил на ищеца заем в размер на 500 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема- 24%, годишен процент на разходите- 26,85% и
срок за погасяване на заема 5 месеца. В чл. 3 от договора е предвидено
обезпечение на кредита посредством поръчителство на едно или две физически
лица,
отговарящи на определените в същата разпоредба изисквания- сред които работа по
безсрочен трудов договор, размер на трудовото възнаграждение да не са
кредитополучатели по друг договор с кредитора, да нямат неплатени осигуровки за
последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови
институции, които да подпишат договор с кредитора.
Като писмени доказателства по
делото са приети процесния договор за кредит от 22.03.2018г., ведно с общи условия
към него, договори за потребителски микрокредит кредит от разстояние -5 броя,
Заповед на подуправителя на БНБ и пълномощни.
От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, извършена от вещото лице Т.Р. се установява, че по
силата на процесния договор ответника е предоставил на ищеца в заем сумата от
500 лева. Погасителния план към кредита от 5 броя месечни вноски, всяка в
размер на 106,08 лева, с падеж всяко 22-ро число на месеца, считано от
22.04.2018г. до 22.08.2018г. Съгласно чл. 7 от договора, при непредоставяне на
обезпечение от страна на кредитополучателя, се дължи неустойка в размер на
305,55 лева, платима на 5 равни части, по 61,11 лева, която се включва в
погасителната вноска, вследствие на което същата става в размер на 167,19 лева
месечно. Съгласно договора между страните фиксираният годишен лихвен процент е
24%, а ГПР е в размер на 26,85%.
Според вещото лице, годишният
процент на разходите, изчислен съобразно формулата за изчисление на ГПР в
приложение № 1 към ЗПК съвпада с посочения в договора -26,85%. При изчисляване
на ГПР са включени само разходи за лихва.
Уговорената неустойка е в размер
на 305,55 лева. Съпоставена с размера на заема-500 лева, същата представлява
61,11% от главницата. Като се вземе предвид срока за ползване на заема- общо
153 дни, то оскъпяването на заема според вещото лице е в размер на 143,79 лева
на годишна база.
Съдът кредитира заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, като компетентно извършено, отговарящо пълно и
ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.
При така установената фактическа
обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между
страните е възникнало правоотношение по договор за кредит от 22.03.2018г., по
който ищецът е усвоил сумата от 500 лева. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не
са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12
ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на
тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той
бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано
основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума.
Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин
се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 26,85 %, а възнаградителната
лихва- 24 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от
него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на
кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се
посочи, че предвиденото условие за обезпечаване на кредита, в случая
посредством договор за поръчителство и
възлагането в тежест на заемополучателя да заплати възнаграждение в общ размер
на 305,55 лева, платимо разсрочено заедно с всяка месечна вноска (при усвоен
кредит в размер на 500 лева възлиза на сума надвищаваща половината от получения
заем).
Така въведените
изисквания в цитираните
клаузи от договора за вида обезпечение създават значителни затруднения на длъжника
при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора,
който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и
риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено възнаграждението за
дружеството-поръчител, което води до скрито
оскъпяване на кредита. Включено по този начин към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба
за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до
неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от
друга- към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените
му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се
приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с
чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат
останалите аргументи на страните.
При положение, че съдът приема,
че на горното основание договорът за кредит се явява нищожен, не следва да се
разглежда евентуалният иск- за прогласяване на нищожност само на клаузата на
чл. 1, ал. 2 от договора, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави,
доколкото не се е сбъднало условието за произнасяне по него.
Предвид изхода на делото, на
основание чл. 78
ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е
заплатил държавна такса в размер на 50 лева, както и депозит за вещо лице по
ССчЕ в размер на 100 лева, които суми следва да му се възстановят от ответника,
като законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой
пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка
същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2
от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищеца е посочено, че той
се представлява безплатно от адв. Елена Иванова, поради затрудненото си
материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява
основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни
хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на осъдителния иск тук следва
да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действали към
момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между Н.П.Х., ЕГН **********,
с адрес: *** и „София Комерс Кредит Груп“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Дианабад“,
ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6, представлявано от ****, че сключеният между
тях Договор за кредит от ****. е недействителен, като противоречащ на императивните
изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския
кредит.
ОСЪЖДА „София Комерс
Кредит Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6, представлявано от **** да
заплати на Н.П.Х., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от общо 150 лева /сто и петдесет лева/,
представляваща направени по делото разноски, от които-заплатена ДТ в размер на
50 лева и депозит за вещо лице в размер на 100 лева.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Дианабад“,
ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6, представлявано от ***** да заплати на … Е. Г. И., ЕГН: **********, със
съдебен адрес:***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда
по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/п/ Д. СЛАВОВА
Вярно с оригинала.
Р.М.