РЕШЕНИЕ
№ / 17.07. Година
2019 гр.
С.З.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На 11.06. 2019 година
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО СИМИТЧИЕВ
И
секретаря Даниела Калчева, като разгледа докладваното от
съдията
СИМИТЧИЕВ т.д. № 268 по описа за 2018
година,
за
да се произнесе, съобрази:
Делото
е образувано, след като с Решение №149/16.05.2018г. на ПАС по в.т.д.
685/2017г., е обезсилено Решение № 221/14.07.2017г., постановено от С. окръжен
съд по търговско дело № 89/2015 г. по описа на съда, поради неконституирането
на синдика на „Т.”АД–в
несъстоятелност В.П.М. като самостоятелна страна в процеса, като е върнато
делото на С.т окръжен съд за разглеждането му от друг състав на съда
след постановяване на изрично
определение за конституирането на
Синдика В.П.М. на длъжника „Т. „АД- в
несъстоятелност.
Предмет
на делото са предявени с искова молба, подадена от „П.”ЕООД, ЕИК:*** против “Т.”
АД – в несъстоятелност, ЕИК:***, с която са предявени обективно съединени искове по чл.694, ал.2, т.2 ТЗ, по която
първоначално е образувано търговско дело № 89/2015 г. по описа на С. окръжен
съд.
С
оглед задължителните указания на въззивния съд, при новото
разглеждане на делото, с Определение №1012/26.09.2018г., настоящият съдебен
състав е конституирал синдика на “Т.” АД /в несъстоятелност/ В.П.М. като страна
по търг. дело №268/18г. по описа на С. окръжен съд, като в това качество му и изпратен
препис от ИМ и приложенията с указания, че може да подаде отговор в законния
срок, както и за останалите му права на този етап. В законния срок, синдикът е
депозирал отговор на ИМ, с който е заявил, че поддържа становище по предмета на
делото, идентично с решението му, отразено в изготвения списък на приетите
вземания на кредиторите на „Т.“АД, досежно наличието, основанието, размера и
привилегиите на вземането на кредитора „П.“ЕООД. Посочил е, че в качеството му
на синдик, до настоящия момент не са му предоставени търговските книги и
счетоводството на длъжника, поради което и не разполага с писмени или други
доказателства, извън приложените вече по настоящото дело и предоставените му с
молбата за предявяване на вземането на кредитора „П.“ЕООД. Предвид изложеното,
е заявил, че в настоящото производство няма да сочи и представя нови
доказателства, а ще се ползва от наличните такива по делото.
Ищецът
„П.“ЕООД не е подал доп. Им по подадения от синдика отговор в законния срок.
Производството
е образувано по предявени искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т.2 от ТЗ.
Ищецът
“П.” ЕООД твърди в исковата молба, че по отношение на ответното дружество „Т."
АД, вписано с ЕИК *** е открито производство по несъстоятелност с решение
№358/15.08.2013г. на С. Окръжен съд, постановено по т.д. №19/2013г. Предвид
нормативно установения едномесечен срок от вписване в Търговски регистър към
Агенция по вписванията на Решението по чл.630 от ТЗ за откриване на
производство по несъстоятелност, с молба вх. №10810/12.09.2013г. ищецът "П."
ЕООД е предявил вземанията си към длъжника.
Ищецът
сочи, че на 18.03.2008г., "Т." АД е сключила договор за наем, като „Ф."
ХАД, в качеството си на наемодател, е предоставил възмездно на наемателя вещни
права на ползване върху Когенерационен модул /двигател генератор/ JMS 612
GS-N.LC. "Т." АД, в качеството си на наемател, се е задължила да
заплати по договора сума в размер на 702 739 евро без ДДС.
Ищецът
твърди, че с анекс от 02.01.2013г. към договор за наем от 18.03.2008г.,
страните са се договорили да се заплати сумата от 500 000 лв. дължима съгласно
чл.1 от подписания Анекс от 02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г. и
представляваща вземане по чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г. като цена за
ползване на описания енергиен обект, както и сумата в размер на 2 092 000лв.
дължима, съгласно чл.2 от подписания Анекс от 02.01.2013 г. към договор за наем
от 18.03.2008г., която представлява неустойка за неизпълнение на задължението
по чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г. Ищецът посочва, че претендираната
неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на наемната цена е
определена като фиксирана сума. С Договор за прехвърляне на вземане от
31.05.2012г. между „Х." АД (с предишно наименование „Ф."ХАД) - цедент
и "П." ЕООД - цесионер, цедентът е прехвърлил възмездно на цесионера
свое парично вземане от „Т." АД, в общ размер на 2 592 000лв., по фактури
№187/28.02.2013г. и №188/31.03.2013г. Цесията е била съобщена на длъжника с
уведомление от дружеството „Х." АД, връчено на дата 03.06.2013г.
-
Вземане в размер на 438 053,98 лв., която сума представлява задължението по
данъчни фактури както следва: по фактура №149/01.04.2009г. остатък в размер на
34 626,03лв.; по данъчна фактура №176/01.06.2011г. сума в размер на 266 942,45
лв.; по данъчна фактура №177/15.12.2011г. остатък в размер на 68 242,75 лв.; по
данъчна фактура №179/31.01.12г. сума в размер на 68 242,75лв. Вземането е
прехвърлено на ищеца с Договор за прехвърляне на вземане от 31.12.2012г. между
„Ф." АД като цедент и "П." ЕООД като цесионер, и е съобщено на
длъжника с уведомление изх.№ 02-04/02.01.2013, получено от законния
представител на длъжника на 03.01.2013г.
Ищецът
твърди, че има вземания към длъжника по договори за заем, както следва:
1.По
Договор за заем от 01.06.2007г., сключен между „Ф." ХАД и „Т."
АД: за сумата 75 455,21 лв.,
представляващо - остатък от дължимата главница и договорна лихва в размер на 89
955, 21 лв. за периода от предоставяне на сумата до датата на предявяване на
молбата по чл.685, ал.1 ТЗ. Сочи, че сумата следвало да бъде върната в срок до
5 години от предоставянето й или
най-късно до 01.06.2012г.
2.
По Договор за заем от 12.09.2007г. между „Ф." ХАД и „Т."АД: за сумата
176 013,00лв.- главница и договорна лихва в размер на 100 264,42 лв. за периода
от предоставяне на сумата до датата на предявяване на молбата по чл.685, ал.1 ТЗ. Сочи, че сумата следвало да бъде върната в срок до 5 години от предоставянето
й или най-късно до 12.09.2012г.
3.
По Договор за заем, сключен между „К." АД и „Т." АД, за сумата от 85
900 лв., представляваща главница и 35672,33 лв лихви. Посочва, че с
Договор за прехвърляне на вземане от 15.07.2009г. между „К." АД - цедент и
„Ф." АД - цесионер, цедентът прехвърля възмездно на цесионера своето
парично вземане от „Т." АД по посочения договор, в общ размер на 121
572,33 лв, Посочва, че договорът за цесия на вземането и уведомление е връчено
на длъжника на дата 17.07.2009г.
След
оставяне на ИМ без движение в тази част, с оглед уточняване дали вземането за 35672,33
лв е за договорна лихва или за законна лихва, както и посочване
конкретен период на начисляването й, с молба от 21.12.2015г., ищецът е посочил,
че вземането, придобито с договора за цесия от 15.07.2009г. обобщава вземания на
цедента „К.“ АД по 3 броя Договори за заем от дати 30.10.2007г., 10.12.2007г. и
05.02.2008г., сключени между „К.“ АД и „Т. “ ЕАД, съответно с главници 50 000лв,
25 900лв и 10 000лв., както и че с исковата молба, ищецът претендира вземане за
главници в общ в размер на 85 900лв. по тези три договора и лихви в общ размер
на 35 672,33 лв., представляващи сбор от договорна възнаградителна и договорна
наказателна лихва, дължими върху главниците по трите договора, конкретно
посочени по периоди и размери в уточняващата молба.
С
влязло в сила определение от 28.04.2015г. по т. д. № 89/2015 г. по описа на
Окръжен съд – С.З., съдът е върнал исковата молба на “П.”ЕООД против “Т.” АД /в
несъстоятелност/ в частта, с която “П.” ЕООД претендира вземане в размер на 35
672, 33 лв и е прекратил производството по т. д. № 89/2015 г. по описа на
Окръжен съд – С.З. в тази част. В мотивите на определението, съдът е посочил,
че ищецът недопустимо въвежда нови факти, тъй като видно от съдържанието на
исковата молба, ищецът претендира главница в размер на 85 900 лв. по един договор за
заем от 10.12.2007 г., а не по три отделни договора за заем. Такива твърдения впрочем
липсват, както в първоначалната ИМ, подадена в срока по чл.694, ал.6 ТЗ, така и
в молбата за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност, в
която дори не се посочва, че вземането, придобито от ищеца с договор за цесия
от 15.07.2009г., произтича от сключен между „К.“АД и „Т. “ ЕАД един или повече
договори за заем. Ищецът на практика е посочил тези нови факти след изтичане на
преклузивния срок по чл.694, ал.6 ТЗ, с което възможността му да измени
основанието на вземанията си е била погасена. Освен това, ищецът дори не е
поискал допускане на изменение на иска в тази част, нито пък съдът е допуснал
такова въз основа на изложените след срока по чл.694, ал.6 ТЗ твърдения. Не би
могло да се приеме и че се касае за допустимо уточнение на ИМ в процедура по
чл.129, ал.2 ГПК, тъй като ИМ е била оставена без движение за уточнение дали
вземането за 35672,33 лв е за договорна лихва или за законна лихва, както и
посочване конкретен период на начисляването й, а не за уточнението на
основанието и размера на главницата от 85900 лв.
Предвид
изложеното, съдът не е бил надлежно сезиран с иск за установяване на вземане на
ищеца по
3 броя Договори за заем от 30.10.2007г., 10.12.2007г. и 05.02.2008г., сключени
между „К.“ АД и „Т. “ ЕАД, съответно с главници 50 000 лв, 25 900лв и 10 000
лв, а с иск за вземане по 1 договор за заем от 2017г. между посочените
дружества в размер на 85900 лв.
4.
По договор от 30.11.2006г., сключен между “Т. “ЕАД и „Т." АД за сумата от
80 000 лв. и договорна лихва в размер на 17 850,07 лв. за периода от
01.12.2006г. до 31.11.2009г. Посочва
,че с
Договор за прехвърляне на вземане
от 26.02.2010г. между Т. “ЕАД-
цедент и „Ф." АД- цесионер, е
прехвърлено възмездно на цесионера паричното вземане от „Т." АД, в размер на 122 337 лв.
Ищецът
твърди, че с анекс от 02.01.2013г. към договор за наем от 18.03.2008г.,
страните са се договорили да се заплати сумата от 500 000 лв. дължима, съгласно
чл.1 от подписания Анекс от 02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г. и
представлява вземане по чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г. като цена за
ползване на описания енергиен обект и сумата в размер на 2 092 000лв., дължима
съгласно чл.2 от подписания Анекс от 02.01.2013 г. към договор за наем от
18.03.2008г., която представлява неустойка за неизпълнение на задължението по
чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г. Ищецът посочва, че претендираната
неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на наемната цена е
определена като фиксирана сума. С Договор за прехвърляне на вземане от
31.05.2012г. между „Х." АД (с предишно наименование „Ф."ХАД) - цедент
и "П." ЕООД - цесионер, цедентът прехвърля възмездно на цесионера
свое парично вземане от „Т." АД, в общ размер на 2 592 000лв., по фактури
№187/28.02.2013г. и №188/31.03.2013г. Цесията е съобщена на длъжника с
уведомление от дружеството „Х." АД, връчено на дата 03.06.2013г.
Сочи,
че с Решение №358/15.08.2013г. на С. Окръжен съд, постановено по т.д.
№19/2013г. е открито производство по несъстоятелност на длъжника „Т." АД и
на основание чл. 685 ТЗ ищецът е предявил вземанията си към длъжника пред съда
по несъстоятелността. На 14.11.2013г. в ТР е обявен списъка с приети и неприети
от синдика предявени вземания, като синдикът приел предявените от ищеца
вземания, произтичащи от описаните договори за заем и анексите към тях, в пълен
размер. В последствие срещу така приетите вземания от страна на кредитора „Х."
ЕООД е направено възражение срещу размера на приетото от синдика вземане. В
резултат на разгледаните възражения и на основание чл. 692, ал. 4 ТЗ съдът по
несъстоятелността постановил определение №365 от 12.03.2015г. по т.д.
№19/2013г. по описа на СтОС, с което одобрил списък на приетите от синдика
предявени вземания, като направил промени в същия - изключил от него всички
вземания на настоящия ищец, в размер на 3 690 696,01лв.
Съдът
по несъстоятелността е изключил приетите вземания от списъка на синдика поради
непредставяне на доказателства и платежни нареждания за реалното предаване на
заемните суми, както и поради непредставяне на уведомление за извършените
цесии, връчено на длъжника. Ищецът сочи, че с настоящата искова молба представя
всички договори за заем и всички анекси, подписани към тях, както и платежни
нареждания за преведените суми по договорите за заем, фактури, установяващи
вземанията по договора за наем на Когенерационен модул /двигател генератор/ и
анекса към него, и уведомленията за съобщаване на цесиите на длъжника от
досегашните му кредитори.
Посочва,
че за ищеца в това производство е налице правен интерес да предяви положителен
установителен иск по чл.694, ал.3 ТЗ, с който иска от съда по несъстоятелността
да признае за установено съществуването на вземанията му по отношение на
длъжника. Моли, да бъде прието, че искът е допустимо предявен от кредитор с
изключени от съда вземания, който е надлежно активно легитимиран по смисъла на
чл.694, ал.3 ТЗ. Освен това, счита, че искът е предявен в срока по чл. 694, ал.
1 ТЗ, тъй като видно от данните публикувани в ТР определението на съда от
12.03.2015г., е обявено в търговския регистър на същата дата, а настоящата
искова молба е предявена (изпратена по поща) в срок до 7 дни от обявяване на
определението.
Въз
основа на изложеното, се иска съдът да признае за установено, че длъжникът „Т."
АД, вписано с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: С.З., община К., гр.
К. ***, дължи на ищеца „П." ЕООД следните суми:
-
Вземане в размер на 438 053,98 лв., която сума представлява задължението по
данъчни фактури както следва: по фактура №149/01.04.2009г. остатък в размер на
34 626,03лв.; по данъчна фактура №176/01.06.2011г. сума в размер на 266 942,45
лв.; по данъчна фактура №177/15.12.2011г. остатък в размер на 68 242,75 лв.; по
данъчна фактура №179/31.01.12г. сума в размер на 68 242,75лв..
-
По Договор за заем от 01.06.2007г. между „Ф." ХАД и „Т." АД, сума в
размер на 164 955,21 лв., представляващо - остатък от дължимата главница в
размер на 75 455,21 лв. и договорна лихва в размер на 89 955, 21 лв. за периода
от предоставяне на сумата до датата на предявяване на молбата по чл.685, ал.1 ТЗ.
-
По Договор за заем от 12.09.2007г. сключен между „Ф." ХАД и „Т."АД,
сума в размер на 276 264,42лв.,
представляващо дължимата главница -176 013,00лв. и договора лихва в размер на
100 264,42 лв. за периода от предоставяне на сумата до датата на предявяване на
молбата по чл.685, ал.1 ТЗ.
-
По Договор за заем, сключен през 2017г. между „К." АД и „Т." АД, сума
в размер на 85 900 лв., представляваща главница.
-
По договор от 30.11.2006г. между “Т. “ЕАД и „Т." АД за сумата в размер на
80 000 лв., представляваща главница и договорна лихва в размер на 17 850,07 лв. за периода от 01.12.2006г. до
31.11.2009г.
-
сума в размер на 500 000 лв., дължима съгласно чл.1 от подписания Анекс от
02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г. и представлява вземане по
чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г. като цена за ползване на описания
енергиен обект и
-
сума в размер на 2 092 000лв. дължима съгласно чл.2 от подписания Анекс от
02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г., която представлява неустойка
за неизпълнение на задължението по чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г.
Претендира
за направените в настоящото исково производство съдебни разноски.
В
законоустановения срок, не е постъпил отговор от ответното дружество.
Съдът като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и
доводите на страните намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Безспорно
е по делото, че с Решение №358/15.08.2013г. на С. Окръжен съд, постановено по
т.д. №19/2013г., е открито производство по несъстоятелност на длъжника „Т."
АД; на основание чл. 685 ТЗ ищецът е предявил вземанията си към длъжника пред
съда по несъстоятелността, като същите са били приети от синдика; с Определение
№365 от 12.03.2015г. по т.д. №19/2013г. съдът по несъстоятелността е изключил
от списъка на приетите вземания по чл. 686 ал. 1 т. 1 от ТЗ вземанията на
кредитора „П." ЕООД - град С. в размер на 3 690 696,01 лв.; в срока по чл.
694, ал. 1 ТЗ е подадена настоящата искова молба (изпратена по поща).
Предявените
искове са допустими, тъй като са предявени в срока по чл.694, ал.1 ТЗ. Ищецът е
процесуалноправно легитимиран по същите, тъй като се явява кредитор на
ответника в производството по т.д. по несъстоятелност №19/2013г. по описа на С.
окръжен съд, с постановеното Решение
№358/15.08.2013г. е открито производство по несъстоятелност на длъжника „Т."
АД, като на основание чл. 685 ТЗ, е предявил вземанията си към длъжника,
предмет на предявените по настоящото дело искове, пред съда по
несъстоятелността. На 14.11.2013 г., в ТР е обявен списъка с приети и неприети
от синдика предявени вземания, като синдикът приел предявените от ищеца
вземания, произтичащи от описаните договори за заем и анексите към тях, в пълен
размер. Впоследствие, срещу така приетите вземания, от страна на кредиторите Н.
- град С. и „Х." АД е направено възражение срещу размера на приетото от
синдика вземане. В резултат на разгледаните възражения и на основание чл. 692,
ал. 4 ТЗ, съдът по несъстоятелността, е постановил Определение №365 от
12.03.2015 по т. д. 19/2013 г. по описа на СтОС, с което одобрил списък на
приетите от синдика предявени вземания, направил и промени в същия, като
изключил от него всички вземания на ищеца “П.” ЕООД.
Съдът
намира, че предявените искове от “П.” ЕООД против “Т." АД /в
несъстоятелност/ са неоснователни, поради следните съображения:
По предявения иск за вземане в размер на
438 053,98 лв., която сума представлява задължението на “Т.” АД по данъчни
фактури, както следва: по фактура №149/01.04.2009 г. остатък в размер на 34
626, 03 лв.; по данъчна фактура №176/01.06.2011 г. сума в размер на 266 942, 45
лв.; по данъчна фактура №177/15.12.2011 г. остатък в размер на 68 242, 75 лв.;
по данъчна фактура № 179/31.01.2012 г. сума в размер на 68 242, 75 лв: Вземанията по тези ф-ри са прехвърлени
с Договор за прехвърляне на вземане от 31.12.2012г. между “Ф.” АД, като цедент
и “П.” ЕООД.
В горепосочените
фактури, като основание за издаването им е посочено единствено “договор” или
“договор и анекс”, без посочване на други индивидуализиращи елементи, като
дата, година на сключване на договора или предмет на договора. В молбата за
предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност, подадена от “П.”
ЕООД е посочено, че вземанията по тези фактури, представляват дължими суми по
договора за наем от 18.03.2008 г. В настоящото производство, ищецът “П.” ЕООД
не е изложил такива факти. Освен това, от самите фактури по никакъв начин не
става ясно какво е правоотношението, въз основа което са възникнали
задълженията на “Т.” АД към “Ф." АД по тях. Включително, не става ясно и
не се доказа тези ф-ри да са издадени за вземания по договора за наем
от 18.03.2008 г., точно за какви вземания става въпрос – наемни вноски, лихви,
неустойки. Този извод на съда не се променя от факта, че вземанията по фактурите
са прехвърлени на ищеца със сключения между “Ф." АД и “П.” ЕООД договор за цесия от 31.12.2012 г.
Договорът за цесия предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно
основание, което трябва да е определено или определяемо, а в настоящия случай не
се установява основанието, от което е възникнало процесното вземане в размер на
438 053, 98 лв.
Не
се променя горният извод и от констатациите на допуснатата по делото ССЕ.
Според същото, към 07.10.2015 г., в счетоводството на „Т.“ АД (в
несъстоятелност), гр. К., в кредита на счетоводна сметка 498/1 „Други дебитори
в левове“, аналитична партида 139 „цесия П. - Ф. “ е осчетоводено задължение
към „П.“ ЕООД, гр. С. в размер на 438 053.98 лв. Задължението е осчетоводено на
31.05.2013 г, за което са съставени следните счетоводни статии:
1. Дебитирана е счетоводна сметка 401/2
„Доставчици“, аналитична партида 857 „Ф. - Ф. “ ХАД с дължимата сума в размер на 34
626.03 лв., с посочено основание „наем“ и е Кредитирана счетоводна сметка 498/1
,Други дебитори в левове“, аналитична партида 139 „цесия П. - Ф. “ със същата
сума;
2. Дебитирана е счетоводна сметка 401/2
,Доставчици“, аналитична партида 857 „Ф. - Ф. “ ХАД с дължимата сума в размер на 266
942.45 лв. по Фактура № **********/01.06.2011 г. и е Кредитирана счетоводна
сметка 498/1 „Други дебитори в левове“, аналитична партида 139 „цесия П. - Ф. “
със същата сума;
3. Дебитирана е счетоводна сметка 401/2
,Доставчици“, аналитична партида 857 „Ф. - Ф. “ ХАД с дължимата сума в размер на 68
242.75 лв. по Фактура № **********/15.12.2011 г. и е Кредитирана счетоводна
сметка 498/1 „Други дебитори в левове“, аналитична партида 139 „цесия П. - Ф. “
със същата сума;
4. Дебитирана е счетоводна сметка 401/2
,Доставчици“, аналитична партида 857 „Ф. - Ф. “ ХАД с дължимата сума в размер на 68
242.75 лв. по Фактура № **********/31.01.2012 г. и е Кредитирана счетоводна
сметка 498/1 ,Други дебитори в левове“, аналитична партида 139 „цесия П. - Ф. “
със същата сума;
Така
извършените счетоводни отразявания обаче не дават отговор какви точно са тези
вземания, като независимо че по т.1 е посочено основание „наем“, не е ясно
основанието на тези вземания, предхождащо договора за цесия между П. и Ф. , както
и дори за кой период се отнасят, ако се касае за вземания за наем. Счетоводните
записвания при длъжника за задължения към неговия кредитор несъмнено имат
характер на признания за съществуването на същите, но съгласно чл.182 ГПК, се
преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства
по делото. А в случая, неяснотата относно основанието им, от една страна и от
друга, фактът, че длъжникът „Т.“АД, цедента „Ф. - Ф. “ ХАД и цесионера „П.“АД са свързани лица
по см. на §1 от ДР на ТЗ, навежда съда на извода, че счетоводните записвания на
тези задължения не са основани на действителни задължения, поради което не са
доказателства за съществуването им.
По предявения иск за вземания в размер
на 500 000 лв. и 2 092 000 лв. по договор за наем от 18.03.2008 г.:
Безспорно
е установено по делото, че на 18.03.2008 г. “Т.” АД е сключила договор за наем,
по силата на който “Ф.” ХАД, в качеството си на наемодател, е предоставил
възмездно на “Т.” АД право на ползване върху Когенерационен модул /двигател
генератор/ JMS 612 GS-N.LC, срещу задължение за заплащане на сума в размер на
702 739 евро без ДДС. Така посочена сума съгласно чл. 4 от договора следва да
бъде платена на части /парични вноски/, съгласно план – график за плащане,
представляващ приложение 2, което е неразделна част от договора.
С
Анекс от 02.01.2013 г. е уговорено, страните по договора се споразумяват за
следното:
„1. Поради неизпълнение на задължението
по чл.4 от Договора за наем, наемателя се задължава да заплати сумата от 500000
лв.
2. Поради забава в изпълнението на
задължението по чл.4 от Договора за наем, наемателя се задължава да плати
неустойка в размер на 2092000 лв.
3. Условията на договора за наем, които
не се изменят с настоящия анекс, запазват своето действие.“
Според
твърденията на ищеца в ИМ (в уточняваща молба вх.№16340/21.12.2015г., след
оставяне на ИМ без движение), сумата в размер на 500 000лв, е дължима съгласно чл.
1 от подписания Анекс от 02.01.2013г. към договор за наем от 18.03.2008г. и представлява вземане по чл.4 от Договора за
наем от 18.03.2008г., като цена за ползване на описания енергиен обект, а сумата в размер на 2 092 000лв. е
дължима съгласно чл.2 от подписания Анекс от 02.01.2013г. към договор за наем
от 18.03.2008г. и представлява неустойка
за неизпълнение на задължението по чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г.
Според
текста на чл.4 от договора, за ползването на описания в чл.2 енергиен обект,
наемателят дължи на наемодателя цена в размер на 702739 евро без ДДС, платима
на части /парични вноски/ съгласно план-график за плащане, представляващ
приложение №2, което е неразделна част от договора.
Според
съда обаче, клаузата на чл.1 от Анекса не предвижда задължение за реално
изпълнение на задължението по чл.4 от договора за наем, т.е. за плащане на
наемна цена, а уговаря обезщетение за неизпълнение на това задължение. Няма
съмнение, че граматическата формулировка „Поради неизпълнение на задължението
по чл.4 от Договора за наем, наемателя се задължава да заплати..“ очевидно
визира уговаряне на обезщетение/санкция за неизпълнението, а не изпълнение на
самото задължение по чл.4 от договора. Ако беше такава целта, страните просто
щяха да обективират ясно воля, че наемателят се задължава да заплати дължимия
по чл.4 наем (изцяло или за съответен период).
Следователно,
съдът приема, че с
клаузата на чл.1 от анекса, “Т.”АД не е поела задължение за плащане на сумата
от 500 000 лв., като
цена за ползване на описания в чл.2 от договора за наем енергиен обект, на
основание чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г. Нещо повече, в подкрепа на
този извод е и фактът, че задължението за плащане на наем е вече обективирано в
чл.4 първоначалния договор, поради което уговарянето на допълнителна клауза за
изпълнението на същото вземане е безпредметно.
По
отношение на вземането на ищеца за сума в размер на 2 092 000 лв, дължима
съгласно чл.2 от подписания Анекс от 02.01.2013 г. към договор за наем от
18.03.2008г., която представлява неустойка за неизпълнение на задължението по
чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г., съдът намира следното:
Като
клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия
на волята в частното право, прогласен в чл. 9 ЗЗД. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва
размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на
договорна отговорност.
В
настоящия случай, съдът служебно констатира, че процесната неустоечна клауза е
нищожна, на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, поради противоречия със закона
(чл.92 ЗЗД). Според чл. 92, ал. 1, изр. първо ЗЗД, „Неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.“ От този текст могат да се
изведат двете й основни функции – обезпечителна и обезщетителна. В теорията и
практика е прието, че неустойката има и трета функция – санкционна, когато се
надхвърлят предходните две цели и налагането й е един вид наказание за неизпълнението
на другата страна. И в трите случая обаче, не може да се заобиколи законовото
изискване неустойката да се предвиди преди самото неизпълнение, с оглед
осъществяването на основната й функция да гарантира изпълнение на договора. Ако
би се приело противното, тоест, ако неустойката се уговори при вече осъществено
неизпълнение, липсва основния й елемент по чл.92 ЗЗД да гарантира изпълнението
на договора. В настоящия случай, тъй като неустойката по чл.2 от анекса не е
уговорена с оглед бъдещо неизпълнение на задълженията на наемателя, а при вече
констатирано от двете страни неизпълнение, изразяващо се в забава на
изпълнението на задължението по чл.4 от договора за наем за плащане на наемната
цена според уговорения план-график, тази клауза се явява нищожна, тъй като с
нея не би могло да се гарантира изпълнението на задължението по чл.4 от
договора, респ. клаузата противоречи на чл.92 ЗЗД. Това не означава обаче, че
би била недействителна уговорката между страните по договора да се плати
определено обезщетение за претърпени от едната страна вреди при вече
осъществено неизпълнение от другата страна. Такава клауза обаче не би била с
неустоечен характер, какъвто е и настоящия случай. Ето защо и съдът приема, че
ищецът няма вземане за неустойка за неизпълнение на задължението по чл.4
от Договора за наем от 18.03.2008г., в размер на 2 092 000 лв, дължима съгласно
чл.2 от подписания Анекс от 02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г.
С
оглед гореизложеното, предвид несъществуването на вземанията, прехвърлени с
Договор за прехвърляне на вземане от 31.05.2012 г. между “Х.” АД (с предишно
наименование “Ф.” ХАД) - цедент и “П.” ЕООД - цесионер, в общ размер на 2 592
000 лв., по фактури №187/28.02.2013 г. и №188/31.03.2013 г., цесията не е
породила ефект и не легитимира ищеца като титуляр на вземанията, предмет на
същата.
По отношение исковете за вземанията на
ищеца по договори за заем, в общ размер на 660642,03 лв, съдът намира следното:
Ищецът
твърди, че е придобил същите с Договор за прехвърляне на вземане от 31.12.2012
г. между “Ф.” АД, като цедент и “П.” ЕООД, като цесионер, както и че за цесията
е съобщено на длъжника с уведомление изх. № 02-04/02.01.2013 г., получено от законния
представител на длъжника на 03.01.2013г., към този момент.
С
доклада по настоящото дело, съдът е указал, че в тежест на ищцовото дружество е
да докаже съществуването на описаните в исковата молба облигационни отношения,
от които произтичат вземанията му към ответника по горепосочените договори за
заем, че заемодателите по същите са изпълнили задълженията си, вкл. че на
заемополучателя са предадени сумите по всеки от договорите, а също и да се
докаже размера на дължимите договорни възнаградителни лихви по всеки договор за
претендираните по делото периоди.
По
делото е представен Договор за заем от
01.06.2007 г. между “Ф.” АД и “Т.” ЕАД за сумата от 150 000 лв., която
следвало да бъде върната в срок до 5 години от предоставянето при уговорена
лихва в размер на 10 % изчислена върху годишна база. Ищецът
претендира по този договор вземане в размер на 75 455, 21 лв.,
представляващо остатък от дължимата
главница, както и договорна лихва в размер на 89 955, 21 лв. за периода от
предоставяне на сумата до датата на предявяване на молбата по чл. 685, ал.1 ТЗ.
В
чл.2 от договора е уговорено, че заемодателят се задължава да предостави сумата
от 150000 лв на заемателя по посочена от него банкова сметка ***оговора. По
делото липсват доказателства сумата да е преведена на заемателя съгласно чл.2
от договора. Представен е РКО, с дата 01.06.2007г., за който се твърди от
ищеца, че удостоверява предаването на сумата. От съдържанието на същия е видно,
че е издаден от “Ф.” АД и съдържа изявление да се брои на “Т.” АД сума в размер
на 80 000 лв по договор за заем. Поставени са подписи за „главен счетоводител“
и за „ръководител“, за „броил сумата“ касиер, както и за „съставил“. Тъй като
за нито един от подписите не е посочена самоличността на лицата, които са ги
поставили, вкл. липсва отразяване, че документът е подписан от представител на “Т.”
АД, съдът приема, че документа не обективира изявление от името на
заемополучателя “Т.”АД, че е получило сумата от 80000 лв. На практика,
поставените в
бланката на РКО подписи за горепосочените категории служители, издадена от
посочената в заглавната част организация - Ф.” АД могат да се свържат
единствено с последното, но не и с “Т.” АД. В действителност, процесният РКО
обективира само едно нареждане „да се брои“ на “Т.” АД посочената в РКО сума,
но липсва потвърдително изявление за получаването й от страна на “Т.” АД. За
такова не може да се счита нито подписа срещу „броил сумата“, нито подписите за
„гл. счетоводител“, „ръководител“ и „съставил“. Не става ясно също така по кой
точно договор за заем следва да се брои сумата. Прави впечатление, че частта от
бланката на РКО, в която има бланков текст „получих сумата“, с място са
индивидуализация на получателя, вкл. ако е пълномощник, не е попълнена, а
мястото за подпис е празно.
Ето
защо, съдът намира, че процесният договор за заем обективира единствено едно
съглашение/обещание за отпускане на заем, което обаче не е реализирано, съотв.
при липса на предаване на заемната сума, липсва и договор за заем, с оглед реалния
му характер. Предвид горното, следва да се приеме за недоказано по делото, че
по Договор за заем от 01.06.2007 г. между “Ф.” АД и “Т.” ЕАД за сумата от 150
000 лв, “Т.” ЕАД е получила в заем сумата от 80000 лв. Предвид липсата на
договор за заем, не съществува и задължение за заплащане на договорна лихва в
размер на 89 955, 21 лв. за периода от предоставяне на сумата до датата на
предявяване на молбата по чл. 685, ал.1 ТЗ.
По
делото е представен Договор за заем от
12.09.2007г., сключен между “Ф.” АД и “Т.” ЕАД за сумата от 176 024,70 лв.,
която следвало да бъде върната в срок до 5 години от предоставянето при
уговорена лихва в размер на 10 % изчислена върху годишна база. Ищецът
претендира вземане в размер на 176 013 лв., представляващо дължимата главница и
договорна лихва в размер на 100 264,42 лв. за периода от предоставяне на сумата
до датата на предявяване на молбата по чл.685, ал.1 ТЗ.
В
чл.2 от договора е уговорено, че заемодателят се задължава да предостави сумата
от 176 013 лв на заемателя по посочена от него банкова сметка, ***оговора. По
делото липсват доказателства сумата да е преведена на заемателя съгласно чл.2
от договора. Представен е РКО №48, с дата 12.09.2007г., за който се твърди от
ищеца, че удостоверява предаването на сумата. От съдържанието на същия е видно,
че е издаден от “Ф.” АД и съдържа изявление да се брои на лицето М.К. – изп.
директор на “Т.” АД сума в размер на 100 000 лв по договор за заем от
12.09.2017г.. Поставени са подписи за „главен счетоводител“ и за „ръководител“,
за „броил сумата“ касиер, както и за „съставил“. Тъй като за нито един от
подписите не е посочена самоличността на лицата, които са ги поставили, вкл.
липсва отразяване, че документът е подписан от представител на “Т.” АД, съдът
приема, че документа не обективира изявление от името на посочения в РКО
представител на заемополучателя “Т.”АД (изп. директор М.К., че е получило
сумата от 100000 лв. Наличието на неясен печат в долната част на РКО, който от
външна страна изглежда като такъв на „Т.“АД, не може да се свърже с определено
изявление, обективирано в РКО, нито пък съставлява изявление на „Т.“АД с
определен смисъл, вкл. за получаване на сумата, посочена в РКО. На практика, поставените в бланката на РКО
подписи за горепосочените категории служители, издадена от посочената в
заглавната част организация - Ф.” АД могат да се свържат единствено с
последното, но не и с “Т.” АД. В действителност, процесният РКО обективира само
едно нареждане „да се брои“ на “Т.” АД посочената в РКО сума, но липсва
потвърдително изявление за получаването й от страна на “Т.” АД. За такова не
може да се счита нито подписа срещу „броил сумата“, нито подписите за „гл.
счетоводител“, „ръководител“ и „съставил“.
Предвид
горното, съдът намира за недоказано по делото, че по Договор за заем от
12.09.2007г., сключен между “Ф.” АД и “Т.” ЕАД за сумата от 176 024,70 лв, “Т.”
ЕАД е получила в заем сумата от 100000 лв. При липса на доказателства за
предаване на заемната сума, процесният договор обективира единствено едно
съглашение/обещания за отпускане на заем, което обаче не е реализирано, тоест,
липсва договор за заем.
По делото е представен Договор за заем от 10.12.2007 г., сключен между “К.” АД и “Т.” ЕАД
за сумата от 25 900 лв., която следвало да бъде върната в срок до 1 година от
подписване на договора при уговорена лихва в размер на 9 % изчислена върху
годишна база.
В
чл.2 от договора е уговорено, че заемодателят се задължава да предостави сумата
от 25900 лв на заемателя по посочена от него банкова сметка ***. По делото
липсват доказателства сумата да е преведена на заемателя съгласно посочения в
чл.2 от договора начин „по банкова сметка“.
***,
с дата 10.12.2007г., за който се твърди от ищеца, че удостоверява предаването
на сумата. От съдържанието на същия е видно, че е издаден от “К.” АД и съдържа
изявление да се брои на “Т.” АД, чрез М.К. – изп. директор, сума в размер на 25900
лв по договор за заем от 10.12.2007г.. Поставени са подписи за „главен
счетоводител“ и за „ръководител“, за „броил сумата“ касиер, както и за
„съставил“. Тъй като за нито един от подписите не е посочена самоличността на
лицата, които са ги поставили, вкл. липсва отразяване, че документът е подписан
от представител на “Т.” АД, съдът приема, че документа не обективира изявление
от името на посочения в РКО представител на заемополучателя “Т.”АД (изп.
директор М.К.), че е получило сумата от 25900 лв. Наличието на
неясен печат в средната част вдясно на РКО, който от външна страна вероятно
съдържа наименованието „Т.“, не може да се свърже с определено изявление,
обективирано в РКО, нито пък съставлява изявление на „Т.“АД с определен смисъл,
вкл. за получаване на сумата, посочена в РКО. Дори хипотетично да се приеме, че
след като печатът е поставен върху „ръководител“, поставеният за „ръководител“
подпис е на представляващия „Т.“АД, този факт не е доказателство за определено
изявление от това лице в посоченото качество, вкл. на изявление за приемане на
заемната сума. В тази връзка, съдът намира, че процесният РКО от 10.12.2007г. обективира
само едно нареждане „да се брои“ на “Т.” АД посочената в РКО сума, тъй като
липсва потвърдително изявление за получаването й от страна на “Т.” АД. За
такова не може да се счита нито подписа за касиер срещу „броил сумата“, нито
подписите за „гл. счетоводител“, „ръководител“ и „съставил“.
Предвид
гореизложеното, следва да се приеме за недоказано твърдението на ищеца, че
ответника е получил на заем сумата от 85900 лв, представляваща главница по
договор за заем от 2007г., сключен между “К.” АД и “Т.” ЕАД, което означава
съответно, че такъв договор не съществува.
Ето
защо, независимо че съгласно Договор за прехвърляне на вземане от 15.07.2009г.,
сключен между „К." АД - цедент и „Ф." АД - цесионер, цедентът
прехвърля възмездно на цесионера своето парично вземане от „Т." АД в общ
размер на 121 572,33 лв, част от които се твърди и да е сумата от 85900 лв,
този договор не е породил ефект предвид липсата на такова вземане в
патримониума на цедента, обусловена от несключването на твърдяния договор за
заем. Ето
защо, ищецът не е придобил вземане към “Т.” ЕАД в размер на 85 900 лв,
произтичащо от такъв договор, на основание сключения с „Ф." АД договор за
цесия от 31.12.2012г.
По
делото е представен договор за заем от
30.11.2006г. между “Т.” ООД и “Т.” ЕАД за сумата от 80 000 лв., която
следвало да бъде върната в срок до 3 години от подписване на договора при
уговорена лихва в размер на 10 % изчислена върху годишна база.
В
чл.2 от договора е уговорено, че заемодателят се задължава да предостави сумата
от 80000 лв на заемателя по посочена от него банкова сметка ***. По делото
обаче липсват доказателства сумата да е преведена на заемателя съгласно
посочения в чл.2 от договора начин „по банкова сметка“.
***.12.2006г.,
за който се твърди от ищеца, че удостоверява предаването на сумата. От
съдържанието на същия е видно, че е издаден от “Т.” ООД и съдържа изявление да
се брои на “Т.” АД, сума в размер на 80000 лв по договор за заем от 30.11.2006г.
Поставени са подписи за „главен счетоводител“ и за „ръководител“, за „броил
сумата“ касиер, както и за „съставил“. Тъй като за нито един от подписите не е
посочена самоличността на лицата, които са ги поставили, вкл. липсва
отразяване, че документът е подписан от представител на “Т.” АД, съдът приема,
че документа не обективира изявление от името на посочения в РКО представител
на заемополучателя “Т.”АД (изп. директор М.К.), че е получило сумата от 80000
лв. Наличието на печат в средната част вдясно на РКО, който от външна страна
съдържа наименованието „Т.“АД, не може да се свърже с определено изявление,
обективирано в РКО, нито пък съставлява изявление на „Т.“АД с определен смисъл,
вкл. за получаване на сумата, посочена в РКО. В тази връзка, съдът намира, че
процесният РКО от 01.12.2006г. обективира само едно нареждане „да се брои“ на “Т.”
АД посочената в РКО сума, тъй като липсва потвърдително изявление за
получаването й от страна на “Т.” АД. За такова не може да се счита нито подписа
за касиер срещу „броил сумата“, нито подписите за „гл. счетоводител“,
„ръководител“ и „съставил“, нито поставения в долната част на РКО печат,
съдържащ
наименованието „Т.“АД.
Предвид
гореизложеното, следва да се приеме за недоказано твърдението на ищеца, че
ответника е получавал на заем сумата от 80000 лв, представляваща главница по
договор за заем от 30.11.2006г., сключен между “Т.” ООД и “Т.” ЕАД, което
означава съответно, че такъв договор не съществува, а представеният по делото
договор има характер само на едно съглашение/обещание за отпускане на
заем, което обаче не е реализирано.
Несключването
на твърдяния договор от своя страна означава липсата на вземане в размер на 80
000 лв. – главница по такъв договор, както и на вземане за договорна лихва в
размер на 17 850, 07 лв. за периода от 01.12.2006 г. до 31.11.2009 г. При това
положение, Договорът за прехвърляне на
вземане от 26.02.2010г., сключен между Т.” АД - цедент и „Ф.” АД – цесионер, с който се твърди да е
прехвърлено възмездно на цесионера паричното вземане от “Т." АД, в размер
на 122 337 лв., от които 80 000 лв., лихви в размер на 24 000 лв. и лихва в
размер на 42 337 лв, не е породил прехвърлителен ефект. Това се отнася и до сключения
впоследствие АД
договор за цесия от 31.12.2012г. между „Ф.”
АД и ищеца „П.“, с който последното твърди да е придобило процесните
вземания.
Предвид
гореизложеното, настоящата съдебна инстанция намира, че договорът за цесия от
31.12.2012 г., сключен между „Ф." АД, като цедент и "П." ЕООД,
като цесионер не легитимира “П.” ЕООД като кредитор на „Т.“АД нито на
претендираните вземания в
общ размер на 438 053,98 лв., представляващи задължения по фактура
№149/01.04.2009г. - остатък в размер на 34 626,03лв.; по данъчна фактура
№176/01.06.2011г. - сума в размер на 266 942,45 лв.; по данъчна фактура
№177/15.12.2011г. - остатък в размер на 68 242,75 лв.; по данъчна фактура
№179/31.01.12г. - сума в размер на 68 242,75лв, нито на вземанията в общ размер
от 660642,03 лв, прехвърлени със същия договор от „Ф." АД на "П."
ЕООД, произтичащи от обсъдените по-горе договори за заем.
Горните
изводи относно несъществуването на посочените в исковата молба вземания, не се
разколебават от заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, според която, тези вземания са заведени в счетоводството на ищеца,
тъй като, с оглед събраните по делото доказателства, се опровергава редовността
на посочените счетоводни записванията. Счетоводните записвания при длъжника за
задължения към неговия кредитор несъмнено имат характер на признания за
съществуването на същите, но съгласно чл.182 ГПК, се преценяват от съда според
тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. А в случая, липсата
на доказателства за предаване на сумите по процесните договорите за заем на
заемателя, водеща до липсата на договори за заем изобщо, от една страна, а от
друга, фактът, че длъжникът „Т.“АД, цедента „Ф. - Ф. “ ХАД и цесионера „П.“АД са свързани лица
по см. на §1 от ДР на ТЗ, мотивира съдът да приеме, че счетоводните записвания
на тези задължения не са редовни, тъй като не са основани на действителни
задължения, поради което не са и доказателства за съществуването им.
С
оглед гореизложеното, следва да се отхвърлят изцяло като неоснователни и
недоказани, предявените от “П.” ЕООД против “Т.” АД /в несъстоятелност/ искове
за признаване на установено, че длъжникът „Т." АД /в несъстоятелност/,
дължи на “П.” ЕООД следните суми:
-
438 053, 98 лв., представляваща задължение по фактура №149/01.04.2009г. остатък
в размер на 34 626,03лв.; по данъчна фактура №176/01.06.2011г. сума в размер на
266 942,45 лв.; по данъчна фактура №177/15.12.2011г. остатък в размер на 68
242,75 лв.; по данъчна фактура №179/31.01.12г. сума в размер на 68 242,75 лв.,
прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от 31.12.2012 г. между “Ф.” АД,
като цедент и “П.” ЕООД, като цесионер;
-
75 455,21 лв. лв., представляващо остатък от дължимата главница и договорна
лихва в размер на 89 955, 21 лв. за периода от предоставяне на сумата до датата
на предявяване на молбата по чл.685, ал.1 ТЗ по Договор за заем от 01.06.2007г.
между „Ф." ХАД и „Т." АД, прехвърлени с Договор за прехвърляне на
вземане от 31.12.2012 г. между “Ф.” АД като цедент и “П.” ЕООД като цесионер;
-
176 013,00лв., представляващо дължимата главница и договора лихва в размер на
100 264,42 лв. за периода от предоставяне на сумата до датата на предявяване на
молбата по чл.685, ал.1 ТЗ по Договор за заем от 12.09.2007г. между „Ф."
ХАД и „Т."АД, прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от
31.12.2012 г. между “Ф.” АД като цедент и “П.” ЕООД като цесионер;
-
85 900 лв., представляваща главница по Договор за заем, сключен между „К."
АД и „Т." АД от 10.12.2007 г., прехвърлени с Договор за прехвърляне на
вземане от 31.12.2012 г. между “Ф.” АД, като цедент и “П.” ЕООД, като цесионер;
-
80 000 лв., представляваща главница и 17 850,07 лв. договорна лихва за периода от
01.12.2006г. до 31.11.2009г., по договор за заем от 30.11.2006г. между “Т. “ЕАД
и „Т." ЕАД, прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от 31.12.2012
г. между “Ф.” АД като цедент и “П.” ЕООД като цесионер, прехвърлени с Договор
за прехвърляне на вземане от 31.12.2012 г. между “Ф.” АД, като цедент и “П.”
ЕООД, като цесионер;
-
сума в размер на 500 000 лв., дължима съгласно чл.1 от подписания Анекс от
02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г. и представлява вземане по
чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г. като цена за ползване на описания
енергиен обект, прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от 31.05.2012
г. между “Х.” АД (с предишно наименование “Ф.” ХАД) - цедент и “П.” ЕООД –
цесионер;
-
сума в размер на 2 092 000 лв. дължима съгласно чл.2 от подписания Анекс от
02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г., която представлява неустойка
за неизпълнение на задължението по чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г.,
прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от 31.05.2012 г. между “Х.” АД
(с предишно наименование “Ф.” ХАД) - цедент и “П.” ЕООД – цесионер.
На
основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, “П.” ЕООД следва да бъде осъдено да заплати в
полза на Окръжен съд - С.З. държавна такса в размер на 36 555 лв.
Водим
от горните мотиви, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от “П.” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С.,
р-н *** против “Т.” АД /в несъстоятелност/, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление
гр.К., ул.***, искове да се признае за установено, че “Т.” АД /в
несъстоятелност/ дължи на “П.” ЕООД следните суми:
-
438 053, 98 лв., представляваща задължение по фактура №149/01.04.2009г. остатък
в размер на 34 626,03лв.; по данъчна фактура №176/01.06.2011г. сума в размер на
266 942,45 лв.; по данъчна фактура №177/15.12.2011г. остатък в размер на 68
242,75 лв.; по данъчна фактура №179/31.01.12г. сума в размер на 68 242,75 лв.,
прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от 31.12.2012 г. между “Ф.” АД
като цедент и “П.” ЕООД като цесионер;
-
75 455,21 лв. лв., представляващо остатък от дължимата главница и договорна
лихва в размер на 89 955, 21 лв. за периода от предоставяне на сумата до датата
на предявяване на молбата по чл.685, ал.1 ТЗ по Договор за заем от 01.06.2007г.
между „Ф." ХАД и „Т." АД, прехвърлени с Договор за прехвърляне на
вземане от 31.12.2012 г. между “Ф.” АД като цедент и “П.” ЕООД като цесионер;
-
176 013,00лв., представляващо дължимата главница и договора лихва в размер на
100 264,42 лв. за периода от предоставяне на сумата до датата на предявяване на
молбата по чл.685, ал.1 ТЗ по Договор за заем от 12.09.2007г. между „Ф."
ХАД и „Т."АД, прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от
31.12.2012 г. между “Ф.” АД като цедент и “П.” ЕООД като цесионер;
-
85 900 лв, представляваща главница по Договор за заем, сключен между „К."
АД и „Т." АД от 10.12.2007 г., прехвърлени с Договор за прехвърляне на
вземане от 31.12.2012 г. между “Ф.” АД, като цедент и “П.” ЕООД, като цесионер;
-
80 000 лв., представляваща главница и 17 850,07 лв. договорна лихва за периода
от 01.12.2006г. до 31.11.2009г., по договор за заем от 30.11.2006г. между “Т.
“ЕАД и „Т." ЕАД, прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от
31.12.2012 г. между “Ф.” АД като цедент и “П.” ЕООД като цесионер, прехвърлени
с Договор за прехвърляне на вземане от 31.12.2012 г. между “Ф.” АД като цедент
и “П.” ЕООД като цесионер;
-
сума в размер на 500 000 лв., дължима съгласно чл.1 от подписания Анекс от
02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г. и представлява вземане по
чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г. като цена за ползване на описания
енергиен обект прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от 31.05.2012 г.
между “Х.” АД (с предишно наименование “Ф.” ХАД) - цедент и “П.” ЕООД –
цесионер;
-
сума в размер на 2 092 000 лв. дължима съгласно чл.2 от подписания Анекс от
02.01.2013 г. към договор за наем от 18.03.2008г., която представлява неустойка
за неизпълнение на задължението по чл.4 от Договора за наем от 18.03.2008г.,
прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане от 31.05.2012 г. между “Х.” АД
(с предишно наименование “Ф.” ХАД) - цедент и “П.” ЕООД – цесионер КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ
И НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА
“П.” ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление гр.С., р-н *** да
заплати в полза на Окръжен съд - С.З. държавна такса в размер на 36 555 лв.
Решението
подлежи на обжалване пред П. апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: