№ 2251
гр. София, 20.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ
при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ Й. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ Гражданско дело №
20211110125386 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.422 ГПК.
Предявени са положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК
от С. Г. Д. срещу Н. ИВ. Г. за признаване за установено, че ответницата
дължи сумите, за които има издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 54483/2020г. по описа на СРС, 27
състав.
Ищцата твърди, че на 04.11.2015г. (тогава на 13г. възраст) около 13:25ч. в
гр.София, ***, до бл.356, до спирка на градския транспорт № 0667, се
разхождала със своя приятелка и видяла вързано на повод домашно куче
„Г.Р“ и след разрешение от стопанина се опитала да погали кучето, но същото
се обърнало и я захапало по лявата буза. Поради ухапването се наложило да
се насочи към 25 ДКЦ, където била оказана медицинска помощ и било
издадено медицинско направление за тестване с Verorab и била насочена към
противобесен кабинет на I-МБАЛ. След преглед в съдебна медицина било
издадено медицинско удостоверение № 377/15г., което удостоверявало, че по
бузата имало три рани по лявата страна на лицето, които били хирургически
обработени, като било дадено заключение на лекаря, че уврежданията са в
резултат от твърди тъпи или тъпоръбести предмети, каквито са кучешките
зъби, което причинило на ищцата временно разстройство на здравето
неопасно за живота. На 07.12.2015г. бил издаден амбулаторен лист № 1668, в
който се съобщавало за получено втрисане, повишена температура и оток в
областта на ухапването, като било констатирано обективно състояние, че
раната в лявата част на лицето била инфектирана и била предписана терапия
1
чрез хирургическо изчистване на некротичните тъкани. На 08.12.2015г. бил
издаден АЛ № 1680, съгласно който започнало обратно развитие на
възпалителния процес и отокът намалявал и била установена директна връзка
между раните и фистулизация и некротични тъкани в дълбочина. На
09.12.2015г. бил издадено АЛ № 1693, съгласно който отокът отзвучал и било
установено локално наличие на некротични тъкани, а на 10.12.2015г. бил
издаден АЛ № 1704, съгласно който бил спаднал отока и имало наличие на
течен гноевиден секрет и била предписана терапия. Твърди се, че стопанин на
кучето била ответницата, на която бил съставен протокол по чл.65 ЗМВР,
била образувана пр.пр. № 3922/2016г. при СРП, приключила с постановление
за отказ за образуване на ДП. Вследствие на ухапването ищцата твърди, че
били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания –
изпитвала физическа болка от момента на ухапването до края на лечението,
имала постоянен страх от кучето, избягвала доближаването и разминаването с
кучета, изпитвала домашен дискомфорт – имала нарушен сън и спокойствие,
чувствала изнервеност, отсъствала от училище, била в състояние на
затвореност и липса на желание за комуникация с близки и приятели.
Допълнително, наложело се да преповтаря 6ти клас, поради натрупани
множество извинени отсъствия, които били породени от събитието. Имала
видими белези по лявата буза, които притеснявали ищцата по отношение на
външния вид, поради което и била обект на коментари от приятели и
съученици. Не се чувствала пълноценно и белезите сериозно накърнявали
достойнството в обкръжението и в общуване с момчетата, които я
избягвали заради белега . В период от почти 5г. контактите с връстници
били нарушение и ограничени. В писмено становище вх.№ 66590/08.10.2021г.
процесуалният представител на ищцата описва, че била допусната техническа
грешка при изписване на датата на събитието, която не била 04.11.2015г., а
04.12.2015г. Иска се изменение по отношение на датата, което съдът е
оставил без уважение.
В срок е постъпил отговор на исковата молба от ответника Н. ИВ. Г., в
който оспорва исковете по основание и размер. Оспорва фактическата
обстановка, като твърди, че първо приятелката на ищцата поискала да погали
кучето, което било покойно и свикнало с хора, като след като момичето
погалило кучето и се оттеглила, ответницата понечила да продължи към дома
си, но ищцата, без да поиска разрешение или без да изрази желание за
контакт с кучето, директно се втурнала към кучето и започнала с бързи
движения, енергично да го разтрива по тялото, съпроводено с шумни
възклицания, изразяващи отношение към кучето, което се изненадало,
изплашило и провокирано предприело защитна реакция – ухапване. След това
ответницата оставила кучето в дома си и се върнала, за да отидат на лекар, за
което казала на момичетата, но тях ги нямало и следващият контакт бил с
полицейски органи, като търсила контакт с ищцата, изразявала готовност да
помогне, но предложенията били отклонени. Оспорват се твърденията, че
описаните увреждания са в резултат от ухапването, като се излагат
2
съображения относно представените амбулаторни листове.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа
страна:
С приетия за окончателен доклад по делото са отделени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че кучето с порода „Г.Р“ е
собственост на ответницата.
Прието по делото е медицинско направление от Противобесен център до
алергологичен кабинет с посочен час 11:30-13:30ч. от 04.12.2015г. за ищцата с
посочена диагноза „ухапана от непознато домашно куче“ (л.14).
Прието по делото е съдебно медицинско удостоверение на живо лице №
377/15г. от д-р Г.Г – асистент в КСМД при УМБАЛ А ЕАД – София, съгласно
което на 04.12.2015г. около по желание на майката Д Иванова Д., бил
осъществен преглед на ищцата, с отразено обективно състояние от
преглеждащия лекар „На лявата страна на лицето има поставена марля между
лява ябълчна кост и долна челюст“, като е дадено заключение, съгласно което
при прегледа и от мед.документация (описана като медицинско направление
от 25 ДКЦ от 04.12.2015г. за осъществен преглед на 04.12.2015г., при който
били установени три рани от хапване от куче по лицето, направено ТАП, ХЛ,
БТЛ) се установявало: три рани от ухапване от куче по лявата страна на
лицето, хирургически обработени, които рани били резултат от действието на
твърди тъпи или тъпоръбести предмети, каквито са и кучешките зъби.
Съгласно Амбулаторен лист № 001668/07.12.2015г. от 15:35ч. на ищцата
е поставена от д-р ГР.Г при ДКЦ 25, основна диагноза МКБ S01.4 – Открита
рана на бузата и темпорамндибуларната област Вилнус морзум инфектум № 3
регио фацией, анамнеза (ухапване от куче преди три дни в областта на
лицето, направен ТАП), с посочено обективно състояние: инфектирани рани
от ухапване в лявата част на лицето, с некротично дъни, гноевиден секрет и
оток, и предписана терапия: хирургическо изчистване на некротичните
тъкани, третиране с Пана Вейксал. Започва се антиб. Лечение с
Клиндаминцин, за контролен преглед 08.12.2015г.
Съгласно Амбулаторен лист № 001680/08.12.2015г. от 08:50ч. на ищцата
е поставена от д-р ГР.Г при ДКЦ 25, основна диагноза МКБ S01.4 – Открита
рана на бузата и темпорамндибуларната област Вилнус морзум инфектум № 3
регио фацией, анамнеза – състояние след нараняване в областта на лява буза,
при ухапване от куче, с посочено обективно състояние: Обратно развитие на
възпалителния процес, отокът намалява. Директна връзка между двете рани с
фистулизация и некротични тъкани в дълбочина, и предписана терапия –
лаваж, третиране с Пана Вейксал. За контролен преглед – 09.12.2015г.
Съгласно Амбулаторен лист № 001693/09.12.2015г. от 14:30ч. на ищцата
3
е поставена от д-р ГР.Г при ДКЦ 25, основна диагноза МКБ S01.4 – Открита
рана на бузата и темпорамндибуларната област Вилнус морзум инфектум № 3
регио фацией, анамнеза – състояние след нараняване в областта на лява буза,
при ухапване от куче, с посочено обективно състояние:отокът отзвучава.
Локално – наличие на некротични тъкани, и предписана терапия – лаваж,
третиране с Пана Вейксал. За контролен преглед – 10.12.2015г.
Съгласно Амбулаторен лист № 001704/10.12.2015г. от 08:10ч. на ищцата
е поставена от д-р ГР.Г при ДКЦ 25, основна диагноза МКБ S01.4 – Открита
рана на бузата и темпорамндибуларната област Вилнус морзум инфектум № 3
регио фацией, анамнеза – състояние след нараняване в областта на лява буза,
при ухапване от куче, с посочено обективно състояние:отокът е спаднал.
Наличие на течен гноевиден секрет, и предписана терапия – лаваж, третиране
с Пана Вейксал. За контролен преглед – 11.12.2015г.
Прието по делото е постановление за отказ да се образува наказателно
производство от 23.02.2016г. по пр.пр. № 3922/2016г. по описа на СРП,
образувана по сигнал на майката на ищцата, за установяване на собственика
на куче Г.Р, което на 04.11.2015г. около 13:25ч. в гр.София, ж.к. ***, до блок
356 на спирка на градския транспорт № 0667 захапало ищцата, като при
извършена проверка се установява, че кучето било собственост на
ответницата, която обяснявала за възникналия инцидент между момичетата и
кучето , и на която бил съставен протокол по чл.65 ЗМВР, като е отказано
образуване на ДП, защото описаното деяние не е изрично обявено за
наказуемо, поради което и не било престъпление по см. на чл.9, ал.1 НК.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
трима свидетели на страната на ищцата – св. Д Д. (майка на ищцата), св. В.Р и
св. М.Д (приятелки на ищцата), както и един свидетел на страната на
ответницата – св. КР. Г. (син на ответницата).
В показанията си св. Д. заявява, че узнала за ухапването от дъщеря си,
която се обадила по телефона, когато била вече в поликлиниката, след което
отишла при нея и била свидетелка на непосредствено извършените
манипулации в деня, така и при следващите посещения в 25 ДКЦ, в рамките
до седмица от събитието, от които ищцата изпитвала болки. След последното
посещение раната зараснала, но ищцата не искала да излиза, вкл. по
препоръка на лекуващия лекар не трябвало да излиза известно време и да не
ходи на училище, за да не се отвори раната, която била лепена, а след това не
искала да излиза, защото я било срам, вкл. била обект на подигравки заради
белега. Имала проблем с комуникацията с други ученици, които я сочели с
пръст и не искала да ходи на училище и да излиза, което продължило около
3-4 месеца след събитието, като след смяна на средата преодоляла
последиците от събитието в период от около година след това. Вкл. за кратък
период се будела с плач от спомена за ухапването. Дава показания, че дъщеря
и до момента имала страх от големи породи кучета, който се появил след
инцидента. Поради натрупани отсъствия, защото се наложило около месец да
4
не ходи на училище, имало риск да нулират годината, като уточнява, че не
се е стигнало до повтаряне на учебната година, така и че предишната година
се наложило да я повтори. Свидетелката дава показания, че след инцидента
пуснала жалба в полицията.
В показанията си св. Рангелова заявява, че била приятелка с ищцата и
дава показания за инцидента с ухапване на ищцата от куче, като тогава били
заедно, чакали на спирка на автобус и минала жена с куче Г.Р и ищцата
попитала дали може да го погали и след разрешение го погалила, след което
без ищцата да го провокира изведнъж кучето скочило и я захапало по бузата.
Собственичката им казала да изчакат и отишла някъде, което възприели като
оказване на помощ, но децата изчакали малко, обадили се на майките си, и по
техен съвет отишли в поликлиниката, като през това време от лицето на
ищцата течало кръг и децата се панирали. След инцидента св. Рангелова
посещавала ищцата в дома , като дава показания, че същата била тъжна,
депресирана, плачела и не искала да ходи на училище заради подигравки,
имала нужда някой да я успокоява, което продължило близо месец. Дава
показания, че ищцата повтаряла предишната учебна година преди ухапването,
както и че самата тя имала кучета, но след събитието развила страх от големи
кучета.
В показанията си на св. Д заявява, че била приятелка с ищцата и дава
показания, че след като ищцата пострадала от ухапване от куче, на същия ден
се обадила и разказала за събитието, след което не се виждали следващите
дни, защото била уплашена и не искала да излиза от тях. След около две
седмици не искала да ходи на училище и идвала в училището на
свидетелката, за да не се затваря изцяло, но въпреки това се отразило много
тежко, защото не желаела да ходи на училище и да комуникира, освен с най-
близките си. Била обект на подигравки заради белега, децата я отбягвали и
сочели. Чувствала се смазана, обезкуражена, затворена, уплашена и
притеснена. Към настоящия момент белегът бил зараснал, но имало моменти,
в които си личи. Дава показания, че ищцата имала кучета (порода Х и П.), но
след събитието развила страх от големи породи.
В показанията си св. Г. заявява, че на годишнината на родителите му –
04.11.2015г., майка му излязла с куче Г.Р, след което се прибрала притеснена
и казала, че като се прибирала след разходка с кучето на автобусна спирка,
която била близо до тях, я срещнали две момичета и едното поискало
разрешение да погали кучето и майка му казала, че няма проблем, погалила
го, след което тръгнали да се прибират и в този момент другото момиче без да
искало разрешение се обърнало с възклицание и се нахвърлило на врата на
кучето и почнало да го мачка, при което кучето се стреснало и я захапало.
Майка му казала, че бърза, защото била обещала на момичетата да се върне и
да помогне, излязла моментално, но момичетата ги нямало. След няколко дни
били извикани от полицията, а няколко дни след това майката на детето се
обадила на майката на свидетеля, като ответницата предложила помощ във
ВМА, защото била военнослужещ, но помощта била отказана.
5
По делото е прието заключение на вещо лице по допусната СМЕ, което
съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, в което вещото
лице дава заключение, че травмите можело да се причинят по време и начин
съобщени в исковата молба и уточнението към нея, а именно 04.12.2015г., т.е.
датата на инцидента, след което при пострадалата на 07.12.2015г. било
установено и описано състояние на инфектиране на трите рани от ухапване от
куче с развитие на общи и локални данни за инфекция. Проведеното лечение
на ищцата било своевременно и адекватно, като освен хирургическа
обработка и антибиотично лечение било включено и локална обработка на
раневата повърхност. В отговор на поставени въпроси при защита на
заключението, които представляват част от заключението на вещото лице и
съдът е длъжен, при обсъждането на заключението, да вземе предвид (в който
смисъл е и Решение № 59/24.04.2020г. по гр.д. 3624 / 2019 г. на ВКС, 4-то
Г.О.), вещото лице обяснява, че при издаване на съдебното медицинско
удостоверение (СМУ) съдебният медик не е отворил марлята, но това е
допустимо, когато не е в интерес на пациента, защото когато имало стерилна
обработка на раните и марлено покритие и трябвало да се махнат тези
превръзки, това се правило само в стерилна обстановка – операционна, като
това не било направено и изводът, който е направил съдебният медик бил
базиран на предварителните описания на анамнезата, не на медицинския
документ. Описаните в СМУ „ТАП” – представлявало противотетанична
профилактика, „ХЛ“ - хирургично лечение - обработване на раните, защото те
се обработвали, за да се премахнат евентуално некротични материи, за да се
съединят ръбовете, а „БТЛ“ - тъканно лепило, от което дава заключение, че
раната не била шита, а лепена с тъканно лепило. На следващо място, вещото
лице обяснява, че в издадените амбулаторни листове, описанието на
диагнозата означава: „три инфектирани рани от ухапване от куче в областта
на лицето“, кодът по МКБ (международния класификатор на болестите), като
било посочено, че се касае за – инфектирани рани от ухапване от куче в
областта на лицето – три броя. Обстоятелството, че в частта „обективно
състояние“ е описано, че има „директна връзка между две раните рани с
фистулизация и некротични тъкани в дълбочина“, означавало, че имало три
рани, но между две от раните имало образувана фистула, което било важно
медицинско състояние за комуникацията между двете рани, т.е. че било
усложнено нараняване, т.е. че било дълбоко и е следствие на дълбочинен
гноен процес и била настъпила фистула – комуникация между тези двете
рани. Вещото лице го обяснява, че лекуващият лекар се е концентрирал върху
две от раните, които всъщност представляват обединяване с фистула. На
следващо място, вещото лице обяснява, че при рани от ухапване винаги след
това има белег, защото се характеризирали с това, че има при тях, освен
обичайното заразяване, имало по-дълбоко проникване в тъканите и поради
малкия отвор се създавали условия за инфектиране. Това се дължало на
съществуващата богата патогенната флора в устната кухина на кучето. Тези
рани винаги зараствали много по-бавно и имало много по-големи
6
възможности за усложнения. Всяко по-ранно лечение на това нараняване,
което било абсолютно задължително в медицинските стандарти, всяко
отлагане криело рискове от усложнения, които можели да бъдат фатални. В
случаи на ухапване от куче – ако била направена хирургична обработка още в
самото начало на нараняването, общо антибиотично лечение не било
задължително. В практиката се отбягвало използване на антибиотици, защото
водело до общ негативен резултат, а локално се прилагали антисептични
лечения и обработка на раните и ако въпреки приложеното лечение се развил
инфекциозен процес – тогава се включвали антибиотици. Допълва, че
решението за нуждата от антибиотици към момента на ухапване било на
лекуващия лекар и не било задължително да се почне веднага. По отношение
на действията на съдебният медик, изразяващи се в не развързване на раните,
вещото лице допълва, че когато се касаело за прясно сложена превръзка било
допустимо свалянето само в стерилна среда, а не в съдебно медицински
кабинет, защото нямало стерилна среда, съответно развързването било
недопустимо. Вещото лице изяснява, че ако ухапването било на 04.11.2015г.,
то антибиотичното лечение стартирало на 07.12.2015г. било недопустимо, а е
трябвало да започне по-рано. Ако ухапването било на 04.12.2015г. и
лечението е започнало на 07.12.2015г., то било допустимо и редовно
направено. След това се допълва, че обработка и залепване на рани се
правило само на пресни рани, когато са получени току-що. Лепенето е с цел
хомеостаза - да се спре кървене от тях. Обработката се правила с цел спиране
на инфектиране на раната, за да не се нуждае пациентът от амбулаторния
лист. Никой в практиката си медицински грамотен специалист нямало да
направи залепване на инфектирана рана от куче, ако не била прясна, поради
което вещото лице, от медицинска гледна точка изключва възможността да се
касае за травма причинена от ухапване от куче на 04.11, която да е била
обработена на 04.12, като дава заключение, че това било абсолютно
невъзможно.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК
с правно основание чл. 50 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД
Първият спорен въпрос по делото е правен и касае въпроса дали при
допусната грешка при изписване на датата на твърдения деликт, същото касае
техническа грешка, съответно може ли да се поправи по реда на чл.247 ГПК,
съответно по реда на чл.214 ГПК да се допусне изменение на иска.
7
Поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК се
допуска, когато е налице несъответствие между формираната истинска воля
на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на съдебния акт. В
случая твърденията не касаят несъответствие между формираната истинска
воля на съда и нейното външно изразяване, а касаят грешка при изписване на
заявлението, което не може да се поправи по реда на чл.247 ГПК.
На следващо място, производството по чл. 422 ГПК е исково и се развива
по общия ред на ГПК, като по отношение на него са приложими всички
процесуалните правила, уредени в общия исков процес, при съобразяване на
спецификите, произтичащи от това, че искът се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, за разлика от
общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата
молба. Не намират приложение и правилата за изменение на иска по чл.214
ГПК, като въвеждането на друго основание, от което произтича вземането,
различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение,
може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на
евентуалност в същия процес, а за разликата между размера на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането,
при условията на чл.210, ал.1 ГПК. В този смисъл са и разрешенията, дадени
в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Особеното при иска,
предявен по реда на чл. 422 ГПК е това, че в полза на ищеца вече има
издадена заповед за изпълнение, която е и изпълнително основание за
издаване на изпълнителен лист по вземането му. Заповедта обаче не е влязла в
сила, тъй като е подадено в срок възражение и именно поради това
кредиторът предявява установителния иск, с който да разреши със сила на
присъдено нещо спора относно вземането. При уважен иск (изцяло или
частично), заповедта влиза в сила съобразно признатите права на ищеца –
кредитор и той вече може да получи изпълнителен лист за тях. Последният,
при развито исково производство, се издава въз основа на влязлата в сила
заповед, но по разрешен със сила на присъдено нещо правен спор относно
съществуването на вземане от ответника в полза на ищеца.
Следващият спорен правен въпрос е при допусната грешка при изписване
на датата на деликта, съответно при установяване, че действителната дата е
различна – следва ли на формално основание да се отхвърли искът.
Ищецът въвежда фактите, на които основава иска си
(правопораждащите), с изрични твърдения, че са настъпили, но и когато се
позовава на правните последици, които осъществяването им е породило.
Ответникът може да ги оспори в писмения отговор на исковата молба с
изрични твърдения, които ги опровергават или с възражение, което изключва
тяхното осъществяване. Безспорният правопораждащ юридически факт е в
предмета на делото, но е изключен от обсега на доказване. В решението си по
спора съдът е длъжен да приеме, че безспорният факт се е осъществил, освен
ако събраните по делото доказателства за другите релевантни факти го
изключват. В отговора на исковата молба се оспорва фактическата обстановка
8
около осъществяване на деликта, като спорът е около действията при
извършване на деликта (дали поведението на ищцата се изразявало във
втурване на към кучето и с бързи енергични движения почнала да го разтрива
по тялото, съпроводено с шумни възклицания, от което кучето се изненадало,
изплашило и ухапало ищцата), както и около това дали описаните увреждания
са причинени от ухапването, доколкото се твърди за дата на деликта –
първоначално посочената в исковата молба. Следователно, не се спори, че
собственото на ответницата куче е захапало ищцата. Оттук при установяване
наличието на деликт, но с различни обстоятелствата около същия – конкретно
по отношение на датата на извършване - същото е релевантно с оглед
правоизключващите възражения на ответника (в случая дали вредите са в
причинно-следствена връзка с действия или бездействия на ищцата).
С доклада по делото съдът е разпределил в тежест на доказване на
ищцата наличието на следните предпоставки: Претърпени от нея
неимуществени вреди (изразяващи се в болки и страдания – изпитвана
физическа болка от ухапването до края на лечението, страх, домашен
дискомфорт, изнервеност, затвореност, че не се чувствала пълноценно,
преповтарянето на 6ти клас, поради натрупани множество извинени
отсъствия, които били породени от събитието, притеснения от белезите за
външния вид, че е била обект на коментари от приятели и съученици - по
характер и интензитет описан в обстоятелствената част на исковата молба),
причинени вследствие нападение по описания начин от собственото на
ответника питомно куче (отделено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че кучето с порода „Г.Р“ е собственост на
ответницата), както и причинната връзка между претърпените вреди и
нападението. В тежест на ответника е разпределено да докаже при условията
на пълно и главно доказване обстоятелства, въз основа на които твърди
наличие на съпричиняване.
Отговорността за вреди от животни по чл.50 от ЗЗД е обективна - каквато
и грижа да е положил собственикът, причинена ли е вреда, той дължи
обезщетение, вкл. в решение № 249/24.09.2012 г. по гр.дело № 1450/2011 г.,
III г. о. на ВКС е разяснено, че отговорността не изисква животното да е
носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена
опасност. Основанието на отговорността за вреди, причинени от животни, е
наличието на повишен риск, който се създава при притежаването и
отглеждането на животно, а поемането на този риск спрямо трети лица, води
до носене на отговорност при нанесена от животното вреда, така и с оглед
неизпълнение на задължението по чл.35, ал.2 ЗЗЖ, съгласно което
собственикът е длъжен да предотврати всяка проява на необоснована агресия
на кучето, проявена на обществени места и при ситуации, застрашаващи
живота или здравето на хора и животни.
В конкретния случай не е спорно, че ответницата е собственик на
животното причинило вреди. Спорът по делото се концентрира по механизма
на причиняването им, вида на вредите и причинната връзка между увредата и
9
причинените вреди, съответно размерът им.
От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, съдът
приема за доказано, че процесният инцидент е станал на 04.12.2015г. Съдът
вади извод за датата на увреждането съвкупно от заключението на вещото
лице по допуснатата СМЕ, от приетия по делото писмен доказателствен
материал от медицинската документация, от показанията на св.Д., ценени по
чл.172 ГПК с оглед събраната по делото медицинска документация в частта
за датата на увреждането, както и св. Рангелова, както и от правилата за
нормалната житейска логика. От показанията на св. Д. и св.Рангелова се
установява, че непосредствено след инцидента ищцата посетила 25 ДКЦ,
където била прегледана. Това се установява и от медицинско направление от
Противобесен център до алергологичен кабинет с посочен час 11:30-13:30ч.
от 04.12.2015г., както и от съдебно медицинско удостоверение на живо лице
№ 377/15г., в което е дадено заключение, съгласно което при прегледа и от
мед.документация (цитираното по-горе медицинско направление от 25 ДКЦ
от 04.12.2015г. за осъществен преглед на 04.12.2015г., при който били
установени три рани от хапване от куче по лицето, направено ТАП, ХЛ, БТЛ)
се установявало: три рани от ухапване от куче по лявата страна на лицето,
хирургически обработени, които рани били резултат от действието на твърди
тъпи или тъпоръбести предмети, каквито са и кучешките зъби. В отговор на
поставени въпроси при защита на заключението, които представляват част от
заключението на вещото лице и съдът е длъжен, при обсъждането на
заключението, да вземе предвид (в който смисъл е и Решение №
59/24.04.2020г. по гр.д. 3624 / 2019 г. на ВКС, 4-то Г.О.), вещото лице е
обяснило, че при издаване на съдебното медицинско удостоверение
съдебният медик не е отворил марлята, но това е допустимо, когато не е в
интерес на пациента, а описаните в СМУ „ТАП” – представлявало
противотетанична профилактика, „ХЛ“ - хирургично лечение - обработване
на раните, защото те се обработвали, за да се премахнат евентуално
некротични материи, за да се съединят ръбовете, а „БТЛ“ - тъканно лепило, от
което дава заключение, че раната не била шита, а лепена с тъканно лепило.
Така и вещото лице обяснява, че обработка и залепване на рани се правило
само на пресни рани, когато са получени току-що. Лепенето е с цел
хомеостаза - да се спре кървене от тях. Обработката се правила с цел спиране
на инфектиране на раната, за да не се нуждае пациентът от амбулаторния
лист. Така и вещото лице отговаря, че никой в практиката си медицински
грамотен специалист нямало да направи залепване на инфектирана рана от
куче, ако не била прясна, поради което вещото лице, от медицинска гледна
точка изключва възможността да се касае за травма причинена от ухапване от
куче на 04.11, която да е била обработена на 04.12, като дава заключение, че
това било абсолютно невъзможно. Съвкупно от коментираното до тук, съдът
прави извод, че датата на деликта е 04.12.2015г. Съдът не кредитира
показанията на св. Г. в частта относно датата, защото първо – показанията му
следва да се ценят по чл.172 ГПК с оглед наличието на роднински връзки
10
между свидетеля и ответницата, така и защото показанията му противоречат
на обсъждания по-горе доказателствен материал.
По отношение на механизма на увреждането – съдът приема за безспорно
установено, че единствените присъствали лица на инцидента са били ищцата,
ответницата и св. Рангелова. В показанията на последната механизма на
ухапването е описан в ситуация, при която докато чакали с ищцата на
спирката, минала ответницата с кучето и след като ищцата попитала дали
може да го погали и след разрешение го погалила, при което без да провокира
животното последното скочило и я захапало по бузата. Съдът не намира
основание да не кредитира показанията на св. Рангелова, доколкото същите са
последователни, вкл. и в останалата част (за непосредствено позвъняване на
родителите и посещение на ДКЦ 25 след инцидента) съответстват на
събраните по делото доказателства, така и следва да се отчете, че разпитаната
свидетелка, макар и приятелка на ищцата, е и единствен очевидец на
събитието, с изключение на страните по делото. Съдът не кредитира
показанията на св. Г. в частта относно дадените сведения, че ищцата без да
иска разрешение се обърнала с възклицание и се нахвърлила на врата на
кучето и почнала да го мачка, при което кучето се стреснало и я захапало,
защото първо – показанията му следва да се ценят по чл.172 ГПК с оглед
наличието на роднински връзки между свидетеля и ответницата, така и
защото показанията му не се подкрепят от друг събран по делото
доказателствен материал, така и с оглед обстоятелството, че в тази си част
възпроизвеждат не се базират на преки наблюдения, а на преразказ от страна
на ответницата. Оттук и съдът намира за неоснователно възражението за
съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД. За да е налице съпричиняване от
пострадалия по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение
обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е.
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване,
като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Релевантен за
съпричиняването е само конкретно установен принос, без който не би се
стигнало до увреждането като неблагоприятен резултат, поради това и
доказването му предполага пълно и главно, а с оглед приетото по-горе, съдът
не прие за доказано при условията на пълно и главно доказване възражението
за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, защото не кредитира показанията на св.
Г. в тази част.
По отношение на вида на увреждането и причинната връзка – съдът
приема за доказано, че собственото на ответницата куче е ухапало по лицето
ищцата, с което е причинило три рани, от които се получило развитие на
общи и локални данни за инфекция, които непосредствено след инцидента
били лекувани своевременно и адекватно. Съдът базира извода си въз основа
на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, а именно
показанията на св. Рангелова (касателно частта за ухапване), събраната по
делото медицинска документация, както и заключението на вещото лице по
11
приетата СМУ (в отговор на поставените задачи и в отговор на въпросите по
защита на заключението). От медицинската документация в съвкупност,
конкретно медицинско направление, Амбулаторен лист №
001668/07.12.2015г., Амбулаторен лист № 001680/08.12.2015г., Амбулаторен
лист № 001693/09.12.2015г. и Амбулаторен лист № 001704/10.12.2015г. се
установява наличие на три рани от ухапване от куче по лявата страна на
лицето на ищцата. По отношение на броя на раните, така и доколкото в СМУ,
с оглед и заключението на вещото лице по СМЕ се установява, че
удостоверение съдебният медик не е отворил марлята, съдът основава извода
си върху отговор на поставени въпроси при защита на заключението на
вещото лице по СМЕ, в които изяснява, че в издадените амбулаторни
листове, описанието на диагнозата означава: „три инфектирани рани от
ухапване от куче в областта на лицето“, а обстоятелството, че в частта
„обективно състояние“ е описано, че има „директна връзка между две раните
рани с фистулизация и некротични тъкани в дълбочина“, означавало, че
имало три рани, но между две от раните имало образувана фистула. По
отношение на правилното лечение съдът кредитира заключението на вещото
лице по допуснатата СМЕ в отговор на поставените задачи, така и с оглед
отговор на поставените въпроси при защита на заключението.
По отношение на размера на обезщетението - за неимуществени вреди
поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпени
болки, страдания и психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във
всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение,
което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от
Постановление №4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/, като например -
характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е
получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на
интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално
положение.
Съгласно показанията на свидетелите Д., Рангелова и Д (доколкото по
делото липсват данни, опровергаващи достоверността на свидетелските
показания в частта относно преживения физически и психически стрес,
следва да се приеме, че инцидентът е довел до негативни за пострадалата
емоционални преживявания, изразяващи се в стрес, депресия и затвореност),
медицинската документация и заключението на СМЕ, съдът намира, че при
определяне на размера на обезщетението следва да бъдат съобразени вида,
мястото и тежестта на физическите увреждания, с наличие на оперативна
интервенция по залепване на раната, следва да бъде съобразена получените от
пострадалата в резултат на ухапването рани, наложилата се лекарска намеса,
12
търпените в резултат на инцидента физически болки и страдания, наличието
на белег на лицето, което съвкупно с крехката възраст на пострадалата към
момента и нападките от връстници довело до нарушен социален живот. От
друга страна следва да се отчете, че: макар да са причинени три рани –
ухапването е едно, без да има данни за непосредствено последваща агресия на
животното; макар от раните да се налагало хирургическа интервенция,
същите не били с толкова силен интензитет и продължителност (от
показанията на св. Д. се установява, че след последното посещение при
лекаря раната зараснала, като последният амбулаторен лист е от дата
10.12.2015г., в който обективно е установено, че отокът е спаднал); макар от
раните да са останали белези по лицето, същите не са с толкова интензивен
характер, така и не обуславят загуба на функции; увреждането, съответно
необходимостта от отсъствие от училище не е довело до повтаряне на
учебната година, както неоснователно се твърди в исковата молба, а вкл. от
разпитаните на страната на ищцата свидетели се установява, че повтарянето
предхождало процесния инцидент; така и периодът на нарушените контакти с
нейните връстници продължил около година (с оглед показанията на св. Д.), а
не както неоснователно се твърди в исковата молба за период от 5г.
В този смисъл съдът приема, че размерът на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за
справедливост, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, следва да
бъде определен на 3500лв. Следователно, предявеният иск за обезщетяване
на неимуществените вреди е доказан за размера от 3500 лева, като за
разликата до пълния предявен размер от 5000 лева следва да бъде отхвърлен.
Основателно е искането за присъждане на законна лихва, считано от
датата на увреждането 04.12.2015г. до 28.10.2020г. (датата предхождаща
датата на подаване на заявлението, доколкото считано от датата на
заявлението следва да се присъди поисканата законна лихва), която съдът
определи по чл.162 ГПК в размер на 1741.48 лева., като за разликата до
пълния претендиран размер от 2531лв. съдът намира иска за неоснователен.
По разноските:
Искане за присъждане е направено и от двете страни. Ищцата има право
на разноски, съразмерно с уважената част от иска, като е доказала сторени
разноски в размер на 150.62лева за държавна такса, 250лв. за вещо лице и
1000лв. за адвокатско възнаграждение, като с оглед изхода - има право на
разноски в размер на 105лв. за д.т., 174лв. за в.л. и 696лв. за адв.
възнаграждение, или общо в размер на 975лв. Възражението за прекомерност
на адв. възнаграждение за настоящото производство съдът намира за
неоснователно с оглед материалния интерес, фактическата и правна сложност
и проведените съдопроизводствени действия, така и претендираният размер е
по-малко от 1.5 пъти от минималния изчислен по чл.7, ал.2, т.3 НМРАВ. С
оглед т.12 ТР 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК, съдът следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното
13
производство, които са в размер на 150.62лв. за д.т., 1000лв. за адв.
възнаграждение, съдът намира възражението за прекомерност на
адв.възнаграждение за заповедното производство за основателно до
минималния размер по чл.7, ал.2, т.3 НМРАВ, доколкото самото
производство не се отличава с особена фактическа и правна сложност,
изчислен в размер на 707лв., като съобразно изхода на делото има право на
разноски в общ размер на 812лв. Или общо разноските за ищцата в исковото
и заповедното производство са в общ размер на 1787лв.
За настоящата инстанция ответницата е доказала сторени разноски в
размер на 250лв. за в.л. и 1000лв. за адв. възнаграждение, като съобразно с
отхвърлената част от иска следва да се присъдят разноски в размер на 76лв. за
в.л. и 304лв. адвокатско възнаграждение, или общо в размер на 380лв.
Възражението за прекомерност на адв. възнаграждение за настоящото
производство съдът намира за неоснователно с оглед материалния интерес,
фактическата и правна сложност и проведените съдопроизводствени
действия, така и претендираният размер е по-малко от 1.5 пъти от
минималния изчислен по чл.7, ал.2, т.3 НМРАВ.
Мотивиран от изложеното Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл.422 ГПК
положителни установителни искове с правно основание чл.50 ЗЗД и чл.86
ЗЗД, че Н. ИВ. Г., ЕГН: **********, гр.София, *******1, дължи на С. Г. Д.,
ЕГН: **********, гр.София, *****, сумата от 3500лв., представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ухапване от
куче „Г.Р“, собственост на ответницата, ведно със законната лихва, считано
от 29.10.2020г. до изплащане на вземането, както и сумата от 1741.48 лева –
лихва за забава за периода от 04.12.2015г. до 28.10.2020г., за които суми има
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
20.11.2020г. по ч.гр.д. № 54483/2020г. по описа на СРС, 27 състав, като
ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за разликата над уважения размер от
3500лв. до пълния претендиран размер от 5000лв., както и ОТХВЪРЛЯ иска
за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 1741.48 лв. до
пълния претендиран размер от 2531лв. за периода от 04.11.2015г. до
29.10.2020г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 Н. ИВ. Г., ЕГН: **********,
гр.София, *******1, да заплати на С. Г. Д., ЕГН: **********, гр.София,
*****, разноски по делото в общ размер на 1787лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 С. Г. Д., ЕГН: **********, гр.София,
*****, да заплати на Н. ИВ. Г., ЕГН: **********, гр.София, *******1,
разноски по делото в общ размер на 380лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
14
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15