Р Е Ш Е Н И Е
№ 260031
гр.Габрово, 12.03.2021
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Габровският окръжен съд.в открито съдебно заседание на
двадесет и трети февруари през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:П.Пенкова
ЧЛЕНОВЕ: И.Димова
С.Миланези
при секретаря М.Шаханова ,като
разгледа докладваното от съдия Пенкова в.гр.д.№454/2020г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по подадена въззивна
жалба от ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”ЕООД срещу постановеното решение по
гр.д.№281/2020г. на Габровски районен съд.
В депозираната жалба се излагат доводи за
незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се,че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ,поради липсата на задължителните съгласно чл.11,
ал.1,т.11 ЗПК реквизити. Жалбоподателят
излага доводи, че съдържанието на договора съответства на разпоредбата на
чл.11,ал.1 и чл.22 ЗПК , в редакцията, действала
към датата на сключването му.Същият е действителен и претендираните
по него суми са дължими.Погасителният план се съдържа в самия договор. Цитира се съдебна практика по приложението на чл.11 от .Твърди
се, че преди сключване на договора , на ответниците е предоставена преддоговорна
информация под формата на Стандартен европейски формуляр. На разположение на
ответниците е бил и кредитен инспектор ,който
им е обяснил всички възникнали неясноти. Допълнително в т.Г ответниците
са декларирали ,че са получили разяснения на преддоговорната
информация и на основните характеристики на предлаганите продукти. Оспорва се
изводът на съда за неяснота на срока на договора и че ответниците не са
получили ОУ към ДРЗ и не били запознати с тях. Твърди се,че не е допуснато
нарушение на чл.10,ал.1 от ЗПК.
Претендира се за отмяна на обжалваното решение и
уважаване на предявения иск ,ведно със законните последици.
Депозиран е писмен отговор от всеки от ответниците ,подаден
чрез пълномощника адв.Н.. В тях се излагат доводи за
неоснователност на въззивната жалба.
Въззивният съд ,като взе предвид събраните по делото
доказателства и наведените от страните доводи, прие за установено следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от надлежна страна
и срещу подлежащ на обжалване акт, предвид на което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Обжалваното решение е
валидно и допустимо.
Предмет на заявената по гр.д.№281/2020г.
по описа на РС-Габрово искова претенция по чл.422 ГПК
е установяване съществуването на вземането по издадената по ч.гр.д.№2312/2019г. по описа на РС-Габрово
заповед по чл.410 ГПК за сумата от 1500,23лв. главница и сумата от 374,19лв.
договорна лихва. Дължимостта на претендираното
вземане ищецът е обосновал с неизпълнени от ответниците, като солидарни
длъжници, задължения по договор за револвиращ заем
№********** от 14.05.2013г.,сключен при ОУ, с падеж на последната погасителна
вноска на 20.01.2018г.Твърди се,че ищецът е изправна страна по договора, като е
предоставил сумата от 3050лв. на 16.05.2013г. На два пъти ,по искане на клиента
,е правено отлагане на две от вноските, за което между страните са подписани
два анекса: от 20.02.2015г. и от 28.07.2015г. с коригиран погасителен
план.Твърди се ,че са платени по заем 37 погасителни вноски ,след което са
преустановени плащанията. Неизплатените задължения по погасителния план са в размер на 1500,23лв. главница и 374,19лв.
договорна лихва, които след изтичане срока на договора , не са платени.
Ответниците са противопоставили възражения ,че при сключване на процесния
договор не са спазени изискванята на чл.11 ЗПК /в
редакцията при сключването му/, както и за нищожност, като противоречащи на добрите
нрави , клаузите за възнаградителна лихва и ГПР.
Оспорено е и запознаването на ответниците и приемането на ОУ .
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от „Профи Кредит България”ЕООД
иск по чл.422 ГПК за признаване за установено ,че по договор за револвиращ заем №********** от 14.05.2013г.
ответниците М.В.Д., В.М.Д. и А.Я.А.
дължат солидарно сумата от 1500,23лв.,ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК и сумата от 374,19лв. възнаградителна лихва за периода 20.11.2016 –
20.01.2018г.,за което е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№2312/2019г.
по описа на РС-Габрово. Съдът е приел ,че не са
изпълнени изискванията на чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК ,който е действал към момента,
поради което договорът е недействителен на основание чл.22 ЗПК и потребителят
следва да върне само чистата стойност на
кредита,но не дължи лихва или други
разходи. Приел е и че ОУ не носят подписа на кредитополучателя и не се
установява да са осъществени предпоставките на чл.147а ЗЗП,възпроизвеждащ
правилата на чл.16 ЗЗД и чл.298,ал.1,т.1 ТЗ за обвързване на насрещната страна
от предложение за сключване на договор при общи условия. Поради извършените по
договора плащания ,първоинстанционният съд е прил,че
ответниците нямат непогасени задължени към ищеца по това правоотношене.
По делото не се спори, а това се установява и от
събраните доказателства , че на 14.05.2013г. е сключен договор за револвиращ заем №********** между ищеца като кредитор и ответника
В.М.Д. като клиент, със солидарни
длъжници по договора ответниците А.Я.А. и М.В.Д.. През 2015г
са подписани два анекса към договора , с погасител план към всеки от тях.
Представени са от ищеца ОУ ,версия 24.04.2013г.
Представено е от ищеца извлечение по сметка към процесния ДРЗ,в което са отразени
плащания на 37 месечни вноски ,всяка от 125лв.,включваща главница и лихва, като
последната вноска от 125лв. е от
29.03.2019г.
Спори се по делото относно действителността на ДРЗ, от
който ищецът черпи права.
Преценката за действителността на процесния
договор за потребителски кредит следва да се извърши съгласно действащите към
датата на сключването му разпоредби на ЗПК – към 14.05.2013г.
Въззивният съд не споделя изводите на първоинстанционния съд,че процесният договор е сключен в нарушение на чл.11,ал.1,т.11
от ЗПК и при представените от ищеца по делото ОУ .
Начинът,по който са индивидуализирани параметрите на
договора в т.V и т.VІ,
не дава основание да се приеме,че е сключен в нарушение на чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК. Размерът ,периодът и датата на плащане на погасителните вноски, са
посочени в договора - вноска в размер на
125, срок на заем 48, дата на погасяване – 20 ден на месеца. Посоченият падеж ,
общо дължимата сума, размерът на конкретната вноска и общия срок на заема ,не
обуславят наличие на неяснота относно срока на договора и периодичността на
вноските. Посочената цифра 48 за срок на договора ,съотнесена към месечното
погасяване на всяка от вноските от 125лв., с
посочен падеж – 20 число на месеца, сочи ,че и срока е месечен – 48 месеца. Това,че
условията на договора са били ясни на страните ,и в частност на ответниците, е
видно и от начина ,по който са престирали – плащане на месечни вноски по договора .
Към датата на сключване на процесния договор не
е имало законово въведено изискване за подписване на
ОУ от страните .В договора , в т.5 е обективирано изявление ,че неразделна част от него са ОУ,които са предадени при подписването му и с които
клиента и солидарните длъжници са запознати и приемат.Това обстоятелство
е удостоверено с подписване на договора от ответниците, които не са оспорили
авторството на подписите в процесния договор. Не се
твърди и не са представени доказателства, от които да се установява, че към
датата на сключване на процесния договор са действали
други ОУ, различни от представените по
делото от ищеца.
Предвид изложеното и тъй като при преценка основателността на
предявения установителен иск по чл.422 ГПК, първоинстанционният съд не се е произнесъл
по останалите възражения на ответниците в писмените отговори на исковата молба,
въззивната инстанция следва да се произнесе и по
наведените от ответниците възражения за нищожност поради противоречие с добрите
нрави.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да
не е законодателно изрично формулиран. Такива са принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването
на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на
другата. За да се приеме за основателно такова възражение е необходимо да е
налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации
или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава това
на другата, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване.
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави
приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД,
е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения,
понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен
случай, въз основа на събраните доказателства по конкретното дело, съдът може
да прецени дали е налице накърнявана
на "добрите нрави". Свободата
на договорянето по чл.9 ЗЗД не е абсолютна,а следва
да не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави,което изрично е предвидено в
тази законова разпоредба /р. по гр.д.№1742/2015г.,ВКС,ІV г.о
и др/.Нито търговското качество на страни по
сделката, нито нейния търговски характер , изключват съобразяването на
принципите на справедливост, добросъвестност и недопустимост на неоснователното
обогатяване, присъщи на добрите нрави и свободата на договорянето
по чл.9 ЗЗД в установините от закона граници.
В случая,при преценка основателността на
възражението на ответниците за нищожност на клаузата от процесния
договор за възнаградителна лихва, като противоречаща
на добрите нрави , следва да се съобрази ,че същата съставлява цена за предоставеното ползване на
заетата сума за определено време. Както се приема и от съдебна практика, когато
е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. Когато едната престация
е предоставяне на парични средства, то насрещната престация
- заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и
със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен. Липсата
на императивна норма, регламентираща
максималния размер на възнаградителната лихва към
момента на сключване на договора, не изключва приложението на чл.9 ЗЗД при
съобразяване на въведеното в него ограничение – клаузата за възнаградителна
лихва да не противоречи на добрите нрави. Целта на спазването му е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата.
С процесния договор
от ищеца е предоставена в заем сума от
3050 лв. Заемът е краткосрочен, за срок по-малък от 5 години - със срок на
ползване 48 месеца (четири години),като
изпълнението е обезпечено и с имуществото на двама съдлъжници
по договора. Уговорена е възнаградителна лихва в
полза на кредитора по процесния договор , при ГЛП от
38,12 и лихвен процент на ден от 0,10 , което в случая води до заплащане
на такава ,явяваща се 100 % от стойността на отпуснатия заем от
3050лв. – видно от общо
дължимата сума по договора в края на периода,при договорените месечни
вноски. По сходни казуси за
договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014г., има установена съдебна
практика,която приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане
на възнаградителна лихва е действително, при
необезпечен заем е ако не надвишава с повече от три пъти законната лихва, а при обезпечен заем - ако тя не надвишава с
повече от два пъти законната такава (в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006
г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др). В случая фактът, че ищецът е отпуснал обезпечен кредит,както и срокът на договора -
4 години, при съблюдаване приципите на
добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и чл.143 и сл. от ЗЗП, не
обосновава определяне на лихвен процент на възнаградителната
лихва ,който да налага заплащане на възнаградителна лихва равна на отпуснатия кредит – при заем от 3050лв., при месечна вноска от
125лв. и срок от 48 месеца, кредитополучателят
да заплати общо 6000лв. / 48
вноски от 125лв. всяка/ Налице е явна нееквивалентност между двете престации,
като данните по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават
определянето на ГЛП по процесния договор в такъв
размер ,довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и
недоказаността на значителни разходи или
риск,поет от заемодателя за срока на договора,които да оправдават договорянето на такава възнаградителна
лихва. С оглед изложеното , в конкретния случай , съобразно установените по
делото обстоятелства, уговорката за заплащане на възнаградителна
лихва в процесния договор ,която обуславя плащане на кредитора за периода на договора възнаградителна
лихва в размер , равняващ се на стойността
на заетата сума, е в противоречие с
добрите нрави, поради което е нищожна.
На основание изложеното и при
извършените по процесния договор плащания на 37 от
вноските, не се установява да има непогасени задължения на ответниците по него
за претендираните от ищеца суми.
Предвид изложеното, крайният извод на
първоинстанционния съд за недължимост на исковите
суми е правилен и обжалваното решение,с което предявеният иск по чл.422 ГПК е
отхвърлен, следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ГПК , на
всеки от ответниците следва да се пирсъдят разноски за въззивното
производство,в размер на 100лв.- заплатено адвокатско възнаграждение .
По изложените съображения, въззивният съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №333 от 01.10.2020г. по
гр.д.№281/2020г. на Габровски районен съд.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България”ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София ,бул „България”№49,бл.53
Е, вх.В, да заплати на М.В.Д. ,ЕГН**********,***, сумата от 100лв. – разноски
за въззивното производство по делото.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България”ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София ,бул „България”№49,бл.53
Е, вх.В, да заплати на В.М.Д. ,ЕГН**********,***, сумата от 100лв. – разноски
за въззивното производство по делото
ОСЪЖДА „Профи Кредит България”ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София ,бул „България”№49,бл.53
Е, вх.В, да заплати на А.Я.А., ЕГН**********,***, сумата от 100лв. – разноски
за въззивното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :