№ 562
гр. София, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20211000503659 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 265559 от 30.08.2021г., постановено по гр.дело № 10944/2018г.
на Софийския градски съд, I ГО, 9 състав, са отхвърлени предявените от И. М. П.
против В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч., последните двама чрез законният им
представител В. И. Ч., конституирани по реда на чл.227 от ГПК като наследници
на С. Г. Ч., обективно съединени искове с правно основание чл.240 от ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД, за плащане на сумата 44 700 лева, платена за погасяване на задълженията
на С. Г. Ч. по договор за кредит от 23.10.2006г., сключен с „Райфайзенбанк”АД, и
сумата 13 813,80 лева-лихва за забава върху главницата за периода от 15.07.2015г.
до 30.07.2018г. и И. М. П. е осъдена да плати на В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч., на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер 2760 лева.
Въззивна жалба против решението е подадена от И. М. П., чрез
пълномощника адв. П. Р.. Според жалбоподателката съдът е дал грешна правна
квалификация на спорното право, посочвайки, че претенцията на И. Г. произтича
от неформален договор за заем. Смята, че съдът е смесил отношенията между И.
Г. и синът й В. Г., на когото тя е предоставила пари в заем и отношенията между
И. Г. и синът й С. Ч., на когото тя е погасила от свое име, но за негова сметка
ипотечен кредит в „Райфайзенбанк” АД-отношения, които представляват
неформален договор за поръчка. Сочи, че съдът правилно е установил, че
претенцията е основателна, но неправилно е приел, че неоспорената платена сума
е 41 700 лева, като не е съобразил, че с нарочна молба от 25.03.2021г. са
представени доказателства за платени още 4 вноски по 750 лева всяка, които са
1
приети от съда. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че по делото не са
ангажирани доказателства за датата, на която ищцата е поканила сина си С. Ч. да
й върне платените суми, както и извода, че направеното с отговора на исковата
молба възражение за прихващане е основателно. Смята, че вноските по кредита,
които С. Ч. е плащал към „Уникредит Булбанк” АД са правени в периода от
20.07.2010г. до 20.11.2012г., поради което за последната вноска от насрещното
вземане предвидената в закона давност е изтекла на 20.11.2017г. и тъй като
възражението за прихващане е направено след изтичането на този срок, то и
насрещното вземане е погасено по давност, поради което възражението за
прихващане следва да се остави без уважение. Сочи, че дори да се приеме, че
възражението за прихващане по отношение на главницата е основателно, то съдът
следва да съобрази, че претендираната и доказана по размер главница е 44 700
лева, поради което и ответникът следва да бъде осъден да плати разликата в
размер 985,71 лева (44 700 лева – 43 714,29 лева). Смята също, че следва да бъде
присъдена и лихвата за забава върху главницата в пълния претендиран размер.
Предвид всичко изложено се иска да бъде отменено решението и вместо това да
бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени, както и да
бъдат присъдени сторени разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от въззиваемите ответници В. И. Ч., лично и
като законен представител на Г. С. Ч.. и С. С. Ч., чрез пълномощника адв. А.И., е
постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като
неоснователна. Изложени са подробни съображения за правилност и
обоснованост на атакуваното решение.
Въззивната жалба е допустима-подадена е в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да
бъде разгледана по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от И.М. П.- Г. с искова молба, с
която против С. Г. Ч. са предявени осъдителни искове за плащане на сумата 44
700 лева-главница, платена за погасяване на задълженията на ответника С. Ч. по
договор за кредит от 23.10.2006г., сключен с „Райфайзенбанк”АД и сумата 13
813,80 лева-лихва за забава върху главницата за периода от 15.07.2015г. до
30.07.2018г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното плащане.
В исковата молба и в уточнителните молби се твърди, че през м. януари
2011г. ищцата се върнала от Либия, където съпругът й работел и имала спестени
средства в размер около 45 000-50 000 лева. Сочи се, че при завръщането й
двамата синове на ищцата-С. Ч. и В. Г. я уведомили, че имат кредити към банки, в
затруднено финансово състояние са и я помолили да им услужи с пари, които да й
върнат с лихва. Твърди се, че ищцата и синове й се уговорили първо тя да услужи
с пари на сина си В. за извършване на ремонт и обзавеждане на новозакупено от
него жилище, а след като той започне да й връща парите, тя да започне да
погасява кредита на другия си син -С. Ч. в „Райфайзенбанк”АД, като се
уговорили, че С. ще й върне парите при поискване.
2
Ищцата твърди, че в периода от 15.08.2013г. до 15.05.2018г. платила общо 58
вноски, дължими от С. Ч., като изцяло погасила задължението му към
Райфайзенбанк, като общо платила 44 700 лева главница. Твърди, че на
15.05.2018г. и в края на май 2018г. поканила ответника да й върне парите, но той
не сторил това.
В молба-уточнение от 12.06.2019г. ищцата твърди, че между нея и ответника
е сключен договор, по силата на който тя се задължила да погасява от свое име, но
за сметка на ответника, банковия му кредит в „Райфайзенбанк България”АД до
окончателното му плащане, като договорът бил сключен в началото на 2011г., а
изпълнението започнало на 15.02.2013г. Твърди отново, че между страните била
постигната уговорка когато другият син на ищцата – В. започне да връща на
майка си сумите, които тя му е предоставила през 2011г., тя от своя страна да
започне да погасява ипотечния кредит на другия си син С. от свое име за негова
сметка. Поддържа, че в началото на 2013г. В. Г. започнал да връща на майка си на
части получените суми, след което ищцата започнала да погасява на части от свое
име за сметка на С. банковия му кредит. Уточнява, че уговорката била първо
ищцата да погаси кредита в пълен размер, след което ответникът да й върне
получената сума след поискване. Твърди, че след неколкократни покани от
страна на ищцата за връщане на платената сума, ответникът не отговорил, което
обусловило правният й интерес да предяви иск за връщане на сумите.
При условията на евентуалност се твърди, че ищцата е платила 58 вноски по
кредита на сина си без основание, поради което иска връщането на платените
суми.
В срока за отговор на исковата молба ответникът С. Г. Ч. не оспорва
твърденията на ищцата, че през 2006г. е сключил договор за банков кредит с
„Райфайзенбанк България” АД за закупуване на недвижим имот-апартамент в ж.к.
***. Твърди, че вземането на банката по договора за кредит било обезпечено с
ипотека и със запис на заповед, авалиран от брат му В. Г.. Сочи, че през 2007г. по
молба на ищцата, допуснал в закупения апартамент сестрите й Т. М. П. и Н. М. П.,
срещу уговорката Т. П. да прехвърли на ответника собствения си апартамент,
намиращ се в кв. ***. Твърди, че Т. П. отказала да прехвърли апартамента си на
ответника и той поискал двете да напуснат апартамента му в ж.к. *** или да му
плащат наем. Твърди, че те нямали такава възможност, поради което ангажимент
за това поела ищцата, която вместо наем плащала вноските по кредита му.
Ответникът оспорва твърденията за липса на основание за плащане на вноските
по кредита, като сочи, че основанието е уговорката сестрите на ищцата да живеят
в неговия апартамент безвъзмездно. Смята също, че основание за плащане на
вноските е изпълнението на един нравствен дълг на ищцата, тъй като
апартаментът на Н. П. бил прехвърлен на другия син на ищцата-В. и лелята се
отказала от право на ползване върху имота.
Ответникът твърди, че в периода от 20.07.2010г. до 20.11.2012г. платил на
„Уникредит Булбанк” АД вноски по договор за ипотечен кредит от 15.04.2010г. в
общ размер 43 714,29 лева, който кредит бил отпуснат на ищцата и съпруга й за
закупуване на недвижим имот. В тази връзка прави възражение за прихващане с
вземането към ищцата, представляващо платените от него вноски по ипотечния
кредит в периода от 20.07.2010г. до 20.11.2012г. в общ размер на 43 714,29 лева и
лихва 13 275, 89 лева за перидоа от 26.10.2015г. до 22.10.2018г.
На 05.05.2019г. ответникът С. Г. Ч. е починал и с определение от 13.12.2019г.
3
съдът, на основание чл. 227 ГПК, е конституирал като ответници в
производството наследниците му по закон съпругата В. И. Ч. и синовете му- Г. С.
Ч.. и С. С. Ч..
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Не се спори, че на 23.10.2006г. между „Райфайзенбанк България” АД и С. Г.
Ч. е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала на
кредитополучателя Ч. сумата 30 000 евро за закупуване на апартамент №17 в ж.к.
*** 2, бл. 231, вх. 5, ет.1 с краен срок на погасяване 15.10.2021г.
Страните не спорят, че в периода от 15.08.2013г. до 15.05.2018г. ищцата е
погасявала кредита на С. Ч. в „Райфайзенбанк България” АД.
На 29.04.2010г. е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот,
оформен с нот.акт № 40, том I, рег. № 1069, дело № 33/2010г. , с който Г.С. Г. и И.
М. П., представлявани от пълномощника В. Г. Г., са придобили апартамент № 38,
на 6 етаж в сграда № 5 в бл. 317 в ж.к. *** 3, със застроена площ 60,18 кв.м за
сумата 53 000 евро, която продавачите са заявили, че са съгласни да бъде платена
чрез банков кредит, предоставен на купувачите от „Уникредит Булбанк”АД на
основание договор №10-TR 2593980 от 15.04.2010г.
На 29.04.2010г. е учредена договорна ипотека върху недвижимия имот, в
полза на „УниКредит Булбанк”АД за обезпечаване вземането на банката по
договора №10-TR 2593980 от 15.04.2010г.
По делото са представени 32 броя преводни нареждания, според които С. Ч.
е плащал в „Уникредит Булбанк” АД вноски по кредит на Г.С. Г., като платената
от него сума е в общ размер 43 714,29 лева.
Представена е разписка от 02.08.2010г., написана и подписана
собственоръчно от Т. М. П. с ЕГН **********, според която Т. П. дължи на С. Г.
наем за 14 месеца по 500 лева- от юли 20….г. до 15.08.2009г. за жилището му в
гр.***, ж.к.***, бл. 231, вх.5, ап.17.
Под разписката, се съдържа изявление на И. М. П.: „уверявам, че Т. и Н. М.
П. няма да бъдат тормозени за парите, които дължат и няма да бъдат изхвърлени
от апартамента на сина ми С., находящ се на горепосочения адрес, докато са
живи”. Следва подпис и дата - 02.08.2010г.
Представен е договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен с
нот.акт № 33, том I, рег. № 2417, дело № 30 от 20.05.2014г. с който Н. М. П. е
продала на В. Г. Г. апартамент № 2 в гр.***, намиращ се партерния етаж в сграда
на бул. „***” № 75 със застроена площ 43,50кв.м, заедно със зимнично и таванско
помещение за сумата 10 000 лева, като според т.2 от нотариалния акт Н. П. си е
запазила безвъзмездно и пожизнено правото на ползване върху продавания имот.
На 01.10.2014г. с декларация с нотариална заверка на подписа-акт№64, том
първи, рег.№ 47492014г. Н. П. се е отказала от правото си на ползване върху
недвижимия имот, предмет на нот.акт№33/2014г.
По делото е представена нотариално заверена декларация от 09.10.2018г., с
която Т. М. П. е декларирала, че от 2008г. до настоящия момент, заедно със сестра
й Н. М. П. живеят в ап. №17 в гр.***, ж.к.***, бл. 231, вх.5, ет.1, който е
4
собственост на племенника им С. Г. Ч., със знанието, че жилището не е тяхна
собственост и без намерение за своене. Посочено е, че нямат сключен договор за
наем за жилището през горепосочения период, поради което живеят в апартамента
на основание устна уговорка със С. Ч., че се задължават да внасят в
„Райфайзенбанк България” погасителните му вноски по договора за банков
кредит, сключен за закупуване на апартамента и анексите към него. Посочено е,
че част от вноските са внасяни лично, друга част е внасяна за тяхна сметка от
сестра им и майка на С. Ч. –И. М. П..
По делото са събрани и гласни доказателства.
Свидетелят В. Г. Г. – син на ищцата и брат на първоначалния ответник,
твърди, че след като родителите им се върнали от Либия имали спестени пари и
му помогнали да направи ремонт на апартамента си и да плаща ипотеката си.
Сочи, че брат му имал също финансови затруднения, защото имал няколко
кредита - за апартамент в ж.к. „***”, за изплащане на един трафопост и за един
друг апартамент в ж.к. „***”, който изплащал заедно с жена си. Твърди, че тези
средства били дадени на заем, по същия начин както били дадени и на брат му, с
уговорката да се върнат, като първо били дадени на свидетеля и той успял бързо
да ги върне. Сочи, че уговорката била родителите да дадат първо на свидетеля, а
той като започне да ги връща, те да помагат на брат му с изплащане на вноските
за апартамента в ж.к. „***”, която му идвала в повече. Свидетелят твърди, че
връщал парите, а родителите му ги внасяли за погасителни вноски на брат му,
като идеята била да връщат парите с минимална лихва от 10% върху цялата сума.
Твърди, че върнал парите с лихва, като родителите му му дали 35 000 лева за
ремонт на апартамент, който купил с ипотечен кредит, след което върнал за 2-3
години 40 000лева. Спомня си, как майка му предоставила средства на брат му.
Сочи, че били тримата, когато се уговорили за това. Твърди, че майка им погасила
целия кредит на брат му, като когато изплатила последната вноска се похвалила
пред свидетеля, но той я подсетил да напомни на брат му за уговорката им да
върне парите. Твърди, че след проведен разговор по телефона, С. заявил, че вече
няма майка.
Свидетелят твърди, че от 2006г. в апартамента на брат му в ж.к. „***”
живеят двете му лели Т. М. и Н. М., които са сестри на майка му. Сочи, че брат му
ги поканил да живеят там, тъй като двете работели във фитнесите, които двамата
братя стопанисвали в училища в ж.к. „***”, като лелите се преместили да живеят
в апартамента на брат му, тъй като по това време живеели в „***” и трябвало да
пътуват по един час до фитнесите за работа, както и поради високите разходи за
поддръжка на апартамента, в който живеели, който бил собственост на леля му Т..
Твърди, че апартамента бил много голям, а те били пенсионерки и не можели да
си плащат разходите за него.
Свидетелят твърди, че брат му имал устна уговорка с Т. П., той да отдава под
наем апартамента й в „***”, а те да се пренесат в апартамента му в „***”, като с
парите от наема на първия апартамент да погасява ипотечния си кредит за
жилището, в което се преместват. Твърди, че брат му живеел в ж.к. „***” с жена
си в апартамента, който бил купен с ипотечен кредит; че имал задължения по едно
и също време по три ипотечни кредита, като за закупването на трафопоста
вноската била 3000 лева, както и за двата апартамента в ж.к. „***” и ж.к. „***”
ставало общо около 5 000 лева, поради което майка му и баща му, които имали
възможност да помогнат, помогнали. Сочи, че апартаментът на леля му Т. в
5
„***” бил ипотекиран с нейно разрешение от брат му по договор за ипотечен
кредит, който той изплатил, поради което апартаментът бил изваден от
обезпеченията към банката, като С. поискал от леля му да му прехвърли този
апартамент, но тя отказала, тъй като можело да остане на улицата, а на
възраженията на С. майка им му казала, че той продължава да взима наема от
апартамента. Твърди, че през 2014г. нямало наемател в този апартамент, поради
което се наложило родителите му да помагат на С. за плащане на вноските за
апартамента в ж.к. „***”. Твърди, че през 2014г. леля им Т. продала апартамента
в „***” и си купила по-малък апартамент в ж.к. „***” и през 2014г. дала на
свидетеля и на брат му по 12 500евро.
Свидетелят твърди, че е в близки отношения с майка си, а тя не поддържала
контакт със сестрите си от 2018г. Сочи, че когато майка му изплатила ипотечния
кредит на брат му и той й казал, че няма вече майка и й забранил да вижда
внуците си. Разбрал, че тогава леля му Т. прехвърлила апартамента си в ж.к. „***”
на С., вероятно с идеята да остане пожизнено да живее в неговия апартамент в
ж.к. „***”, вероятно без наем. Сочи, че родителите му си развалили отношенията
с брат му около 2014г., когато видели, че свидетелят е коректен и че върнал
всичко, което му дали, а брат му водел сдружението, което направили за
стопанисване на фитнес спортни клубове и когато родителите им поискали яснота
как се разпределя печалбата отношенията се влошили. Твърди, че между тях
имало неуредени финансови отношения; че събирали всички пари от оборотите на
фитнесите в апартамента на родителите им и че всяка сутрин се събирали там и
той разпределял парите-за заплати, за наем, за ток, за вода, пари за кредити.
Твърди, че според майка им било неравноправие кредитите на С. да са 5 000 лева
-за трафопоста и двата апартамента, а на брат му - 600лева. Сочи, че брат му
взимал пари от общия бизнес, за да си плаща вноските по кредитите, които не е
теглил за фитнесите. Свидетелят лично произвеждал уредите за фитнесите,
купувал материали и ги произвеждал, а С. имал управленски функции.
Отново сочи, че през 2011г. уговорката била устна между него, брат му и
майка им и не са подписвали никакви разписки през 2011г., като след тази устна
уговорка, майка му му дала пари на заем след 2-3 седмици, които събрал и ги
върнал на два транша, а през м.февруари 2014г. майка му започнала да плаща
вноските на брат му съобразно уговорката от 2011г.
Свидетелката Т. М. П. - сестра на ищцата, твърди, че заедно с малката си
сестра повече от 10 години живее в апартамента на С. в ж.к. ***. Твърди, че не
знае да е имало уговорка сестра й да дава пари на синовете си, а те след това да
ги връщат с лихва. Смята, че С. никога не е бил финансово затруднен, тъй като
фитнеса, който поддържал заедно с В., имал добър доход. Твърди, че когато
продала апартамента си, сестра й И. я посъветвала да даде на В. 12 500 евро от
останалите й 15 000 евро, за да му помогнат за новия фитнес, който открил на
бул. „Ботевградско шосе”, като после щели да се разберат кога да й ги върнат, но
така и не били върнати. Твърди, че продала жилището си за 60 000 евро и
останали 15 000 евро, поради което нямало как да даде на двамата по 12 500 евро,
а дала само на В., който оттогава не я поздравял. Свидетелката твърди, че не
поддържа отношения със сестра си И. и не си говорят, откакто С. починал. Сочи,
че причината да не си говорят е, че В. й предложил да живее в апартамент в ж.к.
„***”, който бил двустаен, тогава пенсията й била 220 лева, а той щял да й дава по
300 лева месечно, но до сега не е получила нищо, а И. оставила при нея всички
6
вещи на С., тъй като не искала да има нищо общо с него. Сочи, че отишла да
живее в апартамента в ж.к. „***”, тъй като сестра й И. й предложила, и заедно със
синовете си й помогнали да се премести там-апартаментът бил светъл и хубав.
Твърди, че продала апартамента си в „***” и си купила друг в ж.к. „***”, който
давала под наем за да се издържа с парите. Сочи, че С. купил трафопост, като за
получаване на кредит бил ипотекиран апартамента й в „***”. Твърди, че
продължава да живее в апартамента в ж.к. „***”, но не е плащала никакви пари, а
само плаща разходите за ползването.
Свидетелят Т. М. П.-брат на ищцата, твърди, че бил в много добри
отношения с племенника си С.. Сочи, че не е чул да има уговорки между сестра
му И. и синовете й за плащане на някакви пари и за заемни отношения. Твърди,
че помагал на С. с един кредит за закупуване на фитнес оборудване за фитнес зала
„Армеец”, което оборудване след смъртта на С. било прибрано най-нагло от брат
му, а С. го бил купил с кредит от банката. Смята, че в периода от 2013г. до 2018г.
С. и майка му били в добри отношения, защото заедно инициирали преместването
на сестра му Т. от апартамента в „***” в апартамента в ж.к. „***”. Свидетелят
сочи, че много помагал на И. и на семейството й, съпругът й бил при него на
работа; били в много добри отношения, но те станали алчни за имоти и пари.
Спомня си, че когато сестра му Т. продала апартамента си в „***” дала на В. 13
500 евро, а на С. не е дала. Твърди, че другата сестра, подарила на В. апартамент
на „***”, а сега той се отказал от тях.
Свидетелят твърди, че бизнесът с фитнесите бил на двамата братя. Сочи, че
помогнал финансово с кредит на С., който бил в добро финасово състояние, но му
помогнал да вземе кредит, който С. си плащал сам. Смята, че е възможно сестра
му И. да е погасявала кредит на С., но смята и че това е нормално, тъй като той й
е син.
Свидетелят С. Д. И. твърди, че познава С. от 30 години, заедно играели
баскетбол и били приятели от деца. Твърди, че в периода от 2013г. до 2018г., С.
не бил в добри отношения със семейството си. Знае, че той и брат му управлявали
4 фитнеса, дори в определен период и свидетелят им бил съдружник. Твърди, че
имало неразбирателство за плащания, кой какво и колко да управлява, как да се
взимат решенията. Знае, че С. конкретно с майка си не бил в добри отношения,
като през 2013г.-2014г. отношенията били доста влошени. Спомня си, че на
31.12.2014г. В. му се обадил и поискал да се срещнат, за да говорят. Твърди, че В.
му разказал за проблемите с фитнесите и че не могат да се разберат с брат му кои
фитнеси да управляват и кой да работи. Сочи, че им предложил, тъй като имали 4
фитнеса, всеки можел да вземе два и да живеят спокойно и всеки да управлява
своето. Спомня си, че на 14.01.2015г. тримата се срещнали и се разбрали кой
какво да управлява, но продължавали да имат неразбирателство относно
плащанията за предишни периоди, но се разбрали всеки да вземе по два фитнеса и
да ги управлява, като си стиснали ръцете и се разбрали. Твърди, че уговорките
били само устни, но на следващия ден свидетелят изпратил имейл на В., за да
потвърди това, за което се разбрали на срещата, въз основа на което адвокатите да
подготвят споразумение и всеки да влезе във владение на по два фитнеса. Сочи,
че не се стигнало до подписване на споразумение, тъй като В. отказал да поеме
част от стари задължения, които да се изчистят и да продължат напред.
Свидетелят твърди, че оборудването за фитнесите се финансирало с кредити,
които се плащали с приходите от фитнесите, като един от тези кредити бил
7
финансиран със запис на заповед от техен приятел за сумата 29 000 долара, за
което се разписал С., че ще възстанови сумата, но после оборудването било взето
от брат му, който си направил нов фитнес в „Мол София”. Сочи, че не е имало
уговорка между С. и майка му тя да погасява негов личен ипотечен кредит.
Твърди, че когато били на срещата С. казал, че няма против лелите му да живеят в
апартамента в ж.к. „***”, ако си плащат наема и погасяват кредита. Твърди, че
лелите живеели в апартамент, собственост на С., като имали уговорка да си
плащат наема, който бил в размер на вноската по кредита. Сочи, че С. нямал
претенции кой ще го плаща. Твърди, че майка му внасяла вноските за кредита, а
лелите плащали наема на майка му, но не е присъствал на даване на пари от
лелите на майката.
При така установените факти, Софийският апелативен съд, 4 състав прави
следните изводи:
Съдът определя правната квалификация на иска въз основа на твърденията
на ищеца за пораждащите спорното материално право факти, изложени в
исковата молба и евентуално-при направени от ищеца уточнения, когато съдът е
дал указания по реда на чл. 129, ал.2, във вр. с чл. 127, ал.1, т.4 ГПК или по реда
на чл.145, ал.1 и ал.2 ГПК.
Въз основа на изложените в исковата молба и в уточнителните молби факти
и обстоятелства, въззивният съд приема, че отношенията между страните по спора
за сумата 44 700 лева се уреждат от сключен договор за заем и правната
квалификация на спорното право е по чл. 240, ал.1 ЗЗД. Това е така, тъй като
заемното правоотношение не изключва възможността заемодателят да предостави
заемната сума на трето лице по нареждане на длъжника или да изплати негово
задължение.
Трайна и непротиворечива е съдебната практика – решение №1202/2008г. на
V ГО на ВКС, решение № 875/2006г. на II ГО на ВКС, решение № 568/2008г. на I
ТО на ВКС в становището си, че договорът за заем се счита за сключен от
момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или
друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на
съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията, като това
тълкуване се следва от реалния характер на договора за заем. Безспорно, следва да
е налице съгласие-съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това
не е достатъчно-фактическият състав се завършва след като вещта бъде
предадена, а при заема за потребление –когато се предаде паричната сума.
Няма спор в съдебната практика и че тежестта да докаже съществуването на
договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него, тоест
заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както
наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, така и предаване на
обещаната сума. Или в производството по иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД
доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца,
претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже
възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок
на волята; че задължението е погасено и други факти съобразно характера на
въведените възражения срещу иска ( в този смисъл решение №546/23.07.2010г. по
гр. д. № 856/2009 г., IV ГО на ВКС).
В случая, както предоставянето на средствата в посочения размер от ищцата
8
И. Г. за погасяване на банковия кредит на С. Ч. към „Райфайзенбанк България”
ЕАД, така и поетото от Ч. задължение да върне на ищцата предоставения заем са
безспорно установени от доказателствата по делото - с банковите преводи, с които
ищцата е превеждала ежемесечно в Райфайзенбанк ЕАД в периода от 15.08.2013г.
до 15.05.2018г. вноски по кредита на Ч. в общ размер 44 700 лева, така и с
обсъдените гласни доказателства-показанията на свидетеля В. Г. Г., че е налице
договорна обвързаност между ищцата и първоначалния ответник за предоставяне
в заем на парична сума, с която да се погасява кредита на Ч. към банката и
задължение на Ч. да я върне след поискване.
Въззивният съд не споделя становището на състава на СГС, че до датата на
приключване на устните състезания по делото не са ангажирани доказателства -
приложени вносни бележки за платени погасителни вноски за м.6, м.7, м.8 и м.9.
2017г. С молба от 25.03.2021г. ищцата, чрез процесуалния си представител е
приложила 4 броя извлечения от сметки, според които на 15.06.2017г., на
15.07.2017г., на 15.08.2017г. и на 15.09.2017г. е платила вноски по процесния
договор за кредит в размер по 382,65 евро/по 750 лева всяка. Предвид това
въззивният съд намира, че ищцата, плащайки кредита на Ч. към „Райфайзенбанк
България” ЕАД в посочения период е изпълнила постигната между нея и сина си
Ч. устна уговорка, като му е предоставила в заем общо сумата 44 700 лева, които
той следва да й върне.
По делото не са ангажирани доказателства процесната сума да е върната от
ответника на ищеца, поради което искът по чл. 240, ал.1 ЗЗД е основателен.
Въззивният съд напълно споделя извода на състава на СГС, че по делото не
са ангажирани убедителни доказателства от които да се направи категоричен
извод, че в средата на м.май 2018г. ищцата е поканила Ч. да й върне заетата сума.
Показанията на свидетеля В. Г., че присъствал на телефонен разговор между
майка си и брат си, в който тя уведомила последния, че е платила кредита му към
„Райфайзенбанк” ЕАД и го кани да й върне парите, не се подкрепят от нито едно
друго доказателство по делото, за да се направи извод, че в средата на м.май
2018г. ищцата е поканила ответника, по смисъла на чл. 84, ал.2 ЗЗД и Ч. е
изпаднал в забава По изложените съображения и съгласно чл. 84, ал.2 ЗЗД, тъй
като уговорения срок за връщане е при поискване, длъжникът изпада в забава
след поканата от кредитора и поради това, че по делото няма категорични
доказателства за отправена покана до длъжника преди подаването на исковата
молба, то претенцията за присъждане на законната лихва за периода преди
предявяване на иска е неоснователна, а законна лихва се дължи от предявяване на
иска до окончателното плащане.
По направеното своевременно от ответника възражение за прихващане,
въззивният съд намира следното:
Както е посочено в ТР № 2/18.03.2022г. по тълк.дело № 2/2020г. на ОСГТК
на ВКС потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на
прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект - погасяване на
насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа
белезите, които индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и
размер. Извършено извън процеса, т.нар. в практиката и доктрината
„извънсъдебно прихващане”, изявлението е безусловно. За да породи действие,
трябва да достигне до адресата. Извършено в процеса, т. нар. „съдебно
прихващане”, изявлението е под условие, че предявеното с иска вземане ще бъде
9
уважено. За да породи действие, съдът трябва да установи вземането по иска и
осъщественото право на прихващане. Когато изявлението за прихващане,
извършено в процеса, е съчетано с оспорване на основанието на иска,
възражението е евентуално. Когато изявлението за прихващане, извършено в
процеса, е единственото възражение, съдът винаги се произнася по него, когато
установи съществуването на пасивното вземане.
В случая страните не спорят, а и се установява от обсъдените писмени
доказателства, че по повод отпуснат на 15.04.2010г. кредит на ищцата и съпруга й
за закупуване на недвижим имот, ответникът е платил за погасяване задълженията
на родителите си 32 погасителни вноски или общо сумата 43 714,29 лева.
В случая, както е посочил съставът на СГС по делото не се твърди, нито се
установява, първоначалният ответник да е дарил сумата 43 714,29 лева на
родителите си, нито се сочи да е изпълнявал свой нравствен дълг към тях,
плащайки кредита им в посочения размер, предвид това САС приема, че
посочената сума е получена от ищцата и съпругът й без основание и подлежи на
връщане.
Безспорно установено е, че ищцата и първоначалният ответник си дължат
взаимно пари и вземанията им са изискуеми. Според съда, направеното за първи
път във въззивната жалба възражение за погасяване по давност на вземането, с
което се прави прихващане, е ирелевантно доколкото съгласно изричната
разпоредба на чл. 103, ал.2 ЗЗД компенсация може да се извършва и с погасено по
давност вземане. Съдебно прихващане се допуска и след като вземането е
погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността,
като по изключение, съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД, прихващането запазва своето
погасително действие, макар и това действие да се проявява, след като
насрещното вземане е покрито с давност.
С оглед изложеното двете вземания се компенсират по реда на чл. 103 ЗЗД и
чл.104 ЗЗД до размера на по-малкото. При това положение искът чл. 240, ал.1 ЗЗД
е основателен за получената вследствие на компенсацията сума 985,71 лева (44
700 – 43 714,29 = 985,71 лева), а за разликата до пълния предявен размер –
неоснователен, като погасен чрез прихващане. Върху главницата 985,71 лева се
дължи законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-
10.08.2018г. до окончателното плащане.
Изводите на въззивната инстанция частично не съвпадат с изводите на
първоинстанционния съд, поради което решението следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 240 ЗЗД на И. П.-Г.,
предявен против В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч. за сумата 985,71 лева, ведно със
законната лихва, считано от 10.08.2018г. до окончателното плащане и в частта, с
която И. Г. е осъдена да плати на ответниците разноски над 2 699 лева до 2 760
лева. Вместо това следва да бъде постановено решение, с което, на основание чл.
240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч. бъдат осъдени да платят на И. М.
П. сумата 985,71 лева, ведно със законната лихва, считано от 10.08.2018г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК да платят на И. Г.
разноски по делото в размер 103,62 лева, съразмерно уважената част от иска. В
останалата обжалвана част решението на СГС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 ГПК В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С.
С. Ч. следва да бъдат осъдени да платят на И.М. сумата 76,34 лева - разноски за
10
въззивното производство съразмерно уважената част от иска. На основание чл. 78,
ал.3 ГПК, И. М. П. следва да бъде осъдена да плати на В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч.
сумата 2 699,28 лева, съразмерно отхвърлената част от иска.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 265559 от 30.08.2021г., постановено по гр.дело №
10944/2018г. на Софийския градски съд, I ГО, 9 състав, в частта, с която е
отхвърлен искът с правно основание чл. 240 ЗЗД на И.П., предявен против В. И.
Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч. за сумата 985,71 лева, ведно със законната лихва,
считано от 10.08.2018г. до окончателното плащане и в частта, с която И. М. П. е
осъдена да плати на В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч. разноски за първоинстанционното
производство над 2 699 лева до 2 760 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С.
С. Ч., последните двама, действащи чрез своята майка и законен представител В.
И. Ч., да платят на И. М. П. сумата 985,71 лева, ведно със законната лихва,
считано от 10.08.2018г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА, основание чл. 78, ал.1 ГПК, В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч.,
последните двама, действащи чрез своята майка и законен представител В. И. Ч.,
да платят на И. М. П. разноски за първоинстанционното производство в размер
103,62 лева
ПОТВЪРЖДАВА решение № 265559 от 30.08.2021г., постановено по
гр.дело № 10944/2018г. на Софийския градски съд, I ГО, 9 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, В. И. Ч., Г. С. Ч.. и С. С. Ч.,
последните двама, действащи чрез своята майка и законен представител В. И. Ч.,
да платят на И. М. П. разноски за въззивното производство в размер 76,34 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, И. М. П. да плати на В. И. Ч., Г. С.
Ч.. и С. С. Ч., последните двама действащи чрез своята майка и законен
представител В. И. Ч., сумата 2 699,28 лева-разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11