РЕШЕНИЕ
№ 677
гр. гр. Хасково, 19.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Нина П. Делчева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20245640100358 по описа за 2024 година
Предявени са от Б. Д. М. с ЕГН:**********, с постоянен и настоящ
адрес **********, съдебен адрес **********, адв. А. Д., член на САК, личен
№ ******, против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, п.к. 1784, район „Младост“, бул.“Цариградско шосе“
№ 115 Е, ет. 5, представляван от управителя Н. П. П., със съдебен адрес
**********, **********, адв. Х. М., член на САК, личен адвокатски №
**********, при условията на обективно кумулативно съединяване искове с
правно основание чл.55, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр.
чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 09.12.2022г. между ищцата и
ответното дружество бил сключен Договор за потребителски кредит №
778159, придружен от погасителен план и от договор за посредничество за
предоставяне на потребителски кредит, сключен на същата дата с „Кеш
Пойнт“ ООД. Съгласно чл.3 от договора, условията по същия били следните:
размер на кредита: 850 лева; Размер на погасителната вноска: 3 х 6,52 лв. и 26
х 36,24 лв.; Ден на плащане: петък; Вид вноска: седмична; Годишен процент
на разходите на заема: 49,85 %; Брой вноски: 29; Фиксиран годишен лихвен
процент: 40.05 %; Дата на първо плащане: 16/12/2022г.; Обезпечение:
поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя; Дата на
последно плащане: 30/06/2023г.; Такса за усвояване: 0 лв.; Обща сума за
плащане: 962,10 лева. Отделно, в чл.11 ал.1 от Договора била уговорена и
неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 603,90 лв., което
1
задължение за обезпечение било посочено в чл.5 от договора, а съгласно чл.5
ал.2 от същия следвало да бъде предоставено в срок от 3 дни от сключване на
договора. При анализ на договора следвал извода, че ищцата следвало да
върне сумата от 1566 лева, от които 850 лева- главница; 112,10 лева – лихва;
603,90 лева – неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение. Ищцата
посочва, че нито в договора, нито в СЕФ било посочено какво точно се
включвало в ГПР, в т.ч. дали в същия била включена цитираната неустойка.
Ищцата твърди, че заплатила по кредита общо сумата от 1070,76 лева. Тя
поддържа, че така сключения договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл.26, ал.1 предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10
ЗПК. Според нея, тя имала качеството „потребител“, поради което приложим
бил ЗПК. Счита, че процесният договор е изцяло недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неправилно
посочване в него на ГПР.
На първо място твърди, че заложеното в чл. 6 от процесния договор
изискване за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под
формата на поръчителство или банкова гаранция била очевидно нищожна
като представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало
да бъде включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР било в
разрез с изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, тъй като на практика не бил
посочен верният ГПР в ДПК. Подобна неустойка можела да се разглежда и
като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния
или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че
била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно
посочване на лихвените проценти. Сочи, че съдебната практика приемала, че
когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР,
това представлявало нарушение на изискването на закона за правилно и пълно
посочване на ГПР. Доколкото никъде в процесния договор не било посочено
кои разходи го формират, според ищцата, било налице нарушение на чл.22, вр.
чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.
Под внимание също следвало да се вземат предвид изключително
високите изисквания към физическите лица - потенциални поръчители, както
и краткия срок в който трябвало да представят голям набор от документи.
Очевидна била невъзможността на ищцата да осигури подобни обезпечения в
такъв кратък срок, както и невъзможността на самите поръчители да се
снабдят с целия набор от изискуеми документи, което се доказвало и от
обстоятелството, че кредитодателят не изчакал да включи подобна неустойка
при изчисляването на месечните погасителни вноски, а видно от погасителния
план, във всяка месечна вноска се включвала и сума, представляваща част от
общия размер на описаната неустойка.
На второ място, така уговорената неустойка в общ размер от 603,90 лв.
била нищожна и поради противоречие с добрите нрави и също така
представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй
като била необосновано висока. Константната и безпротиворечива съдебна
2
практика възприемала именно тези изводи по отношение на подобно условие,
в т.ч. именно по договори за потребителски кредити, сключвани от
кредитодателя-ответник по настоящото дело. Освен това, непосочването на
цитираната неустойка водело до недействителност на целия договор за
потребителски кредит. Според съдебната практика, когато договор за кредит
не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя
в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите
последици от поетото от него задължение. Поддържа, че в ГПР по ясен и
разбираем начин следвало да са инкорпорирани всички разходи, които били
пряко свързани с кредитното правоотношение и посочването му само като
цифрово изражение не било достатъчно, за да се приеме, че са спазени всички
законови изисквания. В посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение, а посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК била на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следвало да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите
поставяло потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му
по кредита, което ще се дължи. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР пък представлявало предоставяне на невярна
информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с
чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Същевременно,
посочването на по-нисък от действителния ГПР в договора представлявало и
предоставяне на невярна информация относно общите разходи по кредита и
представлявало нелоялна и заблуждаваща търговска практика и по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/EО, а това от своя страна означавало,
че клаузата за неустойка била неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО. Като допълнение, според ищцата клаузата относно
дължимостта на неустойката при непредоставяне на обезпечение била
нищожна. Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или
3
банкова гаранция съдържало множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително
краткия срок, в който следвало да се предоставят на практика правели
задължението неизпълнимо. При това положение и имайки предвид
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя
водела единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло
извън присъщите й функции. Освен това, непредоставянето на обезпечение не
водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към
възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл.11 ал.1 от Договора била нищожна, поради
противоречие с добрите нрави, съобразно възприетите в TP № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии, а именно - когато е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
можела да изпълнява и наказателна функция, но така, както била уговорена в
случая, тя била предназначена единствено да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на
предвидената неустойка представлявал 62,77 % от общо дължимата сума, като
изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез
гаранция или поръчители, потребителят ще дължи главницата, договорна
лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер -
сума, почти равна на главницата и всички възнаградителни лихви по кредита.
Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала
извън обезпечителните и обезщетителните й функции. Действително, нямало
пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая
нямало адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото
процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение.
Според ищцата, основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да
доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със
значителен размер. Тя нарушавала принципа на справедливост и не държала
сметка за реалните вреди от неизпълнението. Допълнителен аргумент за
нищожността на тази клауза се извеждал и от Директива 2008/48/ЕО,
доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова институция.
От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало
ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
4
необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в
съответната база данни. Преддоговорното задължение на кредитора да
направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя целяло да
предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и
допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, състояща се в
осигуряване на всички потребители в Съюза на високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в който смисъл
било и решение от 27.03.2014 г. по дело С- 565/12 на СЕС по повод
преюдициално запитване. Клаузата, която предвижда, че се дължи неустойка
при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко
противоречие с целта на Директивата и на практика прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като
кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест -
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала, а целта била,
ако има съмнение в платежоспособността на длъжника - първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му - да се отпусне кредит, която практика
щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане
на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало че
чл.11 ал.1 от Договора бил недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16
ЗПК.
Според ищцата, клаузата относно дължимостта на възнаградителна
лихва по процесния договор също била нищожна, тъй като така уговорен,
размерът на възнаградителна лихва противоречал на добрите нрави.
Действително към датата на уговарянето му нямало императивни разпоредби,
определящи максималния размер на възнаградителната лихва, но това не
означавало, че свободата на договаряне не била ограничена, особено
доколкото се касаело за потребителски договор, където потребителят бил по-
слабата икономически страна и се ползвал със засилена защита от ЗЗП и ЗПК.
В правната доктрина и съдебната практика се приемало, че накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД било налице, когато се
нарушавал правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване
на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и принципа на справедливостта, била да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Налице била трайно установена практика на ВКС и други
съдилища, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва
било действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва.
5
След справка в електронната страница на БНБ се установявало, че към датата
на сключване на договора - 09.12.2022 г., основният лихвен процент бил 1.30
%, от което следвало, че размерът на законната лихва бил 11.30 %, т. е. -
уговореният в договора за потребителски кредит годишен лихвен процент от
40,05% противоречал на добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти
законната лихва (33,90%). Поради тази причина клаузата на чл. 3 ал. 1 т.7 от
Договора, която уреждала възнаградителната лихва по договора, накърнявала
равноправието между страните, противоречала на добрите нрави и била в
разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед на което се
явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на
кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност
на кредита в случая възлизала на 850 лв. и тъй като ищцата заплатила към
момента на предявяване на иска сума в размер на 1070,76 лева, при условие,
че процесният договор за потребителски кредит се приемел за
недействителен, ищцата била надплатила 220,76 лева по него, а съгласно чл.
55, ал.1, предл. първо ЗЗД, който е получил нещо без основание, бил длъжен
да го върне. До същия резултат щяло да се стигне и ако съдът приеме, че
клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, както и
тази, уреждаща възнаградителната лихва по Договора са нищожни.
Предвид изложеното, ищцата иска съдът да постанови решение, с което
да осъди ответника да й заплати сумата от 220,76 лева, като получена от него
без правно основание сума по Договор за потребителски кредит № 778159 от
09.12.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 15.02.2024г., до окончателното й
изплащане. Претендира направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба,
с който оспорва предявения иск като недопустим, а по същество и като
неоснователен. Оспорва иска изцяло, като поддържа че не е налице
недействителност на процесния договор. На първо място възразява, че
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, какъвто бил
и настоящият случай. Неустоечната клауза не била част от съществените
параметри на договора за заем, напротив - тя била договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя,
а основните му параметри – главница и лихва били валидно уговорени в
изискуемата от закона форма и в изпълнение на всички изисквания на ЗПК.
Поддържа, че при формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били
спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Както в договора
за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредити било ясно посочено
какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал той. ГПР не
6
надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не
било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че уговорената неустойка
не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР
и компонентите му към датата на сключване на договора и доколкото същата
била уговорена като плащане при неосигуряване на обезпечение от
кредитополучателя, било невъзможно изначалното й включване в ГПР.
Противното щяло да бъде нарушение на закона. Съгласно чл. 19, т. 2 от
Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на
разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от
задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна,
обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по
сключения договор. Тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни
били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Същата била
индивидуално договорена между страните, като клаузата й била напълно ясна
и разбираема, т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел
дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Тя не
представлявала и добавка към възнаградителната лихва. Уговорката да бъде
изплащана на части на всеки падеж, а не еднократно не водело до
превръщането й в лихва. По отношение на уговорената лихва ответникът
поддържа, че клаузата, с която била определена и приложимата лихва по
кредита също била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем
език. Лихвата била фиксирано уговорена за целия срок на договора, била
разпределена за заплащане във всяка една от вноските по кредита, а не
еднократно в пълен размер и по този начин се целяло поставяне на
кредитополучателя в по-благоприятно положение. В Част II от европейският
формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде
изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил
напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор.
Освен това, погасителният план бил неразделна част от договора и включвал
пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската
представлява главница и каква лихва. Възнаградителната лихва била част от
ГПР, в същото време в закона бил установен максималният размер на ГПР,
който към датата на сключване на договора бил по-висок от определения
между страните. Лихвата по кредита била по-ниска от максимално
допустимата и поради това и напълно действителна. Още към момента на
сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които
би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на
развитие на отношенията им, което било постигнато с индивидуално
уговорени параметри по договора, с които потребителят бил наясно
предварително, от които имал възможността да се откаже без каквито и да
7
било последици за него, както още при сключване на договора, така и след
това. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и
това недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от
Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключване на
договора и с подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР не
включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави
обезпечение на кредита. Заблуждаващата търговска практика представлявала
такова поведение от страна на търговеца, което да подтикне потребителя да
сключи определена сделка, която не би сключил в противен случай, но от
всичко изложено до момента по казуса било ясно, че Б. М. по своя инициатива
се задължила 12 пъти с неустоечната клауза, всеки следващ път след
влизането в сила на същата по предходен договор. Липсвало нарушение и
заобикаляне чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорваната неустойка била уговорена като
санкция за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а
съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при
потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не
водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.
Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за
сключване на договор за кредит, бил получил подробна информация за
желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това,
кредитополучателят разполагал и с цели 14 дни, в които можел да упражни
правото си на отказ от договора или да уговори удължаването на тридневния
срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. Вместо да упражни някое от договорно и
законоустановените си права, ищецът по своя воля инициирал сключването на
12 договора с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение в периода 2022 г. – 2023 г., респективно при идентични условия, с
които категорично бил наясно при сключването на всеки договор за кредит.
По-голямата част от кредитите били погасявани доброволно и предсрочно.
Видно от представени от ответника справки за движението по 11-те процесни
договора, ищецът теглел кредит, ползвал главницата, след това теглел друг.
Предвид наличието на тези 12 производства, в които се твърдяла нищожност
на договорите и клаузите, тези нелогични погасявания се обяснявали именно
със завеждането на идентични съдебни производства, които в съвкупност
водели до заключението, че лицето целяло начисляването на неустойката по
колкото се може повече договори, за да обоснове формалното си право на иск
от водене на настоящите производства, в които да печели от ответника чрез
кумулирането на разноски по договори за безплатна правна помощ, което било
в пряко противоречие с добросъвестността и универсалния принцип, че никой
не може да черпи права от неправомерното си поведение. Това водело и до
извода за наличието на индивидуално договаряне и добросъвестност от страна
8
на кредитора, тъй като ищецът се запознал многократно с условията на
кредитния продукт с уговорка за плащане на неустойка в периода от 2022г. до
2023г., като по всеки кредит получавал преддоговорна информация и сам
избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици от тях. Това опровергавало твърденията за
недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите
нрави от страна на кредитодателя. Сочи се от ответника, че неустойката имала
предварително определен начален и краен момент, също така била с
фиксирани параметри за срока на договора. На следващо място, твърдяното
противоречие с добрите нрави не било налице. Кредитополучателят не бил
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липса на
такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в неустойката по чл. 11, давайки и допълнителен срок на
клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща
неустойката. В практиката на ВКС се приемало, че кредиторът имал право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата била уговорена. В настоящия случай неустойката била уговорена за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при
забавено изпълнение на потребителя. Неоснователни били аргументите за
нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на
потребителя, тъй като такава проверка била извършена при отправяне на
искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Освен това,
ЗПК предвиждал единствено административно наказателна отговорност за
кредитодател, който не е извършил такава проверка, но последица от липсата
й не можела да бъде нищожност на клаузата, с която се уговаря неустойка, в
който смисъл бил цитирания от ищеца наднационален акт. Според ответника
не била налице и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора
били уговорени конкретно с ищеца, били ясно и точно описани в договора и
потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към
търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В
погасителния план, както и в СЕФ също били посочени разходите по кредита,
размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката,
уговорена впоследствие в договора за кредит. Това изключвало възможността
ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от
сключваните договора за кредит, респективно - да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП. Неоснователни били твърденията за липса на информация за всички
разходи по връщане на предоставения кредит, тъй като неустоечната клауза
била съставена на ясен и разбираем език. Значението и последиците от
обвързването с нея били недвусмислено посочени в договора, който съдържал
и погасителен план на вноските за целия период на кредита. Стойността на
неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не
в процент, предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно
9
изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно
плащане до крайния падеж на договора. Отделно от това, процесния договор
следвал да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните.
Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор, ищецът бил
сключил с ответното дружество 12 договора за кредит за идентични кредитни
продукти предоставяни при идентични условия, предвид на което не можела
да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по договорите,
както и липса на информираност с условията и последиците от процесните
клаузи, доколкото ищецът се бил запознавал с тях многократно и всеки път
имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи
обратното. Явно било, че в случая било налице индивидуално договаряне,
което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на
достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях.
Освен това, сключването на 12 договора за кредит оборвало твърденията на
ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество и
противоречие с добрите нрави, доколкото от фактическата обстановка на
трайните отношения между страните ставало ясно, че същите били договаряли
равнопоставено, като ищецът сам бил инициирал сключването на договорите
при пълно знание за условията им. Изложеното изключвало възможността
ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от
сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Неоснователни били и твърденията на ищеца за липса
на информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит,
предвид фактът, че неустоечната клауза и клаузата, определяща
възнаградителната лихва били съставени на ясен и разбираем език, значението
им и последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в
договора, който съдържал и погасителен план на вноските за целия период на
кредита. По всяка една от уговорените вноски недвусмислено бил посочен
размерът на лихвата която се дължи към всеки падеж.
В случая договорът и отделните му клаузи били действителни по
изложените в отговора съображения, поради което всички платени от ищеца
суми били получени на валидно правно основание и не подлежали на
реституция. Така, всички доводи на ищцата в исковата молба били
неправилни, поради което предявените искове следвало да бъдат отхвърлени.
Ответникът претендира присъждане на разноски. Прави възражение по
искането на ищцата за присъждане на такива на процесуалния й представител,
както и по искането в нейна тежест да не бъдат възлагани разноски.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства (договор за потребителски кредит № 778159 към искане №
9151243, стандартен европейски формуляр /СЕФ/ за предоставяне на
информация за потребителски кредити и искане за сключване на договор за
кредит) се установява, че между ищцата Б. Д. М. /кредитополучател/ и
10
ответника „Сити Кеш” ООД /кредитор/, е сключен описания договор, тоест че
между страните е възникнало облигационно правоотношение. Съгласно чл.3
от договора за потребителски кредит, ищцата трябва да върне сума по кредита
от 962,10 лева на 29 седмични вноски, първите три от които в размер на 6,62
лв. и следващите 26 вноски в размер на 36,24 лв., с падеж на първа
погасителна вноска - 16.12.2022 г. и дата на последно плащане – 30.06.2023 г.,
при сума за получаване 850 лева, ГПР – 49.85 %, годишен лихвен процент-
40.05%. Предвидено е и обезпечение – поръчител или банкова гаранция – по
избор на кредитополучателя. В чл.5, ал. и ал 2 от Договора е предвидено, че
страните се споразумяват договорът за кредит да бъде обезпечен с поне едно
от описаните обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчител в
срок до три дни от сключването му. Предвидени са следните обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ сключване на договора за кредит до изтичане на 6
месеца след падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение
в размер на два пъти общата сума за плащане по договора, включваща освен
главницата, също така и лихвата или 2. Поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на минималната
работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори
за кредит, сключени с кредитора; не са кредитополучатели по договори за
кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответен документ за размера на получавания от
тях доход. В чл.11, ал.1 е предвидено, че при неизпълнение на чл.5, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 603,90 лева. Съгласно чл.11, ал.2
от договора, страните са постигнали съгласие в тези случаи дължимата
неустойка да бъде заплатена разсрочено. Представен е и погасителен план
към договора за потребителски кредит, видно от който общият размер на
погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 54 лв., респ. всички
плащания по договора с включена неустойка възлизат на 1 566 лв. Не се спори
също така, а и се установява от представените от ищцата разписки
извършваните вноски по процесния договор.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск с
правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10
ЗПК, за връщане на получени без основание суми по недействителен договор
за потребителски кредит, сключен между страните на 09.12.2022г., който е
процесуално допустим. Разгледан по същество, предявеният иск е изцяло
основателен, като съображенията за това са следните: Без съмнение и
изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице,
11
което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът
приема, че процесният договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този
смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между страните
облигационна обвързаност съдът счита, че ответникът има качеството
потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието
"потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност. На ищцата, в качеството на
физическо лице е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143
ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в
договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл.
3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се
счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В
тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на
12
този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност
се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при
предварително определени от едната страна - кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.11 от процесния договор за потребителски
кредит, според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител, който да отговаря
едновременно на посочените в чл.5, ал.1, т.2 от договора условия или
безусловна банкова гаранция – чл.5 ал.1 т.1, се намира в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Това вземане, макар
и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма характера на
такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му - 603,90 лева при
главница от 850 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и
обезщетителна функции. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
13
дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.11 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото,
за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да
предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но
поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания – за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на
минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са
поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател.
Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата
гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и
да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и
на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и Общите
условия не е предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на
длъжника да избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като
това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата
на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договора за
потребителски кредит. При тези трудно изпълними условия и предвид размера
й от 603,90 лева /при главница от 850 лева/ настоящият съдебен състав
намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите,
съответно на добрите нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае
за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба
за кредитора. Следователно в договора трябва да се посочи размера на
лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а реално е
сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма
да е посочения 40, 05 %, а следва да е много по-голямо число, ако в него
участва и вземането от 603,90 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност
на договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на
14
ГПР, разписана в чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не
включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като разписаните
предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва. Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 49.85 % би нараснал
допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални
знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на
кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това
плащане в същото време надхвърля повече от половината от размера на
кредитната сума и при включването му в годишния процент на разходите,
размерът му значително би надхвърлил максимално регламентирания в чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Следователно, договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен това,
отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател. Основателни са
в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна“ клауза е
неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с
нея задължение е необосновано високо - то представлява около 70% от
размера на предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно чл.146,
ал.1 ЗЗП. Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се
приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на
договора относно определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не
биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Още
повече, че съгласно задължителната практика на СЕС националните съдилища
са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те
да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден,
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
15
кредит, то не е налице и втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД. Следва да се
посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по - специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в
процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните
по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора
да реализира допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в
договора възнаградителна лихва от 40,05 %, според настоящия съдебен състав
и доколкото на годишна база размерът й надвишава трикратния размер на
законната лихва, също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод,
че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено по-
горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по - горе, ГПР не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 49.85 %, а пък ГЛП е 40.05 %, като липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.
Посочената пък годишна фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е
изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото основание. В случая се установява
несъответствие и с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено
16
изискването за посочване на лихвения процент по кредита и условията за
прилагането му. Макар в договора да е посочен ГЛП от 40,05 % следва да се
отчете липсата на уточнение върху, каква база се начислява той: дали върху
целия размер на заетата сума или върху остатъчната главница. Това е пречка
да се определи, как с е разпределя лихвата във времето и влияе ли се от
намаляването на главницата. Тъй като в договора липсва отбелязване, какъв е
общият размер на дължимата за срока на същия възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по него не може да се провери, как е приложен
лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя
фиксиран от 40,05 %. Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения
на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът
за потребителски кредит за недействителен на основание на чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е
връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или
други разходи.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява основателен
и следва да бъде уважен, като в тежест на ищеца е да установи, че е налице
предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и
пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В
тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на
което е осъществено имущественото разместване. В случая липсва спор, че в
изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищцата е
заплатила на ответника общо сума в размер на 1070,76 лева.
Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на тази сума е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 850 лв. за главница, респ.
разликата между платената от нея сума по договора и чистата стойност на
кредита, възлизаща в случая на 220,76 се явява платена без основание,
доколкото липсва такова за получаването й от ответника, поради което този
иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв. Като законна
последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
15.02.2024 г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от
заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски
на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на 50 лева за държавна такса, както и
сумата от 5 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист за нейното събиране.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.
Д., член на САК, въпреки данните за образувани в РС – Хасково 12
17
производства между същите страни. По отношение на размера на хонорара,
който следва да се определи в полза на адвокат А. Д., съдът намира следното:
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския
съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички
посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адв. А. Д., процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно
заседание, настоящия съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр.
ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А. Д. следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лв. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за
правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното
адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
18
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б. Й.; Определение №
50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Т. В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К. Н.; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.
М. и доколкото в случая адв. А. Д. безспорно е регистриран по ДДС – л.13
/гръб/ от делото, то върху определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение е добавен ДДС. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, п.к. 1784, район „Младост“, бул.“Цариградско шосе“
№ 115 Е, ет. 5, представляван от управителя Н. П. П., да заплати на Б. Д. М. с
ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес **********, на основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 220,76лв., представляваща недължимо платени
суми по недействителен договор за потребителски кредит
№778159/09.12.2022г., сключен между страните, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.02.2024г. до
окончателното изплащане
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, п.к. 1784, район „Младост“, бул.“Цариградско шосе“
№ 115 Е, ет. 5, представляван от управителя Н. П. П., да заплати по сметка на
РС-Хасково държавна такса в размер на 50лв. и държавна такса в размер
на 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното
събиране.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, п.к. 1784, район „Младост“, бул.“Цариградско шосе“
№ 115 Е, ет. 5, представляван от управителя Н. П. П., да заплати на адв. А. Д.,
член на САК, личен № ******, с адрес **********, на основание чл.38 от ЗА
адвокатско възнаграждение в размер на 480лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
19
Вярно с оригинала!
Секретар: Н. Д.
20