РЕШЕНИЕ
гр.
София, 23.07.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 2357 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 108 ЗС,
чл. 440, ал. 1 и чл. 124, ал. 1 ГПК.
„Е.Ц“ ЕООД (н) предявява иск срещу Ц.М. и Г.М. с
правно основание чл. 108 ЗС, по който е образувано настоящото производство по
гр. д. № 2357/2018 г. на СГС. Ищецът по този иск твърди, че с договор за
учредяване на право на строеж от 27.09.2004 г. дружеството „Е.“ ООД е придобило
право на строеж за изграждане на сграда в УПИ III-78, кв. 305Г по плана на гр.
София, м. „Бул. Цар Борис III“, с адрес гр. София, ул. „******, като след
построяването на сградата е придобило собствеността върху магазин № 4 с площ от
80,59 кв. м, разположен на две нива – на ет. 1 и ет. 2 на сградата.
Впоследствие с договор за продажба от 21.01.2007 г. „Е.“ ООД продава на „О.“
ЕООД посочения магазин, а през 2012 г. това дружество прехвърля търговското си
предприятие, което включва и магазина, на ищеца „Е.Ц“ ЕООД (сега в
несъстоятелност). Ищецът твърди, че междувременно на 22.08.2008 г. „Е.“ ООД
сключва с ответниците по този иск Ц.М. и Г.М. договор за продажба на ателие № 6
с площ от 39,19 кв. м, находящо се в описаната по-горе сграда, във вх. Б, на
втори етаж (първи жилищен етаж на сградата). Ищецът „Е.Ц“ ЕООД (н) твърди, че
ателие № 6 съвпада с второто ниво на магазин № 4, като твърди, че Ц.М. и Г.М.
владеят този имот (ателие № 6). Ищецът посочва, че ответниците по този иск са
закупили имота, след като той вече е бил придобит от праводателя на ищеца,
поради което не са придобили собственост. Поради това „Е.Ц“ ЕООД (н) иска да
бъде установено по отношение на Ц.М. и Г.М., че е собственик на процесния имот
– на частта от магазин № 4, съвпадаща с ателие № 6 (с оглед и на уточнението с
молбата от 24.01.2019 г.), като ответниците бъдат осъдени да му предадат
владението на имота. Претендира разноски по този иск.
Ответниците по този иск Ц.М. и Г.М. оспорват иска,
като посочват, че ищецът не е собственик на ателие № 6, както и че магазин № 4
не съществува като обект на собственост във вида, описан от ищеца. Ответниците
не оспорват, че са във владение на ателие № 6, като твърдят (с оглед и на
изложените от тях обстоятелства по исковете по присъединеното гр. д. № 272/2015
г. на СГС, посочени по-долу), че са придобили собствеността върху ателието чрез
сочената от ищеца продажба от 22.08.2008 г. или евентуално чрез давностно
владение, започнало от момента на продажбата и продължаващо до момента. Претендират
разноски в производството по този иск.
Ц.М. и Г.М. предявяват иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК срещу „Е.Ц“ ЕООД (н) и иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК
срещу „О.“ ЕООД, Е.Ц. и М.Ж., по които искове е образувано производството по
присъединеното към настоящото дело гр. д. № 272/2015 г. на СГС (което е
прекратено по отношение на първоначалните ответници „Е.“
ЕООД (н) и С.Б.). Ищците по тези искове Ц.М. и Г.М. твърдят обстоятелства,
които са сходни със заявената фактическа обстановка от „Е.Ц“ ЕООД (н) в
исковата молба по иска по чл. 108 ЗС, а именно, че с договор за продажба от
22.08.2008 г. Ц.М. е придобила собствеността върху описаното по-горе ателие № 6
с площ от 39,19 кв. м, което е закупила от „Е.“ ЕООД (н), като имотът е станал
собственост и на двамата ищци, тъй като към момента на придобиването му те са в
брак. Твърдят и че от датата на закупуване на имота те и владеят ателието.
Твърдят, че праводателят им „Е.“ ЕООД (н) е придобил
имота в резултат от реализирано право на строеж и извършена съдебна делба на
първоначалния магазин № 4 на две нива с площ от 112,73 кв. м, находящ се на
първи и втори етаж от описаната по-горе сграда. Вследствие на извършената делба
(от 26.06.2008 г.) от първоначалния магазин № 4 са обособени три обекта –
магазин № 4 на първи (или на партерен) етаж с площ от 22,06 кв. м, магазин № 15
на първи (на партерен) етаж с площ от 25,42 кв. м и процесното ателие № 6 на
втори (първи жилищен или надпартерен) етаж с площ от 39,19 кв. м. Според Ц.М. и
Г.М. тези три обекта реално съществуват към момента на извършването на делбата,
като са изградени съгласно инвестиционен проект-преработка, с който се изменя
първоначалния инвестиционен проект на сградата.
Ищците по тези искове посочват още, че през 2012
г. по изп. д. № 515/2011 г. на ЧСИ И.Ч.с рег. № 783 е започнало
принудително изпълнение по отношение на имот, описан като магазин № 4 с площ от
80,59 кв. м на две нива – на първи и втори етаж на сградата, като вторият етаж
на така описания магазин, според ищците, попада в границите на закупеното от
тях ателие № 6, т.е. изпълнителните действия са предприети и по отношение на
обекта, който ищците по тези искове твърдят, че е тяхна собственост. Посочват,
че по изпълнителното дело на 30.09.2011 г. е вписана възбрана върху магазин № 4
с площ от 80,59 кв. м по искане на взискателя П.Н.за
изпълнение на парични задължения на длъжника по изпълнителното дело и ответник
в настоящото производство „О.“ ЕООД. От своя страна „О.“ ЕООД се легитимира
като собственик на магазина съгласно договор за продажба от 21.01.2007 г., по
който продавач е „Е.“ ЕООД (сега в несъстоятелност). На 16.03.2012 г. „О.“ ЕООД
прехвърля търговското си предприятие на друг от ответниците по тези искове „Е.Ц“
ЕООД (сега в несъстоятелност). Междувременно взискателят
П.Н.прехвърля вземанията си на ответниците по
исковете Е.Ц. и М.Ж., а изпълнителното дело е прехвърлено на друг съдебен
изпълнител, където продължава като изп. д. № 1446/2014 г. на ЧСИ Р.А.с рег. №
848.
Ц.М. и Г.М. считат, че при прехвърлянето на
търговското предприятие не е прехвърлена и собствеността върху имота (магазин № 4),
тъй като договорът за прехвърляне на търговско предприятие не е вписан в службата
по вписванията. Ищците по тези искове посочват и че „О.“ ЕООД (съответно
неговият правоприемник „Е.Ц“ ЕООД (н)) не е придобило собствеността върху процесното
ателие № 6, тъй като към момента на продажбата продавачът „Е.“ ЕООД (н) не се легитимира
като собственик, като посочват, че това обстоятелство е потвърдено и в
декларация на управителя на „Е.“ ЕООД (н) от 31.05.2010 г. В тази връзка ищците
твърдят (в отговора на неприетия за разглеждане по делото инцидентен
установителен иск), че договорът за продажба на имота от 21.01.2007 г.,
сключен между „Е.“ ЕООД (н) и „О.“ ЕООД, е нищожен, тъй като е налице абсолютна
симулация, доколкото двете дружества са представлявани от едно лице като
управител и той не е имал намерение сделката да породи правни последици (видно
и от посоченото в декларацията от 31.05.2010 г.), а също така поради липсата на
предмет на договора, тъй като към момента на сключването му не съществува
магазин № 4 във вида, описан в договора, нито са одобрени проекти за преустройството
му. Посочват и че дори договорът да е действителен, той няма вещно действие,
тъй като продавачът „Е.“ ЕООД (н) не се е легитимирал пред нотариуса като
собственик на имота и не е притежавал целия имот (1/4 ид. част преди това е
продадена на трето лице).
Ищците по отрицателните установителни искове по
чл. 440, ал. 1 и чл. 124, ал. 1 ГПК Ц.М. и Г.М. твърдят, че са собственици на
процесния имот ателие № 6 (съответно на частта от магазин № 4, съвпадаща с
ателие № 6) въз основа на договора за продажба от 22.08.2008 г. или
евентуално въз основа на давностно владение, продължило от закупуването на
имота на 22.08.2008 г. и до настоящия момент, поради което искат да бъде
установено по отношение на ответниците по тези искове „О.“ ЕООД като длъжник в
изпълнителното производство по изп. д. № 1446/2014 г. на ЧСИ с рег. № 848
и взискателите в това производство Е.Ц. и М.Ж., както и по отношение на „Е.Ц“
ЕООД (н), че „О.“ ЕООД, съответно „Е.Ц“ ЕООД (н) не са собственици на процесния
имот – ателие № 6 с площ от 39,19 кв. м (съответно на частта от магазин № 4,
попадаща в границите на ателие № 6). Претендират разноски по тези искове.
Ответникът по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен
от Ц.М. и Г.М., „Е.Ц“ ЕООД (н) оспорва този иск, като съображенията във връзка
с оспорването на иска представляват посочените по-горе обстоятелства, на които
се основава предявеният иск по чл. 108 ЗС. Претендира разноски в производството
по този иск.
Ответникът по иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, предявен
от Ц.М. и Г.М., „О.“ ЕООД не изразява становище по този иск и не претендира
разноски по делото.
Ответниците по иска по чл. 440, ал. 1 ГПК Е.Ц. и М.Ж.
оспорват иска, като излагат идентични възражения и съображения. Посочват, че
ищците Ц.М. и Г.М. не са придобили собствеността върху процесния имот (ателие №
6), тъй като към момента на закупуването на имота на 22.08.2008 г., техният продавач
„Е.“ ЕООД (н) вече не е бил собственик, тъй като е продал имота (като част от
магазин № 4) на 21.01.2007 г. на „О.“ ЕООД. Освен това твърдят, че към
22.08.2008 г., както и към настоящия момент, не са одобрени проекти за
преустройство на магазин № 4, които да предвиждат обособяването на ателие № 6.
Поради това считат, че договорът за продажба от 22.08.2008 г. е недействителен.
Твърдят и че съдебната делба, завършила със спогодба от 26.06.2008 г., е
нищожна, тъй като в нея не са участвали всички съсобственици към този момент на
имота – обект на делбата, а също така липсват и одобрени проекти за разделянето
на имота. Ответницата Е.Ц. претендира разноски в производството по този иск, а
ответникът М.Ж. не прави искане за присъждане на разноски.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
Относно вида на предявените искове, тяхната допустимост и предмета им
С оглед на дадени от съда
указания и направено от Ц.М. и Г.М. уточнение на предявените от тях искове в
съдебно заседание на 28.02.2019 г. съдът е приел, че Ц.М. и Г.М. са предявили
положителни установителни искове за право на собственост, което твърдят, че
притежават върху процесния обект ателие № 6, като исковете са предявени срещу
всички ответници по присъединеното към настоящото гр. д. № 272/2015 г. – „Е.Ц“
ЕООД (н), „О.“ ЕООД, Е.Ц. и М.Ж.. Така направеното уточнение обаче е довело до
недопустима подмяна на предмета на делото по исковете на Ц.М. и Г.М., очертан с
исковата молба, по която е образувано гр. д. № 272/2015 г.
С посочената искова молба Ц.М. и Г.М.
ясно са заявили, че търсената от тях защита на правата им върху процесния имот
се изразява в отричане съществуването на права на ответниците
„Е.Ц“ ЕООД (н) и „О.“ ЕООД, т.е. предявен е отрицателен установителен иск.
Правният си интерес от този отрицателен установителен иск ищците обосноват и
със започнатото принудително изпълнение по реда на ГПК срещу „О.“ ЕООД (чийто
правоприемник е „Е.Ц“ ЕООД (н)), което е насочено към магазин № 4, чието
второ ниво според ищците представлява процесното ателие № 6. Така предявеният
иск представлява изрично предвиденият в чл. 440, ал. 1 ГПК иск, с който трето
лице можа да защити правата си по отношение на имот, върху който е насочено
принудително изпълнение. Именно поради това искът е предявен и срещу Е.Ц. и М.Ж.,
които са взискателите по изпълнителното дело, както
предвижда посочената норма. Този иск представлява отрицателен установителен иск
(т. 4 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС).
Според представеното към исковата
молба по гр. д. № 272/2015 г. удостоверение от 14.04.2014 г. от ЧСИ с рег. №
783 по изп. д. № 20117830400515 изпълнението е насочено към магазин № 4
(вписана е възбрана върху имота). В удостоверението е посочено, че взискатели
по делото са Е.Ц. и М.Ж., а длъжник е „Е.Ц“ ЕООД (н) (към този момент
дружеството още не е в несъстоятелност) като правоприемник на „О.“ ЕООД.
Представени са и други доказателства от изпълнителното производство (приложени към
исковата молба по гр. д. № 272/2015 г.), от които се установява, че по
изпълнителен лист, издаден на 02.08.2011 г. срещу длъжника „О.“ ЕООД в полза на
взискателя П.Н.е образувано посоченото изпълнително
производство, като в хода на производството П.Н.е прехвърлила вземанията си на Е.Ц.
и М.Ж. (съгласно договор за продажба на вземане от 15.02.2012 г.). Установява
се и че по изпълнителното дело са предприети изпълнителни действия по отношение
на магазин № 4 (от представените искане на ЧСИ за вписване на възбрана,
съобщения за опис на имота, обявление за публична продан).
Междувременно съгласно договор за
прехвърляне на търговско предприятие от 16.12.2011 г. „О.“ ЕООД е прехвърлил на
„Е.Ц“ ЕООД (н) търговското си предприятие, което включва и задължението, за
изпълнение на което е образувано посоченото изпълнително производство. Това
действие е дало основание на съдебния изпълнител да конституира „Е.Ц“ ЕООД (н)
като правоприемник на длъжника в изпълнителното производство „О.“ ЕООД. Тези
обстоятелства се установяват и от служебно изисканата от съда писмена справка
от 25.01.2019 г. от ЧСИ с рег. № 848. От справката е видно още, че изп. д. №
20117830400515 е прехвърлено към ЧСИ с рег. № 848 през 2014 г., където е
продължило като изп. д. № 20148480401446. Посочено е също така, че изпълнителното
производство не е прекратено, макар и последните изпълнителни действия по
отношение на магазин № 4 да представляват две започнати, но прекратени публични
продани през 2011 г. и 2012 г. Не е вдигната и възбраната върху имота.
В представената от съдебния
изпълнител справка не е посочено изрично, че продължава изпълнението срещу
първоначалния длъжник „О.“ ЕООД. Тъй като обаче не е посочено и че изпълнението
спрямо този длъжник е прекратено, следва да се приеме, че то все още продължава
срещу него. Този извод следва от една страна от нормата чл. 15, ал. 3 ТЗ,
според която отчуждителят на търговското предприятие отговаря за задълженията
солидарно с правоприемника, т.е. няма пречка изпълнителното производство да
продължи както спрямо приобретателя на търговското предприятие „Е.Ц“ ЕООД (н),
така и спрямо отчуждителят „О.“ ЕООД. От друга
страна, от вписванията в търговския регистър и представеното решение от
15.01.2016 г. на СГС се установява, че спрямо „Е.Ц“ ЕООД (н) е открито производство
по несъстоятелност и дружеството е обявено в несъстоятелност със същото
решение. Според вписванията в търговския регистър е приключило предявяването на
вземанията на кредиторите в несъстоятелността (през 2017 г.) и е започнало
осребряването на имуществото на дружеството (през 2018 г.), поради което
съгласно чл. 638, ал. 4 ТЗ изпълнителното производство срещу „Е.Ц“ ЕООД (н)
следва да бъде прекратено. Също така от публикуваните в търговския регистър
списъци на приетите вземания не се установява Е.Ц. и М.Ж. да са предявили
вземанията си по отношение на „Е.Ц“ ЕООД (н) в рамките на производството по
несъстоятелност и те да са били приети. Следователно причината изп. д. №
20148480401446 с взискатели Е.Ц. и М.Ж. все още да е
висящо, според удостоверението на ЧСИ от 25.01.2019 г., е обстоятелството, че
длъжник по него е и отчуждителят на търговското предприятие „О.“ ЕООД.
Следователно за Ц.М. и Г.М.
съществува правен интерес от предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК срещу
длъжника по изп. д. № 20148480401446 „О.“ ЕООД и взискателите
по това дело Е.Ц. и М.Ж., доколкото изпълнението в това производство е насочено
срещу магазин № 4 на две нива (както е описан обектът и в наложената възбрана),
чието второ ниво се твърди, че представлява притежаваният от ищците процесен
имот ателие № 6. По отношение на ответниците Е.Ц. и М.Ж.
съществува правен интерес от предявяването само на този иск, тъй като те не
оспорват правото на собственост на ищците и не заявяват самостоятелни права
върху имота, а процесуалната им легитимация като ответници се извежда
единствено от положението им на взискатели в изпълнителното производство, които
са насочили изпълнението върху имота. От друга страна, доколкото „О.“ ЕООД е
прехвърлило търговското си предприятие, което към този момент би включвало и
собствеността върху магазина, следва да се има предвид, че поначало Ц.М. и Г.М.
имат интерес от защита на твърдяното от тях право на собственост и по отношение
на лице, което вече се е разпоредило с правото, т.е. и по отношение на този
ответник (в този смисъл т. 3Б от ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС).
По отношение на „Е.Ц“ ЕООД (н)
първоначално предявеният иск също следва да се определи като такъв с правно
основание чл. 440, ал. 1 ГПК, тъй като това дружество също е конституирано като
длъжник по посоченото изпълнително дело. След откриването на производството по
несъстоятелност спрямо дружеството и обявяването му в несъстоятелност обаче,
безпредметно е да се предявява иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, тъй като от една
страна изпълнителните производства срещу длъжника, обявен в несъстоятелност,
следва да се прекратят, за да се реализират съответните вземания в
производството по несъстоятелност, а от друга страна безпредметно е като
ответници да участват взискателите в съответно изпълнително производство.
Установяването, че определено имущество не принадлежи на длъжника, обявен в
несъстоятелност, има действие по отношение на всички негови кредитори, чийто
интерес в подобно производство се защитава от синдика. Именно поради това чл.
637, ал. 6, т. 1 ТЗ предвижда, че дори и след откриване на производството по
несъстоятелност могат да се водят дела за защита на вещни права на трети лица,
когато вещите са в масата на несъстоятелността. Законът не ограничава вида на
търсената защита до определен вид искове, т.е. възможно е третите лица да
защитят правата си и чрез отрицателен установителен иск. В този случай (за разлика
от хипотезата на чл. 440, ал. 1 ГПК) като ответници не е необходимо да участват
кредиторите, а само длъжникът, представляван от синдика. Поради това, след
откриването на производството по несъстоятелност спрямо „Е.Ц“ ЕООД (н) и
обявяването на дружеството в несъстоятелност с решението от 15.01.2016 г.,
следва да се приеме, че първоначално предявеният срещу дружеството отрицателен
установителен иск за собственост по отношение на процесния имот с правно
основание чл. 440, ал. 1 ГПК трябва да се разглежда като общ отрицателен
установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Това обстоятелство
не се отразява върху участието по делото на Е.Ц. и М.Ж., които участват като взискатели на „О.“ ЕООД по изп.
д. № 20148480401446 съгласно изискването на чл. 440, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения следва
да се приеме, че е налице както правен интерес, така и процесуална възможност да
бъдат разгледани предявените от Ц.М. и Г.М. срещу „Е.Ц“ ЕООД (н), „О.“ ЕООД, Е.Ц.
и М.Ж. отрицателни установителни искове за
установяване, че „Е.Ц“ ЕООД (н) и „О.“ ЕООД не са собственици на процесния
обект – ателие № 6.
Именно като отрицателни
установителни искове са заявени тези искове още с исковата молба по гр. д. №
272/2015 г. (включително доколкото към този момент и искът по отношение на „Е.Ц“
ЕООД (н) е бил такъв по чл. 440, ал. 1 ГПК). Този вид на търсената от тях
защита Ц.М. и Г.М. са заявили и в двете подадени от тях молби за допускане на
обезпечение на иска им, както и в няколко подадени по делото уточнителни молби.
Изрично в молбата от 18.04.2016 г. ищците са посочили, че наведените от тях
придобивни основания – продажба и давност – са с оглед установяване на правния
им интерес от отрицателния установителен иск, а не защото искат да бъде
установено, че са собственици на тези основания. Едва в молбата от 27.06.2016
г. (с оглед на дадени от съда указания) ищците посочват, че наред с
отрицателния установителен иск евентуално предявяват положителен такъв срещу
всички ответници, но отново заявяват, че основно държат като главен иск да бъде
разгледан отрицателният установителен иск (така и в молба от 30.09.2016 г.).
Не е възможно едновременно
разглеждане на положителен и отрицателен установителен иск за собственост,
предявени от едни и същи ищци срещу едни и същи ответници по отношение на един
и същи имот, доколкото защитата, която дава на ищците положителният иск включва
в себе си, защитата, която дава и отрицателният иск. Поради това липса правен
интерес от едновременното разглеждане и на двата вида искове. От друга страна
предметът на двата вида искове е различен, тъй като предмет на отрицателния
установителен иск са правата на ответниците, които ищците искат да отрекат, а
на положителния – правата, които ищците искат да защитят. Поради това не е и
възможно при предявен отрицателен установителен иск ищците да изменят иска си в
положителен установителен. Подобно действие подменя предмета на делото и е
недопустимо (така т. 2Б от ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС). Следователно съдът
неправилно е дал указания на Ц.М. и Г.М. (с определение от съдебно заседание от
10.01.2019 г.) да уточнят дали предявените от тях искове са положителни
или отрицателни и неправилно е приел, след уточнението от съдебно заседание от
28.02.2019 г., че исковете са положителни установителни искове за установяване
на тяхното право на собственост върху процесния имот. Още с исковата молба по
гр. д. № 272/2015 г. ясно е заявено, че предявените искове са
отрицателни установителни, а всички допълнителни изявления на ищците в смисъл,
че предявяват и положителни установителни искове или само такива, следва да се
възприемат като недопустимо изменение на премета на делото. Поради това съдът
следва да разгледа именно предявените отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК спрямо „Е.Ц“ ЕООД (н) и чл. 440, ал. 1 ГПК
спрямо „О.“ ЕООД, Е.Ц. и М.Ж..
Предмет на исковете са само правата
по отношение на ателие № 6, като част от магазин № 4 на второто ниво, а не
целият магазин № 4. Това отново ясно е заявено с исковата молба. Единствено в
молбата на Ц.М. и Г.М. от 02.12.2016 г. се сочи, че предмет на исковете са права
по отношение на целия магазин № 4. Липсва обаче правен интерес от подобни
искове от страна на Ц.М. и Г.М., тъй като те твърдят, че защитават свои права
само по отношение на ателие № 6, т.е. останалата част от магазин № 4 няма отношение
към техните права и евентуални действия на принудително изпълнение по отношение
на тази част не биха ги засегнали (това следва и с оглед определянето на
правния интерес съгласно т. 1 от ТР 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Поради
това следва да се приеме, че предмет на делото са само правата, които заявяват
„Е.Ц“ ЕООД (н) и съответно „О.“ ЕООД по отношение на ателие № 6.
Предмет на иска, предявен от „Е.Ц“
ЕООД (н) срещу Ц.М. и Г.М. (по която искова молба е образувано настоящото гр.
д. № 2357/2018 г.), също е правото на собственост, заявено от „Е.Ц“ ЕООД (н) по
отношение на ателие № 6, доколкото дружеството твърди, че ателието е част от
притежавания от него магазин № 4 (с оглед и на уточнителна молба от 24.01.2019
г.). Това следва и от обстоятелството, че спорът между страните е само по
отношение на ателие № 6, което се владее от Ц.М. и Г.М., а не за други части от
магазин № 4.
Предявеният иск по чл. 108 ЗС от
„Е.Ц“ ЕООД (н) срещу Ц.М. и Г.М. не отменя правния интерес на Ц.М. и Г.М. от
отрицателния установителен иск срещу дружеството.
Между предмета на двата иска има само частично съвпадение, доколкото евентуално
отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС би отрекло собствеността на „Е.Ц“ ЕООД (н)
върху процесния имот само на основанието, посочено от дружеството за
придобиване на правото му на собственост (в случая договор за продажба), а
евентуално уважаване на отрицателния установителен иск срещу „Е.Ц“ ЕООД (н) би
отрекло правото на собственост на дружеството върху имота изобщо (на всички
основания). Интересът на „Е.Ц“ ЕООД (н) от иска по чл. 108 ЗС от друга страна
следва от различния характер на търсената защита, тъй като се иска не само
установяване на правото на собственост, но и осъждане на ответниците да
предадат имота.
Относно процесния имот – ателие № 6
Процесният имот – ателие № 6 с
площ от 39,19 кв. м, находящо се във вх. Б, на втори етаж (описан в някои
документи като първи жилищен етаж или първи надпартерен етаж) на сграда с адрес
гр. София, ул. „****** (сега ул. „Никола Грамовски“), изградена в УПИ
III-78, кв. 305Г по плана на гр. София, м. „Бул. Цар Борис III“ – съвпада в
съществената си част с второто ниво на магазин № 4 с площ от 80,59 кв. м,
разположен на две нива – на ет. 1 и ет. 2 на същата сграда. Страните по делото
не оспорват това положение, което се потвърждава и от съдебно-техническата
експертиза по делото.
Според вещото лице, а видно и от
приложения 1 и 2 и схема 1 към заключението, второто ниво на магазин № 4 е
обособено в самостоятелен обект, като е премахнато вътрешното стълбище между
двете нива. Вещото лице посочва и че е налице незначително разминаване в площта
на ателие № 6, както е описана в нот. акт № 46 от 22.08.2008 г. и измерена на
място, която е около 39 кв. м, и площта на второто ниво на магазин № 4 съгласно
наличните в общината проекти, която е около 36 кв. м. Това размиване може да се
обясни както с различните измервания (както посочва вещото лице), така и с
обстоятелството, че ателие № 6 обхваща и част от съседния апартамент Б1.
Видно от схема 1 към заключението на експертизата входното антре (или коридор)
на ателие № 6 е единствената част от ателието, която излиза извън очертанията
на второто ниво на магазин № 4. Това входно антре е образувано (отново видно от
схема 1 към заключението) при премахването на помещенията, определени за
баня и тоалетна за съседния апартамент, като част от тези помещения е придадена
към ателие № 6, за да се осигури самостоятелен вход за ателието от стълбището
на сградата. Според посочените скици второто ниво на магазин № 4 няма
самостоятелен вход и достъп до
стълбищната клетка, а достъпът до това ниво е предвиден през вътрешно стълбище,
което е премахнато (както сочи и вещото лице).
Следва да се обърне внимание на
това, че според вещото лице в архива, съхраняван в общинската администрация, за
първия и втория етаж на сградата, където попадат двата обекта (ателие № 6 и
магазин № 4), не се съхраняват проекти в оригинал, а само копия. Тук следва да
се приеме (и с оглед на разясненията в заключението), че вещото лице има
предвид, че липсват заверени копия на проектите съгласно изискването на чл.
155, ал. 3 ЗУТ (съответно чл. 230, ал. 2 ППЗТСУ (отм.), действал при
одобряването на проектите). При това върху копието, което се отнася до втория
етаж на сградата, където се намира и процесното ателие № 6, няма отбелязване да
е извършено одобряване на проекта по съответния ред (това е видно и от
приложения 4, 4а, 5 и 5а към заключението, като от приложение 4а е видно, че
липсват одобрения към разпределението на втория етаж). Вещото лице отбелязва,
че съхраняваните в общинската администрация проекти отразяват наличието
единствено на магазин № 4 на две нива, чиято обща площ (на двете нива) според
проектите е 80,68 кв. м.
Същевременно единственият проект, в който е
отразено ателие № 6 като самостоятелен обект, е предоставен на вещото лице от Ц.М. (както посочва вещото лице при
разпита си), при това само в копие и без данни да е бил одобрен. От самия
проект (схема 1 към заключението на експертизата) се вижда, че представлява
преработка на предходен проект, тъй като ясно е отразено премахването на
стълбището между двете нива на магазин № 4, отварянето на коридор към
стълбищната клетка на втория етаж и съответно премахването с тази цел на банята
и тоалетната на съседния апартамент Б1, както и новото нанасяне на
наименованието на обекта „ателие 6“ върху предходното наименование „4 магазин“.
При извършената от вещото лице
проверка в общинската администрация е установено, че в съхраняваното там копие
на инвестиционния проект за сградата е отразен единствено магазин № 4, но не и
ателие № 6, а вещото лице не е установил да е одобрявано изменение на този
проект. Единственото разрешение са строеж за сградата е с дата 05.10.2000 г.
(представено към заключението), чиято единствена поправка през същата година е
само по отношение на титулярите, на които е издадено. Разрешението за строеж е
презаверено със заповед на главния архитект на Столична община от 07.11.2005 г.
(което е видно от посоченото в представената по делото заповед на главния
архитект от 10.06.2010 г.) и така е продължен срокът на действие на
разрешението съгласно чл. 153, ал. 3 ЗУТ. Според посоченото в разрешението за
строеж то е издадено въз основа на инвестиционни проекти, одобрени на
27.09.2000 г. Това са и проектите, посочени във всички представени по делото
нотариални актове.
По делото не са представени други
доказателства за одобрени преустройства за първи и втори етаж на сградата.
Съществуват само данни, че подобни процедури са започнати, но липсва информация
да са завършили, което е видно от представената заповед на главния архитект на
Столична община от 10.06.2010 г., с която е отказано одобрение на изменение на
инвестиционния проект за сградата. Същевременно, според решение от 15.06.2012
г. на АССГ, този отказ е отменен от началника на РДНСК – Югозападен район. Няма
обаче данни по делото дали след решението на административния съд, с което е
отхвърлена жалба срещу произнасянето на началника на РДНСК, е одобрена
преработката на инвестиционните проекти за сградата, а съответно няма данни и
дали тази преработка засяга процесния обект.
При така наличните по делото
доказателства и тъй като липсват данни за други одобрени проекти, следва да се
приеме, че намиращите се в архива на общинската администрация копия на
инвестиционен проект за сградата отговарят на одобрения за сградата проект от
27.09.2000 г., във връзка с който е издадено разрешението за строеж от
05.10.2000 г., чието действие е продължено през 2005 г. По същата причина
следва да се приеме, че липсва изменение на този инвестиционен проект,
включително по отношение на магазин № 4 и обособяването на ателие № 6. При
съпоставката на данните от архива на общинската администрация, установени от
вещото лице, с предоставеното от Ц.М. на вещото лице при извършения оглед на
място копие на проект-преработка, също не може да се направи различен извод,
тъй като върху копието от проекта-преработка, представено от страната по
делото, няма данни да е одобрен (въпреки че преустройството е реализирано на
място), а същевременно няма данни за това и в общината.
Следователно одобреният
инвестиционен проект, във връзка с който е издадено и разрешението за строеж от
2000 г., предвижда изграждането на магазин № 4 с площ от 80,68 кв. м, но не и
на ателие № 6, което представлява второто ниво на магазина. Посочената площ на
магазина несъществено се разминава с площта му съгласно нот. акт № 71 от
21.01.2007 г. (там площта е 80,59 кв. м), сходни на описаните в този нотариален
акт съседи са и съседите по инвестиционните проекти, приложени към заключението
на експертизата. Поради това и съобразно разясненията на вещото лице следва да
се приеме, че описаният в нотариалния акт магазин № 4 е същият, който е
предвиден в одобрения инвестиционен проект.
Според вещото лице процесният
обект ателие № 6 с площ от 39,19 кв. м съществува като реално обособен обект на
място, както е описан в нот. акт № 46 от 22.08.2008 г., на който Ц.М. и Г.М.
основават правата си. Съответно магазин № 4 с площ от 80,59 кв. м, както е
описан в нот. акт № 71 от 21.01.2007 г., на който основават правата си „Е.Ц“
ЕООД (н) и „О.“ ЕООД, не съществува на място като обособен обект. Този обект фактически
е разделен на три части, от които на първото (приземно) ниво на обекта
съществуват два магазина, а второто ниво попада в процесното ателие № 6.
При това положение следва да се
приеме, че при изграждането на сградата или след това е извършено преустройство,
при което второто ниво на магазин № 4 е обособено в самостоятелен обект –
процесното ателие № 6. Според констативния протокол на СО – район „Красно село“
от 03.07.2006 г. към посочената дата сградата е завършена до степен груб
строеж, а самият строеж е започнат на 07.12.2004 г., когато са издадени
протоколите за откриване на строителната площадка и за определяне на строителна
линия и ниво. От представения по делото протокол от съдебно заседание от
26.06.2008 г. по гр. д. № 15679/2006 г. на СРС, 53 състав, в който се съдържа
одобрена спогодба по посоченото делбено дело (която ще бъде разгледа по-долу),
се установява и че към момента на съдебното заседание вече е било извършено
преустройството на магазин № 4 според одобрения инвестиционен проект на сградата,
който е разделен на два магазина на първи етаж и на процесното ателие № 6 на
втория етаж, както се посочи по-горе. Това е видно от посоченото от вещото лице
по допусната експертиза по делбеното дело, който посочва, че при направения от
него оглед е установил това преустройство. Следователно най-късно към
26.06.2008 г. вече е бил обособен вторият етаж на магазин № 4 в ателие № 6.
Посочената промяна при
изграждането на сградата спрямо първоначално одобрените проекти представлява
съществено отклонение от одобрения инвестиционен проект по смисъла на чл. 154,
ал. 2, т. 6 ЗУТ, тъй като се променя предназначението на обект, който е
предвиден за второ ниво на магазин, като се обособява като ателие. Поначало и
двата обекта – магазин и ателие – са нежилищни, но тяхното конкретно
предназначение е различно. Докато магазинът е предназначен за търговска дейност
и поначало за достъп на външни за сградата лица, ателието се определя като
обект за индивидуална творческа дейност (чл. 38, ал. 3 ЗУТ), което
предназначение поначало не е свързано с достъп на външни лица. Различното
предназначение на ателиетата за творческа дейност и на търговските обекти (магазини)
е видно и от различните кодове, които са определени за тях според Класификатора
за предназначението на сградите и на самостоятелните обекти в тях – таблица № 3
от Приложение № 2 към Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването
и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри (отм.) (сега Приложение
№ 4 към Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г.). Поради това в този случай според
чл. 154, ал. 5 ЗУТ е необходимо да бъде одобрен инвестиционен проект за
това преустройство, което, както се посочи, не е направено и до сега.
Относно правата на „Е.Ц“ ЕООД (н) и „О.“ ЕООД
Съгласно нот. акт № 134 от
27.09.2004 г. в полза на „Е.“ ООД е учредено право на строеж върху УПИ III-78,
кв. 305Г по плана на гр. София, м. „Бул. Цар Борис III“, с административен
адрес гр. София, ул. „****** за изграждането на жилищна сграда с жилища,
ателиета, магазини и гаражи – сградата, в която се намира процесният имот. В
договора между страните са описани конкретни обекти в бъдещата сграда, по
отношение на които учредителите на правото на строеж си запазват право на
строеж, т.е. които ще бъдат придобити от тях. Сред тези обекти не е посочен
магазин № 4 (нито ателие № 6), поради което следва да се приеме, че
правото на строеж, учредено в полза на дружеството, обхваща и магазин № 4
(съответно ателие № 6). Според договора сградата следва да се изгради съгласно
инвестиционните проекти, одобрени на 27.09.2000 г., въз основа на които е
издадено и посоченото по-горе разрешение за строеж от 05.10.2000 г.
По делото е представен и нот. акт
№ 16 от 05.12.2001 г. (л. 524 от присъединеното гр. д. № 272/2015 г. на СГС),
от който е видно, че на посочената дата „Е.“ ООД е продало на С.Х.правото на
строеж за 1/4 ид. част от магазин № 4. Именно във връзка с придобиването на
тази идеална част от С.Х.се е развило и посоченото по-горе делбено производство
по гр. д. № 15679/2006 г. на СРС, 53 състав, по иск за делба, предявен от С.Х.срещу
„Е.“ ООД относно магазин № 4.
В нотариалния акт е посочено, че
магазинът е с площ от 112,73 кв. м. Сградата, в която следва да се изгради
магазинът, е именно сградата, описана и в последващия нот. акт № 134 от
27.09.2004 г., с който се учредява право на строеж в полза на „Е.“ ООД, като са
описани и същите инвестиционни проекти, одобрени на 27.09.2000 г. Описаният в
нот. акт № 16 от 05.12.2001 г. магазин № 4 е със същите граници и със същите помещения
като магазин № 4, описан в нот. акт № 71 от 21.01.2007 г., на който „О.“ ЕООД и
съответно „Е.Ц“ ЕООД (н) основават правата си. Разлика има само по отношение на
един от съседните обекти на първото ниво на магазина (в нот. акт № 16 от
05.12.2001 г. е посочен и магазин № 7, който не е посочен в другия нотариален
акт), но това разминаване не е достатъчно, за да се приеме, че в двата
нотариални акта са описани различни обекти.
Така разминаването между обектите,
описани в двата посочени нотариални акта, е единствено по отношение на площта. Според
наличните по делото данни одобрените инвестиционни проекти за сградата
предвиждат изграждането на магазин № 4 с площ от 80,68 кв. м. Тъй като площта
на недвижимия имот не е неговия най-съществен индивидуализиращ белег, следва да
се приеме, че описаният в нот. акт № 16 от 05.12.2001 г. магазин № 4 е
идентичен с магазин № 4, предвиден в инвестиционните проекти на сградата и
описан в нот. акт № 71 от 21.01.2007 г. Косвено извод в тази насока дава и
одобрената съдебна спогодба в делбеното производство от 26.06.2008 г., според
която магазин № 4, по отношение на който съделителката
С.Х.е придобила 1/4 ид. част, се разделя на три
самостоятелни обекта, чиято обща площ е 86,67 кв. м – площ, която е значително
по-близка до тази на магазин № 4 съгласно инвестиционните проекти (80,68 кв. м).
Както се посочи, „Е.“ ООД придобива
право на строеж на 27.09.2004 г. В нот. акт № 16 от 05.12.2001 г. обаче е
посочено, че дружеството основава правата си на нот. акт за учредяване на право
на строеж № 72 от 2000 г., който не е представен по делото. Съотношението между
двата договора, обективирани съответно в нот. акт № 134 от 27.09.2004 г. и в
нот. акт № 72 от 2000 г., може да се установи от раздел III, т. 1 на нот. акт № 134 от
27.09.2004 г., с който се отменят частично постигнатите договорки в нот. акт №
72 от 2000 г., но само относно обектите, които „Е.“ ООД следва да изгради и
предаде на собствениците на поземления имот, степента им на завършеност и
сроковете на строителството. След като промените се отнасят само до посочените
уговорки, следва да се приеме, че нот. акт № 72 от 2000 г. съдържа
уговорки за учредяване на идентичен по обем право на строеж, включително и
право на строеж по отношение на магазин № 4, каквото следва и от съдържането на
представения по делото нот. акт № 134 от 27.09.2004 г. Както изрично е посочено
и в последния нотариален акт, извършените сделки въз основа на учреденото право
на строеж с нот. акт № 72 от 2000 г. запазват действието си.
Въз основа на горните съображения
следва да се приеме, че с нот. акт № 16 от 05.12.2001 г. „Е.“ ООД валидно е
прехвърлило на С.Х.1/4 ид. част от учреденото й още
през 2000 г. право на строеж по отношение на магазин № 4 с площ от 80,68 кв. м
(съгласно одобрените инвестиционни проекти). Така след като сградата е
изградена в груб строеж към 03.07.2006 г. съгласно чл. 181, ал. 1 ЗУТ правото
на строеж е трансформирано в право на собственост върху съответните обекти в
сградата, като „Е.“ ООД е станало собственик на 3/4 ид. части от магазин № 4, а
С.Х.на останалите 1/4 ид. части.
Според нот. акт № 71 от 21.01.2007
г. „Е.“ ООД продава на „О.“ ЕООД магазин № 4 с площ от 80,59 кв. м. Както се
посочи, разминаването в площите на магазин № 4 съгласно одобрените
инвестиционни проекти на сградата и според описанието в нотариалния акт е
несъществено, поради което следва да се приеме, че обект на продажбата е именно
магазинът съгласно одобрените проекти (както е посочил и вещото лице в
заключението си).
Неоснователно е възражението на Ц.М.
и Г.М. за нищожност на договора за продажба от 21.01.2007 г. поради невъзможен
предмет, тъй като към този момент реално не съществува магазин № 4, а също така
липсват и планове за неговото преустройство. Действително по делото се
установява, че магазинът е преустроен, като това преустройство вече е било
извършено към 26.06.2008 г., но липсват данни по делото кога точно е
извършено. Поради това следва да се приеме, че към датата на продажбата от
21.01.2007 г. магазинът е съществувал във вида съгласно одобрените проекти,
т.е. налице е обектът на правото на собственост, който е и обект на договора за
продажба. Косвени данни за това, че магазинът не е бил преустроен преди
посочената продажба, могат да бъдат извлечени и от представената по делото
искова молба, по която е образувано посоченото по-горе делбено производство.
Исковата молба е подадена на 18.07.2006 г., като в нея е посочено, че въпреки
поето от „Е.“ ООД задължение за преустройство на магазин № 4 и обособяване на
самостоятелни обекти от него, това не е направено. Отделно от това от съществено
значение за сделката е обектът, както е отразен в одобрения инвестиционен
проект (както ще бъде разяснено по-долу, а също така с оглед на чл. 202 ЗУТ,
съответно ТР № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС).
Неоснователни са и другите
възражения на Ц.М. и Г.М. относно действителността на договора за продажба,
свързани с това, че двете дружества – страни по сделката – са представлявани от
едно лице и липсата на воля у това лице да бъде прехвърлена собствеността върху
магазина, т.е. наличие на абсолютна симулация. Действително според нотариалния
акт и двете дружества са представлявани при сделката от управителя си Б.П. (той
е управител и на двете дружества). В случая обаче е налице органно
представителство, тъй като посоченото лице е управител и на двете търговски дружества,
при което не се прилага нормата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, забраняваща едно лице да
договаря от името и на двете насрещни страни по сделката (така т. 2 от ТР №
3/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Не се установява и наличието на
абсолютна симулация при сключването на договора за продажба. Наличието на
намерение за постигането на вещно-прехвърлителния ефект на договора за продажба
следва от самото сключване на този договор, тъй като именно този ефект е
типичната цел на страните при подобен договор. Поради това трябва по несъмнен
начин да бъде установено, че страните само привидно са изразили воля за
прехвърляне на собственост, без да искат да постигнат този ефект. Двете страни
по договора за продажба са представлявани от Б.П.. По делото е представена и
декларация от него от 31.05.2010 г., в която са посочени собствениците на
обекти в етажната собственост съгласно извадка от Агенцията по вписванията. В
декларацията той, като управител на „Е.“ ООД, е посочил, че ателие № 6 във вх.
Б на сградата (процесният имот) е собственост на Ц.М.. От този само документ
обаче не може да се направи категоричен извод за липса на воля от страна на Б.П.
за прехвърляне на собствеността на магазин № 4 (част от който е ателие № 6) при
продажбата от 21.01.2007 г. На първо място декларацията е изготвена повече
от три години след сключването на договора за продажба, поради което не може да
се приеме, че тя изразява действителната воля на лицето, представлявало двете
страни по договора, към момента на продажбата. На второ място не е ясно и пред
кого и за каква цел е следвало да послужи декларацията, за да може да се правят
изводи във връзка с предходно заявената воля при продажбата, а и в декларацията
е посочено, че се декларират собствениците съгласно вписаното в Агенцията по
вписванията. Поради това не може да се приеме, че направеното изявление в
декларацията от 31.05.2010 г. може да се приеме за действителната воля на
страните по договора за продажба от 21.01.2007 г., изразена от общия им
представител.
Неоснователно е и възражението на Ц.М. и Г.М. относно липсата на вещно
действие на договора за продажба поради това, че към момента на сключването му
продавачът „Е.“ ООД не се легитимира като собственик на имота обект на договора
– магазин № 4. Действително в нотариалния акт като документи, с които
продавачът е удостоверил правата си на собственост върху обекта на договора, е
посочен нот. акт № 36 от 2006 г. Този нотариален акт е представен по делото и
от него е видно, че дружеството „Е.“ ООД е закупило апартамент и гараж в
сградата, които нямат общо с магазин № 4. Както се посочи обаче, към момента на
продажбата от 21.01.2007 г. „Е.“ ООД е собственик на магазин № 4 (на
идеални части от него). Поради това неправилното отразяване в нотариалния акт
на документа, доказващ правата на продавача „Е.“ ООД, което може да е въпрос и на
техническа грешка, не може да доведе до липсва на вещно-прехвърлително действие
на договора, което настъпва с постигнатото между страните съгласие за
прехвърляне на собствеността, изразено в нотариалния акт (чл. 24, ал. 1 ЗЗД) и
доколкото към този момент продавачът е бил собственик на имота.
Основателно е обаче възражението
на Ц.М. и Г.М. относно обема от права върху магазина, придобити от „О.“ ЕООД.
След като към момента на продажбата „Е.“ ООД вече е било отчуждило 1/4 ид. част
от правото на собственост (тогава още право на строеж) върху магазина, с
договора от 21.01.2007 г. „О.“ ЕООД е придобило само останалите, притежавани от
„Е.“ ООД, 3/4 ид. части от магазин № 4.
Съгласно представения договор за
продажба на търговско предприятие от 16.12.2011 г. „О.“ ЕООД продава на
страната в настоящото производство „Е.Ц“ ЕООД (сега в несъстоятелност) търговското
си предприятие, което включва и притежаваните 3/4 ид. части от магазин № 4,
доколкото няма данни дружеството да се е разпоредило с този имот преди това.
Неоснователно е възражението на Ц.М.
и Г.М. за липса на вещно-прехвърлително действие на договора за продажба на
търговско предприятие по отношение на магазин № 4 (съответно на процесното
ателие № 6) поради липсата на вписване на договора в службата по вписванията.
Според чл. 16, ал. 5 ТЗ (преди изменението от 2018 г. ал. 4), когато с договора
за прехвърляне на търговско предприятие се прехвърля и вещно право върху
недвижим имот, т.е. когато това право е част от търговското предприятие,
договорът следва да се впише и в службата по вписванията. Значението на това
вписване обаче не се различава от общото значение на вписванията, доколкото
законът не урежда отклонение от него (не предвижда, че права възникват или се
прехвърлят с вписването). Поради това съгласно чл. 113 ЗС вписването има
поначало само оповестително действие, като има значение единствено при
конкуренция на вещни права върху един имот, придобити от различни лица, но от
един праводател (така решение № 1229/2009 г. по гр. д. № 5349/2007 г. на ВКС,
II г. о.). В настоящия случай Ц.М. и Г.М. не са придобили права върху процесния
имот от „О.“ ЕООД, поради което невписването на договора за прехвърляне на
търговско предприятие в службата по вписванията няма отражение върху
придобитите по силата на този договор права от „Е.Ц“ ЕООД (н).
Относно правата на Ц.М. и Г.М.
Според нот. акт № 46 от
22.08.2008 г. на посочената дата Ц.М. е сключила договор за продажба с
продавача „Е.“ ООД относно процесния имот – ателие №
6. Видно от представеното удостоверение за граждански брак от 17.02.1974 г. към
датата на продажбата Ц.М. е в брак с Г.М., поради което, в случай че с
посочения договор са прехвърлени права на собственост върху имота, те поначало
следва да се придобият общо от Ц.М. и Г.М. съгласно чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г.
(отм.).
Както се посочи, ателие № 6
съвпада с второто ниво на магазин № 4, като включва и малка част от апартамент
Б1 съгласно одобрените инвестиционни проекти. При това липсва данни за
одобряване на преустройството, довело до обособяването на ателие № 6 като
самостоятелен обект. Доколкото ателието представлява част от магазина, след
като „Е.“ ООД е продало на 21.01.2007 г. притежаваните от дружеството 3/4 ид.
части от магазин № 4 на „О.“ ЕООД, а още преди това на 05.12.2001 г. е продало
на С.Х.другата 1/4 ид. част от магазина, то към
момента на продажбата от 22.08.2008 г. „Е.“ ООД вече не е било собственик на
имота. Поради това и с договора от 22.08.2008 г. дружеството не е прехвърлило
на Ц.М. и Г.М. правото на собственост върху процесното ателие № 6, което е част
от магазин № 4.
Неоснователни са обаче
възраженията на Е.Ц. и М.Ж. за недействителност на договора за продажба от
22.08.2008 г. На първо място, обстоятелството, че с продажбата не се прехвърля
собственост, тъй като към момента на сключването на договора продавачът не е
собственик на имота, не води до недействителност на договора. Това следва от
наличието на уредени в закона (чл. 188 – чл. 192 ЗЗД) правила за уреждане на
отношенията между продавача и купувача в посочения случай, включително
възможността договорът да бъде развален (напр. чл. 189 ЗЗД), което предполага
наличието на действителен договор между страните, като това положение е
утвърдено в съдебната практика.
На второ място договорът за
продажба не е недействителен и поради липсата на одобрени проекти за
преустройство на магазин № 4 и съответно за обособяването на ателие № 6.
Това изискване на чл. 202 ЗУТ, във връзка с обособяването на обекта в сградата
като самостоятелен обект, има отношение към вещно-прехвърлителното действие на
договора, а не към действителността му. Поради това, доколкото поначало е
възможно да се обособи като самостоятелен обект в сградата процесният имот
ателие № 6 (този въпрос е разгледан по-долу), а е възможно и да бъде
одобрен инвестиционен проект за това преустройство, както косвено е видно и от
разгледаното по-горе производство пред АССГ във връзка с отменения отказ за
одобряване на проект за изменение на инвестиционния проект на сградата, то сключеният
по отношение на този обект договор за продажба е действителен (така ТР № 3/2016
г. на ОСГК на ВКС).
С оглед на това, че Ц.М. и Г.М.
свързват придобитите от тях права с делбата по гр. д. № 15679/2006 г. на СРС,
53 състав, следва да се разгледа и правното действие на тази делба.
Видно от представената по делото
искова молба делбеното производство е образувано на 18.07.2006 г., когато е
подадена исковата молба, по иск на С.Х.срещу „Е.“ ООД за делба на магазин № 4.
Следователно с продажбата от 21.01.2007 г. в хода на делото съделителят
„Е.“ ООД е прехвърлил спорното право, т.е. притежаваните от него права в
съсобствения имот, на „О.“ ЕООД. Съгласно чл. 121 ГПК (отм.) в този случай
делото продължава между първоначалните страни, като решението на съда обвързва
и приобретателя. Това положение поначало е приложимо и при делбата (така т. 3
от ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС).
Макар прехвърлянето на спорното
материално право в хода на делото да не води до приемство в процеса, т.е.
делото остава висящо между първоначалните страни, правоприемство настъпва в
материалноправните отношения. В случая „О.“ ЕООД е придобило притежаваните от „Е.“
ООД права върху имота, независимо от висящото делбено производство и независимо
от това, че не е участвало като страна по него. Поради това прехвърлителят на
правото („Е.“ ООД), който продължава да участва в делото, вече не защитава
свое, а чуждо право. Това разминаване между процесуалната и материалноправната
легитимация (което следва от нормата на чл. 121 ГПК (отм.)) означава, че
участващият по делото прехвърлител на спорното право (който има положението на
процесуален субституент) не може да извършва действия, които представляват
разпореждане със самото материално право, тъй като той не притежава вече това
право. Такова действие е и сключването на съдебна спогодба, която има и
преобразуващо действие, т.е. представлява разпореждане със самото материално право,
особено когато с нея се извършва делба.
Следователно, тъй като в случая
делбеното производство е приключило с одобрена от съда спогодба (протокол от
съдебно заседание от 26.06.2008 г.), сключена между С.Х.и „Е.“ ООД, тази
спогодба не обвързва приобретателя на идеалните части от имота „О.“ ЕООД. По
своята същност съдебната спогодба е договор и като всеки договор съгласно чл.
21, ал. 1 ЗЗД има действие само между страните по него, които са страните по
делото, като ГПК не предвижда отклонение от това положение (за разлика от
действието на съдебното решение, което може да се разпростре и върху
неучаствало по делото лице – напр. чл. 121 ГПК (отм.)).
Освен това, тъй като съдебната
спогодба в делбеното производство има значението на договор за доброволна
делба, след като тя не е сключена от един от съсобствениците към този момент „О.“
ЕООД, тя е нищожна съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН, както основателно са възразили Е.Ц.
и М.Ж..
По изложените съображения, макар
договорът за продажба от 22.08.2008 г. да е действителен, от него Ц.М. и Г.М.
не са придобили права по отношение на процесния имот, който към този момент не
е бил собственост на продавача „Е.“ ООД.
Относно възражението за придобиване
на имота по давност
На първо място следва да се
посочи, че за да може да се придобие собствеността върху определен имот по
давност, той трябва да бъде годен обект на правото на собственост, т.е. да бъде
самостоятелна вещ. В случая за процесното ателие № 6, макар и да е обособено на
място, не съществуват одобрени инвестиционни проекти.
Според заключението на вещото
лице и посоченото от него при разпита му ателието се състои от баня-тоалетна,
кухненски бокс и жилищна площ, като има и самостоятелен вход от стълбищната
клетка. Следователно ателието фактически е обособено като самостоятелен обект,
който поначало би бил годен обект на правото на собственост, като отговаря на
изискванията на закона. Според чл. 102, ал. 4 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за
правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени
зони изискванията към ателието (което не е жилищен обект) са единствено да има
самостоятелен санитарен възел.
Същевременно обаче не е спазена
нормата на чл. 202 ЗУТ, според която правна сделка за прехвърляне на реално
определени части от обекти в сграда (както и доброволна делба на такива обекти)
може да се извърши само ако обособените дялове или части отговарят на одобрени
за това инвестиционни проекти. Изискването за добавяне на административен
елемент към гражданскоправната сделка – необходимостта от одобряване на
инвестиционен проект – не влияе пряко върху действителността на сделката.
Поради това, ако страните се споразумеят да прехвърлят право на собственост
върху определена обособена част от обект в сграда, която част поначало би могла
да се обособи в самостоятелен обект, сделката е действителна, но вещният ефект
на подобен договор ще настъпи след одобряване на инвестиционен проект за
преустройството, чрез който ще бъде изяснено дали действително съответната част
отговаря на изискванията на устройствения закон и може да бъде обособена в
самостоятелен обект. Ако такова обособяване се окаже невъзможно от техническа
гледна точка, както и с оглед на действащите към съответния момент устройствени
правила, ще е налице последваща невъзможност за изпълнение на задълженията по
съответния договор и той ще се развали по право (чл. 89 ЗЗД). Такова тълкуване
на действието на нормата на чл. 202 ЗУТ е възприето и в ТР № 3/2016 г. на ОСГК
на ВКС.
Действително чл. 202 ЗУТ не сочи
пряко в приложното си поле хипотезите на придобиването по давност на реално
обособена част от обект в сграда. При все това няма съмнение, че както при
действието на ЗУТ, така и при действието на идентичната норма на чл. 62, ал. 1
ЗТСУ (отм.), придобиването на реални части от обект в сграда, включително по
давност, е обвързано с изискването за одобряване на инвестиционни проекти (така
напр. решение № 110/2009 г. по гр. д. № 4771/2007 г. на ВКС, IV г. о. и решение
№ 30/2012 г. по гр. д. № 401/2011 г. на ВКС, I г. о.). Изискването на закона за
наличие на одобрен инвестиционен проект (архитектурен проект по терминологията
на ЗТСУ (отм.)) следва от различните интереси, които може да засегне една
преустройство в сграда – чрез него могат да бъдат засегнати повече от един
съществуващи самостоятелни обекти, може да се засегнат общи части на сградата,
включително такива, които са съществени от конструктивна гледна точка, както и
общи инсталации, а следва да се прецени и дали са налице изискванията на закона
към новообособения обект, както и към частта от предходния обект, която също ще
остане като отделен обект. Всички тези въпроси могат да бъдат разгледани само в
процедурата по изготвяне и одобряване на инвестиционен проект за
преустройството и съответно издаването на разрешение за строеж за това.
В случаите на придобиване по
давност на реално обособена част от обект в сграда обаче не може да се приложи
пряко разрешението на посоченото ТР № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС. При
придобиването на собственост чрез правна сделка следва да се осъществи
юридическият факт на сделката (волеизявление, постигане на съгласие), въз
основа на който на основание чл. 24, ал. 1 ЗЗД се прехвърля и собствеността. Поради
това в някои случаи е възможно да се раздели юридическият факт (сделката) и
последиците му във времето. Това е така не само в случая на сделка относно част
от обект в сграда, без да е налице одобрен проект за обособяването й, но също и
при продажба на чужда вещ (която поражда вещен ефект, ако продавачът придобие
впоследствие собствеността), а също и при сделка, при която вещното действие е
отложено под условие или срок по волята на страните. В тези случаи сделката е
извършена, но вещно-прехвърлителният й ефект се поражда в по-късен момент.
При давността обаче е налице
изтичане на определен период от време, след което, ако поначало е възможно
придобиването на собственост (напр. ако вещта не е публична собственост) и при
позоваване на изтеклата давност, владелецът на вещта придобива собствеността от
момента на самото изтичане на периода от време (така т. 2 на ТР № 2/2012
г. на ОСГК на ВКС). Поради това, с оглед естеството на фактическия състав, не е
възможно вещното действие на придобивната давност да бъде отложено или условно,
както това може да стане при сделките. Необходимо е към момента на завършване
на периода на владението, нужен за придобиване на собствеността, да са
изпълнени всички изисквания на закона за придобиването му. Това изискване в
настоящия случай включва и наличието на одобрен инвестиционен проект за
преустройството на обекта в сградата. Поради това се приема, че без да е налице
одобрен инвестиционен проект за преустройство, не е налице годен обект, върху
който да бъде осъществявано владение, а същевременно наличието на проект за
разделяне на съществуващия обект е достатъчно, за да се осъществява давностно
владение, дори и да липсва фактическо обособяване на обекта (в този смисъл са и
посочените решение № 30/2012 г. по гр. д. № 401/2011 г. на ВКС, I г. о. и
решение № 110/2009 г. по гр. д. № 4771/2007 г. на ВКС, IV г. о.).
С оглед разрешението, дадено с ТР
№ 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, може да се приеме, че одобряването на инвестиционен
проект за разделянето на съществуващите обекти в сградата няма отношение към
установяване на владението, ако обектът вече е реално обособен на място като
самостоятелен обект, както е в настоящия случай, а следва да е налице към
момента, в който давността поражда действието си, т.е. при изтичане на периода
на владението. Съответно позоваването на изтекла давност преди одобряването на
инвестиционен проект не може да доведе до придобиването на право на
собственост.
Следователно в настоящия случай,
тъй като не се установява да е одобрен проект за преустройството на магазин № 4
и обособяването на второто му ниво в процесното ателие № 6, не е възможно Ц.М.
и Г.М. да са придобили имота по давност към настоящия момент.
Още повече, че в случая, както се
посочи по-горе, част от ателие № 6 (входното антре или коридор, чрез който се
осъществява връзка със стълбището) е всъщност част от апартамент Б1 според
одобрения за сградата инвестиционен проект и то частта, в която са се намирали
банята и тоалетната за този апартамент. При това положение, доколкото по делото
липсват данни за това по какъв начин е преустроен апартамент Б1, дали изобщо
съществува като обект, както и дали е осигурен друг санитарен възел за него, не
може да се направи и преценка за това дали извършеното преустройство, засягащо
не само магазин № 4, а и апартамент Б1, отговаря на изискванията на закона.
Това обстоятелство допълнително потвърждава необходимостта от одобряване на
инвестиционен проект за преустройството и обособяването на ателие № 6, преди да
е възможно да възникнат самостоятелни вещни права върху него.
С оглед на правната невъзможност
към настоящия момент Ц.М. и Г.М. да придобият по давност собствеността върху
процесния имот ателие № 6, безпредметно е да се обсъждат представените по
делото доказателства относно периода, в който те са осъществявали фактическа власт
върху имота.
Относно основателността на предявените искове
По изложените съображения Ц.М. и Г.М.
не са придобили собствеността върху процесното ателие № 6. Следователно
собственик на ателието, което е част от магазин № 4 съгласно одобрения
инвестиционен проект, е „Е.Ц“ ЕООД (н), но само по отношение на 3/4 ид. части,
придобити като част от търговското предприятие на „О.“ ЕООД, т.е. въз основа на
договора за продажба на търговско предприятие от 16.12.2011 г. Останалата 1/4
ид. част от магазин № 4, съответно от частта от него, идентифицирана като
ателие № 6, се притежава от С.Х., тъй като делбата на магазин № 4 от 26.06.2008
г. е нищожна и съсобствеността върху обекта се е запазила. Същевременно, след
като „О.“ ЕООД е прехвърлило правата си върху имота с договора от 16.12.2011
г., това дружество вече не е собственик на имота, по отношение на който е
насочено принудително изпълнение за задължения на дружеството по изп. д.
№ 20148480401446.
Следователно искът на Ц.М. и Г.М.
с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК срещу „О.“ ЕООД и взискателите
на дружеството по изп. д. № 20148480401446 Е.Ц. и М.Ж. е основателен. Следва да
се приеме, че и към настоящия момент ищците по този иск имат правен интерес от
предявяването му, тъй като те упражняват фактическа власт върху част от магазин
№ 4, която част, в случай че бъде одобрен инвестиционен проект за обособяването
й в самостоятелен обект, може да бъде придобита от тях по давност (в този
смисъл т. 1 от ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Искът на Ц.М. и Г.М. срещу „Е.Ц“
ЕООД (н) с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен по отношение на
1/4 ид. част от имота, която не е собственост на дружеството. И тук правният
интерес на ищците по този иск следва от обстоятелството, че осъществяват
фактическата власт върху имота, срещу който евентуално ще бъде насочено универсалното
принудително изпълнение в производството по несъстоятелност срещу дружеството.
Основателен е и искът, предявен
от „Е.Ц“ ЕООД (н) срещу Ц.М. и Г.М. с правно основание чл. 108 ЗС, като по
делото е безспорно обстоятелството, че към момента на предявяването на този
иск, а и след това ответниците по него упражняват фактическа власт върху имота.
Както се посочи, дружеството ищец по този иск притежава 3/4 ид. част от имота и
за тази част искът следва да се уважи в установителната си част. Същевременно
обаче всеки съсобственик може да защити владението си по отношение на целия
имот, тъй като всеки съсобственик има правото да използва цялата вещ (чл. 31,
ал. 1 ЗС), което включва и възможността да упражнява фактическа власт върху
цялата вещ. Поради това, доколкото ответниците по този иск не са съсобственици
на имота, искът следва да бъде уважен изцяло в частта за предаване владението
на имота.
По разноските:
С оглед основателността на иска на Ц.М. и Г.М.
срещу „О.“ ЕООД, Е.Ц. и М.Ж. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК посочените
ответници следва да заплатят на ищците разноските по този иск. Тъй като
първоначално предявеният иск е бил един отрицателен установителен иск срещу
тримата посочени ответници и срещу „Е.Ц“ ЕООД (н), като едва в хода на делото,
с оглед на започналото производство по несъстоятелност срещу „Е.Ц“ ЕООД (н), се
налага различното квалифициране на иска срещу последното дружество, следва да
се приеме, че 3/4 от всички направени по делото разноски от Ц.М. и Г.М. (съотношение с оглед на броя на
ответниците по иска първоначално и след откриване на производството по
несъстоятелност) за заплатена държавна такса, за адвокатско възнаграждение и за
съдебната експертиза следва да се отнесат именно към производството по този
иск. Сумата за разноски за заплатена държавна такса трябва да се определи въз
основа на сумата 564,13 лв. – таксата съобразно цената на отрицателния
установителен иск, определена по данъчната оценка на магазин № 4, представена с
исковата молба, по която е образувано гр. д. № 272/2015 г. на СГС. Съдът
неправилно е указал на ищците, че следва да довнесат сумата от още 595,94 лв.
(което те са направили с молба от 28.01.2015 г.), което разбиране
съответства и на сега действащата норма на чл. 72, ал. 1 ГПК. Тази
допълнително внесена такса следва да бъде възстановена на ищците, а не да се
включва в разноските по делото. Така на Ц.М. и Г.М. следва да се присъдят
разноски по този иск в размер общо на 1 135,60 лв., като сумата
следва да се разпредели по равно между ищците и ответниците или всеки от
ответниците следва да заплати на всеки от ищците сумата от по 189,27 лв.
Искът на Ц.М. и Г.М. срещу „Е.Ц“ ЕООД (н) е
частично основателен по отношение на 1/4 от правото, предмет на иска, а
същевременно искът на „Е.Ц“ ЕООД (н) срещу Ц.М. и Г.М. е частично неоснователен
по отношение на същата част. Поради това съответно на тази част на Ц.М. и Г.М.
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски общо
и по двата посочени иска. Тези разноски, както се посочи, представляват 1/4 от
всички направени от тях разноски по делото, като следва да се приеме, че тези
разноски съответстват и на разноските по частично отхвърления иск на „Е.Ц“ ЕООД
(н). Така по тези искове „Е.Ц“ ЕООД (н) следва да заплати на Ц.М. и Г.М.
разноски от общо 94,63 лв. или на всеки от тях сумата от по 47,32 лв.
Тъй като „Е.Ц“ ЕООД (н) е освободено от
предварителното заплащане на държавна такса по делото по предявения от него иск
съгласно чл. 620, ал. 5 ТЗ, доколкото той представлява иск за попълване масата
на несъстоятелността, то по аналогия на чл. 78, ал. 6 ГПК ответниците по този
иск Ц.М. и Г.М. следва да заплатят по сметка на съда дължимата държавна такса,
съответно на уважената част от иска, която възлиза на 423,10 лв., т.е. всеки от
ответниците следва да заплати по 211,55 лв. Други разноски не са направени от
ищеца по този иск. Останалата част от дължимата такса, съответна на
отхвърлената част от иска, „Е.Ц“ ЕООД (н) следва да бъде осъдено да заплати по
сметка на съда, като сумата възлиза на 141,03 лв.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иск на „Е.Ц“ ЕООД (н), ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** срещу Ц.Ц.М., ЕГН ********** и Г.Р.М., ЕГН **********,*** с правно основание чл. 108 ЗС, че „Е.Ц“
ЕООД (н) е собственик на основание договор за продажба на търговско предприятие
от 16.12.2011 г., сключен с „О.“ ЕООД, на
3/4 ид. части от ВТОРОТО НИВО НА МАГАЗИН № 4 на две нива с обща застроена
площ от 80,59 кв. м, находящ се на ет. 1 и ет. 2 на сградата, построена в УПИ
III-78, кв. 305Г по плана на гр. София, м. „Бул. Цар Борис III“, с адрес гр.
София, ул. „****** (сега ул. „Никола Грамовски“), при граници на първото ниво – улица, стълбище, магазини № 5 и
№ 6 и първо ниво на магазин № 3, а на
второто ниво – улица, стълбище, апартамент Б1 и второ ниво на магазини № 3,
като първото ниво се състои от търговска площ, склад и санитарен възел, а
второто ниво, според одобрения инвестиционен проект, се състои от търговска
площ и склад, като посоченото ВТОРО НИВО
НА МАГАЗИН № 4 съвпада с ЧАСТ ОТ АТЕЛИЕ № 6, което съгласно нот. акт № 46
от 22.08.2008 г., том IV, рег. № 11182, нот. дело № 590/2008 г. на нотариус с рег. № 343 е със
застроена площ от 39,19 кв. м, находящо се във вх. Б, на ет. 1 (първи
жилищен етаж) на гореописаната сграда, състоящо се от предверие, баня-тоалетна
и ателие с кухненски бокс (като съвпадащата част е тази без предверието) и с
граници – улица, стълбище, апартамент Б1, която
част е отразена на скицата към заключението на техническата експертиза на л.
130 от гр. д. № 2357/2018 г. на СГС, I-25 състав (която
скица е част от настоящото решение) в
жълт цвят и по букви АБВГДА, като ОТХВЪРЛЯ
иска в частта за признаване правото на
собственост на „Е.Ц“ ЕООД (н) по отношение на останалата 1/4 ид. част от имота.
ОСЪЖДА Ц.Ц.М., ЕГН ********** и Г.Р.М., ЕГН **********,***
да предадат на „Е.Ц“ ЕООД (н), ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление *** на
основание чл. 108 ЗС владението на целия гореописан имот.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иск на Ц.Ц.М., ЕГН ********** и Г.Р.М., ЕГН **********,*** срещу „Е.Ц“ ЕООД (н), ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
„Е.Ц“ ЕООД (н) НЕ е собственик на
1/4 ид. част от ВТОРОТО НИВО НА МАГАЗИН № 4 на две нива с обща застроена
площ от 80,59 кв. м, находящ се на ет. 1 и ет. 2 на сградата, построена в УПИ
III-78, кв. 305Г по плана на гр. София, м. „Бул. Цар Борис III“, с адрес гр.
София, ул. „****** (сега ул. „Никола Грамовски“), при граници на първото ниво – улица, стълбище, магазини № 5 и
№ 6 и първо ниво на магазин № 3, а на
второто ниво – улица, стълбище, апартамент Б1 и второ ниво на магазини № 3,
като първото ниво се състои от търговска площ, склад и санитарен възел, а
второто ниво, според одобрения инвестиционен проект, се състои от търговска
площ и склад, като посоченото ВТОРО НИВО
НА МАГАЗИН № 4 съвпада с ЧАСТ ОТ АТЕЛИЕ № 6, което съгласно нот. акт № 46
от 22.08.2008 г., том IV, рег. № 11182, нот. дело № 590/2008 г. на нотариус с рег. № 343 е със
застроена площ от 39,19 кв. м, находящо се във вх. Б, на ет. 1 (първи
жилищен етаж) на гореописаната сграда, състоящо се от предверие, баня-тоалетна
и ателие с кухненски бокс (като съвпадащата част е тази без предверието) и с
граници – улица, стълбище, апартамент Б1, която
част е отразена на скицата към заключението на техническата експертиза на л.
130 от гр. д. № 2357/2018 г. на СГС, I-25 състав (която
скица е част от настоящото решение) в
жълт цвят и по букви АБВГДА, като ОТХВЪРЛЯ иска по отношение на останалите 3/4
ид. части от имота.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иск на Ц.Ц.М., ЕГН ********** и Г.Р.М., ЕГН **********,*** срещу „О.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, Е.И.Ц., ЕГН **********, адрес *** и М.Д.Ж., ЕГН **********, адрес *** с правно основание чл. 440,
ал. 1 ГПК, че „О.“ ЕООД НЕ е собственик на ВТОРОТО НИВО НА МАГАЗИН №
4 на две нива с обща застроена площ от 80,59 кв. м, находящ се на ет. 1 и
ет. 2 на сградата, построена в УПИ III-78, кв. 305Г по плана на гр. София, м.
„Бул. Цар Борис III“, с адрес гр. София, ул. „****** (сега ул. „Никола
Грамовски“), при граници на първото
ниво – улица, стълбище, магазини № 5 и № 6 и първо ниво на магазин № 3, а на второто ниво – улица, стълбище,
апартамент Б1 и второ ниво на магазини № 3, като първото ниво се състои от
търговска площ, склад и санитарен възел, а второто ниво, според одобрения
инвестиционен проект, се състои от търговска площ и склад, като посоченото ВТОРО НИВО НА МАГАЗИН № 4
съвпада с ЧАСТ ОТ АТЕЛИЕ № 6, което съгласно нот. акт № 46 от 22.08.2008
г., том IV, рег. № 11182, нот. дело
№ 590/2008 г. на нотариус с рег. № 343 е със застроена площ от 39,19 кв.
м, находящо се във вх. Б, на ет. 1 (първи жилищен етаж) на гореописаната
сграда, състоящо се от предверие, баня-тоалетна и ателие с кухненски бокс (като
съвпадащата част е тази без предверието) и с граници – улица, стълбище,
апартамент Б1, която част е отразена на
скицата към заключението на техническата експертиза на л. 130 от гр. д. №
2357/2018 г. на СГС, I-25 състав (която
скица е част от настоящото решение) в
жълт цвят и по букви АБВГДА.
ОСЪЖДА „Е.Ц“ ЕООД
(н), ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление *** да
заплати на всеки един от Ц.Ц.М., ЕГН ********** и Г.Р.М., ЕГН **********,***, сумата от по 47,32 лв. (четиридесет и седем лева и 32 ст.)
– разноски по делото.
ОСЪЖДА всеки един
от „О.“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, Е.И.Ц., ЕГН **********, адрес *** и М.Д.Ж., ЕГН **********, адрес *** да заплати на всеки един от Ц.Ц.М., ЕГН **********
и Г.Р.М., ЕГН **********,*** сумата от по 189,27 лв. (сто осемдесет и девет лева и 27
ст.) – разноски по делото.
ОСЪЖДА всеки един
от Ц.Ц.М., ЕГН ********** и
Г.Р.М., ЕГН **********,*** да заплати
по сметка на Софийски градски съд сумата от по 211,55 лв. (двеста и
единадесет лева и 55 ст.) – дължима държавна такса по делото.
ОСЪЖДА „Е.Ц“ ЕООД
(н), ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***
да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 141,03 лв. (сто четиридесет и един лева и 03
ст.) – дължима държавна такса по делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: