№ 59299
гр. София, 09.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20251110112927 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е от заявителя „Ти Би Ай банк“ ЕАД заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжника Д. С. С. за
следните суми: 1435,10 лева – неизплатен остатък от вземане, определено като
„главница“, ведно със законната лихва от 28.02.2025 г. до изплащане на
вземането; 227,13 лева – възнаградителна лихва върху посочената по-горе
„главница“ за периода от 05.08.2024 г. до 24.01.2025 г.; 70,52 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху „главницата“ за
периода от 05.08.2024 г. до 12.02.2025 г. – задължения по договор за
потребителски кредит № 720031261070/23.05.2023 г., сключен между страните
по делото, за който е представено и извлечение от счетоводните книги.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК не се издава заповед за изпълнение, ако
искането не отговаря на императивни норми на закона.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния
процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с
въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно
свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към
ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за
потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло
определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на
Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
1
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК
текст на договора, в който е предвидено, че длъжникът – потребител, получава
като чиста стойност на кредита 1600 лева (чл. 7 от договора – посочено е, че
кредитът е за закупуване на телефон на тази стойност) – това е сумата, която
длъжникът следва да получи, а към това плаща още 563,42 лева
застрахователни премии по застраховка „живот“. Последната сума обаче не е
отделена в текста на договора като допълнително плащане към кредита или
плащане за услуга, а е капитализирана към „главницата“. Това особено ясно
личи от погасителния план в договора за кредит (на лист 9 – 10 от делото), в
който след изплащане на първата вноска по кредита остатъчната главница е
2106,10 лева, което е повече от описаните в чл. 7 като получена стойност 1600
лева. Възнаградителната лихва по кредита е начислявана върху целия сбор от
получената от търговеца сума (която е „общия размер на кредита“ по смисъла
на § 1, т. 3 ЗПКр, защото тя е отпусната на потребителя) и застрахователни
премии.
2
Наличието на представен погасителен план и данните по договора
позволяват на съда и сам, без наличие на специални знания, като извърши
пресмятания на пропорции, които се изучават в курса на основно образование,
да установи, че посоченият в договора за кредит ГПР – 38,29 %, не е
пресметнат при правилно определяне на „общия размер на кредита“ на 1600
лева – сумата на полученото от потребителя за кредита.
Така, щом полученото от потребителя е 1600 лева (стойност на закупени
на кредит стоки), а ГПР е 38,29 %, то за срока на кредита от 2 години и 2
месеца (от 05.06.2023 г. до 05.08.2025 г. – вж. погасителния план на лист 9 - 10
от делото), то за срока на договора общото оскъпяване би могло да е
максимално (това не е ефективният ГПР, тъй като в периода има предвидени
плащания, които намаляват главницата, но абсолютният горен праг на
оскъпяване е този) 26/12 от размера на ГПР, т.е. 82,96 %. При пресмятане на
82,96 % от общия размер на кредита 1600 лева се получава максимален размер
на разходите по кредита при посочения ГПР от 1327,36 лева, т.е. потребителят
би следвало да върне сбора между последните две суми, или 2927,36 лева, ако
върне цялото си задължение на една вноска в края на периода на кредита
(т.нар. „облигационен падеж“).
В договора за кредит (на лист 10) и погасителния план е посочено, че
задължението възлиза на 3090,45 лева. Т.е. това, което потребителят е
следвало да заплати, е почти максималния възможен ГПР, ако кредитът се
върне само на една вноска, при положение, че за целия срок на договора до
деня преди последния падеж не се предвижда връщане дори на една стотинка.
Изчисленият ГПР при това е очевидно грешен, поради което е напълно ясно,
че не е спазено изискването за точното му пресмятане, а това според
цитираната практика означава, че договорът за кредит е с много голяма степен
на вероятност нищожен поради противоречие със закона – чл. 22 ЗПКр във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр.
Тук по подобни казуси същият заявител е правил възражения, възможно
и допустимо е потребител да се съгласи да включи в договора за кредит
застраховка, премията по която да бъде платена от кредитодателя. Няма такава
пречка, но това изисква от кредитодателя и да изчисли честно, прозрачно и
според формулата в закона размера на ГПР. Съгласно императивните правила
на § 1, т. 1 ЗПКр сумата на застрахователните премии по застраховка, която
обезпечава риска от неплащане на кредита, т.е. риска на кредитодателя, тази
застраховка следва да е част от разходите по кредита. Тя в никакъв случай не
може да се смята за част от усвоената сума („общия размер“ по смисъла на § 1,
т. 3 ЗПКр) по договора. В случая е направено точно обратното – застраховките
са включени в „главницата“, т.е. общия размер на кредита, онова, с което
потребителят уж се облагодетелства, а не в онова, което потребителят плаща и
е в негова тежест – разходите по кредита. В случая дори да се приеме, че
застраховката е доброволно сключена и поради това не е от значение за
отпускане на кредита при посочените в договора условия (§ 1, т. 1 ЗПКр
накрая), то тя не следва да се включва в „общия размер“ на кредита по § 1, т. 3
ЗПКр, тъй като не обезпечава потребителя.
3
Щом договорът за кредит е с голяма степен на вероятност нищожен
поради липсата на правилно посочен ГПР, то съдът следва да отхвърли
всички претенции за лихва по заявлението, тъй като съгласно чл. 23 ЗПКр по
нищожен договор потребителят дължи връщане само на полученото по
договора. В този смисъл е налице и практика на Софийския градски съд като
контролна инстанция на настоящия – напр. Определение № 15848/10.10.2024
г. по въззивна частно гражданско дело № 10688/2024 г. Претенцията за
законна лихва за забава, както за времето от падежа на задълженията, така и
след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед следва да се
отхвърли, тъй като при нищожен договор забавата настъпва от поканата за
длъжника, и ако такава се присъди няма да последват санкционните
последици от нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и практиката на
Върховния касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по търг. дело №
630/2023 г., I ТО, а в случая се установява сериозно съмнение за нищожност, и
ако съдът издаде заповед ще наруши задълженията си по чл. 7 от Директива
93/13/ЕИО (вж. по-долу). Доколкото не е ясно дали договорът е действителен,
а застраховката на кредит може да обезпечава действителен такъв, не следва
да се уважи и претенцията за застрахователни премии.
Съгласно приложеното извлечение от сметки (на лист 7 от делото)
длъжникът е платил 1 вноска по договора, които по погасителен план е в
размер на 118,86 лева. Тази сума следва да се извади от дължимите се
съгласно чл. 23 ЗПКр при всички случаи 1600 лева, или претенцията за
главница би била основателна за 1481,14 лева, като съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК,
доколкото се иска по-малък размер заповед следва да се издаде за поисканата
главница от 1435,10 лева, а всички останали претенции да се отхвърлят.
Евентуално, по отношение на отхвърлянето на претенциите за
възнаградителна лихва и лихва за забава съществува и още едно основание за
отхвърляне на заявлението – неяснота дали ако присъди тези суми настоящият
съдебен състав няма да даде ефект на неравноправна клауза в договора за
кредит в противоречие на служебните си задължения по чл. 146, ал. 1 ГПК,
тълкуван съгласно с правилото на чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, че
държавните органи гарантират, че неравноправните клаузи в договори за
потребител няма да имат ефект за тях и ще има ефективни възпиращи
процесуални средства.
Евентуалната неравноправност на клаузите за това, че застрахователната
премия за обезпечаване на плащанията на длъжника се включва в размера на
„главницата“ по кредита, се извежда поради евентуално противоречие с чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – разходите за възнаградителна лихва, както е обяснено по-
горе (на края на страница 2 и в началото на страница 3 от определението), не
следва да се отнасят за нещо, което ползва кредитодателят, а не
кредитополучателят. Така потребителят се натоварва с лихва в размер два
пъти над законната върху застрахователните премии, без да се ползва от
направените разходи.
При това е без значение е евентуално възражението на заявителя за това,
че бил предоставил на кредитополучателя застраховка със свой паричен
4
ресурс, или че имало заявено желание да се сключи такава застраховка. Чии са
платените пари е въпрос от икономическо значение. От правна страна
възнаградителната лихва представлява възнаграждение за ползване на
парична сума от плащащия лихвата лично („пари върху получени пари“).
Когато някой ползва чужди пари не за свои нужди, а за да обезпечи
имущественото положение на този, който дава парите (внася пари за
покриване на чужд риск), това са разходи за обезпечение, т.е. вид такса за
услуга, олихвяването на която с възнаградителна лихва създава сериозни
съмнения за неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Поради
това в тази част – относно възнаградителната лихва и лихвата за забава,
искането следва да се отхвърли, доколкото част от тези вземания покриват
евентуално недължима се лихва върху застрахователна премия за защита на
плащанията, а преценката на настоящия съд е единствената бариера в
производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение, която се
изпълнява без други специални процедури, съдът не следва да издава заповед
за целия размер на лихвите, тъй като може да допусне изпълнение на парично
вземане, основано на евентуално неравноправна клауза, като така наруши
задължението си по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО. В същия смисъл е и
практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 от Определение от 17.01.2023
г. по дело C-379/21 Ти Би Ай банк България (вж. и точки 30 – 32 от мотивите).
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта, като искането е уважено за 1435,10 лева от общо
1732,75 лева, или за 82,82 % от предявения си размер, като следователно
пропорционално на заплатената държавна такса от 34,66 лева и 100 лева
юрисконсултско възнаграждение, следва да се присъдят само 28,71 лева
държавна такса и 61,31 лева юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 335801/23.10.2024 г. В ЧАСТТА, с
която „Ти Би Ай банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, с адрес на управление:
София, ул. „Д. Хаджикоцев“, № 52 – 54, иска осъждане на Д. С. С., с ЕГН:
**********, с адрес: С., ж.к. „С.“, бл. *, вх. *, ет. *, ап. **, да плати на
заявителя сумите в размер на 227,13 лева (двеста двадесет и седем лева и 13
стотинки) – възнаградителна лихва за периода от 05.08.2024 г. до 24.01.2025 г.;
70,52 лева (седемдесет лева и 52 стотинки) – обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху „главницата“ за периода от 05.08.2024 г. до
12.02.2025 г., както и всяка законна лихва за период след заявлението –
задължения по договор за потребителски кредит 720031261070/23.05.2023 г.,
като съответно намалява и разноските по делото.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Ти Би Ай
банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, с адрес на управление: София, ул. „Д.
Хаджикоцев“, № 52 – 54, че може да предяви гореописаните си претенции с
5
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено, в размер на 5,95 лева (т.е. за тези вземания следва да се внесат
44,05 лева такса).
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „Ти Би
Ай банк“ ЕАД. Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6