№ 342
гр. Русе, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:М. Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20224500500458 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от А. М. Т., ЕГН: *******, Т. Н. Т.,
ЕГН: **********, и Д. Н. Т. – Х., ЕГН: **********, всички чрез адв. М. Р. от
*** със съдебен адрес гр. Русе, ул. „Църковна независимост“ № 16, ет. 15,
против Решение № 841/16.06.2022 г. по гр.д. № 4664/2021 г. на РС – Русе, с
което са отхвърлени исковете на жалбоподателите против Обединено
счетоводство „Социални дейности“ – ДСХ „Възраждане“, ДПЛФУ
„Милосърдие“, ДПЛД „Приста“ и „Домашен социален патронаж“, булстат:
0005306320179, с адрес гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, за заплащане на
обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 70 000 лв., а
за ищците Т. Т. и Д. Т. – по 40 000 лв., претърпени вследствие на смъртта на
наследодателя им Н. Д. Т., ЕГН: **********, починал на ***** г. в резултат
на настъпила на 14.03.2021 г. трудова злополука, ведно със законната лихва
върху главниците от датата на деликта – 14.03.2021 г., до окончателното им
изплащане.
Жалбоподателите считат решението за неправилно. Единственото
1
съображение за отхвърляне на исковете било обстоятелството, че те били
предявени срещу ненадлежен ответник. Ответникът Обединено счетоводство
„Социални дейности“ (ОССД) имал легитимацията да отговаря по
предявените искове. Според Решение № 31/29.07.2021 г. на Община Русе
ОССД има финансова самостоятелност, тъй като е второстепенен
разпоредител с утвърден бюджет, в който се включват и други структури,
включая и ДПЛФУ „Милосърдие“. Неправилен бил изводът за липса на
организационна самостоятелност на ответника. Първата инстанция се
позовала на Протокол № 6/14.04.2021 г. за резултат от извършено разследване
на трудовата злополука, но не ставало ясно защо съдът обсъдил протокола, но
не и Разпореждане № 27/15.04.2021 г., издадено на основание чл. 60, ал. 1
КСО. Протоколът за резултатите от злополуката нямал самостоятелно
значение, тъй като бил част от административна процедура по установяване
на трудовата злополука. Единственият акт, с който се приема злополуката за
трудова било Разпореждане № 27/15.04.2021 г., в което правилно е посочен
осигурителят, докато във въпросния протокол това било погрешно. Съдът
произволно тълкувал данните от регистър Булстат, който придавал
организационна самостоятелност на посочената структура, макар и същата да
е част от друг субект – Община Русе. По отношение регистрацията в регистър
Булстат налице било решение на ОС – Русе по в.гр.д. № 228/2021 г., където
ответникът бил Общинско предприятие „Комунални дейности“, което също
има код за принадлежност към Община Русе подобно на ОССД. Въпреки
направените възражения за ненадлежен ответник по това производство,
делото било разгледано без констатирани пречки от първата и втората
инстанция. Не ставало ясно защо съдът не обсъдил представената справка от
НД на НАП – Варна относно регистрираните трудови договори, където за
работодател е посочено ОССД. От това следвало изводът, че ответникът
самостоятелно наемал работници и служители по трудов договор. В
цитираната от районния съд Заповед РД – 01 – 579/02.03.2020 г. на кмета на
Община Русе ОССД не било юридическо лице, но представлявало
второстепенен разпоредител с бюджетни средства. Наличието или не на
качеството „юридическо лице“ на дадено правно образувание не е
определящо за качеството „работодател“ по смисъла на § 1, т. 1 КТ, като
ответникът попадал в тази хипотеза, защото бил структурно и икономическо
обособено образувание. В този смисъл била и практиката на ВКС, посочена в
2
исковата молба и последващите уточнения, която районният съд
пренебрегнал. Аналогичен бил случаят по гр.д. № 301/2019 г. на ОС –
Добрич, чието решение не било допуснато до касационно обжалване с
определение по гр.д. № 3866/2019 г. на ВКС. Поради изложените
съображения моли за отмяната на обжалваното решение и за постановяване
на ново, с което отхвърлените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна Обединено счетоводство „Социални дейности“,
булстат: 0005306320179, с адрес гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, чрез адв. П. И.
от ***, със съдебен адрес гр. Русе, ул. „Хан Аспарух“ № 31, ет. 2, в
законоустановения двуседмичен срок е депозирала отговор на жалбата, с
който счита същата за неоснователна. Правилно съдът се е позовал на
легалната дефиниция за качеството „работодател“ съгласно на § 1, т. 1 КТ. В
процесния случай наследодателят на ищците имал сключен трудов договор с
ДПЛФУ „Милосърдие“, който бил самостоятелен обект, наемащ лица по
трудов договор и имал качеството на работодател по отношение на
наследодателя. Съвкупният анализ на правомощията на ДПЛФУ
„Милосърдие“ налагало безспорния извод, че той бил субект на
работодателската власт и по силата на тази власт сключил трудов договор с
наследодателя, управлявал е полагането на труд, организирал правилата за
безопасна работа, поради което той следвало да бъде надлежен ответник по
иска с правно основание чл. 200 КТ. ДПЛФУ „Милосърдие“ представлявало
организационната форма, под която Община Русе осъществявала една от
социалните си функции, но това не изключвала работодателската
правоспособност на ДПЛФУ „Милосърдие“. Моли за потвърждаване на
обжалваното решение, като претендира разноски за производството.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд извършва
служебно проверка на валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
3
В изпълнение на правомощията си, визирани в горепосочената правна
норма, въззивният съд констатира, че обжалвания съдебен акт е нищожен.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е
дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че
такава е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав -
когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в
незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от
съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на
волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването.
Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се
постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в
случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
морала и добрите нрави.
В настоящият случай първоинстанционният съд не е спазил
изискванията за форма на съдебното решение, регламентирани в чл. 235 ГПК.
Цитираната правна норма изисква изготвянето на съдебното решение в
писмена форма. Това изискване в случая не е спазено. Обжалваният съдебен
акт е изготвен в електронна форма, подписан с електронен подпис и е
изпратен на въззивната инстанция на хартиен носител със заверката по чл.
102а, ал. 4 ГПК, която има характер на официален препис на документа.
Действително разпоредбата на чл. 102а ГПК сочи, че съдът издава
актовете и извършва всички други предвидени в закона процесуални
действия в електронна форма при условията на ЗСВ, освен ако поради
естеството им това е невъзможно или по силата на закон е предвидено
извършването им по друг начин.
Наред с електронната форма за извършваните процесуални действия и
издаване на актове, ГПК е запазил изискването крайните актове на съда
(решения, определения, разпореждания), да се създават и в още една форма -
писмена (чл. 235, ал. 4 ГПК), като този писмен акт се изисква да се подпише
от всички съдии, взели участие в постановяването му (чл. 236, ал. 3 ГПК).
Доколкото разпоредбата на чл. 102а ал. 1 ГПК е обща, касаеща всички
актове и процесуални действия на съда, а разпоредбите на чл. 235, ал. 4 ГПК
и чл. 236, ал. 3 ГПК са специални правни норми и касаят само крайния акт на
4
съда, следва да се приеме, че е налице изключението, визирано в чл. 102а, ал.
1, пр. последно ГПК, поради което не е достатъчно актът да е създаден само в
електронна форма, а за неговата валидност е необходимо да е спазена
писмената форма със саморъчен подпис на съдията, който го е постановил.
В ГПК изискването само за електронна форма на крайния съдебен акт
не е така ясно изразено, както в НПК – с промяната в чл. 310 НПК, която
изисква присъдата да се изготвя в ЕИСС и да се подписва с квалифициран
електронен подпис.
Чл. 102а, ал. 3 ГПК установява, че електронните изявления на
съдилищата трябва да отговарят на изискванията на Регламент (ЕС) №
910/2014 и на Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, но в процесуалният закон не е възпроизведена
нормата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, според която писмената форма се смята за
спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно
изявление, нито е налице изрично препращане към нея.
Процесуалният закон поставя ясно разграничение между процесуалните
действия на страните, извършени в електронна форма и електронните
изявления на съда. Разпоредбата на чл. 102б ГПК регламентира задължение
на съда да приема процесуални действия в електронна форма, в т.ч. и
електронните изявления, с които се извършват процесуални действия, когато
са спазени изискванията на Регламент (ЕС) № 910/2014 и на Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги и изявленията
са подписани с квалифициран електронен подпис, когато законът изисква
саморъчен подпис за валидността на определени изявления.
Аналогичен текст относно крайния акт на съда в ГПК липсва, поради
което настоящият състав счита, че формата за действителност на съдебното
решение е писмена форма, с положен саморъчен подпис на постановилия го
съдия, а не създаден в електронна форма документ, подписан с КЕП.
Разграничението между електронната форма на актовете и писмената
форма по смисъла на процесуалния закон като форма за валидност се извежда
и от изискването на чл. 406, ал. 3 ГПК относно извършването на надлежна
бележка върху акта, въз основа на който се издава изпълнителен лист. За
издаване на изпълнителен лист се изисква писмена форма (чл. 408, ал. 1
ГПК). Писмена форма се изисква по силата на чл. 412, т. 12 ГПК и за
5
заповедите за изпълнение по чл. 410 и чл. 417 ГПК, което се потвърждава от
изискването на чл. 418, ал. 2 ГПК (норма, идентична с тази на чл. 406, ал. 3 о
ГПК).
Поради липса на изискуемата от закона форма обжалваното решение
следва да се прогласи за нищожно и делото да се върне на Русенския районен
съд за постановяване на ново решение.
С оглед изхода на делото страните нямат право на разноски.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Решение № 841/16.06.2022 г. по гр.д.
№ 4664/2021 г. на РС – Русе.
ВРЪЩА гр.д. № 4664/2021 г. на РС – Русе за постановяване на ново
решение от друг състав на съда.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6