Р Е Ш Е Н И Е
град София, 28.04.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№16912 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №216919 от 13.09.2019г.,
постановено по гр.дело №58438/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 120-ти състав, са отхвърлени предявените от "А.з.С.н.В." ЕАД срещу М.Г.С. положителни установителни искове по реда на чл.422 от ГПК вр. с чл.99 от ЗЗД за
признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
14388.15 лв., главница, ведно със законна лихва
от 27.04.2018г. до изплащане на вземането; лихва в размер на 1304.71
лв. за периода от 21.12.2016г. до 21.08.2017г.; обезщетение за забава в размер на 992.39 лв. за периода от 21.12.2016г. до 27.04.2018г., като неоснователни. С решението е осъдена М.Г.С.
да заплати н. "А.з.С.н.В." ЕАД н.
основание чл.99 от ЗЗД главница в размер от 6343.37 лв. за периода от 21.01.2017г.
до 21.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба на 31.08.2018г. до окончателното плащане; възнаградителна лихва в размер на 1304.71 лв. за периода от 21.12.2016г. до 21.08.2017г.; ведно
с лихвата за забава върху главницата, считано от датата на изпадане в забава на
21.12.2016г. до 31.08.2018г. в общ размер на 992.39 лв., като е отхвърлен иска
за главница над размер от 6343.37 лв. до пълния предявен размер от 14388.15 лв., като неоснователен. С решението е осъдена М.Г.С. да заплати н. "А.з.С.н.В." ЕАД н.
основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 433.53 лв. за
разноски в исковото производство и сумата от 199.53 лв. за разноски в
заповедното производство, съразмерно на уважената част от предявените искове.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - "А.з.С.н.В." ЕАД, чрез юрисконсулт И.Н., с която се обжалва решение №216919 от 13.09.2019г.,
постановено по гр.дело №58438/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 120-ти състав, в частта, в която
е отхвърлен предявения осъдителен иск срещу М.Г.С. с правно
основание чл.240, ал.1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 6343.37 лв. до пълния предявен размер от 14388.15 лв., главница по договор за потребителски паричен кредит №2303053
от 07.06.2016г., сключен между ответницата и "УниКредит
Кънсюмър Файненсинг" ЕАД, като вземането по
посочения договор е прехвърлено с договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 21.08.2017г. н. "А.з.С.н.В."
ЕАД. Инвокирани са
доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт в обжалваната част,
като постановен в нарушение на материалния закон и при неправилен анализ на
събраните по делото доказателства. Поддържа се, че първостепенният съд е
обосновал погрешен правен извод, че с връчването на препис от исковата молба, с
която е предявен срещу ответницата осъдителния иск, предмет на обжалване в частта,
в която е отхвърлен като неоснователен, кредиторът не е упражнил правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, тъй като същият не е банкова институция и
няма право да уведомява задължени лица за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита. Твърди се, че в случая е доказано по делото, че е бил сключен валиден
договор за цесия от
21.08.2017г.,
съгласно който вземането на "УниКредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД срещу М.Г.С.,
произтичащо от процесния договор за потребителски паричен кредит №2303053 от 07.06.2016г., е прехвърлено н. "А.з.С.н.В." ЕАД, ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително всички лихви,
такси, комисионни и други разноски на дружеството-кредитор. В тази връзка се поддържа, че
ищецът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при наличие на съответните
предпоставки в договора. Сочи се още, че в исковата молба се съдържа изрично
волеизявление за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем и това
изявление е достигнало до ответницата с получаването на препис от исковата
молба и приложенията към нея, което е достатъчно основание да се приеме за
настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит. Следователно предявеният
осъдителен иск за присъждане на целия размер на непогасената главница по процесния договор за потребителски паричен кредит
№2303053 от 07.06.2016г. е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. По изложените аргументи моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част и да постанови друго решение, с което да уважи предявения иск с правно
основание чл.240, ал.1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 6343.37 лв. до пълния предявен размер от 14388.15 лв. като основателен и доказан. Претендира присъждане
на направените по делото разноски в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - М.Г.С.,
чрез адв.Н.Н., депозира писмен отговор, в който взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба на ищеца. Твърди се, че
първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения осъдителен
иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД за разликата над уважения размер
от 6343.37 лв. до пълния предявен размер от 14388.15 лв. е законосъобразно, съдът е
обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е
обосновал правилен извод, че ищецът след като не е банкова институция няма
право да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем. Твърди се още, че
правото на предсрочна изискуемост при неплащане от страна на кредитополучателя
на уговорени месечни вноски по кредита е привилегия единствено на банка и след
като с договора за цесия са прехвърлени само изискуеми вноски, а не е
прехвърлено цялото правоотношение, цесионерът не притежава право да обяви целия
кредит за предсрочно изискуем. Поддържа се още, че процесният договор за потребителски паричен кредит №2303053 от
07.06.2016г. като
сключен в противоречие на императивни изисквания на ЗПК се явява недействителен
и като такъв не може да породи претендираните от ищеца правни последици. По
изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
решение в частта, предмет на обжалване с въззивната жалба на ищеца, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, в т.ч. и
адвокатско възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - М.Г.С., чрез адв.Н.Н., с която се
обжалва решение №216919 от
13.09.2019г., постановено по гр.дело №58438/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 120-ти състав, в частта, в която са
уважени предявените осъдителни искове с правно основание
чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД. Инвокирани
са доводи за недопустимост и алтернативно за неправилност и незаконосъобразност
на първоинстанционното решение в обжалваните части, като постановено при
допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно тълкуване и прилагане
на материалния закон. Поддържа се, че предявените при условията на евентуалност осъдителни искове са недопустими поради
пълната им идентичност по страни, основание и предмет с предявените главни
установителни искове по реда на чл.422 ГПК, което
обуславя липсата на
предвидените в разпоредбата на чл.210, ал.1 ГПК
процесуални предпоставки за обективно съединяване на предявените осъдителни
искове в условията на евентуалност с предявените главни установителни искове по реда на чл.422 ГПК. В тази връзка се твърди, че
поради недопустимост на предявените осъдителни искове първоинстанционното
решение в частта, в която се е произнесъл по тези искове следва да се обезсили
като недопустимо и производството по делото в тази част да се прекрати.
Поддържа се още, че поради липса на жалба от ищеца срещу първоинстанционното
решение в частта, в която са отхвърлени предявените главни установителни искове
по реда на чл.422 ГПК, е
влязло в сила като необжалвано. Алтернативно в случай, че съда приеме за допустими предявените осъдителни
искове, се излагат доводи досежно незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт
в частта, в която са уважени тези искове. Твърди се, че първоинстанционният съд
не е обсъдил релевираните в писмения отговор възражения досежно
недействителност на клаузи на процесния договор за потребителски паричен кредит №2303053 от 07.06.2016г., които противоречат на
императивните изисквания на чл.10, ал.1 и чл.11 от ЗПК. По изложените съображения
моли съда да постанови съдебен акт, с който да обезсили като недопустимо
първоинстанционното решение в частта, предмет н.обжалване, или алтернативно да
бъде отменено като незаконосъобразно и да бъде постанови друго, с което да отхвърли
предявените осъдителни искове. Претендира присъждане на разноски, в това число
и за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв..
Въззиваемата
страна - "А.з.С.на В." ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт И.Н., депозира писмен отговор,
в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивн.жалба от
ответницата. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и
доказателства като е осъдил ответницата да заплати процесните суми, предмет на
сключен договор за потребителски
паричен кредит №2303053 от 07.06.2016г. с "УниКредит
Кънсюмър Файненсинг" ЕАД в качеството на заемодател, като вземането по посочения
договор е прехвърлено с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 21.08.2017г. н. "А.з.С.на В."
ЕАД. В тази връзка се поддържа, че по делото е доказано, че са налице основанията в
закона за ангажиране на договорната отговорност на ответницата и предявените осъдителни искове се
явяват основателни и доказани и като такива правилно са били уважени с
обжалваното решение. Подробни аргументи в подкрепа на становището за
допустимост на предявените осъдителни искове са изложени в молба от
26.10.2020г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
решение в частта, предмет н.обжалване с въззивната жалба на ответницата, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350 лв..
Предявени
са от "А.з.С.на В." ЕАД срещу М.Г.С. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно
основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.99 от ЗЗД и при условията на евентуалност осъдителни искове с правно
основание чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД.
С оглед
предмета на постъпилите въззивни жалби от страните, съдът приема, че на
въззивен контрол подлежи първоинстанционното решение в частта, в която са
разгледани предявените при условията на евентуалност осъдителни искове с правно
основание чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД. Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените
при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД като
необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла н.чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№27136/2018г. по описа на СРС, І
Г.О., 120-ти състав, въззивникът-ищец - "А.з.С.на В."
ЕАД е подала
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 27.04.2018г. и е постановена на 09.05.2018г.
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу М.Г.С.
да заплати посочените в заповедта суми. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника -
М.Г.С. възражение,
поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са
предмет на предявените в настоящото производство установителни искове, които са
съединени при условията на евентуалност с осъдителни искове за същите вземания
по основание, размер и период.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивна жалба на ищеца е НЕОСНОВАТЕЛНА,
а въззивна жалба на ответника е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми н.материалния
закон (т.1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
В случая при извършената
служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира първоинстанционното решение в обжалваната част – частта, в която са разгледани предявените при
условията на евентуалност осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1,
ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД, за валидно, но недопустимо,
тъй като при
постановяването му са допуснати нарушения на императивни процесуалноправни
норми.
Съображенията за това са следните:
В конкретния случай
СРС е бил сезиран с искова
молба от въззивника-ищец
- "А.з.С.н.В." ЕАД,
с която са били предявени искове по реда на чл.422 от ГПК за установяване на вземания по договор за потребителски паричен кредит №2303053 от 07.06.2016г. с "УниКредит
Кънсюмър Файненсинг" ЕАД в качеството на заемодател, като вземането по
посочения договор е прехвърлено с договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 21.08.2017г. н. "А.з.С.на В."
ЕАД, з. които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№27136/2018г. по описа на СРС, І
Г.О., 120-ти състав и съединени с тях в условията на евентуалност осъдителни искове за същите вземания.
В исковата молба ищецът е
изложил твърдения, че вземанията са предсрочно изискуеми, като потестативното
си право е упражнил преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Евентуално е
заявил, в случай, че съдът не възприеме за надлежно уведомяването на длъжника
за предсрочната изискуемост, че такова уведомление отправя до ответника с
исковата молба.
В конкретната хипотеза предпоставка за допустимостта на
съединяването на главните
и предявените при условията на евентуалност исковете по
смисъла на чл.210, ал.1 ГПК, е
въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, което да е
различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение. В случая заявеният от ищеца спорен предмет по главните
установителни искове и по евентуално предявените осъдителни искове е един и
същ, това е така,
тъй като предметът на делото
се идентифицира със спорното материално право, който се определя от заявените с исковата молба от ищеца твърдения в подкрепа
на това право.
В настоящия случай предявените главни
специални установителни искове по чл.422 от ГПК и предявените в условията на евентуалност осъдителни искове, се
основават на едни и същи фактически и правни твърдения. В тази насока съдът не
смята, че въведеното от ищеца твърдение в подкрепа на евентуалния осъдителен иск за главница - за отправено с исковата молба
уведомление към ответницата за предсрочна
изискуемост, води до съществени различия в релевантите за двата иска /главен и
евентуален/ правопораждащи факти, съответно - до различни основания на
исковете. Твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, произтичаща от един и
същ договор за потребителски паричен кредит №2303053 от
07.06.2016г., представлява общ правопораждащ факт, и за главните, и за
евентуално предявените осъдителните искове. В този смисъл, различните твърдения
относно уведомяването на длъжника за настъпила предсрочна изискуемост на целия
кредит, не водят до различие в основанията на предявените искове, тъй като не
променят същността на релевираните в подкрепа на спорното правоотношение факти.
Заявеният спорен предмет е един и същ, поради което е налице недопустимо
съединяване на искове. Относно фактът на уведомяване с връчване на исковата
молба, то същият е
следвало да бъде съобразен от
съда на основание чл.235, ал.3 ГПК при
разглеждане на исковете по чл.422 от ГПК, както е прието в решение №10/25.02.2020г. по т.д. №16/2019г. на
ВКС, ІІ Т.О.. Този
въпрос обаче не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото производство
доколкото няма подадена въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното
решение в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно
съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1, ал.2
от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД и същото като необжалвано е
влязло в сила.
На следващо място
настоящият състав намира да отбележи, че в случая не е налице разлика във вида на търсената защита, с
оглед заявения петитум. С исковата молба по чл.422 от ГПК, предявена от кредитора - заявител в заповедното
производство, се цели установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на
оспореното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение, спрямо длъжника - ответник по
иска. Уважаването на този иск има за последица влизане в сила /стабилизирането/
на издадената заповед за изпълнение и издаването на изпълнителен лист,
съответно влизане в сила на издадения изпълнителен лист, каквато е целта и на
осъдителния иск. Еднаквите последици от уважаването на всеки един от тези
искове обуславя липсата на правен интерес от предявяване на осъдителни искове срещу длъжника за изпълнение на същото
задължение.
С оглед на изложеното въззивният съд намира, че така установената пълна
идентичност в предмета на предявените установителни и осъдителни искове, в
конкретния случай, обуславя липсата на предвидените в разпоредбата на чл.210, ал.1 ГПК
процесуални предпоставки за обективно съединяване на предявените осъдителни
искове в условията н.евентуалност с предявените специални установителни искове
по чл.422 от ГПК. В този смисъл е и съдържащото се в т.11б
от ТР №4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. №4/2013г.,
ОСГТК, тълкуване по въпроса. Идентичният предмет на евентуално предявените
осъдителни искове с исковете по чл.422 от ГПК, както и
предвиденият специален ред за установяване на вземането, предмет на издадена
заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, водят до недопустимост на осъдителните искове за същите вземания. Първоинстанционният съд като е
разгледал по същество предявените осъдителните искове и се е произнесъл по тях като е осъдил М.Г.С. да заплати н. "А.з.С.на В." ЕАД н.
основание чл.99 от ЗЗД главница в размер от 6343.37 лв. за периода от
21.01.2017г. до 21.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба на 31.08.2018г. до
окончателното плащане; възнаградителна лихва в
размер на 1304.71 лв. за периода от 21.12.2016г. до 21.08.2017г.; ведно
с лихвата за забава върху главницата, считано от датата на изпадане в забава на
21.12.2016г. до 31.08.2018г. в общ размер на 992.39 лв., като е отхвърлен иска
за главница над размер от 6343.37 лв. до пълния предявен размер от 14388.15 лв., като неоснователен, е постановил недопустим съдебен
акт по смисъла на чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК, който следва да бъде обезсилен и производството по тези искове - прекратено.
Така мотивиран
въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото въззивно
производство, че
разгледаните от първостепенния съд осъдителни искове с правно основание чл.240,
ал.1, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД са недопустими,
поради което не следва да се обсъждат доводите във въззивните жалби, касаещи
материалната незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваните части.
С оглед изхода от спора решението
на СРС в частта, в която са присъдени в тежест на ответницата разноски следва
да бъде отменено като неправилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника-ответник на основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК следва да се присъдят разноски. Пред
СРС няма данни за реално сторени от ответницата разноски по предявените
осъдителни искове, поради което такива не й се дължат. Пред СГС в полза на
ответницата следва да се присъди сумата от 333.71 лв., сторени разноски за
платена държавна такса за въззивно обжалване. На следващо място в случая са налице
предпоставките за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза
на процесуалния представител на ответницата при условията на чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата в размер на сумата от 600 лв., съгласно чл.9 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакция след изменение на ДВ, бр.28/2014г./. Следователно на основание чл.38, ал.2
от Закона за адвокатурата въззивника-ищец следва да бъде осъден да заплати на адвокат Н.Р.Н., за оказана безплатна
правна помощ на ответницата пред въззивната инстанция по подадената въззивна
жалба на ищеца сума в размер н.300 лв. и по въззивната жалба на ответницата сума в размер н.300 лв. или общо
сума в размер на 600.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА на
основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК решение
№216919 от 13.09.2019г., постановено по гр.дело №58438/2018г. по описа на СРС, I Г.О., 120-ти състав, В ЧАСТТА, в която са разгледани предявените при условията на
евентуалност осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1,
ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД като е осъдена М.Г.С.,
с ЕГН **********, да заплати н.
"А.з.С.на В." ЕАД, с ЕИК *******, сумата от 6343.37 лв., главница
по договор за потребителски
паричен кредит №2303053 от 07.06.2016г., вземането
по посочения договор е прехвърлено с договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 21.08.2017г. н. "А.з.С.н.В."
ЕАД, з. периода от 21.01.2017г. до 21.08.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване н.исковата
молба в съда - 31.08.2018г. до окончателното й плащане; сумата от 1304.71 лв., възнаградителна лихва за периода от 21.12.2016г. до
21.08.2017г.; както и сумата от 992.39 лв.,
лихва за забава върху главницата, считано от датата на изпадане в забава на
21.12.2016г. до 31.08.2018г., като е отхвърлен иска за главница над размер от 6343.37 лв. до пълния предявен размер от 14388.15 лв., като неоснователен, и ПРЕКРАТЯВА производство по делото в тази част като
недопустимо.
ОТМЕНЯ решение
№216919 от 13.09.2019г., постановено по гр.дело №58438/2018г. по описа н.СРС, I Г.О., 120-ти състав, В ЧАСТТА, в която е осъдена М.Г.С., с ЕГН **********, да заплати н. "А.з.С.на В." ЕАД, с ЕИК *******, на основание чл.78, ал.1 от ГПК
сумата от 433.53 лв. за разноски в исковото производство и сумата от 199.53 лв.
за разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА "А.з.С.на В." ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, офис-сграда
Лабиринт, ет.2, офис №4; да заплати на М.Г.С., с ЕГН **********,***, офис №513
/чрез адв. Н.Н./; на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК
сумата от 333.71 лв., сторени разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА "А.з.С.на В." ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, офис-сграда
Лабиринт, ет.2, офис №4; да заплати на адвокат Н.Р.Н., с личен №1*******, с
ЕГН **********, с адрес: ***, офис №513; на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата сумата
от 600 лв., адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ответницата пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./