Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 03.08.2023 г.
В И М
Е Т О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19
състав в публичното заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
Съдия: Невена
Чеуз
при
секретаря Маргарита Димитрова като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр.дело № 9 515/ 2020 год. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени обективно и субективно
съединени искове с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК, чл.59 ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Ищците М.С.Г. и П.Б.Г., чрез
процесуален представител адв. П. В.излагат в исковата
си молба, че са собственици на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в гр. София, кв. „Ботунец“,
с площ от 1610, 81 кв.м., съставляващ имот планоснимачен
номер 855 от кв.14 по плана на гр. София, местност Ботунец,
при граници: път, път, парцел VII и нов път, заедно с изградената върху него постройка –
склад за хранителни стоки, който имот е част от ПИ с идентификатор
68134.8360.855, с площ от 2781 кв.м. по КККР, одобрени със заповед
РД-18-61/27.09.2010 г. на ИД на АГКК.
В исковата молба
са наведени твърдения, че с влязло в сила съдебно решение по гр.д. 15059/2014 .
на СГС е обявена нищожността на договор за покупко-продажба на гореописания
имот, обективиран в нотариален акт от 29.11.1999 г.,
съгласно който ищците продали на Х.Ф. и М.Ф. същия, с оглед противоречието му с
чл. 26 ал.1 пр.3 от ЗЗД. Твърди се, че ответниците
владеят имота, считано от 2012 г. и го ползват без основание. Твърди се, че на
06.07.2020 г. отправили писмена покана, тъй като ответниците
не предприели действия по доброволното му предаване, което те не сторили.
Твърди се, че с оглед ползването на съсобствения
им имот, ответниците ги лишили от ползване на същия и
неговите плодове, поради което им се следвало обезщетение. На 07.08.2020 г.
отправили нова писмена покана до ответниците за
заплащане на дължимите обезщетения, но и това не било сторено.
При тези фактически твърдения е мотивиран правен интерес
от заявените искове и искат от съда да постанови решение, с което да ги признае
за собственици на процесния имот спрямо ответниците, както и ответниците
да им заплатят обезщетение в условията на разделна отговорност в размер на по
12 500, 50 лв. за всеки един от двамата за ползването на имота без
основание в периода 09.09.2015 г. – 09.09.2020 г., частична претенция при пълен заявен размер на
исковете от по 26 500 лв, както и обезщетение за
забава в размер на по 3 809, 18 лв. за периода 09.09.2017
г. – 09.09.2020 г. Претендира се законна лихва върху
главниците и сторените в производството съдебни разноски.
Ответниците Х.С.Ф. и М.Б.Ф.,
редовно уведомени, оспорват заявените искове в писмен отговор, депозиран в
срока по чл. 131 от ГПК, в който са наведени подробни възражения, включително
такова за изтекла придобивна давност в тяхна полза. Заявяват
и възражения за прихващане при условията на евентуалност по отношение на
облигационната претенция. Претендират се разноски.
Исковете се поддържат в открито съдебно заседание от адв. П. В..
Възраженията на ответниците се
поддържат в открито съдебно заседание от адв. Р.В..
Съдът, след като взе предвид становищата и доводите на
страните, и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ал.2 и
ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Установителният иск за
собственост предполага даване на разрешение по един спор, при който всяка от
страните предявява правата си върху имота с оглед определяне на това кой е
неговият собственик.
В
настоящия случай и с оглед ангажираните по делото доказателства, ищците се
легитимират като собственици на имота на основание чл. 48а и чл. 45 ал.3 от
ППЗСПЗЗ вр. с чл. 16 от Наредбата за търговете /отм./,
с оглед представения по делото констативен нотариален акт 155, дело 1787/97 г.
на нотариус при СНС на СРС /стр. 6 в делото/. Констативните нотариални актове не създават
права, а само констатират наличието на съществуващи такива. Като по отношение
наличието на такова в патримониума на ищците е
заявено оспорване от ответниците в проведено насрещно
доказване респ. е оспорен констативния нотариален акт, легитимиращ ищците като
собственици.
Следва
да се има предвид, че при спор за гражданско
право, по който констативният нотариален акт е представен, съдът има компетентност да извърши тълкуването,
но само според
съдържанието на акта. Ако на
съда бъде призната компетентност да извършва тълкуване
при обсъждане и на правното значение
на писмените доказателства, които са били представени
в нотариалното, това разкрива риск за
подмяна на правния извод на
нотариуса. Съдът не е длъжен да
съобразява извода на нотариуса относно
принадлежността на правото на собственост
единствено при оспорване на неговата
вярност в спор относно гражданско право. Само в тази
хипотеза той е длъжен с решението да обсъди значението
и на писмените доказателства, приети в исковото производство, които са били
представени и в нотариалното.
Тогава единствено съдът дължи да
прецени съответствието на правния извод
на нотариуса с действителното положение. При липса на
оспорване на констативния нотариален акт съдът решава
делото, като е длъжен да приеме
извода за верен /решение 143/26.05.2014
г. по гр.д. 803/2014 г. на Първо ГО на ВКС/. В настоящото производство е заявено оспорване на констативния
нотариален акт, поради което настоящият съдебен състав следва да извърши
посочената по-горе преценка.
Видно
от съдържанието на нотариалния акт, същия е съставен по повод представен
договор за продажба на недвижим имот чрез търг от 14.12.1994 г. Съобразно
разпоредбата на чл. 16 от Наредбата за търговете /отм., в релевантната й
редакция с оглед датата на сключване на договора/ прехвърлянето на вещните
права върху недвижимите имоти, включително и земята и останалото имущество, се извършва чрез
договора между купувача и продавача при условията на
чл. 18 от ЗС. Съгласно сочената правна норма в релевантната й редакция -
писмена форма, която е достатъчна за валидността
на разпореждането, като нотариална форма не се
изисква. Липсва изискване към правнорелевантния момент и за вписване на писмения договор.
Видно от удостоверяването на нотариуса с оглед правомощията му по чл. 465 б.“б“ ГПК – 1952 г. /отм./ именно такъв е бил представен. С оглед наличието на
валидно сключен договор в изискуемата форма за действителност, същият е
произвел целеният от страните вещно-транслативен ефект.
Поради което, настоящият съдебен състав намира, че ищците в производството са
установили наличието на право на собственост върху спорния имот в своя патримониум.
Ответниците противопоставят
твърдение, че са собственици на имота на основание разпоредителна сделка –
сключен договор за продажба на същия с ищците по спора респ. на основание давностно владение. Сключеният договор от 29.11.1999 г. е в
изискуемата нотариална форма, видно от представения по делото нотариален акт
34, дело 294/99 г. на нотариус Красимир А.с рег. № 152 и район на действие –
СРС /стр. 46 в делото/. Договорът за продажба е признат за нищожен с решение
8685/21.12.2017 г. по гр. д. 15059/2014 г. на СГС, Първо ГО, 10 състав.
Решението е влязло в сила, видно от стореното отбелязване, на 09.04.2020 г. Поради
което и предвид нормата на чл. 297 от ГПК, настоящият съдебен състав следва да
зачете неговата сила на присъдено нещо. Нищожният договор не поражда целените
от страните правни последици, което по естеството си прави неоснователно
твърдението на ответниците, че са собственици на
основание разпоредителна сделка.
Второто заявено придобивно основание от
тях касае изтекла в тяхна полза придобивна давност. Придобивната давност
представлява оригинерен способ за придобиване на
право на собственост или друго вещно право посредством фактическото упражняване
на съдържанието на това право през период от време, определен в закона.
Съгласно нормата на чл. 79 от ЗС правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години,
предвид заявеното от ответниците основание за
придобиване на владение – разпоредителна сделка, прогласена за нищожна по
съдебен ред, което предполага недобросъвестно такова с оглед задължителните
указания, дадени с ППВС 6/74 г. Като изключение от това правило законодателят
допуска в случаите, когато правното основание е с опорочена форма на валидност
респ. при незнание у приобретателя, че праводателят му не е собственик на вещта, които изключения
не се установяват в рамките на настоящото производство. От друга страна
необходимо е и фактическата власт в този срок да се упражнява непрекъснато т.е.
владението да не е изгубено или отнето в рамките на 6 месечен срок, с оглед
нормата на чл. 81 от ЗС, да е явно и несмущавано респ. следва да се установи и
субективния признак на владението като фактическо състояние, а именно намерение
у владелеца за своене на вещта. От ангажираните по делото доказателства – протокол
за въвеждане във владение на недвижим имот /стр. 55 в делото/ответниците са били въведени във владение на имота на
27.06.2012 г., каквито са и твърденията в самия им писмен отговор. Исковата
молба по настоящото делото е депозирана в съда на 09.09.2020
г., с което е било смутено владението на ответниците
т.е. преди изтичане на изискуемия 10 годишен период, поради което не може да
бъде възприето за основателно твърдението за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Съвсем отделен въпрос, че придобивната давност е била прекъсната и с факта на
образуване на съдебното производство по чл. 26 от ЗЗД.
Предвид
което заявеният установителен иск за собственост на
ищците като основателен и доказан следва да бъде уважен.
Страните не спорят, че за процесния
период процесният имот е бил във владение на ответника,
който го е ползвал без по делото да е установено наличие на правно основание за
това. В тази връзка съдът приема, че ответникът дължи на ищеца обезщетение за
времето, през което му е било възпрепятствано да упражнява правото си на
собственик върху имота като отношенията между страните в производството следва
да се уредят съобразно правилата на неоснователното обогатяване.
Възражението, заявено в писмения отговор, че началната
дата на периода, предмет на претенцията за обезщетение следва да се счита
датата на влизане в сила на решението на СГС, Първо ГО, 10 състав не може да
бъде споделено от настоящия такъв. Съобразно задължителните указания, дадени с
ППВС 1/79 г. неоснователността на преминаването на блага от
имущество на едно лице в имущество
на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ
момент. Когато е налице прехвърляне на право на
собственост с признат впоследствие за нищожен договор, същият, както беше
посочено не поражда целените правни последици. Поради това,
за приобретателя по такъв нищожен
договор никога не е възниквало право на собственост,
съответно за целия период, който той ползва имота без основание. На следващо
място, решението в производството по чл. 26 от ЗЗД има само установително
действие, но не и конститутивно, с оглед
коментираната липса на правни последици на нищожния договор, поради което приобретателят по този договор никога не е бил собственик на имота, а правото на обезщетение за собственика на имота възниква, не от момента
на влизане в сила на това
съдебно решение, а от момента на
предаването му на приобретателя по нищожния договор / в този смисъл решение 248/ 29.07.2013 г. по гр.д. 1062/2012 г., Четвърто ГО на ВКС, с което е преодоляна практиката, създадена с решение
131/27.10.2009 г. по търг. дело 268/2009 г. на Първо ТО на ВКС, на което се е
позовал ответника в писмените си бележки/. Във възприетия от настоящия съдебен
състав смисъл са и решение № 587/01.11.2010 г. по гр.
дело № 941/2009 г. на Четвърто ГО на ВКС и решение № 409/11/20.06.2012 г. по
гр. дело № 1411/2010 г. на Четвърто ГО на ВКС.
За да стане изискуемо вземането по чл. 59 ал.1 от ЗЗД не
е необходима покана, предвид постановката на ППВС 1/28.05.1979 г., съгласно
което изискуемостта на вземането при общия фактически състав възниква от деня
на преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, а
не в някакъв последващ момент.
Размерът на дължимото обезщетение за
ползването следва да се определи на базата на средната пазарна наемна цена за процесния имот през съответния период. Обезщетението за
ползване следва да бъде равно на наема, който собственикът би получил, ако е
отдал под наем процесния имот. Съдебната практика
константно установява, че лицето, държащо чужда вещ без основание винаги дължи
на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил /ТР 82/28.02.1975
г. по гр.д. 74/74 г. на ОСГК на ВС, решение
409/20.06.2012 г. по гр.д. 1411/10 на Четвърто ГО на ВКС, решение 55/28.02.2012
по гр. д. 652/11 г. на ВКС, решение 204/05.09.2013 г. по търг. дело 1158/2010
г. на Второ ТО на ВКС и др./ Същественото за основателността на иска е, че вещ
на ищеца е била държана от друго лице без това лице да има основание за това и
така собственика е бил лишен от възможност да я ползва, поради което за него е
налице обедняване /решение 55/03.04.2014 г. по гр.д. 5712/2013 г. на Трето ГО
на ВКС/.
Настоящият съдебен състав кредитира изслушаните по делото
съдебно технически експертизи, изготвена от вещите лица инж. П.Я. респ. инж. Т.Д.,
съгласно които размерът на пазарния наем на процесния
имот за претендирания по делото период възлиза на 64 531, 29 лв. /съгласно
първоначалната експертиза/ съответно на 78 364 лв. /съгласно повторната такава/,
поради което частичните искове на ищците в заявения им в производството размер
като основателни и доказани следва да бъдат уважени.
Възражението, че ищецът не бил доказал ползите, от които
е лишен е без правно значение за спора доколкото за ищеца съществува задължение
да докаже ползата, от която е бил лишен, когато се претендира обезщетение в размер по-голям
от пазарния наем на имота
за съответния период,
каквато хипотеза не е процесна по делото.
Неоснователно се явява възражението на ответниците за изтекла погасителна давност. Релевантна за
вземанията, основани на неоснователно обогатяване е общата петгодишна такава, а
не кратката тригодишна, на която се позовават ответниците.
Началната дата на претенцията е 09.09.2015 г.
Исковата молба е депозирана на 09.09.2020 г. Предвид
което и с оглед установените правила за броене на срокове в чл. 72 от ЗЗД, същата
не е изтекла.
Вземането за
обезщетение за мораторна лихва при общия фактически
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал.
1 ЗЗД възниква от деня на забавата
на длъжника, която при липсата
на определен срок настъпва след
покана на кредитора. Поканата за заплащане на
обезщетение има значение за определяне
на началния момент, от който
длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната
лихва върху сумата, с която неоснователно се е обогатил с оглед
обстоятелството, че изискуемостта и забавата са различни качества на
задължението т.е. изискуемостта е правна възможност на кредитора да иска
изпълнение, а забавата е противоправно закъснение, за
което длъжникът отговоря като дължи обезщетение. В рамките на настоящото
производство, ищците са представили покана за заплащане на обезщетение,
отправена до ответниците на 07.08.2020 г., ведно с
известие за доставяне на същата. Съобразно отбелязването върху известието,
същото е връчено на адв. П.Г. на 10.08.2020 г. /стр.
19 в делото/. По отношение на редовността на връчване на поканата е заявено
оспорване в писмения отговор на ответниците, което
настоящият съдебен състав възприема като основателно. Няма данни по делото,
получателят на поканата към датата на нейното връчване да е разполагал с
валидна представителна власт по отношение на адресатите на същата, което
обосновава извод за нейното ненадлежно връчване.
Поради което този иск като неоснователен подлежи на
отхвърляне.
В рамките на настоящото
производство са приети за съвместно разглеждане заявените от ответниците възражения за прихващане.
Възраженията за прихващане,
основани на присъдени суми, под формата на обезщетение и съдебни разноски по повод гр.д. 12242/2012 г. на СГС, Първо ГО,
3 състав са неоснователни с оглед липсата на вземане на ответниците.
Не съществува вземане на ответниците за сумата от
52 809 лв., основана на решение по соченото гражданско дело. Същото е
отменено в производство по реда на чл. 303 от ГПК от ВКС с решение
21/26.02.2021 г. по гр.д. 2800/2020 г. и делото е върнато за ново разглеждане
на САС, който с решение 871/20.07.2021 г. е отхвърлил тази претенция. Решението
на САС не е допуснато до касационно обжалване, видно от определение от 10.10.2022 г. по гр.д. 398/22 г. на Трето ГО на ВКС, лесно установимо от достъпната електронна система за справки на
ВКС. Горните обстоятелства следва да бъдат съобразени от състава на съда с
оглед нормата на чл. 235 ал.3 от ГПК. По тези съображения не се установява и
вземане на ответниците в размер на 2 292, 36 лв.,
представляващи присъдени съдебни разноски в производството по гр.д. 12242/2012
г. пред СГС, Първо ГО, 3 състав доколкото решението по соченото дело, както
беше посочено е било отменено. Отговорността за разноски е законна последица от
осъждането, каквото в соченото производство не се установява.
Заявеното възражение за
прихващане, основано на платената по признатия за нищожен договор между
страните продажна цена от 19 000 лв. настоящият съдебен състав намира за
основателно. В нотариалния акт, обективиращ процесния признат за нищожен договор, обективиран
в нотариален акт 34, дело 294/1999 г. на нотариус А.е отразено изявление на
страните по него, че продажната цена от 19 000 лв. е платена на
продавачите напълно и предварително /т. 2 от нотариалния акт/. Това записано
изявление представлява нотариално удостоверяване,
че страните са направили такова пред нотариалния
орган, а от друга страна е изходящ частен свидетелстващ документ с характера на разписка, съдържащ и признание за погасяване
на задължение за плащане /решение 22/04.11.2021 г. по гр.д. 1743/20 г. на
Четвърто ГО на ВКС/. Доказателствената сила на тези,
удостоверени в нотариалния акт, изявления на страните подлежат на опровергаване
с всички доказателствени средства, включително
свидетелски показания при наличните предпоставки, установени в разпоредбата на
чл. 165 ал.2 от ГПК. В рамките на настоящото производство такива не са
предприети. С оглед последващата прогласена нищожност
на този договор за всяка от страните по него възниква задължение да върне на
другата страна всичко, което е получила от нея от момента на извършване на престацията т.е. от момента на плащане на продажната цена и
получаването й от продавача / ППВС 1/1979 г., решение 147/05.06.2013 г. по
гр.д. 159/2012 г. на Трето ГО на ВКС, решение 248/19.06.2015 г. по гр.д.
163/2015 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 303/ 01.10.2015 г..по гр.д. 2081/2015 г. на
Четвърто ГО на ВКС и др./. Не съществува пречка от процесуален характер
репарацията на сумата да се търси чрез възражение за прихващане, насрещен иск
респ. в рамките на отделно исково производство като начина, по който да се
заяви искането е предоставено на субективната преценка на титуляра
на вземането. Поради което това възражение за прихващане, настоящият съдебен
състав намира за основателно.
Неоснователно се
явява възражението за прихващане със сумата от 5 789, 72 лв.,
представляваща лихва за забава върху горната сума, представляваща продажна
цена, за периода 11.12.2017 г. – 11.12.2020 г. Както беше посочено по-горе в
рамките на решението, за възникване на подобно задължение е необходима покана
от страна на кредитора, каквато по делото няма данни да е отправяна респ. не са
и навеждани твърдения в подобен смисъл.
Следващото
възражение за прихващане касае сумата от 10 000 лв. – платени за имота
данъци и такси. Същите
като публични задължения по повод недвижим имот, законодателят е възложил на
собственика на вещта. Фактът на заплащането им бил установен с приложените по
делото приходни квитанции и платежни нареждания с оглед твърденията на ответниците. Същите не са имали задължение да сторят това, тъй като не
са били собственици на имота, нито впоследствие са станали такива, което лишава
действието им от кауза. Липсват данни да са изпълнявали поръчка. Това е довело
до излизане на имуществено благо от патримониума им,
с размера, на което те са обеднели. От своя страна ищците като собственици на
имота не са заплатили дължимите данъци и такси /в тази връзка по делото няма
ангажирани доказателства респ. не са и навеждани подобни твърдения/, и като не са
сторили това са се обогатили със същата сума. Обедняването и обогатяването
произтичат от общ юридически факт, поради което е налице хипотезата на субсидиарния състав на неоснователното обогатяване – чл. 59
от ЗЗД. По делото се претендира прихващане с вземане за платени данъци и местни
такси в размер на 10 000 лв. Платежните документи, установяващи заплащане
на такива, ангажирани от ответниците са за сума в
размер на 6 357, 85 лв., доколкото платежните документи от 27.04.2015 г.
/стр. 120/, установяващи заплащане на данъци към район „Красно село“ са
очевидно неотносими предвид административния адрес на
процесния по делото имот. За горницата до пълния,
заявен за прихващане, размер доказателства не са ангажирани. Тези представени
писмени доказателства са оспорени своевременно от страна на процесуалния
представител на ищеца досежно относимостта
им към заявеното възражение за прихващане. С оглед стореното оспорване и предвид
съдържанието на платежните документи, което не позволява да се обективира категоричен извод, че касаят процесния
по делото недвижим имот, настоящият съдебен състав намира и това възражение за
прихващане за неоснователно.
С оглед
изложеното е налице едно действително, установено по основание и размер, и
изискуемо насрещно еднородно /парично/ задължение, което е годен предмет на
възражението за прихващане в размер на 19 000 лв., платената продажна цена
по нищожния договор. Погасителният ефект, настъпил в най-ранния възможен
момент, се констатира и отчита от съда, като последицата е, че по-малкото от
двете задължения – това на ищците е погасено изцяло, а това на ответниците – частично. Поради което на ищците се следва
сума от по 3 000, 50 лв. – дължимо обезщетение за ползване на недвижим имот без
правно основание като за горницата до пълните заявени частични искове от
12 500, 50 лв. същите подлежат на отхвърляне като погасени чрез прихващане.
По разноските:
Ищецът е депозирал списък по чл. 80 от ГПК и е заявено
своевременно искане за присъждане на разноски. С оглед депозирания списък и на
основание чл. 78 ал.1 от ГПК на ищците се следва сума в размер на 2 257,
84 лв., съобразно уважената част от исковете. На ответниците
разноски не се следват доколкото данни за сторени такива за адвокатско
възнаграждение по делото липсват.
Водим от
горното, СГС, I -19
състав
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по заявените искове на М.С.Г., ЕГН ********** и П.Б.Г.,
ЕГН **********, и двамата на съдебен адрес: *** – адв.
П.В. срещу Х.С.Ф., ЕГН ********** и М.Б.Ф., ЕГН **********, с адрес: *** – адв. Р.В., че на основание чл. 124 ал.1 от ГПК М.С.Г., ЕГН **********
и П.Б.Г., ЕГН ********** са собственици на недвижим имот, представляващ дворно място,
находящо се в гр. София, кв. „Ботунец“,
с площ от 1610, 81 кв.м., съставляващ имот планоснимачен
номер 855 от кв.14 по плана на гр. София, местност Ботунец,
при граници: път, път, парцел VII и нов път, заедно с изградената върху него постройка –
склад за хранителни стоки, който имот е част от ПИ с идентификатор
68134.8360.855, с площ от 2781 кв.м. по КККР, одобрени със заповед РД-18-61/27.09.2010
г. на ИД на АГКК.
ОСЪЖДА Х.С.Ф., ЕГН **********, с адрес: *** – адв. Р.В. да заплати на основание чл. 59 ал.1 от ЗЗД на М.С.Г.,
ЕГН ********** и П.Б.Г., ЕГН **********, и двамата на съдебен адрес: *** – адв. П.В. сумата от 3 000, 50 лв. - представляваща
обезщетение за ползване без основание на дворно място, находящо
се в гр. София, кв. „Ботунец“, с площ от 1610, 81
кв.м., съставляващ имот планоснимачен номер 855 от
кв.14 по плана на гр. София, местност Ботунец, при
граници: път, път, парцел VII и нов път, заедно с изградената върху него постройка –
склад за хранителни стоки, който имот е част от ПИ с идентификатор
68134.8360.855, с площ от 2781 кв.м. по КККР, одобрени със заповед
РД-18-61/27.09.2010 г. на ИД на АГКК за
периода 09.09.2015 г. – 09.09.2020
г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.09.2020
г. до окончателното изплащане на задължението, като отхвърля искът за горницата
до пълния предявен размер от 12 500, 50 лв. като погасен чрез прихващане с
платената продажна цена по признат за нищожен договор, обективиран
в нотариален акт от 29.11.1999 г. на нотариус К.А., с рег. № 152 и с район на
действие – СРС, частична претенция, при пълен заявен размер от 26 500 лв.
ОСЪЖДА М.Б.Ф., ЕГН ********** да заплати на основание чл. 59
ал.1 от ЗЗД на М.С.Г., ЕГН ********** и П.Б.Г., ЕГН **********, и двамата на
съдебен адрес: *** – адв. П.В. сумата от 3 000,
50 лв. - представляваща обезщетение за ползване без основание на дворно място, находящо се в гр. София, кв. „Ботунец“,
с площ от 1610, 81 кв.м., съставляващ имот планоснимачен
номер 855 от кв.14 по плана на гр. София, местност Ботунец,
при граници: път, път, парцел VII и нов път, заедно с изградената върху него постройка –
склад за хранителни стоки, който имот е част от ПИ с идентификатор
68134.8360.855, с площ от 2781 кв.м. по КККР, одобрени със заповед
РД-18-61/27.09.2010 г. на ИД на АГКК за
периода 09.09.2015 г. – 09.09.2020
г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.09.2020
г. до окончателното изплащане на задължението, като отхвърля искът за горницата
до пълния предявен размер от 12 500, 50 лв. като погасен чрез прихващане с
платената продажна цена по признат за нищожен договор, обективиран
в нотариален акт от 29.11.1999 г. на нотариус К.А., с рег. № 152 и с район на
действие – СРС, частична претенция, при пълен заявен размер от 26 500 лв.
ОТХВЪРЛЯ заявените искове на М.С.Г., ЕГН ********** и П.Б.Г., ЕГН
**********, и двамата на съдебен адрес: *** – адв. П.В.
с правно основание чл. 86 от ЗЗД срещу Х.С.Ф.,
ЕГН ********** и М.Б.Ф., ЕГН **********, с адрес: *** – адв.
Р.В. за заплащане на сума от по 3 809, 18 лв., всеки един от двамата,
представляващи мораторна лихва върху обезщетението за
ползване без правно основание на гореописания имот в периода 09.09.2017 г. – 09.09.2020 г. като неоснователни.
ОСЪЖДА Х.С.Ф.,
ЕГН ********** и М.Б.Ф., ЕГН **********, с адрес: *** – адв.
Р.В. да заплатят на основание чл. 78 ал.1 от ГПК на М.С.Г., ЕГН ********** и П.Б.Г., ЕГН **********,
и двамата на съдебен адрес: *** – адв. П.В. сумата
от 2 257, 84 лв. – съдебни
разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС, в двуседмичен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ: