№ 17
гр. С., 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - С., 11-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Веселина Вълева
Членове:Красимира Костова
Магдалена Лазарова
при участието на секретаря РОСИЦА СТ. ПЕЙЧЕВА
в присъствието на прокурора Б. Ем. Д.
като разгледа докладваното от Магдалена Лазарова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20221000601293 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХI от НПК.
Образувано е по подадени въззивни жалби от защитниците на
подсъдимите против присъда от 27.05.2022г. по нохд № 2373/ 2018г. по описа
на СНС /закрит/, 11 състав, с която подсъдимите К. И. Р. , роден на
********г. в гр.Перник, българин, български гражданин, женен, неосъждан,
средно образование, работи, адрес: гр.Перник, ЕГН: ********** и С. П. М.,
роден на ********г. в гр.Перник, българин, български гражданин, неженен,
неосъждан, средно образование, работи, адрес: гр.Перник, ЕГН: **********,
са били признати за ВИНОВНИ в това, че в периода от 25.05.2015г. до
02.06.2015г. в гр. С. заедно един с друг, с цел да набавят за себе си имотна
облага общо в размер на 2000 /две хиляди/ лева, направили опит да принудят,
чрез заплашване Б. К. Д. /казали му, че е поръчан на скинари, които да го
пребият, да му счупят едната, или двете капачки на коленете на краката и
задължително да му счупят лакътя на лявата ръка, защото е левичар/, да
извърши нещо противно на волята му, а именно да им даде парична сума в
размер на 2000 /две хиляди/ лева и с това му причинили имотна вреда в
размер на 200 /двеста/ лева, като деянието останало недовършено по
независещи от волята на дейците причини и е извършено при условията на
чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК /от две лица/, поради което и на основание чл. 214 ал.
1
2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а ал. 2 т. 4 вр. с чл. 18 ал.2 вр. с ал.1 вр.чл.55 ал.
1 т. 1 НК са ОСЪДЕНИ, съответно К. И. Р. на ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ
МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и С. П. М. на ЕДНА ГОДИНА
ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на основание чл.66, ал. 1 НК
изпълнението им е ОТЛОЖЕНО за срок от ТРИ ГОДИНИ.
С подадената на 07.06.2022г. въззивна жалба от защитника на подс.К. Р.
– адв. В. С., присъдата се атакува като незаконосъобразна, неправилна и
необоснована, основаваща се на предположения в противоречие с
доказателствената съвкупност и в нарушение на материалния и процесуалния
закон, с искане да бъде отменена и подзащитният му да бъде оправдан по
повдигнатото обвинение. В допълнението към нея се твърди, че в нарушение
на изискванията на чл.287, ал.4 НПК са били приобщени по реда на чл.279
ал.2 вр. ал.1 т.3 НПК към доказателствения материал обясненията на двамата
подсъдими депозирани преди изменението на обвинението, като се настоява
за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на
първоинстанционния съд на основание чл.335 ал.2 вр. чл.348 ал.3 т.1 НПК.
Възразява се, че направената от съда интерпретация на доказателствата е
невярна, като не е отчетена „невалидността на част от доказателствените
източници“, а относно авторството на деянието не са изложени никакви
мотиви и не са посочени никакви доказателства, подкрепящи обвинителната
теза, като наред с това е проявен избирателен подход при оценката на
доказателствата, с игнориране на тези в полза на подс.Р. и приетата
фактическа обстановка не се подкрепя от събраните по делото доказателства.
Налице е порочно формирано вътрешно убеждение, при което изводите на
съда за авторството са основани на предположения, което представлява и
неправилно приложение на материалния закон, като подсъдимият е признат
за виновен, вместо да бъде оправдан. Съдът е дал В. на показанията на
пострадалия Б. Д. и на неговата съпруга свид.И. Д., без да държи сметка за
тяхната семейна обвързаност и факта, че единият от тях има качеството на
пострадал от престъплението. Възразя се, че в хода на наказателното
производство не се събрани никакви доказателства, че именно Р. е лицето,
провело телефонните разговори с Б. Д., отразени в изготвените ВДС, като
вместо да назначи фоноскопска експертиза, съдът се е ограничил да мотивира
категоричното си заключение, позовавайки се на съдържанието на
телефонните разговори като напълно съответстващо на случилите се събития
и на разпознаването на гласа на подсъдимия от пострадалия, без да отчете
факта, че Д. и К. Р. не са се познавали, провели са една единствена лична
среща и не са имали телефонна комуникация преди процесния период, като
по този начин е решил делото „при непълнота на доказателствата“. Навеждат
се доводи, че от проведеното видео-техническо изследване не се установява
присъствието на двамата подсъдими на срещата на бензиностанцията ОМВ,
като се акцентира на „останалия неизяснен конфликт“ между частния
обвинител и свид.В. П. и липсата на извършена проверка дали свид.Г. И. „сам
не е предприел действия да вземе тези пари и не е бил съучастник на друго
лице“, ползващо въпросната sim карта, фигурираща в записаната телефонна
2
комуникация, доколкото пострадалият посочва, че именно И. се е свързал с
него. Изразява се становище, че приетата от съда фактическа обстановка не
отговаря на посочената правна квалификация - не е налице първият елемент
от състава на престъплението, а именно по отношение на свид. Д. да е била
упражнена сила или заплашване от подсъдимите, което води до
несъставомерност на така повдигнатите обвинения. Липсват и доказателства
за поръчителство от страна на обвиняемия П., за да се изведе извод, че „по
отношение на св. Д., ще се случи нещо, ако той не даде поисканата сума“. На
същият е било заявено, че и самите „скинари“ са се отказали да извършат
нападение над него, след като са го проучили какъв добър човек е, като в тази
връзка се цитират и част от изслушаните записи в съдебна зала, резултат от
прилаганите СРС, с аргумент, че не съдържат нито една отправена заплаха
или данни за употребена сила по отношение на пострадалия, а обяснение
„единствено и само как е поръчан и то на скинари, как е бил проучен от
скинарите, че е добър човек и че те са само посредници, които искат да му
помогнат“. В заключение се прави извод, че в случая не е извършено деяние,
което да осъществява признаците на престъпление по чл.214 ал.2 т.1 вр.
чл.213а ал.2 т.4 НК, а са налични данни евентуално за извършено
престъпление по чл.209 НК, като в тази насока следва да се събират нови
доказателства относно авторството на деянието. Предвид наведените
оплаквания се настоява за отмяна на обжалваната присъда и оправдаване на
подс.Р., алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане на
първоинстанционния съд.
С въззивна жалба от 31.05.2022г., подадена от защитника на подс.С. М. –
адв.В. Б., присъдата се атакува като неправилна, незаконосъобразна и
некореспондираща на събраните по делото писмени и гласни доказателства, с
искане да бъде отменена и да бъде постановена нова оправдателна такава. В
допълнението към нея се сочи, че в рамките на установената фактическа
обстановка не са събрани достатъчно доказателства, които да водят до
единствен, непротиворечив и възможен извод, че подзащитният й е
съпричастен по обективен и субективен признак към извършване на
твърдяното престъпление, „в мотивите липсва тази част, която казва, по какви
външни причини деянието от страна на него е останало недовършено“, а
изводите за неговата съпричастност към изпълнителното деяние са изградени
единствено въз основа на предположения в противоречие с чл.303 ал.1 НПК.
Акцентира се на семейната обвързаност на свидетелите И. и Б. Д.и, качеството
на пострадал на последния и наличните противоречия в показанията им
относно участието на подс.М. в разговора при проведената среща на
25.05.2015г., които са останали необсъдени от съда, наред с вътрешната
противоречивост в показанията на самия пострадал. Позовавайки се на
Решение № 179 от 26.05.2022 г. по н. д. № 680 / 2020 г. на ВКС съд, 2-ро НО,
защитата възразява, че самото присъствие на лице, при отправяне на заплахи,
без то лично да е извършвало действия, носещи белезите на съставомерни
признаци на принуда, не представлява дейност, дори помагаческа към
изнудване, независимо дали това по същество е улеснило прекия извършител;
манифестирането на мълчаливо участие, следва да носи със себе си
3
заплашителен елемент, който да се демонстрира чрез телодвиженията на
дееца - например, заплашителна стойка или друг признак, който да доведе
пострадалия до повишено чувство за безпокойство в присъствието на още
едно лице, като от думите на пострадалия не може да се направи извод, за
подобно поведение от страна на подс. М., още повече за елементи на принуда
при съобщаването му за действията, които са „поръчани“ спрямо него.
Според защитата от субективна страна не се извеждат и признаци за умисъл
към извършване на запретено от закона деяние от страна на М., като дори
съдът в мотивите си многократно подчертава, че същият не е бил активен при
последващите действия и развитие на ситуацията, с което на практика е
изразил и несъгласието си. Не се споделя мнението на съда, че за
демонстриране на умисъл и участие на М. свидетелства фактът, че
процесният разговор е започнал едва след като същия се е върнал пред входа
на бензиностанцията, тъй като изборът кога да започне разговора не е бил
негов, а по преценка на друг и нито от показанията на Д., съпругата му или
някой от другите свидетели, може да се заключи, че той е държал, искал е или
е спомогнал разговора да започне едва след като той се е присъединил или да
е бил в пряка зависимост от присъствието му. Констатира се вътрешна
противоречивост в изложените мотиви относно вида на съучастие на този
подсъдим, като съдът не се е съобразил с новото обвинение, след изменението
му от прокурора в съдебна зала по реда на чл.287 НПК, излизайки извън
описаната рамка, с което пряко е нарушил правата на подсъдимия. Доверил се
е на показанията на свид. И. Д., която споделя, че макар и от разстояние 50 м.
е възприела, че и двамата подсъдими са разговаряли с Д., без да знае в какво
се е състоял разговора и кой какви реплики е изказал, но въпреки това, на
стр. 13 в мотивите от обективна страна е приел, че единствено другият
подсъдим е водил процесния разговор, обсъждайки едновременно с това
пасивното участие на М. и неговия отказ от пряко участие, като активна
съставомерна дейност. Изразява се категорично несъгласие и с съображенията
на съда относно правната страна на казуса, доколкото според правната теория
и съдебната практика е невъзможно пряко участие с отправяне на заплахи към
пострадалия единствено чрез присъствие и пасивност. Престъплението,
предмет на обвинението, като резултатно изисква извършване или
подпомагане на активни действия на принуда, изразяваща се в тормоз спрямо
пострадалото лице, като простото присъствие не винаги означава съгласие
със случващото се, особено когато не се манифестира по видим начин, че
присъстващият цели неговото поведение да се приеме като заплаха. Възразява
се и срещу становището на първата инстанция, че „двамата подсъдими
продължили да осъществяват горното деяние в периода от тази първа среща,
осъществена на 25.05.2015 г. до срещата на пострадалия със св. Г. И. на
02.06.2015 г.“, което е в противоречие с приетата по делото фактология, че на
процесната среща между подсъдимите и пострадалия, разговорът се е водил
единствено от Р.; че последващите разговори, дори организацията по вземане
на процесната сума не са организирани от подс. М., като според съда, за да се
приеме, че е налице отказ от довършване на престъпление и изобщо на
участие е следвало подсъдимият да манифестира пред пострадалия своя
4
изричен отказ – стр. 14 от мотивите. Като допълнителен аргумент в тази
насока съдът е посочил, че при последващите разговори подс.Р. не е съобщил
на пострадалия, че „другият подсъдим се е оттеглил от деянието“, поради
което пострадалият е продължил да има субективно очакване за
осъществяване на заплахата и от двамата подсъдими, от което се прави
заключението, че подсъдимият М. е продължил своето участие в деянието.
Защитата подчертава, че нормата на чл.18 ал.3 НК не включва подобни
изисквания за изричен отказ или манифестиране/уведомяване на пострадал от
престъпление, че едно от лицата, което той възприема като извършител, се е
отказало от извършване на деянието, като за да се направят изводи налице ли
е самоволен отказ, се дължи преценка на фактическите обстоятелства и
действията на дееца, като липсата на активни действия, явната и констатирана
пасивност на М. е едно от свидетелствата за наличие на отказ не просто от
довършване на престъпление, но и изцяло от участие в такова. Описаната от
съда правна конструкция се окачествява като невъзможна - при сигурни
данни, че М. не е участвал активно в първоначалното действие и липса на
данни за участие в по-нататъшните такива, съдът допуска, че такива данни са
налице и със сигурност е участвал, щом е знаел, че ще има допълнителни
уговорки, без да е наясно какви са те и какви действия и кога ще бъдат
извършвани. По този начин, според защитата боравейки с предположения,
СНС неправилно е приложил материалния закон, като не е направил
качествен анализ и не е отчел, че дори и предполагаемо М. да е бил част от
първото започнало противоправно действие, цялостната му пасивност сочи
несъмнено на чл.18 ал.3 НК, като при наличие на самоволен отказ, преди да е
настъпил противоправния резултат и съответно деянието да е било
довършено, същият не следва да се наказва. В заключение, на основание
чл.334 т.2 НПК се настоява за отмяна на постановената присъда като
неправилна и незаконосъобразна и за оправдаване на С. М. по повдигнатото
обвинение, алтернативно за приложението на чл.18 ал.3 НК по изложените
съображения.
В хода на съдебните прения представителят на САП изразява становище
за неоснователност на подадените въззивни жалби и за потвърждаване на
присъдата като правилна и законосъобразна. Счита, че съдът е изпълнил
изискванията на чл.305 ал.3 НПК и е достигнал до правилен извод, че са
налице елементите от субективна и обективна страна на деянието по чл.214
ал.2 вр. чл.18 НК, поради което законосъобразно е признал за виновни и
двамата подсъдими, налагайки им справедливи наказания при превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства.
Повереникът на частния обвинител също пледира за неоснователност на
въззивните жалби, доколкото първоинстанционният съд правилно и
законосъобразно е анализирал събраните доказателства и е достигнал до
правилни житейски и правно обосновани изводи, като е отчел същевременно
смекчаващите вината обстоятелства, включително и това, че инициатор за
началото на престъпната дейност е трето лице, чиято наказателна отговорност
не е била ангажирана.
Частният обвинител Д. моли за потвърждаване на присъдата.
5
Защитата на подс.Р. поддържа наведени в жалбата аргументи по
отношение незаконосъобразността, необосноваността и противоречието, с
материалния и с процесуалния закон на пъроинстанционната присъда като
моли за нейната отмяна и признаването на подзащитния му за невиновен,
алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен
състав. Заявява, че прочетените от СНС обяснения на подзащитния му са
дадени в момент, в който съпруга му очаквала второто им дете, след
обещание, че няма да бъде задържан, което впоследствие не било изпълнено.
Възразява срещу доказателствения анализ на първата съдебна инстанция и
намиращите в противоречие с него правни изводи като почиващи на
предположения, доколкото по делото не е изяснено кой е действителният
ползвател на sim картата, закупена от „Ивекс Сатурн Груп“ ЕООД, провел
телефонната комуникация с частния обвинител, не е назначено съответно
фоноскопско изследване, което да установи, че именно подс.Р. е провел
въпросните телефонни разговори, както и „не е извършвана проверка дали
свид.И. не е бил съучастник с друго лице, което е ползвало тази sim карта“
или дали „самият той не е извършителят на деянието“, като намира, че
„изводите за виновност на едно лице не следва и не може да почиват на
предположения, съмнителни, колебливи, досежно осъществяването на
признаците от състава на престъплението, както и относно неговото
авторство“
В лична защита подс.К. Р. заявява, че поддържа изцяло тази теза.
Защитникът на подс. М. поддържа депозираната въззивна жалба и
изложените в нея подробни съображения. Акцентира на последователните
показания на пострадалия, че при първата им и единствена среща М. не е взел
никакво отношение и не е предприел никакви действия, навеждащи на извод
за извършване или намерение за извършване на съучастническа дейност по
чл.214 ал.2 т.1 вр. чл.213а ал.2 т.4 от НК, като от мотивите на съда не стана
ясно въз основа на какви доказателствени източници се възприема, че до
02.06.2015г. подсъдимият М. е участвал във вмененото му престъпление, при
липсата на каквито и да е индикации за това, че е провеждал срещи,
разговори, или предприел някакви други действия, които да насочват към
извод за съучастието му. На следващо място, позовавайки се отново на
заявеното от частния обвинител, намира че отправените му реплики имат
„съобщителен, а не принудителен, или заплашващ характер“, макар и по
естеството си да са били в състояние да доведат до някакво притеснение у
него, като предвид практиката на ВКС в тази насока, при липсата на
заплашителни действия или реплики е недопустимо постановяване на
осъдителен диспозитив. Счита, че първоинстанционният съд в нарушение на
чл.14 НПК, е „тълкувал доказателствената съвкупност по един абсолютно
неправилен начин и въз основа на това е формирал абсолютно грешни
изводи“, поради което моли за признаването на подс. М. за невиновен поради
недоказаност на обвинението както от обективна, така и от субективна
страна.
В лична защита подс.С. М. поддържа казаното от защитата си.
6
В последната си дума всеки от двамата подсъдими моли за оправдателна
присъда.
САС след запознаване с материалите по дело и след като обсъди
изложените от страните съображения, намери че в хода на
първоинстанционното производство са допуснати съществени процесуални
нарушения по смисъла на чл.335 ал.2 вр. чл.348 ал.3 НПК, по следните
съображения:
В НПК изрично е регламентирана поредността на съдебните действия,
свързани с постановяване на присъдата – изслушване на съдебните прения и
последната дума на подсъдимия, оттегляне на тайно съвещание и публично
обявяване на диспозитива на присъдата след подписването й от всички
членове на съдебния състав. Писмената форма на присъдата е задължителна
като само обявяването й се извършва устно. Нормата на чл.310 ал.1 НПК
повелява, че обявяването на присъдата винаги следва нейното изготвяне в
писмена форма и подписването й от членовете на съответния съдебен състав.
Съгласно разпоредбата на чл. 305 ал.2 НПК задължителните реквизити на
уводната част на присъдата са датата на издаването й, имената на членовете
на съдебния състав, на съдебния секретар и на прокурора, делото по което се
издава присъдата, името на подсъдимия и престъплението, за което е
повдигнато обвинението.
Видно от протокола за последното съдебно заседание по нохд №
2373/2018г. е отразена дата на провеждането му 26.05.2022г. /цифрово и
словесно/ като е посочено, че съдебният състав се е оттеглил на тайно
съвещание, след което е обявил присъдата си публично в присъствието на
страните в същото съдебно заседание, като е записано, че същото е
приключило на същата дата - 26.05.2022г. в 16.40 часа.
Приложената по делото в писмена форма присъда е от дата
27.05.2022г. т.е. налице е несъответствие между датата, на която според
протокола от проведеното съдебно заседание е обявена присъдата и датата на
нейното постановяване, изготвяне и подписване според отразеното в самата
присъда.
Съгласно разпоредбата на чл.300 НПК след като изслуша последната дума
на подсъдимите, съдът следва да се оттегли на тайно съвещание, за да
постанови присъдата, която според императивната разпоредба на чл.310 ал.1
НПК се обявява от председателя незабавно след подписването й от всички
членове на състава на съда. Според посочените по-горе констатации в
конкретния случай следва извод, че постановяването и подписването на
присъдата вместо да предхожда времево публично й обявяване, е последващо
на него, което на практика е в нарушение на изрично въведената от закона
последователност на дължимите процесуални действия на съдебния състав.
Дори да се преме, че в случая се касае за допусната грешка при вписване
на датата в протокола от проведеното съдебно заседание или на датата на
присъдата, прочитът на мотивите към същата разкрива редица съществени
противоречия и непълноти при излагане на съдебната теза, показващи
неизпълнение на задълженията за цялостен фактически, доказателствен и
7
правен анализ и допуснати отклонения от стандарта, регламентиран в чл.14
и чл.305 ал.3 НПК.
В принципен план мотивите са средство, предоставено на страните да
разберат решението на съда по съществото на правния спор, намерило израз в
диспозитива на присъдата, гарантиращо им, че вътрешното убеждение на
съда се базира единствено на закона и доказателствата по делото. Наред с
това, те осигуряват възможност при иницииран инстанционен контрол
въззивният съд да се убеди, че решаващият съд стриктно е съблюдавал
процедурните правила и правилно е приложил материалния закон.
В конкретния случай изложените към проверяваната присъда мотиви
не са в състояние да изпълнят тези аспекти от своето предназначение.
Извършеният в тях доказателствен анализ не съответства на изискванията на
закона, тъй като приложеният подход при обсъждане на доказателствената
съвкупност препятства възможността да бъде проследен начина на формиране
на вътрешното убеждение на първата съдебна инстанция по фактите и да се
провери спазени ли са изискванията на процесуалния закон относно неговата
юридическа правилност.
Непосредствено след изложението на фактическата обстановка, СНС е
посочил, че същата е установена „по несъмнен начин от следните, събрани
по делото доказателствени материали - от обясненията на подсъдимите,
дадени в хода на ДП, прочетени в съдебно заседание на основание чл. 279 ал.
2 вр.ал. 1 т. 4 от НПК, в кредитираната им от Съда част, от
свидетелските показания на свидетелите А. Е., Б. Д., К. Т., В. Ц., Г. И., Д. Д.,
С. С., Д. Д., П. Р.а, В. П., И. А., Д. А. и И. Д., дадени в съдебно заседание, от
свидетелските показания на свидетелите Б. Д., дадени в досъдебното
производство, прочетени на основание чл.281,ал.4, вр. ал.1,т.2 от НПК и
надлежно приобщени към доказателствения материал, от назначените в
хода на досъдебното производство и изслушани в хода на съдебното
следствие заключения на Дактилоскопна Експертиза, Видео техническа
експертиза, Експертиза №2016/ИКУ-81, Експертиза №2016/ИКУ-88,
назначената в съдебно заседание графологична експертиза, както и от
писмените доказателства, събрани на предварителното производство,
прочетени на основание чл.283 от НПК и надлежно приобщени към
доказателствения материал - протоколи за обиск на св. Г. И., за
претърсване и изземване на св. П. К.а-Р.а и Р. Р., протокол за доброволно
предаване от св. Б. Д., справки от МТЕЛ и Виваком, свидетелство за
съдимост за двамата подсъдими“.
В мотивите към присъдата от така изброените гласни доказателствени
източници, предмет на повърхностно обсъждане са били единствено
показанията на Б. Д., И. Д. и Д. А., както и обясненията на подсъдимите,
приобщени по реда на чл.279 НПК. По отношение на останалите свидетелски
показания липсва какъвто и да е коментар, анализ и оценка, освен посоченото
по-горе формално изброяване. От съдържанието на протоколите от
проведените по делото съдебни заседания се установява, че с малки
изключения при разпитите на тези свидетели съдът е приобщил по
8
предвидения в закона процесуален ред и показанията им от досъдебната фаза,
който способ е приложил и по отношение на обясненията на подсъдимите Р. и
М.. Фактът на приобщаване на гласни доказателствени източници по реда на
чл.279 и чл.281 НПК, сам по себе си е изисквал подлагането им на задълбочен
и акуратен анализ, при съпоставка със заявеното при разпитите на същите
лица в съдебна фаза, относно тяхната процесуална стойност, вътрешна
устойчивост и доказателствена сила в съдържателен план, с излагане на
убедителни съображения в насока тяхното кредитиране респ. игнориране,
съответно в кои техни части и по отношение на кои факти и обстоятелства от
предмета на доказване.
Удовлетворяването на стандарта за мотивиране на съдебната теза не
може да бъде постигнат само чрез формалното изброяване на доказателства и
доказателствени средства, а поставя изискване за тяхната аналитична и
логическа оценка поотделно и в съпоставка помежду им, тъй като процесът
по установяване на релевантните за обвинението факти включва задълбочено
и обективно изследване на всички доказателства и доказателствени средства,
разгледани в логическа връзка помежду им, и то по начин обективиращ ясно
и недвусмислено волята на съда по правно значимите факти и тяхната оценка
относно приложимия материален закон.
На следващо място обсъждането на показанията на посочените по-горе
трима свидетели, направено по изолиран и фрагментарен начин, не дава
надеждна доказателствена основа на приетите за установени фактически
положения. Посочено е, че „относно изнесените по-горе обстоятелства“, без
конкретизация кои точно, съдът дава В. на показанията на свид.Б.Д., като
кореспондиращи на показанията на съпругата му И. Д. и на изготвените по
делото ВДС въз основа на експлоатирани СРС, пресъздавайки съдържанието
на част от съдържаща се в тях телефонна комуникация, приемайки че същата
е проведена между частния обвинител и подс.Р. с аргумент, че съдържанието
й „напълно съответства на случилите се събития“ и въпреки, че се е съгласил,
че липсват доказателства процесната сим карта да е предоставяна за
ползване от нейния абонат на този подсъдим, е приел за „напълно житейски
обичайно в страната ни гражданите да ползват телефонни номера, особено от
типа „прима“, собственост на други лица“, а като допълнителен аргумент е
изтъкнал изявлението на пострадалия Д., че разпознал гласа на Р. при тези
разговори и впоследствие при предявяване на ВДС в съдебно заседание,
което е „напълно житейски нормално след проведена лична среща“, имайки
предвид тази на 25.05.2015г. на бензиностанцията до МОЛ Люлин. Въпросът
за съпричастността на подс.М. към процесните събития е останал извън
вниманието на съда.
Показанията на третия свидетел Д. А., без съответно обсъждане, са били
кредитирани от съда единствено в частта за познанството на двамата
подсъдими със свид.В. П., като същевременно съдът е констатирал
достоверността на тези от досъдебната фаза като кореспондиращи на
останалите доказателства по делото, но без конкретизация на същите. Касае
се за два разпита, приобщени по реда на чл.281 ал.4 вр. ал.1 т.1 НПК, за които
свидетелят е заявил различна процесуална позиция в съдебно заседание,
9
поради което съдът е назначил графологическо изследване на подписите му,
положени в протоколите от тези разпити и протокола от 03.05.2017г.,
материализиращ третия му разпит от разследващ полицай, който обаче не е
бил прочетен в съдебно заседание. Така на практика, без каквото и да е
обсъждане и аргументация, показанията му от първата фаза на процеса са
били напълно игнорирани от СНС.
Мотивите не показват и аналитична преценка на обясненията на
подсъдимите и прецизно изпълнение на задължението за тяхната внимателна
проверка поотделно и в съвкупност с останалите доказателствени материали,
предвид двойната им природа, като доказателствено средство, но и средство
за защита, при изследване на всички релевантни обстоятелства, свързани с
решаването на съществените въпроси по делото, съобразно изисквания
произтичащи от принципа по чл. 14 НПК. Обсъждането им се ограничава в
рамките на няколко кратки изречения, от съдържанието на които на практика
не става ясно в кои части и за кои обстоятелства, същите се ползват с
доверието на съда, предвид включването им сред кредитираните
доказателствени източници /цитирани по-горе/, поставени в основата на
приетата за установена фактическа обстановка. Така за обясненията на подс.
Р. е посочено единствено, че съдът не кредитира твърдението му, че „изобщо
не е участвал в каквото и да е било деяние, свързано с обвинението“, като
„оборени от гореизложените доказателства“. Относно обясненията на подс.М.
е отбелязано единствено некредитирането им в частта, в която отрича участие
в разговора, проведен между пострадалия и подс.Р. на 25.05.2015г., като
категорично оборени от показанията на свидетелите Б. и И. Д.и. Последното е
в явно противоречие от една страна с приетата от съда фактология /виж л.348
гръб/ според която с пострадалия разговарял подс.Р., „а подс. С. М.
присъствал и възприемал разговора през цялото време“, както и с
последващото изложение в мотивите в частта „От правна страна“ - „на
срещата през цялото време присъствал и подс.С. М. и възприемал всичко
казано между двамата“/виж л.353 /. По този начин съдът не е изразил
недвусмислена позиция дали оценява като достоверни или недостоверни
обясненията на всеки от двамата и съответно в кои техни части, още повече
че в същите нито един от тях не отрича провеждането на инкриминираната
среща, а подс.Р. дава сведения за начина, по който се е снабдил с телефонния
номер на Б.Д., за последващите позвънявания към него, като конкретизира
поименно поръчителя на „поръчката“, нейното естество и изпълнители.
Липсва съответен анализ и оценка и на изброените експертни
заключения и протоколи за обиск, за претърсване и изземване, за доброволно
предаване, като част от тях само са маркирани при изложението на
фактическата обстановка, и последващо формално изброени наред със
свидетелските показания и писмените доказателства.
От съдържанието на протоколите от проведените по делото съдебни
заседания се установява, че голяма част от свидетелските показания от
досъдебното производство са били инкорпорирани в цялост по реда чл.281
ал.4 вр. ал.1 т.2 НПК /поради заявена от лицата липса на спомен в съдебно
заседание, в това число и свид.Г. И., на когото е била предадена
10
инкриминираната сума от 200 лева от частния обвинител/ като отразеното в
мотивите, че съдът е ползвал за фактическите си констатации само
показанията на тези лица от съдебната фаза на процеса, на практика поставя
въпроса всъщност каква е доказателствената основа, на която се основават
същите.
В този смисъл въззивната инстанция намира доказателствената дейност
на първоинстанционния съд за несъответстваща на изискванията на
процесуалния закон за комплексен прочит на доказателствената маса и
формиране на фактически и правни изводи чрез обективен, пълен анализ и
внимателна оценка на всички доказателства, разгледани във взаимовръзка и
налична кореспонденция помежду им. Съдържанието на мотивите в тази им
част не позволява на въззивната инстанция да установи всъщност на какви
доказателства почива приетата за „безсъмнено установена“ от СНС
фактическа обстановка, включително в частта касаеща персоналната
деятелност на всеки от двамата подсъдими в инкриминираното престъпно
посегателство, и най-вече участието на подс.М. в него.
Приемайки дадената от държавното обвинение квалификация по чл.214
ал.2 т.1вр. чл.213а ал.2 т.4 вр. чл.18 НК, първостепенният съд е имал
задължението да изложи съображения, както за обективната, така и за
субективната съставомерност на деянието, за всеки от двамата
„извършители“. Използваните общи фрази по отношение на двамата
подсъдими не държат сметка за необходимостта от индивидуализиране и
правна преценка на участието на всеки един от тях в отделните етапи на
изпълнителното деяние на база на събраната доказателствена маса, още
повече, че според начина на формулиране на обвинителната теза се касае за
продължило във рамките на няколко дни престъпно посегателство – с начална
и крайна дата, а от страна на защитата на подс.М. са направени възражения за
отсъствието на каквито и да е доказателства за негова съпричастност след
първоначалната среща с пострадалия, на която освен това в разговора
участвал само подс.Р.. Детайлното и индивидуално разглеждане на
действията на всеки един от подсъдимите се дължи и с оглед правилната
преценка и дефиниране на строго личната му отговорност. В този смисъл
липсата на последователен и логичен анализ на доказателствените източници
и съдържащата се в тях информация, в контекста на предявеното обвинение
лишава представените мотиви от смислова съдържателност и
аргументираност, по същество приравняваща се на липса на такива.
Изложените правни съображения за взетото решение са неубедителни и
незадълбочени, без необходимото разграничаване и детайлизиране за всеки
от подсъдимите на съставомерното поведение и степента на личната му
наказателната отговорност, в зависимост от степента на персоналното му
участие в инкриминираното деяние като „извършител“, с позоваване на
съответната доказателствена основа. В този смисъл изведените изводи са с
по-скоро декларативен характер, без даден отговор на основни защитни
възражения, като липсата на същински, а не формален отговор на засегнатите
от защитата спорни обстоятелства винаги съставлява процесуално
нарушение.
11
Изнудването по чл.214 ал.1 НК намира израз в принуждаване другиго
чрез сила или заплашване да извърши, да пропусне или да претърпи нещо
противно на волята му, в резултат на което на него или на друго лице се
причинява имотна вреда, като деецът цели да набави за себе си или за
другиго имотна облага. Изпълнителното деяние се осъществява само чрез
действие, включващо два елемента - упражняване на принудата и довеждане
до знанието на пострадалия какво поведение се изисква от него т.е. става
въпрос за престъпно мотивиране на пострадалия да предприеме определено
поведение противно на волята си, чрез използване на физическа или
психическа принуда, или съчетание от двете
В случая обвинението е за принуда чрез заплашване, за която е
характерно, че субектът упражнява психическо въздействие, застрашавайки
жертвата с бъдещо деяние, което е от естество да изложи на опасност живота,
здравето, честта или имота на заплашения или на друго лице, към което
последният има положителни чувства. За съставомерността на деянието е
ирелевантно дали заплашването е правомерно или неправомерно и дали
деецът е имал обективната възможност да осъществи заплашващото деяние (Р
563-71-II), достатъчно е да е годно за внуши основателен страх у жертвата за
засягане на тези обекти, като законът не уточнява в какво трябва да намери
израз застрашаването и какви средства методи се използват за възбуждането
на основателния страх. Вторият елемент е довеждането до знанието на
изнудвания на желаното от дееца поведение, като двата елемента се
осъществяват един след друг или едновременно и поредността им не е от
значение. Именно вследствие на така упражнената принуда, изнудваният
предприема исканото от него поведение, което може да е действие,
бездействие или съчетание от двете форми – извършва, пропуска или
претърпява нещо противно на волята му, което по съществото си
представлява акт на имуществено разпореждане, причиняващ лично на него
или на друго лице имотна вреда. Пострадалият има ясна представа за нещата,
но се подчинява на дееца от страх, че ако не го стори, ще настъпят още по-
неблагоприятни последици, като това му поведение е в пряка и
непосредствена причинна връзка с упражнената принуда - без нея не би
предприел акта на имуществено разпореждане /вж.А.Стойнов Наказателно
право, Особена част, Престъпления против собствеността/. Касае се за
резултатно престъпление, което е довършено с настъпване на имотната вреда.
Опитът към изнудване започва с осъществяване на някой от елементите на
изпълнителното деяние, като се счита за довършен с довършване на
изпълнителното деяние т.е. изнудването ще се намира в стадия на опита до
момента на настъпване на имотната вреда. Субективната страна на
изнудването включва пряк умисъл и специална користна цел - деецът действа
със съзнанието, че жертвата не желае да извърши желаното от него
имуществено разпореждане и ще реши да го извърши вследствие именно на
упражнената принуда, като едновременно с това предвижда и неизбежността
на имотната вреда в резултат на това нейно престъпно мотивирано поведение,
като едновременно с това цели набавянето на имотна облага за себе си или за
другиго.
12
В конкретния случай обвинението се отнася до изнудване, осъществено
във форма на задружна престъпна дейност по чл.214 ал.2 т.1 вр. чл.213а ал.2
т.4 НК, поставяща изискване в самото изпълнително деяние на изнудването
да са участвали най-малко две лица. Това е налагало да бъде преценено дали
поведението на всеки от двамата подсъдими удовлетворява това изискване за
съучастие като „извършител“ и с какви конкретни действия, както и
изискването от субективна страна за общност на умисъла, който не е
разискван в мотивите на присъдата, в чието съдържание е следвало да
залегнат и такива съображения, не само предвид очертаната правна
квалификация, но и с оглед релевираните от защитата на подс.М. възражения
в тази насока. Допуснатите противоречия и пропуски в доказателствената и
аналитичната дейност на съда силно компрометират убедителността на
направените правни изводи.
Първоинстанционният съд е дължал ясен и категоричен отговор на
направените пред него възражения през призмата на анализ на относимите
доказателствени източници, именно за да е възможно при извършване на
въззивната проверка да бъде преценено дали не е налице пропуск в
оценъчната му дейност, сочещ на превратно тълкуване на носителите на
доказателствена информацията, повлияло и върху яснотата на обективираната
му воля. Наведените възражения във въззивните жалби и в производството
пред апелативния съд са идентични с тези, направени в пледоариите пред
СНС, именно защото поставените от защитниците на подсъдимите спорни
въпроси относно доказателствената обезпеченост на обвинителната теза за
конкретната деятелност на всеки от подсъдимите и нейната съставомерност,
както от обективна, така и от субективна страна не са получили надлежен
отговор.
В правната оценка на фактическите си констатации първостепенният съд
е приел, че макар на срещата на 25.02.2015г. с пострадалия да е разговарял К.
Р., „той е изразил волята и на двамата подсъдими, а подс. С. М. е участвал в
отправените заплахи към пострадалия със самото си присъствие, изразяващо
съгласие със случващото се“. Този извод съдът е аргументирал с това, че Р. е
провел разговора след като дошъл и втория подсъдим, като по този начин
„изрично е демонстрирал участието и на двамата в извършеното изнудване
......и макар и основно подс.Р. да е говорил, той изразил волята и на двамата
подсъдими“, а подс.М. „присъствал и възприемам всичко, изказано между
двамата....и по никакъв начин не изразил несъгласие с чутото, нито пък
напуснал срещата............като присъствието на втори човек при подобни
деяния неминуемо води до увеличаване на мотивацията на пострадалия да
възприеме казаното като заплаха и да се убеди във възможността същата да
бъде осъществена“. В случая обаче тези разсъждения на съда влизат в
колизия с конкретното обвинение и приетото в мотивите, че двамата
подсъдими всъщност са били само „посредници“, довеждащи до знанието на
пострадалия за направена от друго лице „поръчка“ на трети лица „скинари“
да навредят на здравето му и за възможността тя да бъде спряна срещу сумата
от 2000 лева т.е. заплахата не е произлизала от самите тях и не те са били
лицата, които на които е било възложено да я осъществят.
13
СНС е продължил в разсъжденията си, че не може да се приеме, че е
налице отказ от страна на подс.М. за довършване на престъплението и по-
нататъшно негово участие в изнудването след процесната единствена среща
на бензиностанцията, независимо че последващата телефонна комуникация с
пострадалия и изпращането на свид.Г.И. за получаване на паричната сума са
осъществени само от подс.Р., тъй като не са събрани доказателства „за негов
изричен отказ от довършване на започнатото престъпление“ и „в случай, че е
имал такова намерение, той е трябвало да го изрази категорично пред
пострадалия“, като в този смисъл е приел „еднакъв принос от страна на
двамата подсъдими в извършеното престъпление, въпреки повечето активни
действия от страна на подс.К. Р.“. Същевременно при индивидуализацията на
наказателната им отговорност, без да изпълни задължението си за прилагане
на индивидуален подход при обсъждане на смекчаващите и отегчаващи
отговорността обстоятелства, първостепенният съд е приел, че „приносът в
осъществената престъпна дейност на подсъдимия К. Р. е по-голям от този на
подс.С. М.“, с оглед на което е определил наказание в по-висок размер.
Неналагането на наказанията глоба и конфискация е аргументирал с
изминалия период и липсата на причинена имотна вреда, което обаче не
съответства на обвинението, за което ги е признал за виновни и осъдил с
посочен резултат „причинена вреда в размер на 200 лева“ и е в колизия с
отразеното на лист 354 - „обстоятелството, че пострадалият е предал на св.Г.
И. сумата от 200 лв., с цел да я предаде на подсъдимите осъществява
съставомерния признак на престъплението причиняване на имотна вреда на
пострадалия в размер на тази сума“. В този смисъл мнението на СНС по
въпроса причинена ли е вреда в резултат на инкриминираното деяние и
неговата довършеност е неясно и двусмислено.
Декларативно, неясно и неаргументирано е останало и становището на
съда относно естеството на конкретната инкриминирана „принуда“, която на
практика е произхождала и е следвало да бъде изпълнена от други лица,
различни от подсъдимите, и според самата обвинителна теза само е била
доведена до знанието на Б.Д. от подсъдимите като „посредници“, както и
относно това какво е мотивирало последният да предаде сумата от 200 лева,
като част от исканите 2 000 лева - естеството на тази заплаха и страха от
нейното изпълнение /според диспозитива на обвинителния акт и присъдата/
или внушението от страна на двамата подсъдими, че „единствено от тях
зависи дали да бъде изпълнена „поръчката“/според л.354/, още повече че
според съдържанието на ВДС, резултат от прилаганите СРС, лицето
провеждащо телефонната комуникация с частния обвинител твърди, че
същата е била предназначена за „изпълнителите на поръчката“, които обаче
впоследствие сами се отказали от нейното изпълнение. /л.15 от секретните
материали/.
Наличните противоречия и съществените непълноти в аргументацията
досежно редица обстоятелства от значение за преценката на обективната и
субективна съставомерност на деянието по посочения квалифициран състав, и
то при подробно развити съображения на защитата за наличие на основания
за преквалифициране на деянието в такова по чл.209 НК, както и за
14
приложение на чл.18 ал.3 НК за подс.М., препятстват възможността да се
разберат мотивите за взетото решение (в каквато насока са и част от
защитните възражения) и в този смисъл се явяват нарушение от категорията
на абсолютните такива по смисъла на чл. 348 ал. 3 т. 2 от НПК, като подлежат
на отстраняване единствено по реда на чл. 335 ал.2 НПК – чрез отмяна на
присъдата и връщане на делото на първата съдебна инстанция.
Въззивната инстанция констатира, че в съдебно заседание на
17.06.2021г. участващият по делото прокурор е направил искане по чл.287
ал.1 НПК, което е било допуснато от СНС. Предназначението на института
„изменение на обвинението” е да бъде предоставена възможност от една
страна на прокурора да приведе обвинението в съответствие със събраните
доказателства в съдебната фаза на процеса, като измени или неговата
обстоятелствена част, или правната му квалификация при необходимост от
прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, а от друга - на
подсъдимият да се защити по новото обвинение. Правото на прокурора да
повдигне ново обвинение обаче не задължава съда безусловно да приеме
измененото обвинение и да продължи производството по него. Уважаването
на искането за изменение на обвинението предполага положителен отговор
на въпроса само относно неговата допустимост - дали основанията за
исканото изменение на обвинението са били установени от прокурора именно
в хода на съдебното следствие, без да преценява дали искането е основателно
и дали почива на инкорпорираните доказателства, тъй като това са въпроси
по съществото на делото, които следва да бъдат разисквани и решени едва с
крайния съдебен акт.
Според действащата редакция на чл.287 ал.1 НПК /ДВ, бр.32/2010г./
такова искане от страна на прокурора е възможно само в хипотезите, когато
обстоятелствата, даващи основание за изменение на обвинението, не са били
известни на органите на досъдебното производство - при
нововъзникнали/новооткрити обстоятелства или когато обстоятелствата са
съществували на досъдебното производство, но прокурорът на съдебното
следствие е констатирал, че те налагат изменение на обвинението - или
относно обстоятелствената му част, или относно приложението на по-тежка
правна квалификация, във всички случаи обаче обстоятелствата, налагащи
изменението на обвинението, трябва да бъдат „установени на съдебното
следствие” т.е. законът изисква установяването на основанието за изменение
на обвинението да е в резултат на събиране на доказателствата в хода на
самото съдебно следствие. В редица свои решения ВКС е изяснил, че
обстоятелствената част на обвинението обхваща съвкупността от всички
обстоятелства, които от обективна и субективна страна индивидуализират
извършеното престъпление и неговия автор и тя се изменя съществено, когато
обстоятелствата, на които се основава изменението, влошават наказателно
правното положение на подсъдимия или пораждат необходимост от нови
усилия за защита при реализиране на правото на защита
В конкретния случай прокурорът е поискал изменение на
обстоятелствената част на обвинението, като на практика е разменил „ролите“
на двамата подсъдими при участието им в срещата на 25.05.2015г. – в смисъл,
15
че думите, които според обвинителната теза, изразяват заплахата, са били
изречени от подс.Р., а не както е посочено на л.2 от обвинителния акт от
подс.М.. При така направеното искане съдът е следвало да прецени неговата
допустимост с оглед изискването основанията за предлаганото изменение да
са установени при провеждане на съдебното следствие.
Няма спор, че обстоятелствената част на обвинителния акт следва да
съдържа всички онези факти, които според прокурора обуславят
съставомерността на деянието и участието на всеки от обвиняемите в
осъществяването му. За тях са събирани доказателства в хода на съдебното
следствие чрез разпити на свидетели, които самият прокурор, е посочил в
приложения списък на лицата за призоваване към обвинителния акт, и чиито
показания не са се различавали от тези на досъдебната фаза, в частта касаеща
посочените обстоятелства. В този смисъл в хода на съдебното следствие не са
били установени за първи път каквито и да е обстоятелства, налагащи
изменение на обвинението в неговата обстоятелствена част, доколкото
въпросните свидетелски показания и извършени разпознавания с това им
съдържание са съществували вече по делото и са били известни на прокурора
още на досъдебното производство, преди изготвяне и внасяне на
обвинителния акт в съда, поради което стриктно погледнато за него не са
били налице основания за повдигане на ново обвинение при условията на
чл.287 НПК и де факто чрез тази процедурата е успял да преодолее
погрешно описани в обстоятелствената част на обвинителния акт факти,
касаещи поведението на подсъдимите, които са му били известни още при
изготвянето му /прокурорът изготвил обвинителния акт е същият, който е
участвал в съдебната фаза и направил искането по чл.287 НПК/. При това
положение искането на прокурора за изменение на обвинението се е явявало
недопустимо по смисъла на чл.287 НПК, доколкото в него са били включени
обстоятелства, които не само, че са му били известни към момента на
упражняване на правомощията му по чл.246 НПК, но наред с това не са били
установени в хода на съдебното следствие, тъй като са се съдържали в
материалите по досъдебното производство. Изменението на обвинението е
способ за привеждане на обвинението в съответствие с приобщената в хода
на първоинстанционното производство доказателствена съвкупност, а не с
тази от досъдебната фаза на процеса. Противното би означавало един вид
недопустимо поощряване на прокурора към недобросъвестно отношение при
изготвяне на обвинителния процесуален документ по чл.246 НПК, с очакване
всякакви допуснати грешки и пропуски в първоначалното обвинение да е
възможно да бъдат отстранени и след внасяне на делото в съда, какъвто
обаче не е смисълът и предназначението на института по чл.287 НПК. На
прокурорът е възложена както функцията по повдигане и поддържане на
обвинението, така и функция по ръководство и решаване на процеса в
досъдебната му фаза, като при действията му по Глава 18 от НПК след
завършване на разследването, тази втора функция е особено съществена,
доколкото чрез нея на практика се определя по- нататъшния ход на
наказателния процес, да премине или не в следващата съдебна фаза. В този
смисъл решението на прокурора да внесе делото за разглеждане в съда
16
предполага прецизно и професионално изпълнение на задължението по
чл.246 НПК, без да се разчита, че допуснатите слабости и неточности при
изготвянето на обвинителния акт ще бъдат отстранявани в хода на
предстоящия съдебен процес. /Решение № 576/09.01.2013г. по н.д.№
2108/2012г. на ВКС, III н.о/
Въззивната инстанция засяга този въпрос предвид изхода на въззивното
производство и съществуващата съдебна практика, че при последваща отмяна
на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд вече измененото обвинение не загубва значението
си, тъй като повдигането на ново обвинение е правомощие на прокурора, а не
на съда. /Решение № 41/13.03.2020 г. по н.д № 81 по описа за 2020 г., ВКС, II
н.о./
По отношение възражението на защитата за допуснато нарушение по
чл.287 ал.4 НПК въззивната инстанция намира следното. Процесуалното
правило по чл.287 ал.4 НПК, забранява инкорпориране на обяснения по реда
на чл.279 НПК, дадени преди допуснатото от съда съществено изменение на
обстоятелствената част на обвинението. Тази забрана е обща и категорична и
без значение дали прочетените обяснения се отнасят до факти и
обстоятелства, необхванати от съществената промяна на
обвинението./Решение № 463 от 10.12.2008 г. по н.д. № 501/2008 г., на ВКС,
III н.о.; Решение № 98 от 03.07.2018г. по н.д. № 156/2018г., на ВКС, II н.о./. В
случая обаче обясненията на Р. и М. са били прочетени в с.з. на 23.02.2021г.
т.е. преди изменение на обвинението в с.з. на 17.06.2021г. Освен това,
предвид отправените по-горе в настоящото изложение забележки към
доказателствения анализ в мотивите към присъдата, този съдебен състав
приема, че на практика СНС не се е ползвал от същите при формиране
фактическите си и правни изводи, поради което претендираното от защитата
нарушение не е съществено. Друг е въпросът, че допуснатото изменение на
обвинението касае единствено обстоятелствената част на обвинителния акт и
не включва диспозитива на същия, като вписаните обстоятелства в него са
останали непроменени.
С оглед характера на допуснатите в хода на първоинстанционното
производство съществени нарушения на процесуалните правила и изхода на
делото пред въззивната инстанция, се явява безпредметно произнасянето по
доводите на страните, касаещи съществото на правния спор.
При новото разглеждане на делото е необходимо решаващият съд
пълноценно и детайлно да мотивира правните си изводи по обвинението и
приложението на материалния закон за всеки един от подсъдимите,
съобразно изискванията на НПК, въз основа на обективно, всестранно и
пълно изследване на всички обстоятелства по делото и след задълбочен и
съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства и
доказателствени средства, като вземе под внимание и надлежно отговори на
възраженията на защитниците на подсъдимите относно доказателствената
обезпеченост на обвинителната теза, съставомерността на деянието, правната
квалификация и други съществени въпроси от предмета на доказване, за
17
които подробно са били развити съображения, както пред първата, така и пред
въззивната инстанция, именно поради липсата на даден надлежен отговор в
мотивите към присъдата на СНС.
Водим от горното и на основание чл.334 т.1 вр. чл.335 ал.2 вр. чл.348
ал.3 НПК, Апелативен съд -С.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда от 27.05.2022г. по нохд № 2373/2018г. по описа на
СНС /закрит/, 11 състав.
ВРЪЩА делото на СГС за ново разглеждане от друг съдебен състав от
стадия на разпоредителното заседание.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18