Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе,
09.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
XIII – ти
граждански състав, в открито заседание на двадесет
и шести април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Д.И., като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 728 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявените в
обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК
и материалноправно такова – чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Фронтекс
интернешънъл” ЕАД твърди, че по силата на договор за цесия, сключен на
21.03.2016 г. и подписаното приложение № 1 към този договор, с цедента
„Провидент Файненшъл България” ЕАД, всички вземания по сключения на 18.05.2015
г. между последния, като кредитор, и ответницата Д.Д.Д. ***, като клиент,
договор за потребителски кредит били прехвърлени в негова полза, в качеството
му на цесионер. За цесията ответницата била надлежно уведомена, включително чрез
връчване на приложеното към исковата молба уведомление. Поддържа, че по силата
на сключения договор за потебителски кредит цедента предоставил на ответницата
кредит в размер на 500 лева срещу задължението на последната да върне заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 98,62 лева и такси
в общ размер на 416,49 лева, включващи 25 лева – за оценка досието на клиента и
391,49 лева – за предоставяне на услугата домашно посещение. Общата сума по
кредита, включваща главница, възнаградителна лихва и такси, следвало да бъде
заплатена на 60 седмични вноски. Ищецът твърди, че ответницата не изпълнила
задължението си да погасява вноските в срок като дължими останали следните
суми: 479,10 лева – главница, 87,29 лева – възнаградителна лихва за периода от
12.03.2015 г. до 21.03.2016 г., 81,98 лева – лихва за забава за периода от
12.03.2015 г. до 18.11.2016 г. и 388,72 лева – такси за периода от 12.03.2015 г.
до 21.03.2016 г. Твърди, че за посочените суми се снабдил със заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена срещу ответницата по ч.гр.д. № 6684/ 2016
г. по описа на РРС, срещу която последната възразила в срок. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата,
че му дължи сумите по заповедта за изпълнение. Претендира деловодните разноски
в исковото и заповедното производства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответницата Д.Д.Д. не е
депозирала писмен отговор. В подаденото в рамките на заповедното производство
възражение по чл.414 от ГПК същата не излага мотивирани оспорвания на вземането
на ищеца-заявител, само в който случай възражението би могло да се разгледа
като отговор на исковата молба (т.11.а от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК). В проведеното съдебно
заседание ответницата не се явява и не се представлява.
Съдът, като взе предвид събраните по
делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
Разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗПК изрично предвижда, че
кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на
трето лице само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава
възможност. Такава възможност в случая е предвидена в клаузата на чл.22 от
общите условия (договорните разпоредби) на сключения договор, според която
кредиторът има право да прехвърля, изцяло или частично, правата си по договора
без съгласието на клиента като впоследствие информира същия.
Във формираната с редица решения на ВКС задължителна
практика /вж. решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., I т. о., ТК, решение
№ 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.
д. № 12/2009 г., II т. о.,
ТК и др./, безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от
цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.99, ал.3,
пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
Така е и в разглеждания случай. Като приложение към
исковата молба ищецът е представил и уведомление за извършеното прехвърляне на
вземанията, изходящо от цедента и адресирано до ответницата, като длъжник. Уведомлението,
заедно с исковата молба и останалите писмени доказателства, е връчено лично на
ответницата на 17.02.2017 г., поради което следва да се приеме, че
прехвърлянето на вземанията по сключения договор за потребителски кредит в
полза на ищеца е произвело действие спрямо последната.
При главница в размер на 500 лева, в б.”Д” от сключения
договор за потребителски кредит е уговорена такса за услугата „Кредит у дома” в
размер на 391,49 лева. Посочено е, че тази услуга се предоставя по избор на клиента
и се дължи за домашната доставка на заетата сума в брой по негово местоживеене
и седмично домашно събиране на вноските по кредита. В разпоредбите на чл.25 и
чл.26 от общите условия е посочено, тази такса се дължи, макар и в намален
размер от 30 %, дори и в случаите на пълно предсрочно погасяване на кредита,
както и при отказ от услугата.
Действително, договорената такса за услугата „Кредит у
дома”, доколкото е свързана с извършването на плащанията по договора и е
отделно уговорена, не се включва в размера на годишния процент на разходите –
чл.19, ал.3, т.3 от ЗПК, поради което за нея принципно не намират приложение
ограниченията на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК. Според тези разпоредби нищожни са
клаузите в договора за потребителския кредит, в резултат на които годишният
процент на разходите би надвишавал пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. Това обаче не означава, че
клаузата, с която се уговаря такса, свързана с извършването на плащанията, не може
да бъде подложена на служебна проверка за валидност. За тази клауза на общо
основание (вж. и чл.24 от ЗПК) ще се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП.
Според чл.143, т.14 вр.чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправна
и следователно нищожна ще е и тази клауза в потребителския договор, която
налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите. По тази причина съдът намира, че чл.25 и чл.26
от договорните разпоредби (с характер на общи условия), чието тълкуване налага
извода, че таксата за услугата „Кредит у дома” се дължи дори и когато тя не е
била предоставена на клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни
клаузи, за което съдът е длъжен да следи и служебно.
Няма спор, че кредиторът има право да начислява и събира
от длъжника и предвидените в договора такси. Трябва обаче да се държи сметка за
естеството на конкретното вземане – то е именно такса, т.е. възнаграждение за
извършена от кредитора дейност или услуга, която се дължи отделно от
главницата, възнаградителната и мораторната лихви по договора. Дължимостта на таксата
обаче е обусловена от това дали кредиторът е изпълнил задължението си да
извърши дейността, респ. да предостави услугата, за която се дължи тя. Таксата,
за разлика от възнаградителната лихва, не съставлява възнаграждение за
кредитора и не следва да се превръща в основен източник на печалба за него. При
положение, че ответницата не е заплащала дължимите месечни вноски, то очевидно
е, че и услугата по тяхното събиране от дома на последната не е била
извършвана.
Съдът намира, че таксата за услугата „Кредит у дома”
следва да се намира във връзка на пропорционалност със сумата по кредита, за
чието обслужване тя се дължи, като се отчита и естеството на действията, в
които тази услуга се изразява фактически. В случая не се касае до дейност,
която генерира особено големи разходи за ищеца, като кредитор. Разходите за
седмичните домашни посещения от служители на ищеца в дома на ответницата за
целия период на кредита не биха могли да са на стойност, доближаваща се по
размер до главницата на задължението. Отсъствието на такава връзка на
съразмерност, на пропорционалност би превърнало тази такса в едно средство за
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, в превръщането й
на практика във втора, скрита възнаградителна лихва. Впрочем отсъствието на
пропорционалност е видно и от самия текст на клаузата на чл.25 от общите
условия (договорните разпоредби). В същата се съдържа следната декларация на
ответницата, като клиент: ”….клиентът разбира, че 30 % от тази такса е равна
на разходите, свързани с организирането на допълнителната услуга Кредит у дома
и предоставянето на кредита в брой по местоживеене на клиента ….”. Щом само
30 % от тази такса покрива разходите на кредитора по предоставянето на
услугата, то поставя се логичният въпрос за какво се дължат останалите 70 % от
нея ? Както беше посочено, на практика те представляват втора, скрита
възнаградителна лихва, която в нарушение на чл.19, ал.1 от ЗПК не е включена в годишния
процент на разходите. По тези съображения съдът намира, че на ищеца се дължи
само 30 % от уговорената такса, доколкото услугата е само частично предоставена
– чрез предоставяне на заетата сума в брой при домашно посещение. Остатъкът от
70 % от сумата би следвало да е включена в годишния процент на разходите. Дори
и това да беше сторено, то заедно с общия размер на фиксираната лихва и таксата
за оценката на досието на клиента, общият размер на ГПР би надхвърлил размера
по чл.19, ал.4 от ЗПК и следователно тази клауза би била нищожна на основание
чл.19, ал.5 от същия закон. По тези съображения искът за таксата за услугата
„Кредит у дома” следва да бъде уважен до размер на 117,45 лева, заедно с
таксата за оценка на досие от 25 лева, или общо до размер на 142,45 лева като
бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 388,72 лева.
Според указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските
в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение. По четирите обективно съединени иска ищецът е
заплатил за държавни такси в исковото и заповедното производства държавна такса
в общ размер на 200 лева. С оглед уважената част от исковете и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за
заплатена държавна такса в размер на 168,32 лева. Същият има право и на
юрисконсултско възнаграждение, при определянето размера на което следва да бъде
съобразено изменението на чл.78, ал.8 от ГПК (ДВ, бр.8 от 24.01.2017 г.). С
оглед липсата на особена правна и фактическа сложност на делото, съдът определя
на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева – за заповедното
производство съгласно чл.26 от Наредбата
за заплащането на правната помощ и 100 лева – за исковото производство съгласно
чл.25, ал.1 от същата наредба. Така съобразно уважената част на исковете
последният има право на юрисконсултско възнаграждение в размер на 114,38 лева,
или на разноски в общ размер от 282,70 лева.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Д.Д.Д., с ЕГН **********,***, че дължи на „Фронтекс интернешънъл”
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.”Хенрик
Ибсен” № 15, ет.7, представлявано от изпълнителния директор Александер Викторов
Грилихес, сумата от 479,10 лева – главница по договор за потребителски
кредит от 18.02.2015 г., сключен с цедента „Провидент Файненшъл България” ООД,
сумата от 87,29 лева – възнаградителна лихва за периода от 12.03.2015 г.
до 21.03.2016 г., сумата от 81,98 лева – лихва за забава за периода от
12.03.2015 г. до 18.11.2016 г., както и сумата от 142,45 лева – такси за
периода от 12.03.2015 г. до 21.03.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 28.11.2016
г. до окончателното й изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 6684 по описа
за 2016 г. на Русенския районен съд е издадена заповед № 3959/ 29.11.2016 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, с ЕИК *********, против Д.Д.Д., с ЕГН **********,
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по
отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата над 142,45 лева до пълния
предявен размер от 388,72 лева – дължими такси за периода от 12.03.2015 г. до
21.03.2016 г.
ОСЪЖДА Д.Д.Д.,
с ЕГН **********, да заплати на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, с ЕИК *********,
сумата от общо 282,70 лева – деловодни разноски в исковото и заповедното
производства.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /П/