РЕШЕНИЕ
№ 260349 /09.11.2021 година, град Пещера
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пещерският районен съд, Четвърти граждански
състав,
на единадесети октомври, две хиляди двадесет и първа година,
в публично заседание в следния състав:
Председател:
Милуш
Цветанов
секретар: Евелина Генинска
прокурор:
като
разгледа докладваното от съдията Цветанов гражданско дело номер 1063 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от М.П.Т. за приемане на
установено, че по договор за паричен заем от 08.08.2017г., има по отношение на ответницата Р.А.И. вземания: 2000 лева – невърната в срок заемна сума; и 3000 лева –
неустойка, за които вземания са издадени заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист – по ч. гр. д. № 648/2020г. по
описа на РС-Пещера.
Твърденията на ищцата са, че
съгласно сключен между страните на 08.08.2017г. договор за заем с нотариална
заверка на подписите, е предоставила в заем на Р.А.И. сумата от
7930 лв., с краен срок за връщането й – 08.01.2018г., след който се начислява
неустойка за забава в размер на 0,5% върху неиздълженото. Поддържа се, че И. е
върнала само 5930 лв. от заетата сума,
част от които – след датата на падежа, като описаното неизпълнение на договора
станало повод по заявление на заемодателката да бъдат издадаени заповед за изпълнение (по чл. 417 ГПК) и изпълнителен
лист по ч. гр. д. № 648/2020г. по описа на РС-Пещера, за вземания включващи:
2000 лева – неиздължена част от заемната сума, и 3000 лева – договорена
неустойка. Сочи се, че подадено от Р.А.И. възражение срещу
заповедта и изпълнителния лист обусловили настоящите искови претенции, като се
търси и присъждане на деловодни разноски.
В подадения
в срока по чл. 131 ГПК отговор ответницата оспорва иска по основание и размер,
при съображения - че е изплатила на ищцата цялата заемна сума, и направено
възражение за нищожност на предвидената в т.4 от договора за заем неустоечна
клауза – поради противоречието й на добрите нрави. Също претендира разноски.
Съдът, като
взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са по реда на
чл. 415, ал.1, т.1 ГПК два обективно кумулативно съединени положителни
установителни иска с правни квалификации на претендираните права съответно –
чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД; и чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 92,
ал.1 и чл. 240, ал.1 и от ЗЗД.
Първият от посочените
искове е за установяване на дължимост от страна на ответницата на невърната в
срок заемна сума от 2000лв., като в хода на процеса размерът на иска е изменен
на 1630лв.
От приложения по делото
договор за заем между страните (л.4) се установява, че на 08.08.2017г. М.Т., е предала на Р.И. в заем сумата от 7930
лв., като е уговорено тази сума да бъде върната в срок до 08.01.2018г.
От приетите като
доказателства разписки за парични преводи (л.34- л.64), анализирани и в
изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза (л.177), се установява,
че ищцата е получила чрез парични преводи от наредител/подател ответницата
сумата от 6300 лв., а чрез парични преводи от наредите/подател М. И. - сумата
от 1000 лв. В проведено на 25.05.2021г. съдебно заседание, в което са
представени и приети посочените разписки, ищцовата страна е оспорила
обстоятелството преведените от М. И. суми да са по процесния договор за заем,
като в същия смисъл е и поставената от нея с молба (л. 89) допълнителна задача
към съдебно-икономическата експертиза.
С допълнения доклад по
делото в тежест на ответницата по иска е възложено да докаже изпълнението на
договорното си задължение за връщане на заетата сума на ищцата-заемодател. В
контекста на направеното от ищцата оспорване обаче, по делото не са ангажирани
доказателства преведените от М. И. да са във връзка с процесния договор за заем
между Т. и И. (чл. 154, ал.1 ГПК). Ето защо сумата от 1000 лв. няма как да бъде
приспадната от размера на предявения иск – като върната от ответницата.
При това положение
следва да се приеме, че конкретният иск е основателен за разликата между
предадената в заем сума (7930 лв.) и доказано върнатата от ответницата сума
(6300) или – в размер 1630 лв.
Вторият от предявените
искове е за установяване на
дължимост от страна на ответницата на неустойка по процесния договор за заем в
размер на 3000 лв.
От договора за заем
(л.4) се установява, че в него се съдържа неустоечна клауза (т.4), съгласно
която - след изтичане на срока за връщане на заема (08.01.2018г.) заемателят
дължи на заемодателя неустойка за забава в размер на 0,5 % на ден до
окончателното събиране на сумата.
С отговора на исковата
молба от страна на ответницата е направено възражение за нищожност на
неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави (чл. 26, ал.1, пр.3
от ЗЗД). В последното по делото заседание е направено и възражение за
прекомерност на неустойката (чл.92, ал.2 от ЗЗД), което обаче е преклудирано и
не следва да се обсъжда (Решение № 243/30.07.2013 г.
по гр. д. № 479/2012 г. IV г.о. на ВКС)
Съгласно изложеното по т.3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСTK на ВКС – „Условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна,
обезщетителна и санкционна), както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора“, като са посочени
примерни критерии, сред които: естеството и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойката; видът на уговорената
неустойка; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
В случая уговорената неустойка е мораторна и
обезпечава парично задължение за връщане на сума по договор за заем между
физически лица, а не между търговци. Обезщетителната й функция се проявява в
предназначението да възстанови вредите от неизпълнението. Такива вреди - от
забавено по време изпълнение на парично задължение, са предположени(очаквани),
и размерът им е определен, от законодателя (чл. 86, ал.1, изр.1 от ЗЗД) –
законната лихва. При процесната мораторна неустойка вредите също са
предположени, но размерът им е определен от страните по договора (чл. 9 от ЗЗД)
– 0,5 % дневно върху невърнатата в срок сума. Принципът на договорната свобода
не изключва възможността страните да договорят мораторна неустойка в значително
по-големи обезщетителни размери от законово предвидените, като й придадат и
санкционен характер. Последните, обаче следва да служат за обективен ориентир при преценка на
съответствието на неустойката с добрите
нрави, особено при нетърговски сделки.
Към момента законната лихва в страната е в размер на
10% на годишна база, а с договарянето на 0,5% на ден, независимо от основата,
процесната неустойката се оказва в размер от над 180% на годишна база. Същата
пропорция от над 18 пъти разлика се запазва и без значение периода на забавата
– дни, седмици, месеци. В контекста на принципа на справедливост - за настоящия
състав посочената разлика от над 18 пъти не може да бъде оправдана (като
непротиворечаща на добрите нрави), дори при съобразяване и на санкционната
функция на неустойката. В този си размер уговорената между
страните мораторна неустойка не отговаря на присъщите й цели – да обезпечи
изпълнението на поетото от заемателя задължение и да обезщети кредитора за
вредите от виновното неизпълнение на длъжника, нито на придадената й от
съконтрахентите санкционна функция, целяща да накаже неизправната страна по
договора, а води до създадена още при сключване на процесния договор възможност
за несправедливо обогатяване на заемодателя.
Изложеното позволява да се обобщи, че договорената с т.4 от сключения между
страните договор за заем неустойка не съответства на основния принцип за
добросъвестност и справедливост в гражданските правоотношения и като накърняваща
добрите нрави е нищожна, съгласно чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. (в такъв смисъл и Решение № 148/25.02.2020 г. по т.д. №
219/2018г. II т.о. на ВКС, Решение № 181/26.02.2015 г. по т.д. № 4386/2013 г., II т.о.
на ВКС; Решение № 16/16.06.2009г.
по т.д. № 430/2008г., II т.о. на ВКС). Посредством
частично предявяване на произтичащото от неустоечната клауза задължение не може
да се „санира“ нищожността на самата клауза. Ето защо искът за приемане за
установено, че ответницата дължи на ищцата сумата от 3000 лв. като неустойка по
заемния договор подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Относно разноските – Съдът
констатира, че по делото липсва представен документ от ищцовата страна,
удостоверяващ внасянето на дължимата държавна такса за исковото производство, а
при служебна проверка се установи и че такава такса не е внесена, което налага
събирането й по реда на чл. 77 ГПК. С оглед характера на исковото производство
– като продължение на заповедно, размерът й възлиза на 100 лв., които ищцата
следва да бъде осъдена да заплати.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищцата има право на деловодни разноски –
съразмерно с уважената част от претенциите й. Общата претенция на ищцата по
делото е за приемане за установено, че й се дължи сума от 4630 лв. (1630лв.+
3000лв), като гореобосновано тази претенция е основателна за сума от 1630 лв. В
това съотношение й се полагат и сторените деловодни разноски. Тях е посочила в
списък по чл. 80 ГПК (л.192) в общ размер 801 лв., от които обаче следва да се
извадят сумите, представляващи такси за банкови преводи, защото те не са
разноски по производството – в какъвто смисъл е и практиката на ВКС. Така
общият размер на разноските на ищцата възлиза на 795лв., а съразмерната им на
уважените искови претенции част е 279,88 лв.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК ответницата има право на сторените от нея
деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част от претенциите на ищцата.
Общият размер на сторените от ответницата разноски е 845 лв., от които 650 лв.
– адвокатски хонорар и 195 лв. – депозит за възнаграждение на вещо лице.
Съразмерната част на отхвърлените искови претенции, възлиза на 547,51 лв. На
основание чл. 78, ал.4 ГПК обаче, ответницата има право и на деловодни разноски
в част, съразмерна на тази, за която е прекратено производството по делото
поради направеното изменение на иска, които възлизат на 22,02 лв. Така общо
полагаемите се на ответницата деловодни разноски по делото са в размер 569,53
лв. (547,51лв + 22.02 лв).
При тези мотиви Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р.А.И. с ЕГН **********, адрес: ***, че дължи на М.П.Т. с ЕГН **********,
адрес: ***,
невърната в срок по договор за паричен заем от 08.08.2017г. сума от 1630/хиляда шестстотин и тридесет/ лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.П.Т. с ЕГН **********, адрес: ***, иск за
приемане за установено, че има спрямо Р.А.И. с ЕГН **********,
адрес: ***, вземане в размер на 3000 лв. – неустойка по договор за паричен заем
от 08.08.2017г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, М.П.Т.
с ЕГН **********, адрес: ***, да заплати по сметка на РС-Пещера дължимата
държавна такса по проведеното исково производство в размер на 100 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, Р.А.И.
с ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на М.П.Т. с ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 279,88 лева – направени от ищеца деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 и чл. 78, ал.4 ГПК,
М.П.Т. с ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на Р.А.И. с ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 569,53 лева – направени от
ответника деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия:
/ Милуш Цветанов /