Р Е Ш Е Н И Е
№ ………..
гр. С., 17.05.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІI-Г въззивен състав, на първи март през
две хиляди и шестнадесета година в публично заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА
НЕНОВА
мл. с-я ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
секретар
И.К.,
като
разгледа докладваното от мл.съдия Димчева в.гр.д. № 12202 по описа за 2015 год.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх. № 1064479/26.06.2015 г. на Л.Д.Л., чрез адв. С.А.,
срещу Решение от 26.05.2015 г. на СРС, 47-ми състав, постановено по гр. д № 33388/2013
г., с което е отхвърлен предявеният от нея иск срещу С.Г.П., В.Д.П. и Щ.Д.П. за
установяване на грешка в действащата кадастрална карта на с. Б., изразяваща се
в неправилно отразяване на границата между имота на ищеца с иеднтификатор
04234.6966.3577 и имота на ответниците с идентификатор 04234.6966.176, при
което част от първия имот с площ от 77 кв.м. е неправилно отразена като част от
имота на ответниците.
Жалбоподателят счита, че така постановеното
решение е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения, че между
двата имота е изградена ограда, която съвпада с регулационната граница по ПУП
от 1986 г., като оградата е съществувала от 1986 г. (и преди това - без да се
уточнява конкретен момент) до нейното разрушаване от ответника през 2012 г. С
оглед на този факт, който се установявал от събраните писмени доказателства, СТЕ
и гласните доказателствени средства, въззивникът счита, че спорната реална част
от имота е придобит въз основа на давностно владение (повече от 26 години). Въззивникът
твърди, че регулационния план от 1986 г. е приложен, като се позовава на
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗТСУ (отм.). Според него съдебната практика е
непротиворечива относно факта, че при фактическо завземане на придаваемите по
регулация части и владението им за период повече от 10 години от собственика на
имота към който същите се придават, то регулацията следва да се счита
приложена.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 1083786/31.08.2015
г., от ответниците по делото пред първата инстанция, в който се изтъкват подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба.
При
извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав
счита, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради
което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на наведените с въззивната жалба
довод.
След
като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено следното от фактическа страна:
Страните
по настоящото производство са собственици на съседни недвижими имоти както
следва – ищците на имот с идентификатор 04234.6966.3577, представляващ УПИ
XIII-172, а именно: празно дворно място с площ от 795 кв.м., находящо се в гр. С.,
с. Б., като правото им на собственост произтича от представения по делото
договор за покупко-продажба, оформен с НА № 179/2002 г., а ответниците от друга
страна са собственици на имот с идентификатор 04324.6966.176, (УПИ XV-176), въз
основа на наследствено правоприемство от техния наследодател Д.С. П., който е
придобил имота по силата на договор за дарение, оформен с НА № 9, том XVI, дело
№ 2425/1977 г.
Между
двата съседни имота, по тяхната вътрешна разделителна граница е имало
разположена телена ограда. Видно от писмо с изх. № 9400-2052/14/11.12.2012 г.
(л.24), през м. 07.2012 г. В.Д.П., ответник в настоящото производство е
премахнал съществуващата ограда и е започнал изкопни работи за строеж на нова
ограда, с различно разположение. След проверка на място от органите на
районната администрация, извършена на 02.08.2012 г. е съставен констативен
протокол № 1/9400-2052/02.08.2012 г., с който е установено, че ограда между
имотите няма, като в дъното е навита стара телена мрежа. В присъствието на В.Д.П.
е съставен констативен акт № 1/9400-2052/16.08.2012 г. за строеж „изкопни
работи за ограда“, който е обжалван в предвидения за това 7-дневен срок. С
констативен протокол № 2/9400-2052/23.08.2012 г. е установено, че
строителството е спряно, а изкопът е зарит.
По делото са
изслушани и приети СТЕ (л. 97 – л. 102) и допълнителна СТЕ (л. 138 – л. 140). От заключението на
вещото лице се установява, че с влязъл в сила регулационен план, приет по ЗПИНМ
(отм.) и одобрен със заповед № 416/28.04.1961 г., за имот пл. № 264 е отреден
парцел № VII-264, а за имот пл. № 270 са обособени парцели VIII-270 и IX-270. Общата парцелна граница между имоти
VIII-270 и VII-264 съвпада с имотната и е отразена с „4-5а“ на комбинирана
скица № 2 към заключението по основната СТЕ (заключението). Влезлият в сила и
приложен РП от 1961 г. не предвижда придаваеми
и отчуждаеми части от имот стар пл. № 270 към съседен имот пл. № 264 за
обособяване на парцел VIII-270, кв. 10.
Със
следващия (действащ) регулационен план, приет по ЗТСУ (отм.), одобрен със
Заповед № РД-50-09-357/17.06.1986 г., имотите получават нови номера, съответно
– ПИ № 172 и ПИ № 176. С действащия регулационен план е предвидено реална част
от стар имот пл. № 176, обозначена с цифри „4-5-5а-4“ на комбинирана скица № 2
към Заключението, с площ от 77 кв.м. да бъде придадена към съседен ПИ № 172, за
обособяване на нов УПИ XIII-172. При съвместяване на двата регулационни плана –
от 1961 г. и от 1986 г. се установява, че вътрешната
разделителна регулационна линия обозначена като „4-5“, между УПИ XIII-172 и
XV-176, по регулационния план от 1986 г. не съвпада с парцелната граница
между парцели VIII-270 и VII-264 от 1961
г. Отклонението е в размер на 77 кв.м. и е обозначено по цифри „4-5-5а-4“ на
комбинирана скица № 2.
В
производството се претендира грешка в КК, одобрена със Заповед № 18-51/03.11.2011
г., след изменението от 21.10.2011 г. на Наредба № 3/2005 г. за съдържанието,
създаването и поддържането на КК и КР, според което за частите с приложена
регулация в кадастралната карта се отразяват регулационните граници, а в частта
с неприложена регулация се отразяват имотните граници. Разделителната имотна граница „4-5“ между имоти с идентификатори
04234.6966.3577 и 04234.6966.176 по КК, съответства на вътрешната разделителна
парцелна граница между парцели VII-264 и
VIII-270, по предходния регулационен план от 1961 г.
Вещото
лице е извършило справка на 23.09.2014 г. в администрацията на район
„Панчарево“, където не се е намерило заявление и договор за прехвърляне на
собственост. Такива писмени документи не са представени и в настоящото производство.
В
комбинирана скица № 1 към заключението са съвместени данните от ортофотоплан
летене 2008 г. относно местоположението на имотите. На фотоснимката се вижда
материализирана ограда по вътрешната регулационна линия „4-5“, обща за двете
УПИ XIII-172 и УПИ XV-176, по регулационния план от 1986 г. Реалната част от 77 кв.м., която е
предвидена за придаваема към УПИ XIII-172, в очертанието по цифри „4-5-5а-4“ с
жълт растер е била фактически заета от ищеца.
При
така установената фактическа обстановка и след като обсъди събраните по делото
доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното
производство, съдът формира следните правни
изводи:
Предявен
е иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР за установяване на грешка в
действащата кадастрална карта на с. Б., изразяваща се в неправило отразяване на
границите между имота на ищеца с идентификатор 04234.6966.3577 и имота на
ответниците с идентификатор 04234.6966.176, при което част от първия имот, с
площ 77 кв.м. неправилно е отразена като част от имота на ответниците.
За
да бъде основателен предявеният положителен установителен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, е необходимо да бъдат доказани следните факти: наличие на влязъл в сила
кадастрален план, установяване на грешка в него, която е довела до правен спор
с ответника и проведено успешно, пълно, главно доказване на правото на
собственост на ищцата върху спорната част от имота, към момента на влизане в
сила на одобрената кадастрална карта – 03.11.2011 г.
В
настоящия случай въззивникът – ищец в първоинстанционното производство,
претендира процесната площ от 77 кв.м. в качеството си на собственик на имот с
идентификатор 04234.6966.3577, към който е придадена спорната реална част от
имот 04234.6966.176, съобразно регулационен план от 1986 г., като твърди и
придобиването на тази реална част въз основа на давностно владение за периода
1986 г. – 2012 г.
Със
Заповед № РД-50-09-357/17.06.1986 г. е одобрен регулационния план за с. Б. – С.,
с който е предвидено, че реална част от имот стар пл. № 176 (по цифри
„4-5-5а-4“ от скица № 2 към СТЕ), с площ 77 кв.м. се придава към съседен имот с
пл. № 172 за обособяване на нов УПИ XIII-172. С дворищнорегулационните планове,
приети при действието на ЗТСУ (отм.), е допустимо части от един имот да се
придават към съседен парцел, като в тези случаи планът има непосредствено
отчуждително действие по отношение на придаваемите части. Ефектът на
отчуждаването е поставен под отлагателно условие от сбъдването на което зависи
дали транслативния ефект, относно правото на собственост ще породи своето
действие с обратна сила (от приемането на плана) или ще бъде автоматично
заличено. Това условие е планът да е приложен. ЗТСУ (отм.) предвижда различни
хипотези при които планът се счита приложен в зависимост от основанието, което
е наложило придаване на част от един имот към друг. Когато регулационният план
е създаден при грешна кадастрална основа, когато в него има явна фактическа
грешка или е утвърден при съществено закононарушение (хипотезата на чл. 33, ал.
1 ЗТСУ(отм.)), прилагането му е налице, когато придаваемите части се заемат по
установения в закона ред и
владението върху тях от новия собственик продължи повече от 10 години.
В
останалите случаи - чл. 33, ал. 2 ЗТСУ, планът се счита за приложен при
изпълнение на законните условия за
заемане на придаваемите части от новия собственик - чрез доброволно отстъпване
по реда на чл. 111 ЗТСУ (отм.); чрез въвод във владение след снабдяване с титул
за изпълнение - нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик
след погасяване вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик по
давност съгласно чл. 134, ал. 3 ЗТСУ (отм.) или чрез заплащане на паричното
обезщетение за придаваемите се части.
Изпълнението
на горните условия, в зависимост от конкретния случай – съответно по ал. 1 или
ал. 2 ЗТСУ (отм.) е задължителна предпоставка за да се приеме, че парцелните
граници по отменения план са се трансформирали в имотни по новия план и съответно
регулацията е приложена.
С
оглед нормативната уредба следва, че винаги придаваемата част трябва да е заета
законосъобразно, като в едната хипотеза се изисква кумулативно и владението на
имота в продължение на 10 години.
С
§ 6, ал. 2 и 4 ПЗР на ЗУТ е определен 6 месечен срок за прилагане на заварените
от ЗУТ дворищнорегулационни планове. Ако този срок не бъде спазен,
отчуждителното им действие за изравняване частите на образуваните с плана
съсобствени парцели и за заемане на придаваемите имоти или части от имоти отпада
- § 8, ал. 2 ПЗР на ЗУТ. Изброените разпоредби се прилагат тогава, когато със
заварения от ЗУТ дворищнорегулационен план има образуван по регулация
съсобствен парцел или придаваеми части от един имот към съседен парцел, какъвто
именно е и настоящия случай.
По
делото не са представени доказателства за изпълнение на горните условия, като впрочем
въззивникът не излага и твърдения в тази посока, а твърди единствено завземане
на процесната придаваема част. Вещото лице е направило справка в
администрацията на район „Панчарево“, но не са открити документи в горния
смисъл. Фактическите действия по заемане на придаваемите части или т.нар.
завземане, не са основание да се счита, че регулационния план е приложен
независимо от продължителността на владението. То би имало значение единствено
в хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и при доказано законосъобразно
заемане на спорната част. Настоящата хипотеза не е такава. Относно въпроса за
„прилагане“ на регулационния план съобразно горните разсъждения е налице изобилна
задължителна съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение
№ 251 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 879/2010 г., I г. о., ГК; Решение №
167 от 3.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1366/2014 г., I г. о., ГК, и др. както и
Тълкувателно решение № 3 от 15.VII.1993 г. по гр. д. № 2/93 г., ОСГК.
Следователно
ищцата не е придобила собствеността върху процесната реална част въз основа на
придаване по регулация, предвидено с РП от 1986 г. С оглед на това следва да
бъде разгледано и наведеното от нея възражение за изтекла в нейна полза
придобивна давност, вследствие на упражнявано владение върху имота за периода
1986 г. – 2012 г. Възражението е неоснователно.
Настоящата
инстанция намира, че действително с оглед събраните по делото писмени и гласни
доказателства следва да се приеме, че към 1986 г. по общата разделителна
граница на двата имота е разположена ограда. Тази ограда се е разполагала по
синята линия означена с „4-5“ на комбинирана скица № 2 към СТЕ. С оглед на това
владението на въззивницата, към което следва да бъде прибавено и това на нейния
праводател по правилата на чл. 82 ЗС, е продължило повече от 10 години – близо
26 години. Независимо от това тя не е придобила имота въз основа на
оригинерното основание, което сочи поради наличие на изрична законова забрана
за това.
По делото е установено, че имотът на
ответницата е урегулиран, а в периода 1986 г. до 01.01.2001 г. действа
забраната на чл. 59 ЗТСУ (отм.) за придобиване на реални части от дворищнорегулационни
парцели, чрез сделка или по давност. От началото на 2001 г. след изменението на
чл. 59 ЗТСУ (отм.), което впоследствие се запазва и в нормата на чл. 200 ЗУТ,
се предвижда възможност за придобиване на реални части от урегулирани имоти, но
това е възможно само в определени случаи, които са посочени в чл. 28 ЗТСУ
(отм.), съответно в чл. 17, ал. 2 ЗУТ. Тъй като процесната реална част от УПИ XV-176
(означена като „4-5а-5-4“ на скица № 2 към СТЕ) е с площ от 77 кв. м, тя не
отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за обособяване на самостоятелен имот. Относими
в случая са разпоредбите на чл. 59, ал. 2 вр. с чл. 28, ал. 1, т. 2 и т. 3
ЗТСУ, съответно на чл. 200, ал. 2 вр. с
чл. 17, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗУТ. Посочените текстове предвиждат, че е възможно
да се придобие реална част от урегулиран имот, ако тя се присъедини към съседен
имот, но само ако това е необходимо за упълномеряването на имота (в случай, че
съседният имот е по-малък от минималните изисквания) или ако съседните имоти са
неурегулирани и се цели да се създадат съсобствени урегулирани имоти. В случая
имотът на жалбоподателката е с площ от 795 кв. м, т.е. повече от минималните
размери по чл. 19 ЗУТ. Неприложима е и втората хипотеза, тъй като всички относими
към спора имоти са урегулирани. По тези съображения следва да се приеме, че
процесната реална част от 77 кв. м от УПИ XV-176, не може да бъде предмет на
придобиване по давност. В същия смисъл е константната задължителна практика на
ВКС, по реда на чл. 290 ГПК, като например: Решение № 470 от 21.06.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 691/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 649 от 23.06.2009 г. на ВКС
по гр. д. № 1042/2008 г., I г. о., ГК; Решение № 185 от 1.03.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 280/2009 г., I г. о., ГК и др.; както и Решение № 186 от 19.II.1987 г. по гр.
д. № 154/86 г., ОСГК на ВКС.
По разноските. С оглед изхода на спора
разноски се следват единствено за въззиваемите. Същите представят списък на
разноските по чл. 80 ГПК, съобразно който претендират направени такива в размер
на 1 000 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Съдът
намира за доказани реално извършени разноски в размер на 700 лв., които се
сочат за платени в брой от В.Д.П., по договор за правна защита и съдействие (л.
23 от делото), които следва да бъдат присъдени. Доказателства за плащане на
остатъка от договорената сума в размер на 300 лева не се съдържат в кориците на
делото (включително и цитирания в списъка на разноските договор за правна
защита и съдействие от 06.10.2015 г.).
Насрещната страна е направила възражение за
прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът намира, че заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат не е прекомерно и е съобразено с действителната
правна и фактическа сложност на делото, поради което възражението за
прекомерност е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
Водим
от горното и на основание чл. 269 и сл. ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 26.05.2015 г. на
СРС, 47-ми състав, постановено по гр. д № 33388/2013 г., с което е отхвърлен
предявеният от Л.Д.Л. иск срещу С.Г.П., В.Д.П. и Щ.Д.П. за установяване на
грешка в действащата кадастрална карта на с. Б., изразяваща се в неправилно
отразяване на границата между имота на ищеца с иеднтификатор 04234.6966.3577 и
имота на ответниците с идентификатор 04234.6966.176, при което част от първия
имот с площ от 77 кв.м. е неправилно отразена като част от имота на
ответниците.
ОСЪЖДА Л.Д.Л., ЕГН **********
да плати на В.Д.П., ЕГН **********, сумата от 700 лв. (седемстотин лева),
представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: Членове: 1.
2.