Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София,10.04.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети февруари
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Екатерина
Калоянова като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 4113 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
273 от ГПК.
С Решение № 45021 постановено на 20.09.2018
година по гр.д.№ 48790/2017 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав съдът е уважил предявените по реда на чл. 422 ГПК от "Т.С." ЕАД, ЕИК *******срещу
Ч.Т.В., ЕГН **********, искове за
признаване за установено на основание чл. 149 и сл. ЗЕ, че ответникът дължи на ищеца сумата от
сумата 524,48 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.София,
ж.к. *******, вх.**за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва считано от 05.05.2017 г. до
изплащане на вземането, както и на основание чл.422
от ГПК вр.чл. 86, ал.1 ЗЗД мораторна
лихва в размер на 84,24 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 20.09.2017 г., както и 600 лв., представляващи сторени
разноски в исковото и в заповедното производство и 350 лв., представляващи
разноски за юрисконсултско възнаграждение в двете производства.
Недоволен от решението, с което са уважени
установителните искове при квалификацията на чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 150 от
ЗЕ и чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е останал ответникът Ч.Т.В., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения за неправилност, необоснованост и постановяването
му в нарушение на съдопроизводствените правила. Искането към въззивната
инстанция е да прогласи нищожността на издадената Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.420 ГПК в развилото се заповедно производство и да
приеме, че последващият установителен иск по чл. 422 ГПК е недопустим, а при
условията на евентуалност да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли
изцяло предявените искове. С молба от дата 24.02.2020 г. с оглед служебната си
ангажираност за датата на откритото съдебно заседание по делото процесуалният
представител на въззивника поддържа
доводите във въззивната жалба, моли съда да отмени изцяло
първоинстанционното решение, претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна "Т.С." ЕАД с молба от 24.02.2020г. моли съда да даде ход на
открито съдебно заседание в нейно отсъствие, като оспорва въззивната жалба и
моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира сторените по делото
разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца “Т.С." ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не представя
доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010
г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е
допустимо. Същото е правилно, в частта, в която съдът се е произнесъл по
главния иск, но се явява неправилно касателно акцесорния иск, за което
настоящият въззивен състав излага своите мотиви по-долу.
По доводите във
въззивната жалба следва да бъде отбелязано и следното:
Предявеният
пред първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на
суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него
топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането
(доставка на претендираното количество топлинна енергия) и съществуването на
правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл.
415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в редакцията, действаща към процесния период, "потребители
на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1,
т. 42 от ДР на ЗЕ (в редакцията релевантна за част от периода), "потребител
на енергия за битови нужди" е физическо лице - собственик или ползвател на
имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване.
Следователно по изричното разпореждане на
закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот,
потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото
лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Съгласно
Тълкувателно решение 2/2017 г. по тълкувателно дело № 2 от 2017 г. на ОСГК на
ВКС собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите
на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно
основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия
имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия
за битови нужди дължи цената й. Сключването на такъв договор се установява
чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК, включително чрез молба за откриване на партида от
ползвателя на договорно отношение.
Съвкупната преценка на събраните по делото писмени
доказателства установяват, че ответникът е собственик на процесното жилище.
По делото са ангажирани безспорни доказателства от ищеца, чиято е
доказателствената тежест, че ответникът е собственик на процесния имот, т.е.,
че е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за задълженията за
топлоенергия, отдадена в имота през процесния период. Ответникът не е оспорил
качеството си на потребител на топлоенергия, както и не е оспорил
обстоятелеството, че не е собственик на процесния имот. За установяването на това обстоятелство ищецът е ангажирал Договор № №1527 от 06.11.2001 г., видно от който за сграда - етажна собственост,
находяща се на адрес: Гр.София, ж.к. *******, е възложено извършването на
услугата дялово разпределение на „Т.С.“ ЕАД. От протокол от 22.10.2008 г. за
проведено Общо събрание на етажните собственици на сграда, находяща се на
адрес: Гр.София, ж.к. *******, е доказано, че упълномощен представител на
етажната собственост е сключил договор за извършване на услугата „дялово
разпределение“ с „Техем Сървисиз“ ЕООД. Видно от приложения към делото списък под № 21 е посочено името на
ответника по делото - Ч.Т.В.. Това представлява извънсъдебно признание на
неизгоден за ответника факт, а именно че е собственик на процесния топлоснабден
имот. Предвид това съдът приема за безспорно, че ответникът е собственик на процесния имот, като в подкрепа
на това в кориците на делото, е приобщено като доказателства множество жалби и
кореспонденция между ищеца и ответника по инициатива на последния, от които може да се извлече
категоричен извод, че ответникът е поребител на топлинна енергия, доставена на
ищеца. С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че през исковия период
между ответника и ищцовото дружество е било налице валидно облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните съгласно ЗЕ и Общите условия на „Т.С.“ ЕАД.
Решаващият съдебен състав кредитира
изцяло приетите по делото заключения на съдебно-техническата и
съдебно-счетоводната експертизи, от които се установява действителното
доставяне на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на ответника през процесния период,
изготвени въз основа на главните отчети и изравнителните сметки, съставени от
фирмата за дялово разпределение, съобразно документи за показанията на общия
топломер и документи, описани в заключенията, непротиворечащи на приетите по
делото доказателства, поради което съдът приема същите за обективно изготвени. След
като по делото е установено не само наличието на облигационно договорно
правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия през исковия
период, но и действителното доставяне на такава в размер и стойност посочени в
исковата молба, се налага изводът, че исковете срещу ответника за цената на
доставяната топлинна енергия са доказани изцяло по основание.
Наличието на всички предпоставки за уважаване
на иска за главница води до уважаването му като основателен, като
въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение в тази му част.
По
иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
Основателността на иска предполага
наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в
случая се определя съобразно уговореното от страните. През процесния период са
приложими режимите на Общите условия на ищеца одобрени с решение на ДКЕВР
ОУ-002807.01.2008г., в сила от 13.02.2008г. и тези одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., приложими по отношение
режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия начислена след тази
дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия
/ в сила от 13.02.2008г./ , купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за
топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се
отнася. Съгласно чл. 33, ал. 6 от Общите условия, при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Независимо от
прогнозния характер на месечните сметки, потребителят е длъжен да заплаща
същите в уговорения срок, като при забава дължи лихва, а в случай, че след
изравняването се установи по-малко количество на потребена енергия, това не се
отразява на възникналото вече задължение за лихва върху забавената месечна
сметка. Ето защо по отношение на вземанията по фактури за процесния период
01.05.2014 г. - 30.04.2015г. ответникът дължи лихва върху месечните задължения
съгласно издадените фактури, считано от падежа на всяко отделно вземане, но
такава ищецът претендира само върху сумата по общата фактура, видно от начина
на формулиране на исковата претенция и началния момент, от който се претендира
лихва за забава.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия
/в сила от 12.03.2014г./, след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на месечните фактурите и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Като съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата за потребено количество за отчетния период, в 30-
дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на Продавача, като в чл. 33, ал. 4 изрично е предвидено,
че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само
за задълженията по фактурите за потребление след изравняване за целия отчетен
период, ако не са заплатени в срока по ал.2. Ето защо за дължимата сума за
цена за потребена топлинна енергия за периода м. февруари 2014г.- м. април
2015г. се дължи лихва за забава само върху сумата по общата фактура, издадена
след изравняването и за периода след нейното публикуване. Ищецът не ангажира доказателства за датата на публикуване на общата
фактура.
Като
взе предвид гореизложеното, Софийски градски съд, намира, че искът за мораторна
лихва следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан.
В упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната
инстанция потвърждава обжалваното решение в ЧАСТТА, в която е уважен главният
иск за дължимост на сумата от 524, 48 лв. за доставена от ищцовото дружество
топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната
лихва за периода от 05.05.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, като отхвърля иска за забавено плащане в
размер на 84,24 лв. за периода 15.09.2014 г. – 20.04.2017 г.
При този изход на спора право на разноски пред
настоящата инстанция има въззивникът. Като му се следват такива в размер на
89,95 лв., представляващи разноски в първоинстанционното и във въззивното
производство. На въззиваемата страна разноски не се следват, но с оглед изхода
на спора следват да бъдат ревизирани присъдените му в първоинстанционното
производство такива, като решението следва да се отмени за разликата над 817,
78 лв. до пълния присъден размер от 950 лв.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 45021 постановено на 20.09.2018 година по гр.д.№ 48790/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 154 състав В ЧАСТТА, в която първоинстанционният съд
е уважил предявените по реда на чл.
422 ГПК от "Т.С."
ЕАД, ЕИК *******срещу Ч.Т.В., ЕГН **********, искове за
признаване за установено, че на основание чл. 149 и сл. ЗЕ ответникът дължи на ищеца сумата от
сумата 524,48 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в Гр.София, ж.к.
*******, ет.7 за
периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва считано от 05.05.2017 г. до
изплащане на вземането.
ОТМЕНЯ решението В ЧАСТТА, с която е уважен иск с правно основание чл.422 от ГПК вр.чл. 86 ЗЗД за сумата от 84,24 лв. за периода от 15.09. 2014 г. – 20.04.2017 г., като
неоснователен и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска с правно основание чл.
86 ЗЗД за сумата от 84,24 лв. за периода от 15.09. 2014 г. – 20.04.2017 г.
ОТМЕНЯ решението в частта за разноски в частта, в
която ответникът е осъден да заплати сума
в размер над 817, 78 лв. до пълния предявен размер от 950 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК "Т.С." ЕАД, ЕИК *******да заплати на Ч.Т.В., ЕГН **********, сумата от
89,95 лв., представляващи разноски в първоинстанционното и във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на ищеца“Т.С." ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.