№ 1771
гр. Пловдив, 20.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Таня Асп. Георгиева Точевска
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева Точевска Гражданско
дело № 20215330120467 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от
ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищцата В. Б. Р., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник ***, е предявила
против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Александър Стамболийски” № 84- 86, ет. 12, Бизнес център „Урбан Модел“,
представлявано от ***, иск за прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите
нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното
равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК клаузата за неустойка
от сключения между страните договор за кредит № ***/ 19.09.2019 г.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит №
***/ 19.09.2019 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 500 лева, при фиксиран
лихвен процент- 329, 28 лева и ГПР- 49, 00 %. Според чл. 6.1 като обезпечение се изисквали
банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които трябвало да отговарят на
определени условия. В противен случай се дължала неустойка в размер на 3, 81 лева на ден
или 1 371, 60 лева, според чл. 6.6. от договора. Твърди се, че договорът за кредит бил
нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 329, 28
лева не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се
прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Поради по- високия
лихвен процент нараствала стойността на ГПР, но същият не бил обявен на потребителя в
нарушение на изискванията на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Лихвата представлявала скрита печалба
1
и с нея кредиторът допълнително се обогатявал, като така се внасяло неравноправие между
правата и задълженията на страните. Нарушен бил и принципа за добросъвестност, поради
явна нееквивалентност между предоставената услуга (заема) и цената за ползването на
паричните средства (лихвата). Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за
лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с
добрите нрави. На следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при
непредставянето на такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била
недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението на длъжника да
осигури един поръчител, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй
като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В
ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за
обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на
съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника,
преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че
заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма
гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за
кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и
неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение
противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по
договора по съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и така
водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал предварително
потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло
ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР, като неустойката въобще не се
включвала в разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния
размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се
явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните
изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в
тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по кредита.
Предявява се иск за прогласяване на нищожността само на клаузата за неустойка по
договора. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника
си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се оспорва.
Признава се сключеният между страните договор за кредит, но се посочва, че инициативата
за това била на ищцата, която попълнила заявка за кандидатстване с личните си данни и
след одобрение, получила сумата от 1 500 лева в брой срещу разписка, при задължението да
я върне на 24 равни вноски, при лихва от 329, 28 лева. Посочва се, че неустойката не
следвало да се включва в ГПР, защото тя се дължала при неизпълнение на задълженията, а
ГПР информирал потребителя какви ще са разходите му, ако изпълни точно задълженията
си по договора. Размерът на ГПР отговарял на ограничението по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. По
отношение на неустойката се твърди, че клиентът бил предварително информиран за
2
изискването да осигури поръчител и можел да прецени дали да сключи договора при тези
условия. Неустойката отговаряла на основните си функции- обезпечителна, обезщетителна
и санкционна и в случая се явява компенсация за неизпълнението на договора. Кредитът бил
рисков- бърз и без поръчител, като неустойката целяла да обезщети кредитора за
евентуалните вреди от неизпълнението. Клаузата за неустойка била точно и ясно
формулирана, като тя била индивидуално уговорена и не се явявала неравноправна.
Размерът й бил различен по различните договори, като се преценявал с оглед отделния
потребител. Ищецът бил наясно с размера на задължението си и начина на неговото
формиране, поради което в случая нямало нарушение на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК. Била направена предварителна проверка на кредитоспособността на потребителя, на
когото била предоставена и необходимата преддоговорна информация. Нямало и
заблуждаваща търговска практика. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски.
В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен анекс към договор за потребителски кредит № ***/
19.09.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в
размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 24 двуседмични
вноски, с фиксирана лихва- 329, 28 лева и ГПР- 49 %, както и неустойка при непредставяне
на обезпечение (поръчителство или банкова гаранция) в размер на 3, 81 лева средно на ден
или общо 1 371, 60 лева.
Като писмено доказателство са представени копия от договора за паричен заем и
анекса, ведно с погасителния план.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице е
посочило, че в ГПР по договора е включена само лихвата, а с добавяне на неустойката
размерът на ГПР ставал 91, 44 %.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
3
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за неустойката, която следва да бъдат
обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със
специалния ЗЗП.
В исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В договора не е записана общата дължима сума, и ако се приеме, че тази обща сума е
в размер на банковата гаранция- 1 829, 28 лева и следва да включва главницата и лихвата, то
тя не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания,
които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 6.6, предвиждаща неустойка,
посочена като размер в анекса от 1 371, 60 лева. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.
Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а
такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за
удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от
кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането
на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това
обаче предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и
включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По
този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането
на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от
49 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, като според
заключението на вещото лице с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи
допълнително, като ГПР би станал 91, 44 %. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и
в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от
ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не
му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
4
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както
вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, около 2/3
от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по
този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън
установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от
ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над
така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява основателен,
като следва да се признае за установено, че клаузата за неустойка, която е предвидена в
противоречие със специалния закон, е нищожна.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в
размер на 54, 86 лева, както и депозит за вещо лице по ССчЕ в общ размер на 170 лева,
които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението.
Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за
правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от ***,
поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален
размер на адвокатското възнаграждение от 326 лева.
Поради изложеното, съдът
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Александър
Стамболийски” № 84- 86, ет. 12, Бизнес център „Урбан Модел“, представлявано от *** и В.
Б. Р., ЕГН: **********, от ***, че е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и
нарушаваща предпоставката на чл. 11 т. 10 от ЗПК, клаузата за неустойка от сключения
между страните договор за кредит № ***/ 19.09.2019 г.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Александър Стамболийски” № 84- 86, ет. 12, Бизнес център
„Урбан Модел“, представлявано от ***, да заплати на В. Б. Р., ЕГН: **********, от ***,
направените разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 54, 86 лева (петдесет и
четири лева и осемдесет и шест стотинки) и внесен депозит за съдебно- счетоводна
експертиза в размер на 170 лева (сто и седемдесет лева).
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Александър Стамболийски” № 84- 86, ет. 12, Бизнес център
„Урбан Модел“, представлявано от ***, да заплати на *** Е.Г. И., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата В. Б. Р., ЕГН:
**********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 326 лева
(триста двадесет и шест лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6