Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
27.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 13958 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 170071 от 18.07.2019 г. по гр.д. № 73998/2018 г. Софийски
районен съд, 53 състав допуснал извършването на съдебна делба между М.Д.И., ЕГН
**********, Н.Г.И., ЕГН **********, Г.Й.И., ЕГН **********, и Н.П.Б.-И., ЕГН **********,
на недвижим имот - АПАРТАМЕНТ № 49, с идентификатор 68134.406.118.1.49, намиращ
се в сграда № 1, разположена в поземлени имоти с идентификатори 68134.406.118 и
68134.406.151, с адрес: гр. София, бул. „*******, брой нива на обекта: 1, с
площ по схема 76.65 кв. м, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - обект
с идентификатор 68134.406.118.1.50, под обекта - обект с идентификатор 68134.406.118.1.46,
над обекта - няма, прилежащи части – ЗИМНИЧНО ПОМЕЩЕНИЕ във втори сутерен, заедно
с 1.12 % ид. части от общите части на сградата и от портиерското помещение, при
следните квоти:
- М.Д.И. – 1/6;
- Н.Г.И. – 2/6;
- Г.Й.И. – 1/6;
- Н.П.Б.-И. – 2/6.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от съделителите – ответници Н.Г.И.,
Г.Й.И. и Н.П.Б., които го обжалват изцяло с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. В нарушение на чл. 8, ал. 3 ГПК
районният съд не дал възможност на ответниците допълнителен срок за запознаване
с представените от ищеца в открито съдебно заседание на 15.05.2019 г. писмено
становище и 11 бр. писмени доказателства към него, с общ обем 19 страници. С
оглед обема, било изключително затрудняващо по време на заседанието детайлното
запознаване със съдържанието и смисъла на представените доказателства, което
било условие за изразяване становище по тях. Така ответниците били лишени от
възможността да възразят срещу допускането и приемането на писмените
доказателства или да ги оспорят. С решението районният съд се позовал на част
от тези доказателства – отговор на нотариална покана с рег. № 27640 от
16.11.2016 г. от Г.И. и Н.И., като извел незаконосъобразни и необосновани
констатации и правни изводи, че към 20.12.2016 г. ответниците признават
изрично, че процесният имот е съсобствен и заявяват желанието си да делят
разходите за него с ищеца съобразно квотите. Никъде в приетите доказателства не
била посочена датата 20.12.2016 г. В цитирания отговор липсвала достоверна
дата, място на съставяне и изпращане, съответно дата и начин на получаване. Този
факт обаче не бил взет предвид от съда, който дал вяра на частния документ, без да отчита факта, че към датата на
нотариалната покана – 16.11.2016 г., в полза на Г.И. вече била изтекла повече
от 20 години придобивна давност. Районният съд не обсъдил приетото по делото
заявление от Г.И. и Н.И., чрез адв. Й.Г., до ищеца и неговата майка, чрез адв. З.В.,
последният разпитан като свидетел. В това заявление същите отричали
съсобственост с ищеца и майка му и манифестирали изрично придобиването на имота
по давност от Г.И. поради неприемане на наследството от Д. И.. В нарушение на
съдопроизводствените правила районният съд не се произнесъл и по възражението
на ответниците, направено от тях в открито съдебно заседание на 15.05.2019 г., че
приживе Д. И. не е приел наследството, оставено от баща му Й.И.. Този факт не
бил категорично установен по делото. От показанията на св. В. също се
потвърждавало, че свидетелят е получил информация, че Д. И. не е приел наследството.
От установяването си в Австрия през 1990 г. до смъртта си през ноември 2012 г. Д.
И. не предявявал владелчески претенции и не манифестирал приемане на
наследството от баща си. От ответника Г.И. било доказано, че в периода от 1992
г. до 25.11.2012 г. установил владение върху процесния имот и демонстрирал
права на изключителен собственик спрямо брат си Д. И. и неговото семейство,
като повече от 20 години извършвал различни фактически и правни действия за и в
имота. През този период Д. И. и семейството му се съобразявали изцяло с
установеното от Г. владение, което било явно и манифестирано пред тях. От 1992
г. до 2012 г. нито Д. И., нито семейството му били получавали граждански
плодове или упражнявали по какъвто и да е друг начин право на собственост върху
имота. Неправилен бил изводът, че тъй като Д. И. идвал в процесния апартамент,
не е бил лишен от ползването му. Обстоятелството, че идвал на гости в апартамента
не отричало постоянното, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно владение на Г.И..
За първи път през 2016 г., т.е. 4 години след като Г.И. давностил, ищецът и
неговата майка предявили претенции към имота, а от нотариалната покана от
16.11.2016 г. било видно, че до този момент ищецът и неговата майка не са били
уведомявани от Г.И. за ремонти и подобрения, нито са се интересували от
собствеността и ползването на имота. Поради това молят съда да отмени
атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли иска за
делба. Претендират разноски. Правят евентуално възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения
излагат в писмена защита от 22.06.2021 г.
Въззиваемата страна М.Д.И. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран на 21.11.2018 г. от М.Д.И. с иск с правно
основание чл. 34, ал. 1 ЗС, предявен срещу Н.Г.И., Г.Й.И. и Н.П.Б.-И., за делба
на недвижим имот, представляващ апартамент № 49, с идентификатор
68134.406.118.1.49 по действащите КККР, одобрени със заповед №
РД-18-45/09.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, намиращ се в сграда №
1, разположена в поземлени имоти с идентификатори 68134.406.118 и
68134.406.151, с адрес: гр. София, бул. „*******, брой нива на обекта: 1, с
площ по схема 76.65 кв. м, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж
обект с идентификатор 68134.406.118.1.50, под обекта – обект с идентификатор
68134.406.118.1.46, над обекта – няма, прилежащи части – ЗИМНИЧНО ПОМЕЩЕНИЕ във
втори сутерен, заедно с 1.12 % ид. части от общите части на сградата и от
портиерското помещение, при квоти: за М.Д.И. – 1/6; за Н.Г.И. – 2/6; за Г.Й.И. –
1/6, и за Н.П.Б.-И. – 2/6.
Съделителят-ищец твърди, че придобил собствеността върху 1/12 идеална част
от имота по наследствено правоприемство от баща си Д. Й.И., починал на
25.11.2012 г., колкото наследила и майката на ищецаС. Х.Д.-И., а с договор за
дарение, сключен с нотариален акт № 193, д. № 167/09.10.2018 г. на нотариус Т.В.последната
му прехвърлила своята 1/12 идеална част от имота и понастоящем ищецът се
легитимирал като собственик на 1/6 идеална част.
С отговора на исковата молба съделителите-ответници са оспорили предявения
иск с възражение, че ответникът Г.И. е придобил собствената на наследодателя на
ищеца 1/6 идеална част по давност, като давностният срок започнал да тече от
19.11.1990 г. – датата на смъртта на общия наследодател на Г.И. и Д. И. и техен
баща - Й.Г.И..
В проведеното на 15.05.2019 г. първо открито съдебно заседание в първата
инстанция, във връзка с разпределената доказателствена тежест с доклада по
делото процесуалният представител на ответниците уточнил, че Г.И. е приел
наследството на покойния си баща Й.Г.И., декларирал е собствеността си пред районната
администрация, заплащал местните данъци и такси за имота, като обитавал
непрекъснато процесния имот, разпореждал се с движими вещи, извършвал ремонти и
подобрения и т.н. От друга страна наследодателят на ищеца Д. И. в продължение
на 12 години не бил манифестирал воля.
Със становище, представено в откритото съдебно заседание на 15.05.2019 г.
ищецът е оспорил твърденията на ответника Г.И. за придобиване на 1/6 идеална
част от имота по давност. Никога ответниците не били демострирали спрямо
наследодателя му намерение за своене на собствената му идеална част, нещо
повече – в отговор на нотариална покана писмено заявили, че дори не ползват
апартамента, поради което не дължат обезщетение, както и че ще ги уведомяват за
размера на припадащата им се част от разходите по поддръжката на имота. Ищецът
и майка му също заплащали местни данъци и такси за имота, като още през 1998 г.
за процесния имот била открита данъчна партида на името на М. И., Г.И. и Д. И.,
при това при посочени квоти от по 1/3 идеална част от имота. За първи път
изявление за неприемане на наследството от Д. И. и владеене на неговата част от
Г.И. било направено с писмо чрез адв. Г. от 11.07.2018 г., и то по повод водени
между страните преговори наследниците на Д. И. да продадат своята идеална част
от апартамента.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъде
преценена правилността му съобразно наведените доводи.
Не е било спорно и от приетия нотариален акт за собственост на апартамент
по чл. 55 г ЗПИНМ № 40, том 13, дело 2199/1965 г. на Първи нотариус при СНС се
установява, че на 08.05.1965 г. М. Д. И. и Й.Г.И. са признати за собственици на
процесния апартамент № 49 по покупка от СГНС.
Видно от приетото удостоверение за наследници, Й.Г.И. е починал на
19.11.1990 г. и е оставил за наследници по закон М. Д. И., съпруга, Г.Й.И.,
син, и Д. Й.И., син.
Д. Й.И. е починал на 25.11.2012 г. и е оставил за наследници по законС. Х.Д.-И.,
съпруга, и М.Д.И., син.
С договор от 30.01.2014 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение
за издръжка и гледане, сключен с нотариален акт № 21, том 1, рег. № 527, дело №
19/2014 г. на нотариус с рег. № 515 на НК, М. Д. И. прехвърлила собствените си
4/6 идеални части от процесния имот на внука си Н.Г.И., срещу задължението на
приобретателя да поеме грижите по гледането (при нужда) и издръжката на
прехвърлителката докато е жива, както и за полаганите до този момент грижи. Право
на ползване не е запазено в полза на прехвърлителката.
Не се спори, и видно от приетия акт за брак № 044/01.05.2011 г. на
длъжностното лице по гражданско състояние при СО – район „Оборище“, към момента
на сключване на договора за издръжка и гледане приобретателят Н.Г.И. е бил в
брак с ответницата Н.П.Б.-И.. Не се спори също, че бракът между тези ответници
е прекратен с развод, като понастоящем фамилното име на ответницата е Б..
С договор за дарение от 09.10.2018 г., сключен с нотариален акт № 193, том
2, д. № 167/2018 г. на нотариус с рег. № 033 на НК,С. Х.Д.-И. дарила на сина си
и неин съсобственик - М.Д.И., собствената си 1/12 част от процесния имот.
Представени от ответниците са приходни квитанции (л. 27 – 31 от делото на
СРС), относно заплатени данък „Недвижим имот“ и такса „Битови отпадъци“ за 2014
г. и 2015 г. за процесния имот за задълженията на М.Д.И., и относно заплатени
от Г.Й.И. такива за 2015, 2016 и 2017 г.
Във връзка с възражението за придобивна давност на съделителя Г.И. със
становището, представено в открито съдебно заседание на 15.05.2019 г. ищецът е
представил писмени доказателства - приходни квитанции (л. 65 – 69 от делото на
СРС) относно заплатени местни данъци и такси за процесния имот в периода 2014 –
2019 г. от ищеца и неговата майка; извадка от доклад от 20.06.2018 г. за
определяне пазарна стойност на 1/6 идеална част от имота, възложен от Н.И.;
писмо № ДОБ18-Г94-999(1)/22.11.2018 г. на СО – Дирекция общински приходи“,
съгласно което с декларация по чл. 14 ЗМДТ вх. № 106329/10.03.1998 г., подадена
от името на М. Д. И., същата декларирала собствеността върху процесния имот.
Като собственици са записани М. И., Г.И. и Д. И. – с по 1/3 идеална част.
Представена е и нотариална покана с рег. № 27640/16.11.2016 г. на нотариус
с рег. № 310 на НК, отС. Х.Д.-И. и М.Д.И. до Г.Й.И. и Н.Г.И.. Поканата е
връчена на Г.Й.И. на 20.11.2016 г., със задължение да я предаде и на другия
адресат. С поканата ищецът и неговата майка посочват, че като наследници на Д. Й.И.
са съсобственици на процесния апартамент № 49, като последният се ползва само
от адресатите на поканата, поради което поканили последните да им заплащат
обезщетение за ползване на тяхната част в размер на 60 евро месечно, както и
поискали за в бъдеще да бъдат уведомявани за всякакви ремонти и подобрения,
предприемани в съсобствения имот.
Приет е и отговор на нотариалната покана с рег. № 27640/16.11.2016 г. на нотариус с
рег. № 310 на НК, неоспорен относно неговата автентичност, с който
ответниците Г.Й.И. и Н.Г.И. твърдят, че с нотариален акт № 21, том 1, рег. №
527, дело № 19 от 2014 г. на нотариус с рег. № 515 на НК прехвърлителят М. Д. И.
си била запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване, поради което
апартаментът се ползвал лично от нея, а ползването от страна на Г. и Н. И.било
само за целите на изпълнение на задължението за гледане по договора, поради
което не свояли ползи от съсобствения им апартамент и не дължали обезщетение. Завили,
че за в бъдеще ще уведомяват ищеца и майка му за размера на припадащите им се
част от разходите.
Представено е и заявление без дата и подпис, изходящо от Г.И. и Н.И., чрез
адв. Й.Г., с което се заявява, че наследодателят на ищеца Д. И. не бил
манифестирал воля, нямало никакви външни знаци или сигнали за приемане на
наследството на Й.Г.И., не бил приел наследството нито с изрично волеизявление,
нито с конклудентни действия, напротив, многократно пред свидетели заявявал, че
не иска да приема наследството. Поради неприемане на наследството Г.И. бил владял
частта от наследството на Д. И. като своя повече от 10 години от смъртта на Й.И..
За да приключат въпроса без водене на тежки и многогодишни дела, Г.И. бил
готов, без това да се счита за признание на каквито и да е права, да заплати на
ищеца и неговата майка сума в размер на 15 000 лв.
Разпитаната като свидетел М. И. установява, че живее в процесния апартамент
№ 49 заедно с големия си син Г.И. от началото на построяване на блока. Имала
внуци. Синът й Д. починал на 26.11.2012 г. Д. живеел преди да почине при
свидетелката на ул. „Янко Сакъзов“; Заявява и че Д. живеел в друга държава, в
Австрия, не може да каже с точност, но повече от 20 години е живял там, след
неговата смърт останали да живеят в неговия апартамент със сина й Г. в София, а
във Виена живеела С., съпругата му и неговото дете. Когато пристигнат от Виена
идвали за обяд или вечеря, никога не преспивали. Нямали ключ и никога не били
искали. Не били обсъждали кой ще живее в апартамента, обаче Д. винаги казвал на
свидетелката, да й прехвърли неговия дял, каквото му се полага на нея. А
свидетелката му казвала: „Не можеш, защото имаш син и трябва да мислиш за
него“, той обаче й казвал, че имат два апартамента, които са дали под наем и
живеят в отделен апартамент. Синът й Г. живеел с нея в апартамента и всички
разноски ги правел само той. С брат му Д. били в много добри отношения, Г. бил в
нормални отношения и със съпругата на Д.. Д. и съпругата му нямали претенции за
пари или други претенции към тях. Д. когато бил в Австрия не й бил пращал пари
и вещи, свидетелката ходила на гости при тях може би 12, 13 години.
Свидетелят З.В. познава двамата братя Г. и Д. от основното училище,
впоследствие Д. се оженил за приятелка на съпругата на свидетеля и оттогава
установили близки отношения. Знае къде се намира апартаментът на родителите на Д.
и Г.. През 2016 г.С., майката на ищеца му се обадила и споделила, че няколко
пъти водили разговор с Г. и Н. по тяхно искане за изкупуване на идеалните части
на С. и М., които останали от Д.. Г. и Д. били декларирали по 1/3. Свидетелят
поел ангажимент да продължи разговорите, защото предложената цена била
занижена. Обадил им се и водили разговори в кантората на свидетеля за цената на
апартамента. Минала една година и свидетелят се обадил на Г. да се видят отново
и стигнали до разбирането вещи лица да оценят апартамента. Провеждали около
месец разговори и стигнали до определена цена, но след това, може би месец
по-късно, му се обадил колега, който заявил, че Д. не е приел наследството от
баща си. Около 2 години преди да почине Д. идвал при свидетеля и поискал съвет
дали да прехвърли на М., а свидетелят го посъветвал, след като няма други деца,
да не го прави. Съпругата на Д. имала голям апартамент, а в този, в който живеела
майката на Д. живеел и Г. и двете му деца и съпругата му, той бил 75 кв. м и
нямало къде да се спи в него. Знаел, че Д. им купил печка, пералня и компютър,
грижел се за майка си, свидетелят лично бил носил на един от племенниците му
пари от Виена.
Не се спори между страните, и от представения във въвзивното производство
при условията на чл. 266, ал. 2 ГПК нотариален акт № 157, том 16, рег. № 32645,
дело № 2689/2019 г. на нотариус с рег. № 622 на НК се установява, че на
04.12.2019 г., след постановяване на първоинстанционното решение, Н.П.Б. е
продала на Г.Й.И. собствените си 2/6 идеални части от процесния имот.
От правна страна: Предмет на конститувния иск за делба е
потестативното право да се иска от съсобственик прекратяване на съсобствеността
върху определено имущество. В първата фаза на делбата се установява
съществуването, съдържанието, страните и обектите на делбата, като в
доказателствена тежест на съделителя, предявил иска е да установи наличието на
тези условия. В тежест на ответника-съделител е, съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК,
да докаже обстоятелствата, на които основава възраженията си.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите на
въззивниците за допуснато от СРС съществено нарушение на съдопроизводствените правила,
като не обсъдил заявено в срока по чл. 342 ГПК възражение, че наследодателят на
ищеца не бил приел наследството от баща си Й.Г.И.. Заявеното от пълномощника на
съделителите-ответници в проведеното открито съдебно заседание в първата
инстанция уточнение във връзка с дадените с доклада по делото указания за
доказателствената тежест не съдържат твърдение, че Д. И. не е приел
наследството от баща си – твърдят се факти във връзка с възражението за
придобивна давност, направено от Г.И., твърди се същият да приел наследството и
да декларирал собствеността си, че плащал данъци и такси за имота, обитавал го
непрекъснато, разпореждал се с движими вещи, извършвал ремонти и подобрения, а
от друга страна наследодателят на ищеца в продължение на 12 години не бил
манифестирал воля. От тези твърдения не може да се направи извод за оспорване
на факта на приемане на наследството на Й.И. от сина му Д. И., поради което
правилно районният съд не е обсъждал подобно възражение. Съответно наведените в
тази връзка доводи едва с въззивната жалба са преклудирани и не следва да се
обсъждат.
Само за пълнота следва да се посочи, че от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства следва несъмнен извод, че Д. И. е
приел с конклудентни действия наследството от баща си – това следва не само от
декларирането на идеална част от имота през 1998 г., но и от показанията на
свидетелката И., които макар объркани и непоследователни, в тази част са ясни –
Д. й предлагал да й прехвърли собствената си част от апартамента (а трябва да
имаш съзнанието, че си съсобственик, за да искаш да прехвърлиш дела си); в тази
насока са и показанията на свидетеля В., съгласно които 2 години преди смъртта
си Д. И. искал от него юридически съвет във връзка с прехвърляне на дела му от
апартамента. Противно на твърдяното в жалбата, от показанията на св. В. не се
установява Д. И. да не е приемал наследството на баща си – свидетелят изнася
само факти във връзка с промяната през 2018 г. в позицията на Г.И. и Н.И. относно
искането им през 2016 г. да изкупят от наследниците на Д. И. наследствения им
дял от апартамента, а показанията на този свидетел се подкрепят и от приетия
доклад от 20.06.2018 г. за определяне пазарна стойност на 1/6 идеална част от
имота, възложен от Н.И.. Самият съделител Г.И. в отговора на исковата молба
признава, че с брат му Д. И. са били съсобственици на имота след смъртта на
баща им през 1990 г., но твърди да придобил собствената на брат му идеална част
по силата на придобивна давност. И в представения във въззивното производство
договор за покупко-продажба на идеална част от недвижим имот от 04.12.2019 г.,
сключен във формата на нотариален акт № 157, том 16, рег. № 32645, д. №
2689/2019 г. на нотариус с рег. № 622 на НК, Г.И. е посочен като собственик на
1/6 идеална част от процесния имот, а с полагане на подписа си върху
нотариалния акт същият е потвърдил квотата си в съсобствеността към 04.12.2019
г.
От събраните по делото доказателства се установи, че след смъртта на Й.Г.И.
на 19.11.1990 г., съсобственици на имота са станали преживялата съпруга М. Д. И.
– с 4/6 идеални части, и синовете Г.Й.И. и Д. Й.И. – с по 1/6 идеална част.
След смъртта на Д. Й.И. на 25.11.2012 г. наследниците муС. Х.Д.-И., съпруга, и М.Д.И.,
син, са придобили по 1/12 идеална част от имота, а след дарението от майка му с
договора от 30.01.2014 г. ищецът е станал собственик на 1/6 идеална част от
имота. След прехвърляне от М. Д. И. на притежаваните от нея 4/6 идеални части
от имота с договора за издръжка и гледане от 30.01.2014 г. на внука й Н.Г.И.,
тези идеални части са придобити от ответника Н.И. в режим на СИО с ответницата Н.Б.,
с която е бил в брак. След прекратяване на брака им, всеки от тях е станал
собственик на по 2/6 идеални части от имота.
Въззивният съд намира за недоказано и като такова -
неоснователно възражението на съделителя Г.Й.И. за придобиване по давност на
1/6 идеална част от процесния имот.
Според легалната
дефиниция на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ,
която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Разпоредбата не
посочва характеристиките на упражняваната фактическа власт, но както в правната
теория, така и в съдебната практика се приема, че владението трябва да е
постоянно (фактическата власт върху вещта и държането й като своя да нямат
случаен характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта), непрекъсвано (чл.
81 ЗС), спокойно (да не е установено с насилие), явно (не е установено по скрит
начин, тайно от предишния владелец), несъмнително. Владението е съмнително, ако
не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява
фактическа власт или дали наистина има намерение да държи вещта като своя. Тези
признаци се приемат като логическо следствие от основните два признака –
упражняване на фактическа власт и намерение за своене на вещта.
Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е
приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което
първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Направено е
разграничение между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за
себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите
съсобственици. Разграничителният критерий е начинът, по който е установена
фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена
на основание, което изключва владението на
другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на
цялата вещ се предполага, т.е презумпцията на чл. 69 ЗС е приложима. Обратно - ако фактическата власт е
установена на основание, което предполага
владението и за другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само
държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията не се
прилага. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата
власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател
на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията
на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на
собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен
владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение.
Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен
начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.
В случая фактическата власт на Г.И. е установена
на основание наследяване, и като сънаследник същият е бил владелец
собствената си 1/6 идеална част и само държател - на собствената на сънаследника
му Д. И. 1/6 идеална част. При доказателствена тежест за ответника Г.И., същият
не е установил да е манифестирал пред съсобственика си поведение, което да не
оставя никакво съмнение, че упражнява фактическата власт върху идеалната част
на Д. И. за себе си. Отричане на правата на Д. И. се съдържа едва в заявлението
от 2018 г. чрез адв. Г., но с предявяване на иска за делба на 21.11.2018 г.
давността е прекъсната.
Същевременно от приетия отговор на нотариална покана се
установява, че поне до 20.11.2016 г. Г.И. не е своил чуждата 1/6 идеална част
от имота. Доводите на въззивниците за допуснато от СРС съществено процесуално
нарушение като не им дал възможност да вземат становище по представените от ищеца
в първото съдебно заседание писмени доказателства и да оспорят същите съдът
намира за неоснователни, доколкото част от доказателствата представляват
приходни квитанции за платени местни данъци и такси, а останалата част са
връчена преди процеса на Г.И. и Н.И. нотариална покана, отговор от тях на
нотариалната покана, доклад за средна пазарна цена, изготвен по възлагане от Н.И.
и писмо, изходящо от пълномощник на Г.И. и Н.И., поради което не е имало нужда
да се дава допълнителна възможност да вземат становище по тези доказателства.
Независимо от това, и с въззивната жалба не е заявено оспорване на
автентичността на отговора на нотариална покана – не се оспорва, че отговорът
изхожда от сочените в него за автори лица Г.И. и Н.И., поради което документът
следва да се цени като автентичен. Ирелевантно за доказателствената стойност на
документа е, че същият не е датиран, тъй като очевидно е, че същият е съставен
в отговор на нотариалната покана с рег. № 27640 от 16.11.2016 г., получена от ответниците
на 20.11.2016 г., а следователно изявлението е направено след 20.11.2016 г.; Че
отговорът е получен от ищеца следва от обстоятелството, че е представен по
делото именно от него. Документът правилно е ценен от районния съд, тъй като същият
съдържа изходящо от съделителя Г.И. неизгодно за него твърдение - признание, че
и към 20.11.2016 г. същият счита съделителя – ищец за съсобственик на имота, а
следователно напълно е опровергано твърдяното в процеса наличие на субективния
елемент на владението – че до този момент Г.И. е своил собствената на
наследодателя на ищеца 1/6 идеална част от имота. По делото се установи също от
показанията на свидетеля В., че в периода 2016 г. - 2018 г. между ищеца и
неговата майка и ответниците Г. и Н. И.по искане на последните са водени
преговори за изкупуване на собствената на наследниците на Д. И. 1/6 идеална
част, с което също се опровергава твърдението на ответника Г.И. да е своил идеалната
част от имота. Така по делото, освен че не се установява Г.И. да е манифестирал
пред съсобственика си Д. И. преобръщането на държането на собствената на
наследодателя на ищеца 1/6 идеална част във владение за себе си, е напълно опровергано
твърдението на съделителя Г.И. да е своил същата идеална част поне до датата на
получаване на нотариалната покана, а и до заявлението от 2018 г.
Плащането на местни данъци и такси за имота не
представлява манифестиране на владение спрямо останалите съсобственици, а сам
по себе си фактът, че Д. И. от 1990 г. до смъртта си през 2012 г. живеел в
Австрия не означава, че се е дезинтересирал от съсобствения имот. Това че не е ползвал
имота (тъй като там живеели майка му и Г.И. със семейството си, а съпругата на Д.
И. разполагала с жилище, в което да отсядат) не може да доведе до изгубване на
абсолютното вещно право на собственост, освен ако трето лице не го придобие по
давност, което обаче в случая не е доказано.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
предявеният иск с правно основание чл. 34 ЗС е основателен.
По делото се установи, че на 04.12.2019 г., в хода на въззивното
производство, съделителката Н.П.Б. е продала на съделителя Г.Й.И. собствените
си 2/6 идеални части от процесния имот.
В т. 3 на Тълкувателно решение № 3/19.12.2013 г. по
тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС се приема, че при извършено разпореждане със
спорното право от съсобственик (съделител) в полза на друго лице в хода на
делбеното производство във фазата по допускане на делбата, се прилагат
разпоредбите на чл. 226 ГПК, т.е. лицето, придобило права по силата на
разпоредителна сделка по време на първата фаза на делбения процес след
предявяване на иска за делба, може да участва като главна страна в
производството, като замести своя праводател със съгласието на всички
съделители или да встъпи главно по реда на чл. 225 ГПК в първа или във втора фаза на производството.
Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като в хода на производството по
допускане на делбата в първа фаза е извършено разпореждане с идеални части от
делбения имот от един съсобственик в полза на друг съсобственик, поради което и
цитираното тълкувателно решение не намира приложение. Когато правоприемството е
настъпило преди влизане в сила на решението за допускане на делбата, съдът е
длъжен да се съобрази с материалноправния ефект на извършената прехвърлителна
сделка и да постанови извършване на делбата между лицата, които се легитимират като
съсобственици към момента на постановяване на решението по допускане на делбата,
като извършеното прехвърляне от един съделител на друг съделител следва да се
зачете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл решение № 46 от
28.02.2014 г. по гр. д. № 4870/2013 г., І ГО на ВКС, решение № 95 от 05.02.2010
г. по гр. д. № 2484/2008 г., I ГО на ВКС, решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр.
д. № 470/2012 г., ІІ ГО на ВКС, определение № 159 от 27.03.2018 г. по гр. д. №
4239/2017 г., ІІ ГО на ВКС и др.)
Ето защо на основание чл. 235, ал. 3 ГПК въззивният съд
следва да вземе предвид настъпилия в хода на първата фаза на делбата факт от
значение за спорното право - извършеното разпореждане от съделителя Н.Б. с дела
й от имота в полза на съделителя Г.И.. Това налага отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване от въззивния съд на ново, с което
делбата на процесния имот се допусне между съделителите – съсобственици при
квоти: за М.Д.И. – 1/6, за Н.Г.И. – 2/6, и за Г. Й.И. – 3/6, а разпоредилата се с дела си Н.П.Б.
следва да бъде изключена от делбата, като искът срещу нея се отхвърли.
Отмяната на решението е по причина поведението на
въззивниците, а искът за делба се уважава, поради което разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на
800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
30.10.2020 г. Съгласно чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела за делба възнаграждението се определя съобразно интереса
на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 600 лв.
за всяка фаза. Определено по този ред върху интерес от 17 288.10 лв.
(данъчната оценка на 1/6 от имота), минималното възнаграждение е в размер на
1 048.64 лв. Заплатеното възнаграждение от 800 лв. е под минималния
размер, поради което възражението на въззивниците за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Разноските, направени в първата фаза на
делбата във въззивното производство, когато е повдигнат спор относно
съществуването на съсобствеността или правата на съделителите, се
присъждат по правилата на чл. 78 ГПК съобразно изхода им, а не по правилото на чл. 355 ГПК (така определение № 152 от 08.06.2015 г. по ч. гр.
д. № 6646/2014 г., ІІ ГО на ВКС и цитираната в него друга практика).
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 170071 от 18.07.2019 г., постановено по гр.д. № 73998/2018 г. на
Софийски районен съд, 53 състав, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА на основание чл. 34 ЗС извършването на съдебна делба между М.Д.И., ЕГН **********,
Н.Г.И., ЕГН **********, и Г.Й.И., ЕГН **********, на недвижим имот, представляващ
АПАРТАМЕНТ № 49, с идентификатор 68134.406.118.1.49 по действащите КККР,
одобрени със заповед № РД-18-45/09.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК,
намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлени имоти с идентификатори
68134.406.118 и 68134.406.151, с адрес: гр. София, бул. „*******, ап. 49, брой
нива на обекта: 1, с площ по схема 76.65 кв. м, при съседни самостоятелни
обекти: на същия етаж - обект с идентификатор 68134.406.118.1.50, под обекта -
обект с идентификатор 68134.406.118.1.46, над обекта – няма, прилежащи части –
зимнично помещение във втори сутерен, заедно с 1.12 % идеални части от общите
части на сградата и от портиерското помещение, при квоти:
- М.Д.И. – 1/6;
- Н.Г.И. – 2/6;
- Г.Й.И. – 3/6.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за делба срещу Н.П.Б., ЕГН **********.
ОСЪЖДА Н.Г.И., ЕГН **********, Г.Й.И., ЕГН **********, и Н.П.Б., ЕГН **********, да заплатят на М.Д.И., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 800.00 лв.
(осемстотин лева), представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен
срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.