РЕШЕНИЕ
№ 192
гр. Бургас , 09.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XLVI СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и седми май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:МАРТИН Р. БАЕВ
при участието на секретаря КАПКА АЛЬ. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от МАРТИН Р. БАЕВ Административно
наказателно дело № 20212120202028 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод жалба на В.В. Г. (*******), роден на
******** г. в Руската Федерация, с посочен адрес в България: с. С.К., ул.*******, чрез
пълномощник – адв. В.М. – АК-Ямбол, с посочен съдебен адрес: с. С.К.****, против
Наказателно постановление № 126/08.11.2019 г., издадено от началник на ГПУ „Летище
Бургас” при РДГП-Аерогари, ГДГП-МВР, с което за нарушение по чл. 34 ЗЧРБ и на
основание чл. 48, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ на жалбоподателя е наложена „Глоба“ в размер на 500
лева.
С жалбата се обжалват две отделни наказателни постановления, като предмет на
съдебното произнасян по настоящето делото е само Наказателно постановление №
126/08.11.2019 г., издадено срещу В.В. Г.. По отношение на другото наказателно
постановление - № 127/08.11.2019 г., издадено срещу съпругата на Г. – В.Ю. Г. е образувано
друго дело, а именно – НАХД № 2029/2021 г. по описа на РС-Бургас.
С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление, като се
застъпва, че то е незаконосъобразно. Посочва се, че са допуснати нарушения на чл. 42, т. 7
ЗАНН като в АУАН не са посочени имената, ЕГН и адресите на свидетелите по акта. Счита
се, че е допуснато нарушение на чл. 5 от ЕКЗПЧ, доколкото не е бил осигурен превод на
разбираем език при съставяне и връчване на акта, както и че не е било взето предвид
възражението по акта, направено в законоустановения срок. На следващо място се счита, че
е изтекъл срокът по чл. 34 ЗАНН, защото жалбоподателят е влязъл в България на 28.08.2020
1
г. и тогава НП не му е било връчено, въпреки че на него е посочено, че е издадено на
08.11.2019 г. В тази връзка се заявява, че вероятно НП е издадено по-късно от датата,
посочена в него. Счита се, че нарушението, за което е издадено НП не съответства на
посочената правна норма. На последно място се застъпва, че НП е било връчено на
пълномощник на 08.04.2021 г., като не е била изпълнена процедурата по чл. 58, ал. 2 ЗАНН.
В откритото съдебно заседание, жалбоподателят редовно призован, не се явява и не
изпраща представител.
Административнонаказващият орган, редовно призован, не изпраща представител и
не взима становище по жалбата.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване
по чл. 59, ал. 2 ЗАНН (видно от разписката на л. 4 - НП е връчено на упълномощен
представител на 08.04.2021г., а жалбата е депозирана на 13.04.2021 г.). Жалбата е подадена
от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва
да се приеме, че се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е
неоснователна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в
контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:
На 01.11.2019 г. около 16.00 часа в гр. Бургас, Летище Бургас, при извършване на
гранична проверка на заминаващите от България пътници с полет S 73504 за Москва - св.
М.К. – към онзи момент, заемаща длъжността мл. инспектор към ГПУ-Летище Бургас,
установила, че пътникът В.В. Г., роден на ******** г. в Руската Федерация, притежаващ
българска виза „С“ Multi, с № *******, с разрешен престой от 90 дни, е просрочил
разрешения му престой в България. Свидетелката направила справка в системата на МВР и
констатирала, че жалбоподателят е влязъл в България през ГКПП Аерогара Бургас на
09.07.2019 г. и е излязъл на 30.08.2019 г. през ГКПП Гюешево. На 02.09.2019 г. той е влязъл
обратно през ГКПП Гюешево и е стоял в България до 01.11.2019г. По този начин той е стоял
общо 115 дни в рамките на 180-дневния период, а именно – от 09.07.2019 г. до 30.08.2019 г.
– 53 дни и от 02.09.2019 г. до 01.11.2019 г. – 62 дни.
Св. К. преценила, че с поведението си жалбоподателят е нарушил разпоредбата на
чл. 34 ЗЧРБ, поради което и на 01.11.2019 г. му съставил АУАН с бл. № 197282. След
съставяне на АУАН, същият бил връчен на жалбоподателя, който го подписал и получил
препис от него, без да направи възражения.
В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН – на 04.11.2019 г. свидетелят депозирал писмено
възражение (л. 8), в което посочил, че е нарушено правото му да получи превод на
разбираем език на АУАН, както и че той не съдържа задължителни реквизити по чл. 42
ЗАНН (без да ги посочи конкретно). Заявил също така, че не е извършил нарушение, като
през 2018 г. е постъпил по същия начин и тогава не е бил санкционира. Поради това
недоумява защо сега му е съставен акт. В заключение поискал производството да бъде
прекратено, без да се издава НП.
Административнонаказващият орган, сезиран с преписката, не дал вяра на
2
изложеното във възражението, а издал обжалваното НП, в което пресъздал фактическата
обстановка описана в акта. АНО също квалифицирал поведението на жалбоподателя, като
нарушение по чл. 34 ЗЧРБ, поради което и на основание чл. 48, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, му наложил
„Глоба“ в размер на 500 лева.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по
делото доказателствени материали по АНП. Съдът кредитира изцяло показанията на св. К..
Въпросните показания са непротиворечиви и последователни, като се подкрепят и от
останалия писмен доказателствен материал, поради което и съдът им дава вяра изцяло.
Фактическа обстановка не се оспорва и от жалбоподателя.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на
издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и
относно справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така
установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Актът за установяване на административно нарушение и наказателното
постановление са издадени от оправомощени за това лица по смисъла на чл. 53 ЗЧРБ.
Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а
наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като същото е
съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на административния акт е
спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Вмененото нарушение е индивидуализирано в
степен, позволяваща на нарушителя да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се
защитава. Правилно са посочени нарушените материалноправни норми, като съдът не
споделя доводите на жалбоподателя в обраната насока.
Съдът не констатира съществено нарушение на разпоредбите на чл. 42 от ЗАНН.
Действително в акта не са посочени ЕГН и адреси на свидетелите, но те са
индивидуализирани посредством трите си имена и месторабота. Изискването за посочване
на ЕГН и адрес е въведено с цел лицата при необходимост да могат да бъдат призовани и
разпитани от съда. В случая начинът, по който свидетелите са индивидуализирани в АУАН
напълно отговаря на законовата цел, като по никакъв начин не е възпрепятствана
възможност за издирването им. Посочването на имената и ЕГН на свидетелите няма никакво
отношение към съставомерността на извършеното и по никакъв начин не се отразява на
възможността на жалбоподателя да разбере „обвинението“ или да организира защитата си.
Именно поради това съдът счита, че непосочването на ЕГН и адрес на свидетелите в
конкретния случай не е съществен порок и може да доведе до опорочаване на
производството.
Съдът не констатира и изтичане на сроковете по чл. 34 ЗАНН. АУАН е съставен в
деня на установяване на нарушителя, а НП е издадено седем дни по-късно. При това
положение всички срокове по ЗАНН за ангажиране на отговорността на лицето са спазени.
Жалбоподателят не е ангажирал нито едно конкретно доказателство, което да подкрепя
тезата му за „анти-датиране“ на НП. Това, че постановлението не му е било връчено през
2020 г., когато е влязъл отново в България няма как да се тълкува еднозначно в искания от
3
жалбоподателя смисъл, поради което и съдът не възприема подозренията на Г. в обратна
посока.
В случая АНО не се е позовал до фикцията по чл. 58, ал. 2 ЗАНН и не е връчил НП
неприсъствено, поради което и логично няма такова отбелязване върху процесуалния
документ, както правилно е констатирал и жалбоподателят. Това обаче по никакъв начин не
може да се тълкува като пропуск, а дори тъкмо напротив – АНО е решил да не прибягва до
неприсъствено връчване на НП, очевидно с цел да съхрани в максимална степен правата на
санкционираното лице, който подход няма как да се тълкува е негова вреда.
Основните възражения на жалбоподателя се коренят около това, че на мястото на
проверката не му е бил осигурен преводач от руски език, което му е попречило да разбере
какво точно се случва, каква е процедурата и какви са правата му. Съдът не споделя тези
доводи. Безспорно е, че при установяване на нарушението и съставянето на АУАН, както
българските граждани, така и чуждите граждани, които не владеят български език, имат
правото да разберат за какво нарушение са „обвинени“ и именно с това право на
невладеещото български език лице следва да се обвърже преценката за наличието/липсата на
нарушение, свързано с назначаване на преводач. Ето защо, преценката дали липсата на
преводач при предявяване на АУАН представлява съществено процесуално нарушение не
следва да се прави формално и да се основава единствено на този факт, което пък
автоматично да обосновава засягане правото на защита на наказаното лице. Засягането на
правото на защита следва да се разглежда през принципа за върховенство на закона, отразен
в чл. 6 от ЕКПЧ. При преценката на нарушението, описано в НП, действията на
актосъставителя, поведението на жалбоподателя, сложността на случая, интересите на
наказания и развитието на процедурата по налагане на наказанието, в цялост, следва да се
направи извод постигнат ли е справедлив баланс между обществения интерес и
индивидуалния интерес и права на личността. Следва да се има предвид и че правото на
лицето да бъде информирано за обвинението срещу него на разбираем за него език е с
акцесорен характер - част е от правото му на справедлив процес и правото му на зачитане на
правото му на защита, а последното намира проявление и в рамките на съдебния процес
пред РС. В Директива 2010/64/ЕС на ЕП и на Съвета от 20.10.2010г. относно правото на
устен и писмен превод в наказателното производство и Директива 2012/12/ЕС относно
правото на информация в наказателното производство (макар че жалбоподателят е
гражданин на държава, която не е член на ЕС), изрично е предвидено, че при налагане на
санкции за леки нарушения, например пътно транспортни нарушения, установени след
пътнотранспортна проверка, изискването за преводач и за осигуряване на информация важи
единствено за производството по обжалване пред съд. Разгледани в своята цялост,
цитираните директиви установяват безусловно задължение за осигуряване на превод
единствено в рамките на наказателното производство, като за извършените
административни нарушения такова задължение липсва. Затова, сама по себе си, липсата на
назначен преводач при съставянето и връчването на АУАН не може да обуслови съществено
процесуално нарушение в административно наказателното производство, в която насока е
4
практиката на касационната инстанция – Решение № 897/19.05.2015г. по к.н.а.х.д. №
368/2015г. на АдмС-Бургас.
В случая, видно от показанията на актосъставителя – жалбоподателят много добре е
разбрал както процедурата, така и възможностите и правата които има. Всичко това кара
настоящият състав да приеме, че липсата на преводач по никакъв начин не е осуетила
правото на осведоменост на жалбоподателя, поради което и твърденията за порочност на
производството само на това основание не се възприемат от съда. В този смисъл е и
практиката на касационната инстанция по напълно аналогични казуси, като например -
Решение № 1939 от 25.11.2016 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 1307/2016 г. и
цитираните там к.н.а.х.д № 1417/2015 г. и к.н.а.х.д. № 859/2015 г.
Тук е мястото да се посочи и че по делото е приложено пълномощно от 26.03.2021 г.
(л. 7), с което жалбоподателят е упълномощил адв. М., да го представлява пред българските
власти. Изрично в това пълномощно, в присъствието на нотариус, жалбоподателят е
декларирал, че разбира български език. При това положение съдът няма абсолютно
никакво основание да кредитира възраженията му, че му е бил необходим преводач и че
липсата на такъв е нарушило правото му на защита.
По същество следва да се посочи следното.
Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗЧРБ - виза за краткосрочно пребиваване може да бъде
издадена на чужденец, който има намерение да премине транзит през територията на
Република България или да пребивава краткосрочно на нейна територия за срок до 90 дни в
рамките на всеки 180-дневен период. Няма спор, че жалбоподателят е притежавал валидна
виза тип „С“, която съгласно нормата на чл. 9а, ал. 2, т. 3 ЗЧРБ му е давала право на
краткосрочно пребиваване на територията на България. В този смисъл е и чл. 23, ал. 1, т. 1
от същия закон който сочи, че чужденците могат да пребивават в Република България
краткосрочно – до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в
страната.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и
определяне на визовия режим, издадена на основание чл. 9е от ЗЧРБ / ДВ, бр. 55/2011 г., в
сила от 04.08.2011 г./ - виза за краткосрочно пребиваване с цел планирано пребиваване се
издава на чужденец, който влиза в страната еднократно, двукратно или многократно, за
общ срок на пребиваване до 90 дни в рамките на всеки 6 месеца (180 дни), считано от датата
на първото влизане.
Анализът на горните правни норми налага извод, че законодателят е разрешил
чужденец, притежаващ виза тип „С“, да пребивава на законно правно основание на
територията на страната общо 90 дни в рамките на 180-дневен период, считано от датата на
първото влизане, без значение дали след това лицето влиза еднократно, двукратно и т.н. на
територията на страната в рамките на този срок. В случая Г. е влязъл за първи път на
територията на страната на 09.07.2019 г и е стоял до 30.08.2019 г. – общо 53 дни. След това е
излязъл и на 02.09.2019 г. отново е влязъл в България, където е стоял до 01.11.2019 г. – 62
5
дни или общо 115 дни в рамките на 180-дневния период, започващ от първото му влизане на
09.07.2019 г.
При това положение повече от законосъобразен е изводът на АНО, че лицето е
просрочило максимално разрешения му 90-дневен срок за пребиваване с 25 дни. Съгласно
разпоредбата на чл. 34 от ЗЧРБ всеки чужденец е длъжен да напусне страната до изтичане
на срока за пребиваването му. Неизпълнението на тази норма е скрепено със санкция, която
е регламентирана в чл. 48, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ – глоба от 500 до 5 000 лева за чужденец, който
е останал в страната след изтичането на срока за пребиваване. В настоящия случай, съдът
приема за безспорно установено, че жалбоподателят е напуснала страната след разрешения
му срок на пребиваване в Република България, с което е осъществил от обективна и
субективна страна състава на нарушението, визирано в чл. 34 от ЗЧРБ, поради което и
правилно е била ангажирана отговорността му. Наложената санкция е в минимален размер и
е правилно индивидуализирана, с оглед липсата на данни за предишни нарушения.
Това, че евентуално през 2018 г. жалбоподателят е процедирал по същия начин
(видно от възражението му срещу АУАН) и не е бил санкциониран, по никакъв начин не
може да доведе до отпадане на отговорността му за настоящето нарушение, поради което и
съдът не се спира подробно на него.
В заключение - конкретното деяние не може да се счете за маловажно по смисъла на
чл. 28 б. "а" от ЗАНН, тъй като не бележи значително по-ниска степен на обществена
опасност в сравнение с обичайните нарушения от същия вид. Касае се за типично по вида си
нарушение, като просрочието е с близо един месец, поради което и евентуалното
приложение на чл. 28 ЗАНН би било неправилно.
Предвид всичко горепосочено, съдът счита, че законосъобразно е била ангажирана
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя, като наложеното му
наказание е правилно и законосъобразно индивидуализирано, поради което и атакуваното
НП следва да се потвърди изцяло, в който смисъл е и практиката на касационната инстанция
по аналогични казуси - Решение № 1939 от 25.11.2016 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. №
1307/2016 г.
Към момента е настъпила законодателна промяна в разпоредбата на чл. 63 ЗАНН (
ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният
съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който
пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи
произнася по възлагане на разноските ако съответната страна е направила искане за
присъждането им. В конкретния случай, с оглед на изхода на правния спор, разноски
принципно се дължат в полза на АНО, който обаче не е поискал присъждането им, поради
което и съдът не може служебно да се произнесе по въпроса.
Предвид упълномощаването на процесуален представител и заявеното от
жалбоподателя владеене на български език в коментираното пълномощно на л. 7, съдът
счита, че не следва да се изготвя превод на настоящето решение на руски език.
6
Така мотивиран, на основание чл. 63, ал. 1, предл. 1 ЗАНН, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 126/08.11.2019 г., издадено от
Началник на ГПУ „Летище Бургас” при РДГП-Аерогари, ГДГП-МВР, с което за нарушение
по чл. 34 ЗЧРБ и на основание чл. 48, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ на В.В. Г. (*******), роден на
******** г. в Руската Федерация, е наложена „Глоба“ в размер на 500 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд
– гр.Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
Вярно с оригинала!
АР
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
7