№ 588
гр. София, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20231000503296 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 5533 от 31.10.2023 г. по гр.д. № 9369/2022 г. на СГС, ГО, 3 състав, е
уважен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, като ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ, е осъдена да заплати на И. Х. А., сумата 70 000 лв. - обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991г., впоследствие преобразувано в ДП № 11-
048/1999г. по описа на ВОП - София, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 07.09.2022г. до окончателното изплащане и сторените разноски- д.т. в размер 7 лв.
Със същото решение е отхвърлен иска в останалата част, за разликата над 70 000 лв.
до 100 000 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от
ответника по делото.
Жалбоподателят-ответник ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
оспорва решението в неговата осъдителна част и моли да се отхвърли изцяло претенцията на
ищеца. Изтъква факта, че така постановеното решение в частта, с която е уважена исковата
претенция за неимуществени вреди е недопустимо, евентуално неправилно - постановено в
нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Оспорва налице ли е активна процесуална легитимация за
ищеца, а именно качеството му на страна по воденото сл.д. № 1/1991 год., впоследствие
1
преобразувано в сл.дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № И- 048/1999
год. по описа на ВОП София. Специфична особеност на настоящия казус е обстоятелството,
че ищеца И. Х. А. се легитимира като пострадал от т. нар. ..възродителен процес“ (а не от
наказателното производството по чл.387 НК, което е предмет на исковата претенция). В
обжалваното решение съдът не е изяснил от кой точно момент ищеца е придобил качеството
страна във визирананото наказателно производство, като първа предпоставка за
установяване правото на иск за ищеца, както и момента, от който са налице предпоставки за
ангажиране отговорността на ответника.
Твърди още, че предявеният иск е недопустим и на друго основание. В производството по
ЗОДОВ не могат да бъдат твърдени вреди от събитията през 1985 - 1989 г. /принудителна
смяна на имената, задържане под стража и принудителна административна мярка/. Вредите,
търпени от тези деяния, не подлежат на репариране по реда на чл. 26, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като
по нормативен път тези обществени отношения са уредени в Закона за политическата и
гражданска реабилитация на репресираните лица /ЗПГРРЛ/. Репресираните лица са
обезщетени по реда на този специален закон - т.е. ищеца е бил реабилитиран с приложеното
Решение на НС, с право на обезщетение. Налице е друг ред на обезщетение по смисъла на
чл. 8, ал.З ЗОДОВ / опр. № 455 от 30.11.2020 г. по гр.дело № 3527/2020 г. на ВКС, IV г.о./. за
претърпените имуществени и неимуществени вреди вследствие посочените по-горе
репресии. Неправилно съдът не е уважил аргументите на ответника за датата на влизане в
сила на цитираната разпоредба на чл.2б ЗОДОВ. За този период преди влизане в сила на
разпоредбата, на която е основан предявения иск продължава да твърди, че исковата
претенция е недопустима. Още повече, че под незаконно бездействие следва да се разбира
неизвършването на предписано от закона действие във времето, когато е трябвало да бъде
извършено, а не въздържането от каквото и да било действие. В нарушение на
съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил възражението, релевирано с отговора на
ИМ, че забавянето се дължи на неизпълнена следствена поръчка от трета страна и се сочи
конкретна съдебна практика. Какви процесуални механизми е следвало да използва ПРБ за
да принуди турските компетентни власти да изпълнят поръчката. В случай, че въззивният
съд приеме, че предявеният иск е основателен и доказан, моли да бъде намален значително
размера на присъденото обезщетение от 70 000 лева. Същият е прекомерно завишен,
несъответстващ на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, на социално-
икономическата ситуация в страната и значително надвишава присъдени с влезли в сила
съдебни решения размери на обезщетения в полза на пряко пострадали от процесното
наказателно производство лица /напр. решение № 140/29.06.2022 г. по гр.дело № 3356/2021
г. на ВКС, Трето ГО; решение № 73/2.06.2022 г. по гр.дело № 4038/2021 г. на ВКС, Трето
ГО; решение № 60265/2012.21 г. по гр. дело № 1701/21 г. на Четвърто ГО/.
Въззиваемата страна И. Х. А. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението
като правилно и законосъобразно. Посочва, че по дела на други пострадали, които са
стигнали до ВКС, е утвърдена вече последователна практика, че настоящото досъдебно
производство е такова, за определяне на граждански права на пострадалите от разследваните
2
деяния и че всички факти и обстоятелства, които има значение за защита на техните
граждански права за зависими от развитието и изхода на процесното наказателно
производство. Отделно от това, според ВКС всички факти и обстоятелства, които касаят
гражданските права на пострадалите по това дело не могат да бъдат установени от
граждански съд, предвид правната квалификация на разследваните с това досъдебно
производство престъпления (чл.387 НК - длъжностни престъпления). Всички тези решения
на касационната инстанция дават отговор на възраженията на ответника за недопустимост
на исковата претенция поради липсата на процесуална и материалноправна легитимация.
Съгласно практиката на Съда в Страсбург и тази на ВКС (сред която е и цитираната от мен
в писмената ми зашита) е налице силна, но оборима, презумпция, че неразумната
продължителност на производството причинява неимуществени вреди, които винаги се
търпят от даденото лице, което има отношение към производството (притеснения за развити
на производството и евентуално неблагоприятен изход; накърняване на чувството за
справедливост и доверието на лицето в държавността поради забавяне на делото).
Неоснователно е възражението на ответника за неправилност и необоснованост на
решението на СГС в частта, в която е уважил иска до размер от 70 000 лв.
Първоинстанционният съд, в съответствие с установената практика на ВКС по въпроса за
приложението на материалната норма на чл.52 ЗЗД в светлината на особените деликти,
заложени в ЗОДОВ, е изследвал всички обективно съществуващи факти и обстоятелства,
които има своето значение при определяне размера на неимуществените вреди, като е
извършил и логически проследим оценъчен процес за степента на значимост на всяко едно
от тях.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно основание
чл.2б ал.1 т.3 ЗОДВПГ и чл.84 ал.3 ЗЗД.
Ищецът И. Х. А. твърди, че е един от пострадалите от т.нар. „Възродителен процес“. През
февруари 1986г., във връзка с осъществяване от страна на тогавашния тоталитарен режим на
насилствена асимилация във всичките й детайли - от принудителна смяна на имената,
включително чрез различни видове репресии, до забрана на традициите и отричане на
етническите и религиозни чувства и човешки права на хората от турски етнически произход,
той бил задържан и отведен на остров Белене, без да е осъден за извършването на
престъпление. Условията в „Белене“ били ужасни. През време на престоя си станал жертва и
свидетел на всякакъв вид натиск и мъчения спрямо него и другите като него. От страна на
надзирателите бил постоянно унижаван и заплашван. Първите месеци от задържането му
нямал възможност да се свърже със семейството си и те не знаели какво се случва с него.
След дълъг престой в лагера „Белене“, бил интерниран в с. Брусарци, обл. Монтана, където
го държали до средата на 1988 г. На 22.06.1988 г. бил освободен и се завърнал в родния си
край, в с. Ябланово, община Котел, област Сливен. През 1989 г. органи на реда наредили на
3
него и на цялото му семейство да напуснат територията на България в срок до 48 часа, като
по този начин били депортирани от Република България. След промените през 1990 г.
ищецът се завърнал в България, където живее и до днес. След началото на демократичните
процеси през 1989 г. у него, както и у всички други като него - лишени от свобода поради
несъгласие с т.нар. Възродителен процес, с които бил в контакт след изселването в Турция,
се зародила надежда и очакване, че новата власт ще започне разследване и ще предаде на
съд, респ. ще накаже виновниците, още повече след като от медиите разбрали, че започва
наказателен процес за това. На 30.01.1991г. е образувано следственото дело - първоначално
като сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780- II/1998 г. по описа
на ВОП - София, като след поредното му възобновяване, разследването продължава под нов
№ ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП - София. Разследването по това дело продължава
повече от 30 години, като от последното му внасяне в съда с обвинителен акт, респ.
връщането му от съда, са изминали над 20 години. Изтъква факта, че посочената
продължителност от над 30 години нарушава правото му на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок. През това време е бил лишен от възможността да потърси, нито като
частен обвинител, нито като граждански ищец, справедливо репариране на причинените му
имуществени и неимуществени вреди в резултат от това престъпно деяние, защото фигурата
на гражданския ищец се конституира едва на съдебна фаза, до коеято наказателното
производство още не може да достигне. Счита, че отговорност за необоснованото забавяне
на делото носи Прокуратурата, защото тя е „господар на досъдебната фаза“ на процеса и
има отговорността за изпълнение на задължението на държавата да проведе официално
досъдебно производство достатъчно задълбочено и обективно. Твърди, че от
необоснованото забавяне на наказателното дело той е търпял и продължава да търпи
значителни неимуществени вреди, които към момента оценява на 100 000 лв. изразяващи се
в следното: задълбочило се до крайна степен усещането му за липса на справедливост,
защото очакванията му за предаване на съд на виновните за Възродителния процес лица не
се оправдали, бил е и продължава да е изключително разочарован от липсата на осезаем
напредък по делото, въпреки декларираната от различни представители на държавата
готовност за съдействие, изпитва страх и опасение, че във връзка с това забавяне,
обвиняемите ще се измъкнат от правосъдието, личният му и семеен живот са осакатени без
съд и присъда, отнето му било правото да реши къде да живее, отнети му били мечтите,
разболял се физически, отключил диабет, очакванията му за възмездие чрез довеждане
докрай на този наказателен процес останали неоправдани.
Претендира сумата от 100 000 лв., ведно със законната лихва, считано от завеждане на
делото до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. Дело №
780-II/1998 г. по описа на ВОП- София, а сега ДП № II-048/1999 по описа на ВОП-София, за
периода от образуване на делото през януари 1991г. до момента на предявяване на
настоящия иск.
4
Ответникът Прокуратура на Р.България оспорва иска по основание и най-вече по размер,
като прави възражение за недопустимост на иска, тъй като липсват доказателства в
подкрепа на твърденията на ищеца, че лично е пострадал от престъпленията, предмет на
разследването по процесното наказателно производство. Намира искът за недопустим и
поради факта, че не е изчерпана административната процедура по реда на Глава трета „а“
ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Твъри, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ е в сила
от 15.12.2012г. (ДВ, бр. 98/11.12.12г.), като на същата законодателят не е придал обратно
действие, а ищецът не е уточнил от кои действия на органите на ПРБ е търпял твърдените
вреди, по отношение на тези от тях, които са преди влизането й в сила, претенцията е
недопустима. Твърди, че няма ангажирани доказателства за това, че е претърпял
неимуществени вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а
същите са в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време
на т. нар. възродителен процес. Тези вреди, според ответника, не подлежат на обезщетяване
по реда на чл. 2б ЗОДОВ, тъй като законодателят е уредил тези обществени отношения в
Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.
От фактическа страна се установява безпротиворечиво, че наказателното производство
по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така
нареченото дело за „Възродителния процес“) е започнало на 30.01.1991г., както и че
понастоящем същото не е прекратено. Ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт
и на последния обвиняем. По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко
обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени,
привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване,
производството е било спирано и възобновявано, разследването - продължавано, разпитани
са над 360 свидетели, извършвани се процесуални действия по делегация (разпит на
свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни
са и съдебни поръчки. От удостоверение вх. № 70469/20.07.2020 г. на СГС се установява, че
след 01.01.2018 г. са образувани 94 броя дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за
ускоряване на сл.д. № 1/1991 г., ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП София и са издадени
78 броя определения, с които са определени мерки по чл.369 НПК за ускоряване на същото
досъдебно производство. Установява се, че с искане от 19.03.2018 г. заедно с още
пострадали лица ищецът изрично е поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено
наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999г. по описа на ВОП.
С определение № 1223/12.12.2022 г. на САС, 6-ти наказателен с-в, постановено по ч.н.д. №
821/2022 г., с което е отменено определението от 20.06.2022 г. по ч.н.д. № 2337/2022 г. на
СГС, НО, 9-ти с-в, с което е потвърдено приложеното по делото Постановление на ВОП -
София от 31.05.2022 г. за прекратяване на наказателното производство по ДП № 11-48/1999
г. на ВОП - София. Отменено е и цитираното Постановление на ВОП - София за
прекратяване на посоченото ДП и делото е върнато на ВОП - София за продължаване на
процесуално - следствените действия. В хода на делото от ВОП София е изпратено писмо,
нх. № 41431/02.05.2023 г., в което е отразено, че понастоящем досъдебното производство
5
още не е приключило. По цитираното ДП за исковия период - над 30 години, ищецът е
разпитван веднъж, в качеството си на свидетел - на 22.12.1999 г. от военен следовател при
Софийска ВОП в помещението на ВОП, Сливен.
Досежно неимуществени вреди по делото са ангажирани гласни доказателствени средства, а
именно - разпит в о.с.з. на 23.10.2023г. на св. И. /дъщеря/, чийто показания се кредитират
при условията на чл.172 ГПК.
От показанията на св.И. се установява, че по време на Възродителния процес баща й бил
задържан през месец януари 1986 г. от властите, когато танкове навлезли в с.Ябланово,
където живеело семейството им. Бил откаран нанякъде, впоследствие разбрали, че е лежал в
гаражите на МВР в гр. Сливен, месец - два след това бил изпратен в Белене. Свидетелката,
заедно с майка си и сестра си били много притеснени, защото не знаели къде точно се
намира. В Белене престоял една година, а оттам - вместо да го върнат вкъщи, го
интернирали в с. Брусарци, Михайловградско, за период повече от две години. Работел в
Тухларната. Семейството му го посещавало, тъй като давали възможност за свиждане. През
м. ноември 1988г. ищецът се върнал в с.Ябланово, но след 7-9 месеца цялото семейство било
изселено принудително в Република Турция, като им бил даден срок от няколко дни. След
промените през 1990г. се върнали в България и сега всички живеят тук. Баща й в началото
бил оптимист - казвал, че, след като толкова е пострадал от Възродителния процес, трябва да
има справедливост. През 1999г. го викали в Сливен на разпит по образуваното досъдебно
производство, тогава се чул и с други пострадали, които, като него очаквали справедливост,
за това че били задържани, бити и лежали в затвор и лагер без съд и присъда. Въпреки това
досега до съдебно дело не се е стигнало, даже в селото провеждали на 19 януари митинги -
събирали се тези, които били лежали в Белене и в затвора. Баща й, според свидетелката, се
интересувал от делото, но никой не го е търсил и той живее с чувство на несправедливост.
Към момента здравето му е влошено, на 77 години е.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.
При така описаната фактическа обстановка съдът намира решението на първа
инстанция за правилно по същество по следните съображения:
По идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б от ЗОДОВ за
неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на досъдебното
наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. (придобило гражданственост като т. нар.
"дело за възродителния процес"), е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 от ГПК. (решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., Г. К., IV Г.
О., ВКС, решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение №
60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по
гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г.
на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд.).
„Съгласно тази константна практика на ВКС, нормата на чл.2б от ЗОДОВ предоставя
самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси
отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и
6
непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно
средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на
които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в
чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на
Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на
чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията.
При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна
фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на
неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и
задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т.е. и
лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото
наказателно производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право
с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско
по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му
квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно
вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата
на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане (граждански иск) за
парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното
"гражданско право". Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един
от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за
такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител
и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му
на "жертва" (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има
от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да
се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото
производство е разумен.“.
По настоящото дело няма спор, че ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от
престъплението по чл.387 НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на
насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на
т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989 г., за извършването на които
престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело
№ 1/1991 г. Няма спор още, че е бил задържан и лишен от свобода, а в последствие и
принудително заселен в с. Брусарци, Монтана. Съгласно цитираната по-горе практика на
ВКС, при наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от
престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б от
ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. ВКС еднозначно приема, че независимо от неговата
фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали
лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното
7
досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да
се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят
разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните
действия, още повече, че обвиняемите са починали, а отделно от това е изтекла и
абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2б от ЗОДОВ
(решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение №
306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по
гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на
IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд.,
решение № 6/11.02.2022г. по гр.д.№ 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
72/01.06.2022г. по гр.д.№ 4037/2021г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д.
№ 4038/2021 г. на III-то гр. отд.), съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно,
съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което
по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени
вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките
на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в
държавността поради забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за
ищеца - стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за
поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на
подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. "възродителен процес",
разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък
по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това
забавяне ще позволи на обвиняемите да се "измъкнат" от правосъдието и да останат
ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими неимуществени и
имуществени вреди по време на т. нар. "възродителен процес", неоправдаване на
очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес и лишаване от
възможността му да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което не
му дава покой, отчаяние от неоправданото му очакване за овъзмездяване на погазените му
права и достойнство, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много
години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното
бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, затваряне в себе си,
емоционална напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безсъние и
"опъване на нервите му до краен предел" от безсилието, безпомощността и
невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Събраните по
делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. Обратно - свидетелските
показания удостоверяват наличието на претърпени неимуществени вреди, тъй като се
8
установява, че ищецът е очаквал развитие на процеса, възмездяване за търпените от него
несгоди, имал е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия, но това
не му било разрешено. Свидетелката уточнява още, че баща й е бил в разклатено психическо
здраве и обезверен, притеснен от изключително дългото забавяне на производството.
Въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че искът за обезщетение за
неимуществени вреди е основателен. При определяне размера на обезщетението съдът
намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени
вреди са търпени от ищеца в един изключително продължителен период от време от
приблизително 30 години. С оглед това настоящият съдебен състав намира, че следва да се
приложи трайно установена практика на ВКС (решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. №
785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр.д. № 1701/2021г. на IV-то
гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д.№1555/2021г. на IV-то ГО, решение №
140/29.06.2022 г. по гр. д.№3356/2021г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр.
д.№4038/2021г. на III-то гр. отд.), съгласно която справедливият размер на обезщетението
за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност - обичайни
(типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото
досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лв. В
сочената по-горе практика се приема, че при определянето на този размер на обезщетението
е отчетен и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо
действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
Съдът приема, че върху посоченото обезщетение се дължи законна лихва от датата на
исковата молба, тъй като не се установява настъпване на факти, които да обосноват
основателност на това искане преди този момент.
В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице съвпадение на крайния резултат от
изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска, а по
отношение на размера на обезщетението намира, че същият следва да бъде намален до 15
000 лв. Затова решението следва да бъде отменено в осъдителната му част за разликата над
15 000 лв. до присъдените 70 000 лв.
ОБЖАЛВАЕМ ИНТЕРЕС от 70 000 лв., като жалбата на прокуратурата е частично
основателна. На основание чл.78 ал.3 ГПК въззиваемата страна дължи в полза на
жалбоподателя-ответник направените разноски за явяване пред настоящата инстанция, но
такива няма направени и не следва да се присъждат.
Воден от горното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5533 от 31.10.2023 г. по гр.д. № 9369/2022 г. на СГС, ГО, 3 състав, в
обжалваната осъдителна част, за разликата над 15 000 лв. до 70 000 лв., и разноските, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
9
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. Х. А., ЕГН **********, чрез адв. М. И., съдебен адрес:
София, ул. „Г.С.Раковски“ № 99, ет. 2, офис 28, срещу Прокуратурата на Република
България гр.София, бул."Витоша" № 2, Съдебна палата, иск за заплащане на разликата над
15 000 лв./петнадесет хиляди лева/ до сумата от 70 000 лв. /седемдесет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото
му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991г., впоследствие
преобразувано в ДП № 11-048/1999г. по описа на ВОП - София, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 07.09.2022г. до окончателното изплащане, като неоснователен
в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
В необжалваната отхвърлителна част решението е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението с
касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10