№ 13199
гр. София, 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:.......
при участието на секретаря ......
като разгледа докладваното от ....... Гражданско дело № 20241110114124 по
описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по следните предявени от Й. Г. С. срещу ..... обективно съединени
искове:
- иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
договор за потребителски кредит № ......, като противоречащ на разпоредбите на чл. 22,
вр.чл.11, ал.1, т.7, т.10 и т.20 ЗПК и накърняващ добрите нрави;
- иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се претендира
осъждане на ответника да заплати сумата от 2127лв., платена без основание по договор
за потребителски кредит № ......, ведно със законната лихва, считано от 12.3.2024г.
/датата на депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че между него и ответника бил сключен договор за
потребителски кредит № ...... за сумата 5000лв. при ГПР 48,79% Било уговорено, че
заемополучателят трябва да плати такса за бързо разглеждане в размер на 3300,72лв. и
такса за динамично плащане в размер на 4995,84лв. Ищецът погасил задълженията си –
платил сумата 7127лв. Излага доводи, че договорът за кредит е нищожен, тъй като в
ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя.
В законоустановения срок е постъпил отговор от ответника, с който оспорва
иска. Излага доводи, че таксите не следва да се включват в ГПР. Сочи, че с платената
сума 7127лв. е погасена главницата от 5000лв., възнаградителна лихва в размер на
1818,14лв., 204,42лв. – такса за динамично плащане и 104,44 лв. – такса за бързо
1
разглеждане.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1,
предл. 2 и предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за потребителски
кредит № ......, като противоречащ на разпоредбите на чл. 22, вр.чл.11, ал.1, т.7, т.10 и
т.20 ЗПК и като накърняващ добрите нрави.
Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените
основания за нищожност – противоречие с императивни правни норми, предвидени в
ЗПК и накърняващ добрите нрави.
При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск
следва да се изложат следните съображения: с изготвения по делото доклад /л. 49, стр.
2/ са отделени като безспорно установени и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните следните обстоятелства: обстоятелството, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит № ......, по силата на който
ищецът, в качеството си на кредитополучател следвало да плати такса за бързо
разглеждане в размер на 3300,72лв. и такса за динамично плащане в размер на
4995,84лв.; обстоятелството, че ищецът заплатил за погасяване на задълженията си по
кредита сумата 7127лв., с която в счетоводството на дружеството ответник били
погасени главницата от 5000лв., възнаградителната лихва 1818,14лв., 204,42лв. – такса
за динамично плащане и 104,44 лв. – такса за бързо разглеждане.
По силата на сключения договор за кредит ищецът в качеството си на
кредитополучател получил сума в размер на 5000 лева като договорената годишна
лихва възлиза на 39.69%; ГПР възлиза на 48.79%; дължимата такса за динамично
плащане възлиза на 204,42лв. и дължимата такса за бързо разглеждане възлиза на
104,44 лв.
В разглеждания случай е налице валидно облигационно правоотношение
между страните, възникнало по силата на сключен договор за потребителски кредит,
сключен от разстояние – по електронен път чрез използване на интернет страница.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
2
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. В разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че формата за действителност на договора за
потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и
разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Дефиниция на понятието „траен носител” се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е
всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява
непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.
5, ал. 9 ЗПК е предвидено, че кредиторът трябва да предостави на потребителя
стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13 ЗПК,
когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива
на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не
позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за
комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът,
съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация
посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за
потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние –
ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средство за комуникация – едно или повече.
Дефиниция на понятието „финансова услуга” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР –
това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно
посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за
комуникация от разстояние” – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство,
което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
3
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че са
налице следните предпоставки: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на
информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил
съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за
неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в частност/
се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като
изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата
страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се
в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление,
което може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано
на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се
счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от Закона – за електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на
подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните
да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен
подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава, съгласно чл. 180 ГПК и чл.
18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител
не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя
по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата
страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание /в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о., ГК/.
С оглед събраните писмени доказателства по делото съдът счита, че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от
сключен между тях договор за потребителски кредит от разстояние, като кредиторът е
изпълнил основното си задължение по договора, като е превел в полза на ищеца сума
по кредита в размер на 5000 лева.
По отношение на процесното вземане за възнаградителна лихва, следва да се
посочи следното: възнаградителната лихва представлява по своето правно естество
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да
4
престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е
граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер
се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. Тук
следва да се отбележи, че за разлика от банките, небанковите институции, каквато
представлява и ответното дружество предоставят на потребителите в заем собствен
капитал, а не такъв набран от трети лица – вложители, поради което и размерът на
годишния процент на разходите по този кредити, представляващ „общата стойност на
кредита за потребителя“, т.е. всички разходи по кредита, включително лихвите и
другите разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
потребителят трябва да заплати, са в значително по-високи размери в сравнение с тези
на банковите институции.
В конкретния случай от предметното съдържание на договора се установява, че
се касае за двустранна консенсуална сделка, тъй като съгласно процесния договор /л. 4/
предоставянето на уговорената сума /500.00 лв./ не е част от фактическия състав от
договора за потребителски кредит, а в изпълнение на вече поето договорно
задължение. Страните са се съгласили, че за кредитодателя възниква правното
задължение да предостави уговорения кредит на кредитополучателя по банков път. По
делото е безспорно установено, че кредиторът е изпълнил своето договорно
задължение за предоставяне на уговорения паричен кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че постигнатото споразумение относно
предоставяне на сумата от 3330.72 лева – такса за бързо разглеждане и сумата от
4995.84 лева – такса за динамично плащане /регламентирани в нормите на чл. 9, ал. 1 и
чл. 9, ал. 2 от сключения договор – л. 26/ противоречи на добрите нрави и клаузите от
договора в тази му част са нищожни, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Налице е
нееквивалентност между престациите – срещу високия размер на възнаграждението,
надхвърлящ размера на главницата по договора /главницата е 5000 лева, а
възнаграждението за пакета от допълнителните услуги – в общ размер на 8326.56 лева:
3330.72 лева + 4995.84 лева/, кредитополучателят не получава никакво конкретно
благо, преимущество или услуга. В самия договор дори не е посочено в какво точно се
изразяват посочените услуги. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че при
включването на въпросните такси в ГПР, последният надхвърля многократно
законоустановения размер на ГПР. В тази връзка следва да се посочи изрично, че в
нормата на чл. 19, ал. 4 и сл. ЗПК законодателят е посочил, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България като клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
5
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. По своята същност това са действия,
целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на задълженията на
потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за предназначение да
улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора
да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на
такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита,
обаче е изрично забранено с императивната разпоредба на чл.10а, ал.2 ЗПК, което
обосновава вероятна неравноправност на услугата „експресно разглеждане“,
предполагаща заплащането на възнаграждение във връзка с усвояването на кредита.
Съобразно чл. 10а, ал. 1 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. В случая уговореното между страните не съответства на
посочените законови разпоредби, тъй като, както бе посочено по – горе, услугите, за
които се събират такси и/или комисионни, не са ясно и точно определени. Напротив,
двете допълнителни услуги представляват средство за съществено увеличаване на
цената на кредита, като по същество предлагането им като предимство от доставчика
води до икономически резултат, идентичен със значително оскъпяване на кредита,
необявено надлежно на потребителя като лихвен процент и разходи по кредита
съгласно изискванията на чл. 19 и чл. 10а ЗПК. Цената и съдържанието на пакета,
уговорени в договора за потребителски кредит и ОУ, представляват клаузи, имащи за
цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК. Клаузите от договора, касаещи
уговорените допълнителни услуги, са нищожни по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗПК като
заобикалящи изискванията на императивна нормативна уредба, гарантираща
специфична потребителска защита при кредитиране.
С оглед всичко гореизложено, следва да се обоснове следният извод: макар
формално процесният договор за потребителски кредит да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10, където изрично е регламентирано, че следва ясно да бъде посочен
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя
и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на
6
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и
или други разходи по кредита. С оглед гореизложените съображения съдът намира
иска за основателен и доказан.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно задължителните постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979г.
на Пленума на ВС текстът на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е
получено нещо въз основа на нищожен акт.
За да бъде уважен искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, съдът следва да установи
наличието на две предпоставки: 1) получаването на процесните суми в размер от
2127лв. от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от обеднялото лице-ищеца
и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД
тази липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в
настоящото производство.
По отношение на първата предпоставка за уважаване на иска – получаването
на процесната сума от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от обеднялото
лице-ищеца, следва да се посочи, че с изготвения по делото доклад /л. 49, стр. 2/
същата е отделена като безспорно установена в отношенията между страните.
По отношение на следващата предпоставка от фактическите състави на
предявените искове – липса на основание за получаването, с оглед гореизложените
подробни съображения, водещи до обоснования извод за нищожност на процесния
договор за кредит, съдът счита, че и тази предпоставка е доказана по делото.
С оглед всички гореизложени съображения предявеният иск е основателен и
доказан.
Основателно е и искането за присъждане на законна лихва върху главниците,
считано от 12.03.2024г. /датата на депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на
вземанията.
По отговорността за разноски:
7
С оглед изхода на спора, право на разноски възниква за ищеца. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 712.00 лева –
държавна такса.
На основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждение, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал.1 , т. 1 ЗАдв. в полза
на адв. А. Д. от САК следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер от
2842.24 лева.
Въз основа на изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Й. Г. С. с ЕГН **********, ........ срещу ..... с
ЕИК ......, ..... установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД договор за
потребителски кредит № ...... за нищожен, като противоречащ на разпоредбата на чл.
22 ЗПК.
ОСЪЖДА ..... с ЕИК ......, ..... да заплати в полза на Й. Г. С. с ЕГН **********,
........, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 2127.00 лв., платена без основание
по договор за потребителски кредит № ......, ведно със законната лихва, считано от
12.3.2024г. /датата на депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на вземането,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 712.00 лева – разноски за
производството пред СРС.
ОСЪЖДА ..... с ЕИК ......, ..... да заплати в полза на адв. А. Д. от САК, на
основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждение, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал.1 , т. 1 ЗАдв. сумата от 2842.24
лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8