РЕШЕНИЕ
№ 13919
гр. София, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20211110161061 по описа за 2021 година
Предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени установителни
искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал 1, пред. 1 ЗЗД вр.
чл. 2 ЗЧОД и чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Производството е образувано по постъпила искова молба от „ГРУП-7“ ЕООД
срещу „ЕВИ“ ООД след развило се заповедно производство по ч. гр. дело № г. по описа
на СРС.
Ищецът „Г е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за изпълнение
на парично задължение срещу „Е ООД за сумите от: 7 858,07 лв., представляваща
неплатени задължения по Договор за охрана от 06.08.2020 г. за периода 01.10.2020 г. до
16.12.2020 г., 23,33 лв. неустойка за период от 20.11.2020 г. до 17.12.2020 г. и разноски
по делото, а именно: 157,36 лв. държавна такса и 710 лв. адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок длъжникът е подал възражения срещу заповедта за
изпълнение, като съдът е указал на ищеца за възможността му в срока по чл. 415, ал. 4
ГПК да предяви установителен иск за съответните суми в заповедта за изпълнение.
След указание до заявителя, последният е предявил установителни искове за
вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Ищецът „ОД твърди, че е налице облигационно отношение между него и
ответника „Е“ ООД, възникнало въз основа на сключен договор за охрана на
строителен обект с адрес: гр. София, кв. В в УПИ с идентификатор от 06.08.2020 г.
Поддържа, че е изпълнявал задълженията си по горепосочения договор във времето на
действие на договора. Сочи, че ответникът се е задължил по договора да заплаща
месечно възнаграждение за охраната на строителния обект до 10-то число всеки месец
в размер на 2 500 лева с вкл. ДДС по банков път. Ищецът твърди, че ответникът не е
заплатил задължението си по договора за периода 01.10.2020 г. до 16.12.2020 г.,
възлизащо на процесната сума. Ищецът също така сочи, че в договора между страните
е уговорено и заплащането на неустойка за забава в размер на законната лихва при
1
просрочване на задължението за плащане с повече от 10 дни. Моли съда да установи
съществуването на претендираните вземания така, както са установени в заповедното
производство. Претендира разноски.
В подадения в срок отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените
искове като неоснователни. Ответникът не оспорва възникналото облигационно
отношение между страните по процесния договор за охрана на строителен обект с
адрес: гр. София, кв. Военна рампа до бул. „. Оспорва твърдението, че в процесния
период от 01.11.2020 г. до 16.12.2020 г. ищецът е предоставял услугата охрана, предмет
на договора между тях, съответно сочи, че ищецът е неизправна страна по договора.
Ответникът твърди, че при изпълнение на договора за охрана представител на ищеца,
който е изпълнявал фактическите действия по охрана на строителния обект е
злоупотребявал с алкохол многократно, което е довело до неадекватно състояние на
представителя и невъзможност за осъществяване на възложените му функции.
Ответникът сочи, че в края на септември месец 2020 г. поради горепосочените
обстоятелства е бил отстранен представителят на ищеца от строителния обект, а
ищецът е бил уведомен по телефона за горепосочените факти. Ответникът твърди, че
ищецът не е предприел никакви действия по решаване на въпроса с охраната и в
процесния период - 01.11.2020 г. до 16.12.2020 г. не е осъществявал охрана на
строителния обект. Оспорва и размера на фактура № от 17.12.2020 г., тъй като не е
налице яснота как е определен. Моли исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 2 ЗЧОД:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че между
страните е налице валидно облигационно отношение, по силата на което е изпълнил
задълженията си, като за ответника е възникнало задължение за плащане в размер на
процесната сума. При установяване на горното, в тежест на ответника е да докаже
погасяване на задължението си.
С проекта на доклад по делото, обективиран в определение от 20.04.2022 г. и
приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 26.05.2022 г. без
възражения от страните, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване между страните по делото са отделени фактите, че са страни по
процесния договор от 06.08.2020 г., както и че ответникът не е погасил процесното
задължение.
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано. Възникналото правоотношение между
страните се установява и с приетия по делото договор за охрана от 06.08.2020 г.
Прието по делото е споразумение от 17.12.2020 г., в което се сочи, че страните се
споразумяват да прекратят действието на договора, считано от 17.12.2020 г. Спорен
между страните е въпросът дали споразумението е подписано от представител и на
двете страни, като ответното дружество сочи, че върху същото не е положен подпис от
надлежно представляващо „ЕИ“ ООД. Между страните не е спорен въпросът, че
споразумението не е подписано от управителите на ответното дружество, като от
приетото по делото заключение по съдебно-графическа експертиза се установи, че
подписът за ответника не положен и от соченото от ищцовото дружество лице – В Д.
Съдът намира, че дали е налице валидно съглашение между страните от 17.12.2020 г. за
прекратяване действието на договора, е въпрос, който е ирелевантен за настоящия
спор. Процесният период е от 01.10.2020 г. до 16.12.2020 г., тоест изцяло преди
2
твърдения от ищеца момент за прекратяване действието на договора, поради което
дали е настъпил прекратителен ефект на договора, считано от 17.12.2020 г. е без
значение в настоящото производство.
Основният спорен между страните въпрос е дали ищецът е изпълнявал
задължението си по процесния договор да осъществява охрана на строителен обект с
адрес: гр. София, кв. в периода от 01.10.2020 г. до 16.12.2020 г. Ищецът твърди, че е
изпълнявал задължението си по договора, докато ответникът възразява, че охрана на
обекта в този период изобщо не е осъществявана от ищцовото дружество.
За установяване на спорния факт в производството по делото са събрани гласни
доказателствени средства чрез разпита на двама свидетели. От показанията на
свидетеля С И – старши сътрудник по охрана в ищцовото дружество, който водил
преговорите с представител на ответното дружество преди сключването на договора.
Свидетелства, че охраната на обекта се осъществявала от двама техни служители,
които работили на смени, като това продължило до средата на м. декември 2020 г.,
когато договорът бил прекратен.
Разпитан в производството е и свидетелят В Д – представител на търговско
дружество, което имало търговски взаимоотношения с ответника в процесния период,
изразяващи се в изграждане на метална конструкция и поставяне на топлоизолационни
панели на процесния обект. Свидетелят сочи за инцидент с единият от охранителите в
края на м. септември 2020 г., когато го открил пиян на работното му място. Уведомил
ищцовото дружество „ГД, които поели ангажимент да отстранят проблема. Свидетелят
сочи, че след този инцидент от ищцовото дружество спрели да осигуряват охрана на
обекта до края на 2020 г. Свидетелят споделя, че не е посещавал обекта през нощта,
като е ходил най-късно вечерта към 20:30-21:00 часа.
Показанията на двамата свидетели са противоречиви относно факта дали
ищцовото дружество е осъществявало охрана на обекта в периода от 01.10.2020 г. до
16.12.2020 г., като по отношение и на двамата са налице основания да се приеме, че е
налице възможна заинтересованост от изхода на делото – свидетелят Иванов е
служител при ищцовото дружество, докато свидетелят Д се намира в търговски, респ.
финансови взаимоотношения с ответното дружество. Ето защо, като съобрази
останалите събрани в производството доказателство и съобразно разпоредбата на чл.
172 ГПК, по отношение на спорния факт съдът кредитира показанията на свидетеля
Стефан Иванов. За да достигне до извод за достоверност на показанията на този
свидетел, съдът съобрази следното:
Приети в производството по делото са издадени от ищцовото дружество фактури
№ **********/02.11.2020 г. за сумата от 3000 лева с ДДС, № **********/01.12.2020 г.
за сумата от 3000 лева с ДДС и № **********/17.12.2020 г. за сумата от 1858,07 лева с
ДДС. Като доставчик във фактурите е посочен техният издател – „Г “ ЕООД, а като
получател – ответното дружество „Е“ ООД. От ответника е направено оспорване на
факта, че фактурите не са подписани от представител на ответника, поради което не
следва да се кредитират от съда. Прието по делото е заключение на съдебно-
графическа експертиза, което съдът кредитира като пълно и обективно, от което се
установява, че подписите, положени за ответното дружество, не са изпълнени от
лицето Вихрен Генов Дяков, каквото е твърдението на ищцовото дружество. По делото
не е установено кое е лицето, положило подпис за ответника на процесните фактури.
Съгласно разпоредбата на чл. 301 ТЗ, когато едно лице действа от името на
търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията,
ако не се противопостави веднага след узнаването. Относно фактическия състав и
приложението на презумпцията по чл.301 ТЗ за мълчаливо съгласие на търговеца със
сключената без представителна власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след
3
узнаването й е формирана по реда на чл.290 ГПК многобройна безпротиворечива
практика на ВКС. Така напр. с Решение № 202 / 06.02.2012г. по т.д. № 87/ 2011г. на II
ТО на ВКС е прието, че за разлика от гражданското право, при което извършените
правни действия от чуждо име без представителна власт или извън границите на
представителната власт, изобщо не пораждат правни последици до изричното им
потвърждаване от мнимо представлявания /висяща недействителност на сделката –
чл.42, ал.2 ЗЗД/, при търговските сделки законодателят е приравнил мълчанието на
мнимо представлявания търговец на съгласие, респ. потвърждаване на сделката, при
липса на изрично противопоставяне веднага след узнаването на извършените правни
действия в хипотезата на мним представител или при превишаване пределите на
представителната власт. Посочено е, че при търговските сделки също е налице висяща
недействителност, но до момента на узнаването и непротивопоставянето на търговеца,
от чието име е сключена сделка без представителна власт, или евентуалното й
потвърждаване. В чл. 301 ТЗ законодателят е обвързал незабавното противопоставяне
от страна на търговеца на сключена без представителна власт, или при превишаване
пределите на представителната власт, сделка, с момента на узнаване на сделката, като
не са въведени специални изисквания за способа, по който търговецът узнава за нея:
уведомяването на търговеца от страна на ненадлежния пълномощник или от трети
лица; отразяване на съответните правни действия и/или последиците от тях в
търговските книги на дружеството; вписването в публичен регистър; уведомление чрез
средства за комуникация или за масово осведомяване. Прието е, че ако бъде доказано
узнаването на действията без представителна власт, търговецът, който е въвел
възражение за недействителност на сделката поради липса на представителна власт,
следва да докаже противопоставянето си и извършеното му веднага след узнаване на
сделката. Такова противопоставяне веднага след узнаването от страна на ответника не
е доказано в производството. Напротив, ищецът проведе пълно и главно доказване на
факта на осчетоводяване на процесните фактури от ответното дружество, което е и
най-късният момент, в който ответникът е узнал за факта на издадените фактури.
От приетото по делото заключение по изготвена съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че „Е“ ООД е включило процесните три фактури, издадени на
02.11.2020 г., 01.12.2020 г. и на 17.12.2020 г. в дневника за покупки по ЗДДЗ за месец
май 2021 г. Посочено е освен това, че ответното дружество е ползвало данъчен кредит
във връзка с осчетоводените фактури. Съдът кредитира експертното заключение като
пълно и компетентно изготвено, като изводите на вещото лице се потвърждават и от
приложеното към заключението писмо, изготвено от ТД на НАП гр. София.
Безпротиворечива е практиката на ВКС, че отразяване на парична престация като
дължима в счетоводството на ответника /купувач, възложител и т.н./ и ползването на
данъчен кредит, съобразно със стойността й, съставлява извънсъдебно признание на
задължението. В този смисъл са напр: Решение № 172/13.01.2016 г. по т.д. №
2535/2013 на I т.о. на ВКС, Решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС,
ІІ ТО, Решени № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2009 г. на ВКС, І ТО, Решение №
23/07.02.2011 г. по т.д. 588/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 228/07.01.2015 г. по т.д.
№ 3597/2013 г. на ВКС, І ТО и др.
В настоящия случай дружеството-ответник не е отрекло факта на съставяне на
фактурата, факта на включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит за доставката /тези факти се установяват и приетото
заключение по ССчЕ/. Отрича обаче услугите, предмет на процесните фактури за
процесния период, да са реално предоставени от ищеца. За това дали осчетоводяването
на фактурата е равнозначно и на извършено извънсъдебно признание за факта на
доставката на стоката или услугата следва да се вземе предвид моментът на
издаването на фактурата. В случай, че фактурата е съставена преди фактическото
4
извършване на доставката/услугата, не би могло да се приеме, че включването й в
дневника за покупко-продажби на получателя на стоката и ползването на данъчен
кредит съставлява само по себе си недвусмислено признание и за факта на доставката,
респ. на извършената услуга, ако този въпрос е спорен между страните. В случая обаче
и трите фактури са издадени след периода за който се отнасят фактурираните услуги.
Фактурата № ********** е издадена на 02.11.2020 г. и включва фактуриране на услуги,
предоставени през м. 10.2020 г., фактура № ********** е издадена на 01.12.2020 г. и
включва фактуриране на услуги, предоставени през м. 11.2020 г. и фактура №
********** е издадена на 17.12.2020 г. и включва фактуриране на услуги,
предоставени в периода от 01.12. до 16.12.2020 г. Тоест, и трите фактури са издадени,
след като е изтекъл фактурираният с тях период на услуги, поради което следва да се
приеме, че доколкото издаването им следва момента на твърдяната доставка, то с факта
на осчетоводяването й се признава и фактът на доставката. Това е логичното
възприемане на така поставения въпрос относно момента на съставяне на фактурата,
тъй като в случай че е налице уговорена доставка, която не е осъществена от
доставчика, то последващо издадената фактура не би следвало да бъде осчетоводена от
дружеството – получател, ако издателят не е изпълнил задължението си за доставка.
Това е и възприетото разрешение на въпроса относно равнозначността на
осчетоводяването на фактурата, която е издадена след доставката, с признанието както
на възникналото търговско правоотношение, така и на извършената доставка – в този
смисъл Решение № 46/06.04.2017 г. по гр. дело № 60140/2016 г. на I т.о. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Съгласно чл. 12 от процесния договор възложителят заплаща на изпълнителя до
10-то число на всеки следващ месец възнаграждение в размер на 2500 лева без ДДС.
Фактурите от 02.11.2020 г. и от 01.12.2020 г., включващи предоставени услуги за цели
календарни месеци /съответно м. 10.2020 г. и м. 11 2020 г./, са издадени съобразно
уговореното между страните възнаграждение. От приетото заключение по ССчЕ се
установява, че ищцовото дружество неправилно е изчислило дължимото се
възнаграждение, включено в издадената фактура на 17.12.2020 г. и включващо периода
от 01.12.2020 г. до 16.12.2020 г., като е посочено, че дължимата сума за този период е в
размер от 1290,32 лева без ДДС или 1548,38 лева с ДДС. Посочено е, че общото
непогасено задължение е в размер на сумата от 7548,38 лева.
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск следва да бъде уважен до
посочения размер, като се отхвърли за горницата до пълния предявен размер от
7858,07 лева като неоснователен.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже: 1. наличие
на неустоечно съглашение за ангажиране отговорността на ответника при забава в
плащането на уговореното възнаграждение; 2. настъпване на предпоставките за
ангажиране отговорността на ответника, както и 3. конкретния размер на неустоечното
вземане. При установяване на горното, в тежест на ответника е да установи погасяване
на задължението до 10 дни от настъпване на падежа /съобразно уговореното в
договора/.
Ищецът претендира установяване дължимостта на сумата от 23,33 лв.,
пердставляваща неустойка за забава в плащането за м. 10.2020 г. за периода от
20.11.2020 г. до 17.12.2020 г.
Съгласно уговореното в чл. 12, ал. 3 от договора, при просрочие на плащането
повече от десет дни се дължи неустойка в размер на законната лихва. Ответникът е
изпаднал в забава за погасяване на задължението, считано от 20.11.2020 г. Ответникът
не доказа погасяване на дълга, като този факт е отделен и като безспорен между
5
страните. В случая дължимата неустойка е в размер на законната лихва, като съобразно
правилото на чл. 162 ГПК и посредством онлайн калкулаторът, достъпен на
https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html, съдът достигна до извод, че размерът на
законната лихва за посочения период се равнява на претендираната от ищеца сума от
23,33 лева, поради което искът следва да бъде уважен в пълен размер.
По разноските:
При този изход на спора, право за присъждане на разноски възниква и за двете
страни. И двете страни са направили възражение за прекомерност на претендираното
от насрещната страна адвокатско възнаграждение, които са неоснователни. Ищецът
претендира сумата от 1100 лева, а ответникът – сумата от 700 лева, като и двете
претендирани възнаграждения не надхвърлят предвидения минимален размер
съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдС.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцовото дружество направените по делото разноски, пропорционално на уважената
част от исковете, а именно сумата от 1603,13 лева, включваща заплатена държавна
такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещи лица.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение от
18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство
дължи да разпредели отговорността за разноските и в заповедното производство
съобразно изхода от спора. Издадената заповед за изпълнение включва и вземане за
разноски в размер на 157,63 лева държавна такса и 710 лева адвокатско
възнаграждение. Основателно е направеното от ответника възражение за прекомерност
на претендираното адв. възнаграждение в заповедното производство. С оглед липсата
на фактическа и правна сложност, същото следва да бъде намалено до предвидения
минимален размер от 594,07 лева съобразно относимата редакция на минимални
възнаграждения по чл. 7, ал. 7 вр. чл.7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. В полза на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски за заповедното производство в размер от
722,17 лева, пропорционално на уважената част от предявените искове.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, ищцовото дружество следва да бъде осъдено да заплати
на ответника сумата от 37,33 лева, представляваща разноски за адв. възнаграждение и
възнаграждение за вещо лице, пропорционално на отхвърлената част от предявените
искове.
Мотивиран от горното и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че „ЕИ“ ООД,
ЕИК дължи на „Г ЕИК сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. дело № г. по описа на СРС, както следва:
- 7548,38 лева на осн. чл. 79, ал 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 2 ЗЧОД, представляваща
представляваща неплатени задължения по договор за охрана от 06.08.2020 г. за
периода 01.10.2020 г. до 16.12.2020 г., за което са издадени фактури: №
**********/02.11.2020 г., № **********/01.12.2020 г. и № **********/17.12.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.05.2021 г. до погасяване на
задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния предявен размер от
7858,07 лева като неоснователен;
- 23,33 лева на осн. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, представляваща неустойка за забава в
плащането за м. 10.2020 г. за периода от 20.11.2020 г. до 17.12.2020 г.
6
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ЕИ“ ООД, ЕИК да заплати на „Г
сумата от 1603,13 лева разноски в исковото производство и сумата от 722,17 лева
разноски в заповедното производство, пропорционално на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Г да заплати на „Е сумата от 37,33
лева разноски в исковото производство, пропорционално на отхвърлената част от
исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7