Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 6800 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 301292 от 22.12.2017 г., постановено по гр. д. № 68068/2015
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 50-ти
състав, първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил предявени от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, положителни установителни
искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 155 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено, че Л.А.К., ЕГН **********,
и Х.А.К., ЕГН **********,***, дължат на ищеца при квоти 4/6 за Л.К. и 2/6 за Х.К.,
сума е общ размер на 2 942,62 лв., представляваща стойност на доставена от
дружеството топлинна енергия и нейното дялово разпределение в топлоснабден имот
– ап. 87, находящ се на адрес: град София, ж.к. „*********, с абонатен номер №
169399, за периода месец февруари, 2012 г. – месец април, 2014 г., ведно със
законна лихва за периода от 19.03.2015 г. до окончателно изплащане на
вземането, и мораторна лихва в размер на 458,21 лв. за периода 31.03.2012 г. –
12.03.2015 г. С посоченото съдебно решение ищцовото дружество е
осъдено, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците сума в размер на 400 лв., представляваща разноски в исковото производство – платено
адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в указания законоустановен
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна
жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат доводи, че атакуваният съдебен акт е
неправилен и е постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържа се, че неправилно и в противоречие с действителното фактическо и
правно положение първоинстанционният съд е приел, че въззиваемите не са
потребители на топлинна енергия по смисъла на параграф 1, т. 42 от Допълнителните
разпоредби (ДР) на Закона за енергетиката (ЗЕ). Твърди се, че от представен по
делото нотариален акт се установява, че ответникът Х.К. е собственик най-малко
на 1/6 идеални части от процесния недвижим имот. По отношение на другия
ответник – Л.К., се сочи, че при липса на каквито и да е други документи,
следва да се приеме, че тя е собственик на останалите идеални части от него.
Акцентира се, че ответниците в първоинстанционното производство не са провели
доказване на обстоятелството, че собствеността върху 5/6 идеални части от имота
е преминала от ответницата към трето за делото лице. Въвеждат се незаявени пред
първоинстанционния съд фактически твърдения, че процесният имот е придобит в
режим на съпружеска имуществена общност от Л.К. и съпругът й, имащ и качеството
на наследодател на ответника Х.К. и неговата сестра – Т. К.. Твърди се, че след
смъртта на баща й последната е прехвърлила на брат си своята наследствена част
от имота. Сочи се, че действително пред първоинстанционния съд не е проведено
пълно и главно доказване на посочените факти, но исковата претенция срещу
ответника е следвало да бъде уважена поне частично, а срещу ответницата –
изцяло. Поддържа се още, че собствеността върху имота при посочените квоти не е
била предмет на спора между страните. Сочи се и че са постъпили плащания на
вземането от ответниците на каса в дружеството.
Съобразно изложеното се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено. Претендират се разноски. С
молба от 01.04.2019 г. е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Във
въззивната жалба са направени доказателствени искания, които въззивният съд е
оставил без уважение с определение от 25.07.2018 г., като преклудирани.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемите Л.К. и А. К.. От последните е депозирана молба
на 28.03.2019 г., с която заявяват, че оспорват изцяло депозираната въззивна
жалба, не правят доказателствени искания и молят първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Претендират разноски съобразно представен по делото списък по
чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок реда на по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение единствено
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Възраженията на длъжниците срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми са постъпили в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал.
4) ГПК и са допустими.
При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като
съображенията за това са следните:
Със заявление от 19.03.2015 г. „Т.С." ЕАД е поискало от СРС издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжниците Л.А.К., ЕГН **********, и Х.А.К., ЕГН **********,***, за следните суми: 2 942,62 лв., представляваща
стойност на доставена от дружеството топлинна енергия и нейното дялово
разпределение в топлоснабден имот – ап. 87, находящ се на адрес: град София,
ж.к. „*********, с абонатен номер № 169399, за периода месец февруари, 2012 г.
– месец април, 2014 г., ведно със законна лихва за периода от 19.03.2015 г. до
окончателно изплащане на вземането, и мораторна лихва в размер на 458,21 лв. за
периода 31.03.2012 г. – 12.03.2015 г., при квоти 4/6
за Л.К. и 2/6 за Х.К..
Срещу
заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са подадени възражения от длъжниците, а на ищеца
са дадени указания по реда на чл. 415 ГПК. Във връзка с депозирана от последния искова молба, Софийски
районен съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 155 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е
образувано гр.д. № 68068/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 50-ти състав.
С решение от 22.12.2017 г. първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил
предявените искове, като
неоснователни. Приел е, че
ответниците, като
титуляри на правото на собственост, имат качеството на клиенти на топлинна
енергия на дружеството.
Посочил е, че от събраните доказателства не става ясно на какво правно
основание в исковата молба се претендира заплащане на стойността на доставена и
незаплатена топлинна енергия от тях при посочените от ищеца квоти. По
посочените съображения – доколкото правото на собственост и идеалните части в
хипотеза на съсобственост са основен елемент в процеса на доказване на подобни
претенции, съдът е счел, че ищецът не доказал при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК предявените искове.
Въззивната инстанция намира, че правният
извод за неоснователност на исковите претенции е правилен, като споделя
частично изложените от първоинстанционния съдебен състав мотиви в тази насока.
За уважаване на предявените искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 155 ЗЕ, в тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки:
възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е.
наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в
качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период;
използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия;
стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), в редакциите, действали за исковия период, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк. дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие,
каквато не се твърди да е процесната хипотеза.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Спорен по
делото пред първоинстанционния съдебен състав, а и пред въззивната инстанция с
оглед непреклудираните възражения на въззивника в тази насока, е въпросът имат
ли ответниците качеството „клиент“ на топлинна енергия за процесния период по
повод ползването на недвижимия имот, за който е начислена топлинната енергия,
предмет на установителната искова претенция, и при какви квоти.
За установяване
качеството на ответниците на потребители на топлинна енергия по делото са
представени следните документи: нотариален акт за собственост върху жилище,
дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по Закона
за териториално и селищно устройство (ЗТСУ) № 87, нотариално дело 1687/1982 г.
(л. 13 – 14 от делото пред СРС), с който ответницата Л.К. е призната за
едноличен собственик на процесния недвижим имот, и нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 100, том 1, рег. № 1687, дело № 89/2007 г.
(л. 22 – л. 23 от делото пред СРС), по силата на който трето неучастващо в
процеса лице – Т. А.И., е прехвърлило на съсобственика си Х.А.К., притежавани
от нея 1/6 идеални части от същия.
Предвид
съдържанието на посочените нотариални актове, представени за установяване на
факта на възникнала съсобственост между ответниците при посочените в исковата
молба квоти, въззивният съд намира, че въззивникът не е установил наличието на облигационно отношение между него и ответницата К., в
качеството на потребител на топлинна енергия, за процесния период, а е
установил такова единствено с ответника К., но без да е налице яснота дали
същият е едноличен собственик на имота или е съсобственик, съответно при какви
квоти в съсобствеността. От представения нотариален акт от 1982 г. се
установява, че ответницата е имала качеството на собственик на имота за минал
период, а представеният нотариален акт от 2007 г. сочи на право на собственост
върху него в полза на други лица. С оглед изложеното, липсват доказателства Л.К.
да е била собственик на същия по време на него, поради което районният съд
правилно е отхвърлил предявените срещу нея главна и акцесорна искови претенции.
Правилно районният съд е отхвърлил като неоснователни и предявените искове
срещу въззиваемия и ответник в първоинстанционното производство – Х.К.. По
отношение на него въззивният съд намира за установено от доказателствата по
делото, че същият е титуляр на вещно право на собственост върху имота за
релевирания период и по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ има качеството на „клиент
на топлинна енергия“. Неустановено, обаче, е обстоятелството дали лицето е
собственик на целия имот или има право на собственост върху идеални части от
него, съответно при какви квоти е съсобственик. С оглед изложеното, въззивникът
не е доказал при условията на пълно и главно доказване твърдените от него факти
досежно наличието на облигационно отношение между него и ответника за 4/6 от
претендираните суми, съответно не са доказани и останалите предпоставки за основателност
на предявените искове, поради което същите правилно са отхвърлени като
недоказани от районния съд, а оплакванията на въззивника в обратен смисъл са
неоснователни.
Изложените доводи във въззивната жалба, че имотът е придобит от ответницата
в режим на съпружеска имуществена общост, като впоследствие съпругът й е
починал и негови законни наследници са ответниците и прехвърлителят по договора
за покупко-продажба от 2007 г., са преклудирани, поради което не следва да
бъдат обсъждани от въззивния съд. За пълнота е необходимо да се посочи, че дори
обсъжданите фактически твърдения да бяха заявени с исковата молба и да не са релевирани
за първи път пред въззивната инстанция, същите не са доказани по делото. Във
въззивната жалба се поддържа, че от описаните като приложения документи към представения
по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 2007 г. се
предполага осъществяването на твърдените от въззивника факти. По аргумент от
чл. 154, ал. 1 ГПК, обаче, изводите на съда от фактическа и правна страна на
спора не могат да почиват на предположения, като всяка страна е длъжна да
установи фактите, на които основава своите искания или възражения, което не се
установява да е сторено от въззивника.
Неоснователни са и доводите на въззивника, че в
първоинстанционното производство не е било спорно между страните
обстоятелството на съществуваща съсобственост между ответниците при посочените
в исковата молба квоти. От материалите по делото се установява, че с
депозирания отговор на искова молба по реда на чл. 131 ГПК Х. и Л. Кривошиеви
са оспорили твърденията, че са били собственици на имота през процесния период
и че са били в облигационно отношение с ищеца по повод доставяна топлинна
енергия в него.
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните доводи, изложени
във въззивната жалба, липсата на нарушение на императивна материалноправна
норма и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, имат въззиваемите. От последните
е направено
искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на един адвокат в
размер на 300 лв. Искането е направено своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, като
разгледано по същество е основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за разноски на въззивната
страна, следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за
правна защита и съдействие мандатно правоотношение страните са уговорили
конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било заплатено, каквато e процесната хипотеза (за справка:
договор за правна защита и съдействие, с отбелязване за плащане в брой на
уговорения адвокатски хонорар – л. 30 от делото пред СГС). От въззивника е
релевирано възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение. Като съобрази материалния интерес по делото и обстоятелството,
че претендираното възнаграждение е под минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въззивният съд намира възражението
по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски,
но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 301292 от 22.12.2017 г., постановено по гр. д. № 68068/2015 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 50-ти
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, да заплати на Л.А.К., ЕГН **********, и на Х.А.К.,
ЕГН **********,***, сума в размер на 300 лв., представляваща разноски за въззивното производство – платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
въззивника – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.