РЕШЕНИЕ

   гр. София, 13.12.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на тринадесети юни двехиляди и деветнадесета година, в състав:

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                                    ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

                                                                       ПЛАМЕН ГЕНЕВ                                                          

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 4369 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

  Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

  Образувано е по жалба на „Б. – ИМ“ ЕООД срещу решение от 25.02.2015г., постановено по гр. дело № 38106/2013г. на СРС, 33 състав, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от жалбоподателя срещу Л. А. И. искове с правно основание чл. чл. 422, ал. 1 ГПК  вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД за установяване на дължими вземания в общ размер на сумата от 29 911. 66 лева, представляваща дължими суми по 7 броя договори за заем, ведно с лихва за забава за периода 01.05.2007г. – 01.09.2007г. в размер на 9985. 79 лв., ведно със законната лихва от 09.09.2009г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 42935/2009г. на СРС, 33 с-в.

  Въззивникът „Б. – ИМ“ ООД /допусната промяна в наименованието в хода на въззивното производство/ обжалва решението като неправилно, с оплаквания за нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. Поддържа, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че предметът на дейност на дружеството като заложна къща е даване на пари в заем срещу залог на вещи. Твърди, че процесните суми са предоставени на Л. А. И. без обезпечение поради близките му отношения с управителя на дружеството – заемодател. Сочи, че по делото са доказани облигационни правоотношения между страните по процесните 7 договора за заем за послужване, които са автентични в качеството им на писмени документи, поради което е доказано по делото и предаване на сумите. Отделно поддържа, че показанията на свидетеля С.К.установяват на самостоятелно основание предавене на сумите в офиса на дружеството на ответника Л. А. И.. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове, с присъждане на разноски. В хода на устните прения моли съда да постанови  решение при признание на иска на основание чл. 237, ал. 1 вр. ал. 4 ГПК.

Въззиваемият Л.Л.И. - непълнолетен, действащ лично и със съгласието на майка си Д.М.Г., /конституиран на основание чл. 227 ГПК на мястотото на починалия в хода на производството ответник Л. А. И./, в хода на въззивното производство е депозирал молба, с която заявява, че признава исковете.

 Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

  При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

  Първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на вземания в общ размер на сумата 29 911. 66 лева, дължима по 7 броя договори за заем, както следва: договор за заем от 15.01.2007г. за сумата 600 лв.; договор за заем от 20.01.2007г. за сумата 200 лв.; договор за заем от 22.01.2007г. за сумата 8000 лв.; договор за заем от 29.01.2007г. за сумата 2000 лв.; договор за заем от 30.01.2007г. за сумата 6000 лв.; договор за заем от 16.02.2007г. за сумата 3000 лв. и 2000 евро и договор за заем от 22.03.2007г. за сумата 6200 лв., ведно с лихва за забава за периода 01.05.2007г. – 01.09.2007г. в размер на 9 985. 79 лв.

  Ответникът Л. А. И. в срока по чл. 131 ГПК е оспорил исковете, с твърдения, че не е подписвал договорите и не е получавал процесните суми. В отговора по чл. 131 ГПК се поддържа, че сумите, описани по договорите са подправени и дописани, като в тях не е обективирано предаване на заемни средства, а договорите от 15.01.2007г. за сумата 600 лв. и от 16.02.2007г. за сумата 3000 лв. и 2000 евро, са оспорени поради очевидна подправка на сумите, изписани в същите.

  СРС е отхвърлил исковете по съображения, че по делото не е доказано претендираните парични суми да са реално предадени на ответника на соченото от ищеца основание – заем.

  В хода на въззивното производство конституираният на мястото на починалия ответник Л. А. И. – Л.Л.И., действащ лично и със съгласието на майка си Д.М.Г., с писмена молба е заявил, че страните са постигнали извънсъдебно споразумение и е направил признание на иска.

В хода на устните прения пред въззивната инстанция въззивникът – ищец също пледира за постановяване на решение при признание на иска.

Настоящият въззивен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 237, ал. 1 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, поради следните съображения:

  На първо място, в срока по чл. 131 ГПК не е направено признание на иска от ответника, а изрично оспорване по подробно изложени в писмен отговор съображения. В тази връзка изявлението на конституирания на основание чл. 227 ГПК негов наследник в хода на въззивното производство, следва да се цени като промяна на защитната позиция на страната по делото, като се отчита, че съдът следи служебно за интереса на непълнолетния, в качеството му на ограничено дееспособен.

     Отделно от това, в случая съдът намира, че изявлението на новоконституирания въззиваем не може да се свърже с последиците на чл. 237 ГПК на самостоятелно основание, поради наличие на пречките по чл. 237, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като признаването на претендираните права ще противоречи на закона /чл. 26 ЗЗД/. Поради това следва да бъде постановено решение по общия исков ред при преценка на доводите на страните и събраните доказателства.

   За да бъде уважен иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца – заемодател е да установи сключването на договор за заем – постигане на съгласие между страните за приемане от ответника – заемател на съответната сума и реалното й предаване със задължение да бъде върната. Доказването на горепосочените факти следва да е пълно и главно, т.е. тяхното наличие трябва да бъде установено по категоричен и несъмнен начин. По делото от дружеството - ищец не е проведено такова доказване.

  По делото са представени описаните по –горе седем броя договора, сключени в периода 15.01.2007г. – 22.03.2007г. между заложна къща „О.– Б.- ИМ“ ЕООД и Л. А. И.. Договорите са озаглавени като договори за заем, като са бланкови и във всеки от тях, след текста „Клиентът залага следната собствена вещ: , след което липсва волеизявление , освен изписаното – „Без обезпечение /БО/“, след което съдържанието на договора буквално е „за сумата от….“, като фигурира съответната сума и за срок от 1 месец или 4 седмици, но без конкретно изявление дали сумата се предава и на кого. Договорите са подписани от  неиндивидуализирани лица за заложната къща и от ответника за клиент, без да са  посочени качествата им на страни по договори, освен като заложна къща и клиент, т.е. не се сочи ответникът да има качеството заемополучател, респ. в това качество да е получил процесните суми. В два от договорите са налице съответно: подправка на цифров текст – от 200 на 600 лв. в договора от 15.01.2007г. и добавяне на втора сума в договора от 16.02.2007г. – 3000 лв. и 2000 евро, като сумите са изписани цифром една под друга. Съгласно заключението на приетата СПочЕ, подписите за клиент са положени от ответника Л. А. И., поради което договорите са автентични в качеството им на писмени документи. Във всеки от договорите, с изключение на договора от 20.01.2007г., фигурира уговорено възнаграждение за заложната къща в различно процентно съотношение.

При така изложеното, съдът намира, че в договорите въобще  не е обективирана точно, ясно и недвусмислено воля  на страните за предаване в заем на посочените в тях суми, срещу насрещно задължение на заемополучателя да ги върне в посочените срокове. В съдържанието на договорите липсва обективирана клауза за предаване на сумите, а само са попълнени цифри след бланково изявление за залагане на вещи без конкретно описание срещу предаване на суми.

Поддържаната от пълномощника на ищеца теза, че договорите са сключени от ищеца в качеството му на извършвана по занятие дейност като заложна къща, не налага различен извод. Следва да се отбележи, че дейността на заложните къщи е регламентирана нормативно с Наредба за дейността на заложните къщи, обн. ДВ, бр. 6/2009г., приета на основание § 23, ал. 2 от ПЗРЗИД на Валутния закон от 2003г., поради което процесните договори нямат характеристиката на такива по чл. 14 от цитираната Наредба, която не е била и действаща към този момент.

Договорите не могат да се ценят и като  писмени договори за заем по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предвид формулираната в тях толкова неясно воля на страните, водеща до тяхната нищожност. При липса на всякакво изявление досежно предаване на процесните суми, същите не могат да се ценят и като разписки за получени суми. Предвид изложеното, съдът намира, че процесните договори са нищожни поради липса на формално изявено надлежно съгласие за даване в заем на парични суми, респ. липса на предмет. Извън горното, оспореният от ответника договор от 16.02.2007г. с посочени две суми – 3000 лв. и 2000 евро е нищожен и поради липса и на точно индивидуализирана сума, тъй като въобще не става ясно коя от двете или двете суми визира, респ. и поради липса на предмет.

         Ето защо показанията на разпитания по делото свидетел Ангелов са ирелевантни за спора. Отделно от това, оплакването в жалбата в тази връзка, че гласните доказателства установяват предаване на сумите, е изцяло неоснователно. Свидетелят не установява конкретно предаване на  точно определена сума по конкретен договор, а показанията му са общи и касаят общата дейност на заложната къща. Отделно от изложеното, за част от договорите, показанията му са недопустими по арг. от чл. 164, ал.1 т. 3 ГПК.

        Извън всичко останало, по делото въобще не се твърди и доказва, че въззивното дружество – ищец е правоприемник на дружеството, сключило договорите, като това обстоятелство не се установява и при служебно извършена справка от съда в ТР. С оглед задължението на съда служебно да следи за интереса на въззиваемия, по изложените по-горе съображения, формално не е обоснована при условията на пълно и главно доказване и активната материалноправна легитимация по исковете. 

При липса на доказателства за осъществяване на фактите, от които ищецът черпи благоприятни за себе си последици – право да получи процесните предадени в заем суми, исковете се явяват неоснователни и недоказани. По делото липсва при условията на пълно и главно доказване фактическия състав на нормата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. С оглед изложеното, исковите претенции с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД са неоснователни. Поради това са неоснователни и акцесорните претенции за мораторни лихви.

По изложените съображения, решението следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед на изхода на спора, въззиваемият има право на разноски, но такива не са поискани и не следва да бъдат присъждани.

С оглед цената на всеки от исковете, решението не подлежи на касационно обжалване по отношение на исковете за сумите 200 лв., 600 лв. и 2000 лв., а в останалата част за сумите по останалите четири договора подлежи на обжалване пред ВКС.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 25.02.2015г., постановено по гр. дело № 38106/2013г. на СРС, 33 състав.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в частта по исковете досежно договорите от 22.01.2007г., 30.01.2007г., 16.02.2007г. и 22.03.2007г. в  1 - месечен срок от съобщенията до страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, в останалата част не подлежи на касационно обжалване.

 

             

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                            2.

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 25.02.2015г., постановено по гр. дело № 38106/2013г. на СРС, 33 състав. РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в частта по исковете досежно договорите от 22.01.2007г., 30.01.2007г., 16.02.2007г. и 22.03.2007г. в  1 - месечен срок от съобщенията до страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, в останалата част не подлежи на касационно обжалване.