№ 33
гр. София, 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IX ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Александра Йорданова
Членове:Стоян Михов
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АТ. С.А
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
наказателно дело от частен характер № 20211100601874 по описа за 2021
година
Производството е по реда на глава ХХI от НПК,
С присъда от 13.10.2020 г., постановена по НЧХД № 5339/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, Наказателно отделение, 108 – ми състав, подсъдимият Х.И. М. е
признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 146,
ал. 1 от НК, а именно за това, че на 15.03.2019 г., около 14:30 часа, в гр. София, чрез
изпратено електронно съобщение, е казал нещо унизително за честта и достойнството на
частния тъжител Р. Д. П., в нейно присъствие, а именно думите: „Когато спечелиш 2 лева с
честен труд, тогава съди трудовите хора“ и „Безсрамница“, като обидата е нанесена на Р.П. в
качеството на представител на обществеността – председател на организация „Фондация
за безбрачните самотни родители в България“, по повод изпълнение на функциите , поради
което и на основание чл. 304 от НПК съдът е оправдал подсъдимия по повдигнатото му
частно обвинение.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК частният тъжител е осъден да заплати в полза на
подсъдимия Х.И. М. сумата от 4 000 (четири хиляди) лева, представляваща направени
разноски за адвокатско възнаграждение.
Недоволна от първоинстанционната присъда е останала частната тъжителка Р.П.,
която чрез служебно назначения си повереник – адв. В.З., САК, е подала в срока по чл. 319,
ал. 1 от НПК въззивна жалба срещу присъдата. В нея навежда оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди допуснати от районния съд
съществени нарушения на процесуалните правила, като конкретно сочи разглеждането на
делото от съдебен състав в отклонение на чл. 29, ал. 2 от НПК. Поддържа, че макар да са
били налице съмнения относно безпристрастността на съдията – докладчик и да е било
направено нарочно искане за неговия отвод, съдът не се е отвел от делото, а го е разгледал
по същество с постановяване на обжалваната присъда. При тези аргументи моли за отмяна
на първоинстанционния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг
1
състав на СРС. Навежда възражение за прекомерност на присъденото на насрещната страна
адвокатско възнаграждение.
С подадената въззивна жалба е направено искане за събиране на нови гласни
доказателства от въззивната инстанция.
В срок е депозирано възражение срещу подадената жалба от подсъдимия Х.И. М.,
чрез упълномощения му защитник адв. П.К.. Излагат се съображения за неоснователност на
жалбата и се моли за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
В разпоредително заседание от 31.05.2021 г., въззивният съд по реда на чл. 327 от
НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на
подсъдимия или на посочените в жалбата свидетели, нито за изслушване на експертизи или
за ангажиране на нови писмени и/или веществени доказателства, и в този смисъл не се
налага провеждане на въззивно съдебно следствие за обезпечаване упражняване на
правомощията на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване
на делото.
В откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция, проведено на 22.10.2021
г., повереникът на ЧТ – адв. С.П., поддържа жалбата по изложените в нея съображения.
Частният тъжител Р.П. счита делото за неизяснено от фактическа страна, поради което прави
ново искане за изслушване на посочения във въззивната жалба свидетел, когото води в
съдебна зала. Настоящият състав, като намери така направеното искане за основателно,
изслуша водения свидетел.
В откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция, проведено на 22.10.2021
г., подсъдимият Х.И. М. и неговият защитник адв. П.К., редовно уведомени по електронен
път, не се явяват.
Настоящият въззивен състав, след като обсъди доводите във въззивната жалба и
депозираното срещу нея възражение, както и тези, изложени в открито съдебно заседание, и
след като в съответствие с предвиденото в чл. 314 от НПК провери изцяло правилността на
атакуваната присъда, констатира, че не са налице основания за нейната отмяна или
изменение. Съображенията са следните:
На първо място, въззивната съдебна инстанция следва да се произнесе по наведеното
в жалбата възражение на ЧТ, че по отношение на съдията – докладчик по
първоинстанционното дело са били налице основанията за отвод по чл. 29, ал. 2 от НПК,
поради което атакуваната присъда не е била постановена от безпристрастен и независим
съд. Възраженията си в този смисъл тъжителката П. обосновава с твърдения за възникнала
конфронтация между нея и съдията – докладчик, в резултат на което e била наложена
глоба. За да бъдат уважени подобни възражения, не е достатъчно да е направено оплакване в
тази насока, а е необходимо по делото да са налице данни или доказателства, че съответният
съдия е дал външен израз на своята предубеденост или заинтересованост, което несъмнено
би било основание да се приеме, че делото е разгледано от незаконен съдебен състав.
Следователно, за да се счете за основателно оплакването по чл. 29, ал. 2 от НПК, следва от
определени факти да е възможно да се направи извод, че съдебният състав не е бил
безпристрастен, а в конкретния случай такива липсват. Налице е единствено голословно
твърдение на тъжителката, че съдът е бил предубеден. В същото време следва да се имат
предвид служебните задължения на съда, регламентирани в разпоредбата на чл. 266, ал. 2 от
НПК, да поддържа реда в съдебната зала и при необходимост да санкционира нарушителите.
Упражняването на тези негови функции не би могло да се разглежда като форма на
предубеденост, респ. като основание за отвод на съдебния състав на основание чл. 29, ал. 2
от НПК.
На следващо място, въззивният съд намира, че първоинстанционната присъда е
постановена при изяснена фактическа обстановка, която се установява от събраните по
делото гласни и писмени доказателства, обсъдени в мотивите на обжалвания акт. Съставът
на СРС е положил необходимите усилия за изясняване на обстоятелствата по делото и е
направил своите доказателствени изводи въз основа на събрания доказателствен материал.
2
При самостоятелна преценка на наличните пред първата инстанция доказателства, както и
на тези, събрани в хода на въззивното съдебно следствие, въззивният съд не намери
основания за съществени изменения във фактическата обстановка по делото, която е
следната:
Подсъдимият Х.И. М. е роден на 01.05.1952 г. в с. Лесово, българин, с българско
гражданство, неосъждан, със средно образование, живущ в гр. Стара Загора, ул. ****, с ЕГН
**********.
През 2017 г. къщата на св. М.И. в с. Загоре изгоряла в пожар. За инцидента ЧТ Р.П.
узнала от репортаж в ефира на БТВ. В качеството на председател на „Фондация за
безбрачните самотни родители в България“, Р.П. решила да окаже помощ на св. И.. За целта
на 28.08.2017 г. се свързала с нея, като разказала за дейността на фондацията, чийто
председател е, и поела ангажимент да съдейства за намиране на дарители за
възстановяване на къщата и закупуване на електроуреди. Във връзка с направеното
обещание тъжителката се свързала с Х.М., за когото разбрала от свои познати, че е
бизнесмен, занимаващ се с благотворителна дейност. Последният се съгласил да осигури
финансови средства за закупуване на отоплителни уреди за семейството на И.. ЧТ
предоставила на св. И. координатите на Х.М., като последните двама се запознали и
посетили изгорялата къща. При срещата им било коментирано закупуването на процесните
уреди. Впоследствие обаче отоплителни уреди не били закупени и осигурени на св. И., нито
подсъдимият предоставил друг вид безвъзмездна помощ. През 2019 г. св. И. получила
телефонно обаждане от ЧТ Р.П.. Последната звучала разстроена, плачела по телефона и
задала въпроса „Каква съм ти аз на теб, познавам ли те?“. След това тъжителката разказала
на св. И., че между нея и Х.М. се е развил конфликт, при който последният я е нарекъл
„безсрамница“. Разпитана пред СРС, св. И. няма спомен дали тъжителката е уточнила
цитираната дума да е била отправена при телефонен разговор с подсъдимия М. или същата е
била част от текстово съобщение, изпратено на телефона ѝ.
Изложената фактическа обстановка се установява от приобщените по делото
доказателства и доказателствени средства, както следва: гласни – от показанията на
свидетел М.И.; писмени – извадка от ТР относно вписаните обстоятелства за „Фондация за
безбрачните самотни родители в България“, договор за дарение от 25.01.2019 г., проформа
фактура № ********** от 24.01.2019 г., писмо вх. № 1010943 от 21.02.2020 г. от А1
България ЕАД
При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел, че
подсъдимият Х.М. не е осъществил вменения му престъпен състав по чл. 148, ал. 1, т. 3, пр.
2 от НК, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, като е преценил, че не са налице преки или косвени
доказателства, от които да може да бъде направен единственият и категоричен извод, че на
посочената в тъжбата дата подсъдимият е отправил горецитираните думи спрямо ЧТ. Приел
е, че единственият източник на данни за инкриминираното деяние са показанията на св. И..
Същевременно е отчел, че последните представляват производен по своя характер
доказателствен източник, доколкото пресъздават информация, която свидетелката е
възприела непосредствено от ЧТ. Отбелязал е, че св. И. не описва пред съда свои лични
впечатления от процесното деяние, а преразказва проведен между нея и П. телефонен
разговор, при който последната споделила, че подсъдимият я е нарекъл „безсрамница“
чрез мобилното приложение „вайбър“. Свидетелката обаче няма спомен ЧТ да е споменавала
по какъв начин тази дума е била отправена – чрез гласов разговор или текстово
съобщение. Акцентирайки върху производния характер на събраните гласни доказателства,
районният съд е счел, че по делото липсват категорични доказателства за извършване на
престъпното деяние. Поради това съдът е заключил, че от обективна страна не се доказва
подсъдимият да е осъществил изпълнителното деяние на вменения му престъпен състав. За
пълнота съдът е отбелязал, че по делото липсват доказателства и за времето на евентуалното
осъществяване на деянието, включително дата, месец и година, който елемент от обективна
страна подлежи на несъмнено установяване в процеса. Изложил е също конкретни мотиви
досежно липса на обиден характер на инкриминираните в тъжбата думи и изрази. При
3
изложените съображения районният съд е преценил, че не са налице основания за
ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия Х.М. и е оправдал същия на
основание чл. 304 от НПК.
Според настоящия съдебен състав, първоинстанционният съд е интерпретирал
правилно доказателствената съвкупност, събрана по делото, като е извел обосновани изводи
относно фактите, които е приел за установени. Въззивният съд намира, че при извеждане на
релевантната фактическа обстановка от районния съд не са допуснати процесуални
нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички
доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка
на други, като не са допуснати логически грешки при обсъждането им.
Подобно на контролираната инстанция, настоящият съдебен състав намира, че
събраните по делото доказателства се оказват недостатъчни, за да бъде признат подсъдимият
Х.И. М. за виновен в извършване на вмененото му с тъжбата престъпление по чл. 148, ал. 1,
т. 3, пр. 2, вр. чл. 146, ал. 1 от НК. Не се установява от доказателствената съвкупност по
делото, въпреки проведеното съдебно следствие, вкл. и въззивно такова, по необходимия за
постановяване на осъдителна присъда безспорен и категоричен начин, че подсъдимият е
съпричастен към инкриминирано в тъжбата деяние с всичките елементи от състава му. В
тази насока съдът отчете, че в подкрепа на обвинителната теза са основно и единствено
показанията на св. И. и тези на изслушания пред настоящата инстанция св. Д.С.. По
отношение показанията на св. И. въззивният съдебен състав се солидаризира с изводите на
първостепенния съд досежно достоверността, но недостатъчната информативност на
последните. Разпитана пред СРС св. И. заявява, че няма пълен спомен за случая, същата не е
пряк очевидец на твърдяното в тъжбата деяние, а единствено преразказва проведен между
нея и ЧТ телефонен разговор, като изрично посочва, че не си спомня конкретната дата,
месец и година, в който този разговор се е състоял. Спомените се съсредоточават до това,
че ЧТ е звъннала, плачейки по телефона, и е споделила, че Х.М. я е нарекъл
„безсрамница“ без да уточнява по какъв точно начин тази дума е била отправена към нея.
Предвид производния им характер и липсата на конкретика досежно време и начин на
отправяне на инкриминираните изрази, правилно районният съд е приел, че тези показания
не могат да допринесат съществено за правилното изясняване на събитията, нито за
установяване на контролни доказателства за проверка на достоверността на останалите. В
процесния случай частната тъжителка не ангажира преки доказателства за осъществяване на
поддържаното престъпно деяние, от които да се установяват конкретно съдържанието на
процесното съобщение, съдържащите се в него думи и изрази, телефонният номер, от който
то да е било изпратено, време на изпращането му, както и изобщо неговото изпращане.
Всички тези обстоятелства подлежат на положително и несъмнено установяване в
наказателния процес с оглед ангажиране наказателната отговорност на посоченото в
тъжбата лице. Съдът счита, че изброените обстоятелства не се установяват и посредством
показанията на св. С.. Въззивната инстанция отчете, че последният повече от 2 години от
датата на евентуално узнаване за инкриминираното деяние дословно пресъздава
съдържанието на сезиращата съда тъжба, включително цитирайки с абсолютна точност
посочените в нея изрази, дата и час на изпращане на процесното съобщение, телефонния
номер на лицето, от което същото е изпратено, което настоящият състав отдава на
обстоятелството, заявено от самата тъжителка и повереника в проведеното на 22.10.2021 г.
открито съдебно заседание, че именно св. С. е написал процесната тъжба, макар формално
същата да изхожда лично от П.. Поради това въззивният състав намери, че свидетелските
показания на С. не следва да бъдат кредитирани, доколкото същите могат да се разглеждат в
известна степен като заинтересовани. Св. С. описва пред съда възприетата от него
фактическа обстановка така, както същата му е представена от ЧТ, като се установи
помежду им да са съществували доверителни отношения във връзка с предходни съдебни
производства, по които С., в качеството си на адвокат, е представлявал П.. Поради това
въззивният съд намира, че показанията на св. С. представляват версия, целяща да подкрепи
обвинителната теза на тъжителката, с оглед на което не могат да убедят съда с
необходимата категоричност и достоверност, че подсъдимият в действителност е отправил
4
спрямо Р.П. инкриминираните в тъжбата думи и изрази.
Допълнително въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че дори и да бяха
кредитирани показанията на св. С., същите не биха могли да променят крайния извод на
съда относно липсата на категорични и несъмнени доказателства относно авторство на
инкриминираното деяние. С. сочи, че лично е възприел съдържанието на текстово
съобщение, отправено до мобилния телефон на тъжителката от номер ****, записан в
личния телефон на Р.П. като „М. – Стара Загора“, и обективиращо процесните думи и
изрази. В това отношение съдът отчете, че пред първоинстанционния съд са събрани
писмени доказателства касателно титуляря на мобилен телефон с номер ****. Съгласно
приложена справка от мобилен оператор А1 / л. 67 от първоинстанционното дело/, титуляр
на цитирания телефонен номер е ЮЛ – „Л.И.“ ООД. Липсата на доказателства, че мобилен
телефонен номер **** е бил ползван лично и непосредствено от подсъдимото лице не може
да обоснове извод за авторството на процесното деяние.
Предвид така изложените съображения въззивният съд изцяло споделя правната
оценка на първоинстанционния съд, че обвинителната теза не намира необходимата
категорична опора в доказателствения материал, тъй като не установява подсъдимият Х.М.
да е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 148, ал.
1, т. 3, пр. 2 от НК, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, в каквато насока му е повдигнато обвинение с
тъжбата.
Според императивната уредба на процесуалния закон и константната съдебна
практика е недопустимо постановяване на осъдителна присъда в случаите, в които
обвинението спрямо конкретно лице, за конкретно престъпно деяние, не е доказано по
несъмнен и категоричен начин. Безусловно е правилото, че присъдата не може да почива на
предположения, на съмнителни, несигурни или колебливи изводи относно авторството на
престъплението и неговите основни обективни и субективни признаци. Разпоредбите на чл.
16 и чл. 303, ал. 2 от НПК ясно и категорично провъзгласяват принципът за невиновност на
подсъдимия до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда.
Уточнява се, че същият може да бъде признат за виновен само когато обвинението е
доказано по несъмнен начин. Следователно, когато след изчерпване на всички процесуални
средства не се установи по безспорен и категоричен начин, че деянието е извършено или че
е извършено от подсъдимото лице, съдът е длъжен да го признае за невиновен. / ППВС № 6
от 04.05.1978 г. /.
В конкретния случай анализът на доказателствените материали поотделно и в
тяхната логическа връзка, не обуслови извод за несъмнена доказаност на осъществяване на
изпълнителното деяние и авторството на подсъдимия Х.М. в извършване на
инкриминираното престъпление. Не се установи от обективна страна Х.М. да е изпращал на
ЧТ съобщение посредством мобилното приложение „вайбър“, в което да е отправил спрямо
нея конкретно посочените в тъжбата думи и изрази. Направеният извод за недоказаност на
обективната съставомерност на поведението на подсъдимия обезпредметяват обсъждането
на субективната страна на престъплението по чл. 148, ал. 1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 146, ал. 1 от
НК.
С оглед наведените възражения във въззивната жалба и единствено за пълнота на
изложението, въззивният съд следва да отбележи, че се солидаризира с мотивите на
първоинстанционния съд касателно липсата на обиден характер на инкриминираните в
тъжбата думи и изрази. Обидата винаги е изразяване на отрицателно мнение за дадено лице,
но не всяко отрицателно мнение или неделикатност е обида. Съдебната практика в това
отношение е константна, че критерият, въз основа на който се извършва преценка, дали
употребените думи и изрази са такива с обидно съдържание или не, е обективен и не зависи
от субективните възприятия и интерпретации на засегнатото лице. За да бъде съставомерно
деянието, необходимо е същото да бъде извършено по неморален начин, чрез ругатни,
неприлични жестове, думи само с отрицателно значение и пр., каквито в конкретния случай
не се констатират. Субективното възприятие от страна на тъжителката, която твърди, че се
чувства обидена от посочените в тъжбата думи и изрази, не може да се вмени във вина на
5
подсъдимия, тъй като не се установява последният да е употребил в инкриминираното
съобщение вулгарни, цинични или генерално неприемливи за обществото епитети, нито от
контекста на посоченото в тъжбата може да се извлече твърденият от ЧТ обиден характер. В
този смисъл, както правилно е приел районният съд, изразът „Когато спечелиш 2 лева с
честен труд, тогава съди трудовите хора“ не може да се счете за такъв с унизителен и обиден
характер. В процесния случай ЧТ прави собствена интерпретация на този израз, считайки,
че посредством него подсъдимият я охарактеризира като човек, който не реализира парични
средства чрез почтен труд. Въззивният съд не може да се съгласи с подобна интерпретация,
тъй като същата почива единствено на лични съждения на жалбоподателката и наведеният
от нея смисъл не може да бъде изведен от инкриминираното изречение, което безспорно не
съдържа думи, които според съвременните обществени стандарти да са неприлични,
вулгарни или цинични. Що се отнася до думата „безсрамница“ настоящият състав споделя
възприетото от състава на СРС, че обиден характер на тази дума би могъл да бъде преценен
само в контекста на цялостен разговор или израз, но не и еднозначно от употребата на
цитираната дума. Липсата на събрани по делото доказателства относно осъществяване на
изпълнителното деяние и изобщо разменена комуникация между П. и М. обаче не позволява
да се направи несъмнен извод за самоцелно употребяване на тази дума с оглед да се засегнат
отрицателно честта и достойнството на ЧТ. При тези съображения съдът намери, че макар
тъжителката да се е почувствала обидена от инкриминираните в тъжбата думи и изрази,
това не би могло да обуслови извод за престъпен характер на поддържаното от нея деяние,
респ. за неговата съставомерност.
Ето защо, въззивната жалба е неоснователна, като Софийският районен съд правилно
е приложил материалния и процесуалния закон и на основание чл. 304 от НПК е признал
подсъдимия Х.И. М. за невиновен и го е оправдал по повдигнатото му обвинение.
По възражението за прекомерност на присъдените от първоинстанционния съд
разноски за адвокатско възнаграждение, въззивният съд намира следното:
Настоящият състав на Софийски градски съд счита, че правилно и законосъобразно, с
оглед изхода на делото, в тежест на частния тъжител са били възложени направените от
подсъдимия разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред СРС. Действително
разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК предвижда възможност в гражданското
съдопроизводство в случай, че заплатеният от страната адвокатски хонорар е прекомерен с
оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото, по искане на насрещната
страна, съдът да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част при съобразяване
Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. В НПК обаче липсват
разпоредби, които да предвиждат прилагане на този институт в наказателния процес.
Правилата за произнасяне по въпросите във връзка с разноските, регламентирани в чл. 78 от
ГПК, не намират субсидиарно приложение в наказателния процес. В случая се касае за
законодателна празнота в НПК, която не може да бъде преодоляна посредством тълкуване
на правните норми. Това е причината, поради която актуалната практика на върховната
съдебна инстанция е в насока, че в наказателното производство разноските не могат да се
намаляват от съда поради прекомерност с оглед фактическата и правна сложност на делото,
а се присъждат такива, каквито действително са били направени, тъй като съдът не
разполага с правомощие да ги намалява. Поради това възражението на ЧТ в насока
намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение не може да бъде уважено.
Воден от изложеното и на основание чл. 334, т. 6 във вр. чл. 338 от НПК, Софийски
градски съд, Наказателно отделение, IX – ти въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 13.10.2020 г., постановена по НЧХД № 5339/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 108 – ми състав, с която
подсъдимият Х.И. М. е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 148, ал.
6
1, т. 3, пр. 2 от НК, вр. чл. 146, ал. 1 от НК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7