№ 731
гр. София, 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20221000500737 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 265873/24.09.2021 г. по гр.д. № 15472/2016 г. на СГС, I-5 състав е
осъдена Ц. Е. П. да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, на основание чл. 430
ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 33 837.47 (главница, дължима по договор за
текущо потребление от 18.11.2010 г. и договор от 10.12.2012 г. за покупко-продажба на
вземания /цесия), 3 933.30 лева – договорна лихва за периода 15.06.2011 г. – 09.08.2012
г., (дължима по договор за текущо потребление от 18.11.2010 г. и договор от 10.12.2012
г. за покупко-продажба на вземания /цесия), ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 12.12.2016 г. до окончателното изплащане, като иска за
главница в останалата част до пълния предявен размер от 33 897.48 лева, иска за
договорна лихва в останалата част до пълния предявен размер от 5 817.27 лева и иска
за санкционираща лихва в размер на 2 747.70 лева за периода 15.07.2011 г. – 09.08.2012
г. са отхвърлени като неоснователни.
Ответницата Ц. Е. П. е депозирала въззивна жалба против решението в неговата
осъдителна част с твърдения, че същото е нищожно поради противоречие с правната
теория и поради обърната правна логика, а алтернативно като неправилно и
необосновано поради нарушение на основни правни теории и принципи и разпоредби
на ЗЗД и други нормативни актове и поради нарушаване на състезателното начало,
равенството на страните и диспозитивното начало. Конкретно поддържа, че СГС
пререшил влязлото в сила решение по гр.д. № 16 969/2014 г. на СГС, 8 състав относно
датата на предсрочната изискуемост. Недопустимо било по един и същи договор в две
различни дела да има две различни дати на предсрочна изискуемост на кредита. По
заповедното производство, проведено преди посоченото приключило вече дело „Банка
ДСК“ ЕАД се позовавала на автоматична предсрочна изискуемост, която следвало да е
настъпила на 12.11.2011 г. След това по установителния иск по гр.д. № 16 969/2014 г.
1
на СГС, 8 състав „ОТП Факторинг България“ ЕАД се позовавал на друга дата на
предсрочна изискуемост, а сега по настоящото дело се позовавал на трета дата на
предсрочна изискуемост от 2016 г. Недопустимо било кредиторът да се позовава на
различни дати съобразно моментния си интерес. СГС неправилно не съобразявал
установената по гр.д. № 16 969/2014 г. на СГС, 8 състав дата на предсрочна
изискуемост и не съобразил, че със заведеното по-рано заповедно производство
кредиторът вече е обявил предсрочна изискуемост. На следващо място се прави
оплакване, че СГС неправилно приел, че погасителната давност за процесните
вземания е 5 години, тъй като ставало въпрос за периодични вземания. Погасителната
давност по чл. 110 ЗЗД се прилагала само за главницата и то от падежа на всяка вноска.
За лихвите, като периодични плащания се прилагала давността по чл. 111 ЗЗД. На
следващо място се прави оплакване, че СГС неправилно кредитирал изслушаната ССЕ,
изготвена само по документи на „Банка ДСК“ ЕАД без да изследва дали вземанията са
осчетоводени от „ОТП Факторинг България“ ЕАД и как. Съдът неправилно кредитирал
и частен документ без достоверна дата – писмо, с което е потвърдено прехвърлянето на
вземането чрез цесия, както и пълномощно, с което банката е упълномощила ищеца-
цесионер. Съдът се опитвал да пререши разрешения с решението по гр.д. №
16 969/2014 г. на СГС, 8 състав спор. Жалбоподателката моли да бъде отменено
решението на СГС в обжалваната част и исковете да бъдат отхвърлени.
Ответникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД е депозирал отговор на въззивната
жалба, в който излага становище за нейната неоснователност. Моли въззивната жалба
да бъде оставена без уважение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава
възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно
волеизявление. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен
състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда,
когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на
съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Дори да е вярно
твърдението на жалбоподателя, че първоинстанционното решение е постановено в
противоречие с правната логика и при обърната логика, то това не би довело до
нищожност на съдебното решение, а до неговата неправилност.
Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Ищецът „ОТП Факторинг България“ ЕАД твърди в исковата си молба, че на
18.11.2010 г. „Банка ДСК" ЕАД и ответницата сключили договор за кредит за текущо
потребление за сумата от 35 000 лв. със срок на издължаване от 120 месеца и падежна
дата на вноските - 15- то число на месеца. Угворено било и задължение за заплащане на
възнаградителна лихва в размер на 10.45%. Страните се договорили, че кредитът ще се
погасява чрез разплащателна сметка на кредитополучателя, съгласно погасителен
план, неразделна част от договора. Банката изпълнила задължението си и предоставила
2
на кредитополучателя кредитната сума в размер на 35 000 лева п оразплащателната й
сметка. На 15.08.2011 г. ответницата преустановила плащанията по кредита. Поради
допуснатото неизпълнение на договора, на основание т.19.2, параграф VII от ОУ, на
19.10.2011 г. кредитът ставал автоматично предсрочно изискуем. На ответницата не
било изпратено уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. На
10.12.2012 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ищеца бил сключен договор за покупко-
продажба на вземания, сред които било и вземането към ответницата. До нея, въз
основа на изрично пълномощно от цедента, било изпратено уведомително писмо от
цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД за извършената цесия, което получила
нейната майка със задължение да й го предаде. Самата искова молба също
представлявала уведомление за цесията. С подаването на исковата молба ищецът сочи,
че обявява кредита за предсрочно изискуем, тъй като са налице условията на чл. 19.2 от
Общите условия на банката – наличие на просрочие с повече от 90 дни. Поради
допусната забава при плащане на вноските в периода 15.07.2011 г. до 09.08.2012 г.,
цедентът бил начислил санкционираща лихва в размер на 2747.70 лева ,на основание
т. 19.1 от Общите условия. За периода 15.06.2011 г. до 15.08.2012 г. се дължала и
договорна лихва в размер на 5 817.27 лева.
Ищецът е искал да бъде осъдена ответницата да му заплати сумата от 33 897.48
лв. (главница), 2747.70 лв. (санкционираща лихва за периода 15.07.2011 г. - 09.08.2012
г.), 5817.27 лв. (договорна лихва за периода 15.06.2011г. - 09.08.2012 г.), ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Евентуално ищецът е искал, в случай, че съдът приеме, че не е настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, искът да бъде уважен за непогасените вноски с
настъпил падеж до датата на приключване на съдебното дирене по делото.
Ответницата Ц. Е. П. е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва
предявените искове, като поддържа следните възражения: искът е недопустим, тъй
като „ОТП Факторинг България“ ЕАД не било страна по договора за кредит, а се
позовавал на договор за цесия от 10.12.2012 г., но този договор не бил породил
действие спрямо нея, тъй като не било изпратено уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
от цедента „Банка ДСК“ ЕАД; ищецът не е оправомощен да изпраща уведомление по
чл. 99, ал.3 от ЗЗД; представеното пълномощно без дата за упълномощаване на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД да извършва действия по чл. 99, ал.3 от ЗЗД било
нищожно, поради невъзможен предмет – упълномощителят можел да прехвърли само
свои права, не и задължения, а съобщаването на цесията на длъжника било
задължение, а не право на цедента. В тази насока ответницата се позовава на съдебна
практика - решение №123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., ТК, II т.о на ВКС. Твърди,
че към уведомлението не били приложени доказателства за извършената цесия
и за делегирането на представителна власт от цедента на цесионера. Поддържа
становището, че уведомлението не било подписано от законния представител на „ОТП
Факторинг“ЕАД, а от управител, като липсвали данни кое е лицето, което го е
подписало. Оспорва съдържанието на договора за продажба на вземания от
10.12.2012 г. – твърди, че в него имало зачерквания и заличавания, не било посочено
името на ответницата, а приложението към договора за цесия не й било представено.
Оспорва твърденията, че за цесионера е възникнало право да обяви договора за
предрочно изискуем. Твърди, че той не встъпвал в същото правоотношение на
мястотото на стария кредитор. Поддържа становището, че за да е налице субективна
новация било необходимо съгласието на длъжника. Твърди, че „ОТП Факторинг
България“ ЕАД не било регистрирано като финансова инсттуция по Закона за
кредитните инститции, поради което качеството му на нов кредитор не било
достатъчно, за да упражни правото на банката да обяви кредита за предсрочно
3
изискуем по чл. 60 от ЗКИ, което право било предоставено само и единствено на
финансова институция по смисъла на ЗКИ. Счита, че след като ищецът се е позовал на
предсрочна изискуемост, съдът не може да изследва дали задълженията съществуват в
друг размер в хипотезата на ненастъпила предсрочна изискуемост. Оспорва размера на
всички вземания. Оспорва периода, за който се дължи санкционираща лихва.
Поддържа възражение за изтекла погасителна давност по отношение н авземанията.
Моли съда да отхвърли исковете.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства и е изслушано
заключение на ССЕ, от които се установява следното:
Видно от договор за кредит текущо потребление от 18.11.2010 г. със страни
„Банка ДСК“ ЕАД и Ц. Е. П., банката в качеството на кредитор е предоставила на
ответницата в качеството на кредитополучател сумата от 35 000 лв. за срок от 120
месеца. Съгласно чл. 8 от договора, за предоставения кредит кредитополучателят
заплаща лихва, която към датата на сключване на договора е 10.45 % годишно или 0.03
% на ден. Неразделна част от съдържанието на договора е погасителен план, от чието
съдържание се установява, че плащанията на вноските се извършва на всяко 15 число
от месеца в периода 18.11.2010 до 18.11.2020 г.
В представените Общи условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление на „Банка ДСК“ ЕАД, в т. 19.2 е предвидено, че при допусната забава в
плащането на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става
предсрочно изискуем.
Видно от договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 10.12.2012 г.
„Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила на „ОТП Факторинг България“ ЕАД вземанията си,
произтичащи от предоставени потребителски кредити, които са просрочени, заедно с
привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, вкл. и с изтеклите лихви,
които са изрично посочени в Приемо-предавателен протокол – приложение към
договора. От приложението се установява, че сред прехвърлените вземания е и
вземането по договора за кредит от 18.11.2010 г. с Ц. Е. П..
Представено е писмо без дата от „Банка ДСК“ ЕАД до „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, с което е потвърдено прехвърляне на вземания по Приложение № 2
към договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 10.12.2012 г.
Видно от пълномощно без дата цедентът „Банка ДСК“ ЕАД е
упълномощил цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД да уведоми от името на
банката по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД всички длъжници, чийто вземания са
прехвърлени с договора за покупко-продажа на вземания (цесия) от 10.12.2012 г.
С писмо от 18.12.2012 г., към което е приложена обратна разписка ищецът е
уведомил ответницата за извършената цесия и е отправил покана за доброволно
изпълнение на задълженията в 14 дн. срок. Уведомлението е връчено на ответницата
чрез нейната майка на 12.01.2013 г. Доколкото ответницата е представила копие от
писмото, върху което има нейно ръкописно отбелязване, че е уведомена за дълга на
22.01.2013 г., то следва да се приеме, че уведомлението фактически е достигнало до
нея на 22.01.2013 г. Потвърждение за получаване на уведомлението се съдържа и в
молба на Ц.П. от 31.10.2013 г. до СРС по гр.д. № 38071/2012 г. (л. 86 от делото на
СГС), в която молба тя признава, че това уведомление има характера на такова по чл.
99 ЗЗД и е възразила, че вече не дължи на „Банка ДСК“ ЕАД, която е заявител по
посоченото дело.
Посоченото уведомление е подписано от неизвестно лице – управител, но на
05.10.2017 г. изпълнителният директор на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е
потвърдил същото.
4
Видно от решение № 5404/21.07.2015 г. по гр.д. № 16969/2014 г. на СГС, I-8
състав, с него е отхвърлен иск на „ОТП Факторинг България“ ЕАД против Ц. Е. П.,
предявен при условията на чл. 422 ГПК за установяване съществуването на парични
вземания по Договор за банков кредит от 18.11.2010 г. сключен между „Банка ДСК“
ЕАД и Ц.П., при твърдения за настъпила автоматична предсрочна изискуемост на
вземанията. Отречена е възможността за настъпване на автоматична предсрочна
изискуемост на вземането; отречена е и възможността такава да бъде обявена със
заповедта за изпълнение или с исковата молба.
По делото е представено и решение № 1056/26.05.2016 г. по в.т.д. № 4698/2015 г.
на САС, с което е потвърдено решението по гр.д. № 16969/2014 г. на СГС, I- 8 състав, с
което е отхвърлен иск на „ОТП Факторинг България“ ЕАД От мотивите на решението
се установява, че САС също е отрекъл възможността за настъпване на автоматична
предсрочна изискуемост. Отречена е и възможността такава да бъде обявена с исковата
молба, както и възможността да бъдат присъдени вноските с настъпил падеж.
Решението на СГС по гр.д. № 16969/2014 г. на СГС, I-8 състав е влязло в сила на
21.07.2016 г., видно от поставения върху него удостоверителен печат.
От заключението на приетото по делото пред СГС заключение по счетоводна
експертиза, изготвено от вещото лице П. Д., се установява, че на 18.11.2010 г. заемната
сума по договора за кредит за текущо потребление е постъпила по разплащателна
сметка с титуляр Ц.П. и е усвоена от нея. В изпълнение на договора за кредит
ответницата е заплатила през периода 18.11.2010г. -12.08.2011г. общо 3 416. 08 лв., с
които е погасена главница от 1162.52 лв. за периода 15.12.2010 г.-15.06.2011 г.,
договорна лихва в размер на 2249.65 лв. за периода 15.12.2010 г.-15.06.2011 г. и 3.91
лв. – лихва върху просрочена главница до 15.06.2011 г. Последното плащане,
извършено от ответницата по договора за кредит, е на 12.08.2011 г. Неизплатени са
останали главници с падежи, настъпили в периода 15.07.2011 г. - 15.05.2020 г., в
размер на 30 915.99 лв. и договорна лихва с падежи от 15.07.2011 г. до 15.05.2020 г. в
размер на 19 512.04 лв. Ако се приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила на
12.12.2016 г./датата на подаване на исковата молба/, неизплатената главница е 33
897.47 лв. От заключението се установява, че в сумата от 33 897.47 лв. вещото лице е
включило и заемна такса от 60 лв., начислена на 19.10.2011г., която е капитализирана
към неплатената главница. Според заключението, при настъпила предсрочна
изискуемост на 12.12.2016 г./датата на подаване на исковата молба/ дължимата
договорна лихва за периода 15.06.2011 г. - 09.08.2012 г. е 3 933.30 лв., а дължимата
санкционираща лихва по т.19.1 от ОУ за периода 15.07.2011 г. - 09.08.2012 г. е 274.61
лв.
В съдебно заседание вещото лице е пояснила, че изчисления е правила само при
приложение на първоначално договорения лихвен процент от 10.45%.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение в
обжалваната част е частично неправилно, съотв., че въззивната жалба на Ц.П. е
частично основателна, предвид следното:
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Според чл. 430, ал. 2 ТЗ заемателят заплаща лихва по кредита,
уговорена с банката. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма.
Съгласно чл. 60, ал. 2 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно
5
изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита.
Съгласно чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е
уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да
предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват
вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
При съобразяване на посочената правна уредба, за да бъде основателен иска,
ищецът-цесионер следва да докаже сключването на валиден договор за банков кредит
между „Банка ДСК“ ЕАД и кредитополучателя; предоставянето на уговорения кредит
на кредитополучателя; настъпване на условията за обявяване на предсрочна
изискуемост и надлежното й обявяване на длъжника; сключването на валиден договор
за цесия и уведомяването на длъжника за него; размера на претенцията.
В случай че ищецът докаже, че цесионерът е изпълнил точно, ответниците
следва да докажат правоизключващите и правопогасяващите си възражения.
Не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че между
„Банка ДСК“ ЕАД и Ц.П., в качеството й на кредитополучател е сключен валиден
договор за кредит за текущо потребление, по силата на който на Ц.П. са били
отпуснати 35 000 лева. Не е спорно пред настоящата инстанция, че тази сума е изцяло
усвоена, а и това се установява от изслушаното заключение на ССЕ.
Установява се още и не е спорно пред тази инстанция, че „Банка ДСК“ ЕАД е
прехвърлила вземанията си по Договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2010
г. срещу Ц.П. на „ОТП Факторинг България“ ООД с договор за цесия от 10.12.2012 г.
Този договор е породил действие между страните от момента на подписването му, а
спрямо длъжника – от момента на уведомяването му за цесията от цесионера (чл. 99,
ал. 3 ЗЗД). Това уведомяване е необходимо, за да предпази длъжника от ненадлежно
изпълнение на лице, което вече не е негов кредитор, поради което и законът е въвел
изискване старият кредитор да уведоми длъжника за прехвърлянето. Съдебната
практика безпротиворечиво приема обаче, че няма пречка цесионерът да упълномощи
цедента да направи това уведомяване, поради което е неоснователно оплакването на
жалбоподателката, че представеното пълномощно от „Банка ДСК“ ЕАД, с която
упълномощава „ОТП Факторинг България“ ЕАД да уведоми длъжника за цесията, е без
предмет (така напр. Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г. на
ВКС III г. о., Решение № 156/30.11.2015 г. по т.д. № 2639/2014 г. на ВКС, II т.о. и др.) .
В случая, предвид установеното фактическо узнаване от Ц.П. за прехвърлянето
на 22.01.2013 г., то от тази дата насетне прехвърлянето има действие и за нея и тя е
дължала плащане на новия кредитор след тази дата.
Ищецът, като правоприемник на „Банка ДСК“ ЕАД претендира вземанията си по
договора за кредит, включително това за главница, като предсрочно изискуеми. Не е
спорно между страните, а и се установява от изслушаното заключение на ССЕ, че още
през 2011 г. кредитополучателят е изпаднала в забава в плащането на дължимите
погасителни вноски, като последното плащане е извършено на 12.08.2011 г.
Следователно, съобразно уговорката на т. 19.2 от Общите условия на банката тя е
имала право да обяви предсрочна изискуемост на вземането още в края на 2011 г.,
когато са изтекли 90 дни от последния падеж.
6
Неоснователно е оплакването на жалбоподателката, че първата инстанция не е
отчела настъпила още през 2011 г. предсрочна автоматична изискуемост, предвидена в
посочената т. 19.2 от Общите условия, предвид следното:
Предсрочната изискуемост на цялото вземане се предпоставя от настъпването на
два юридически факта: обективен - неизпълнение от страна на длъжника, и субективен
- нарочно волеизявление на банката, отправено и достигнало до длъжника, за отнемане
на преимуществото на срока. В т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК е дадено задължително разяснение относно зависимостта между субективния
елемент и настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, като там е
посочено, че за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски
или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
Следователно, обявяването на предсрочна изискуемост е едно потестативно право на
банката да отнеме от длъжника преимуществото на срока и само от нея зависи дали и
кога ще го упражни. Изискването за съобщаване на решението на банката на длъжника
също изключва възможността предсрочната изискуемост да настъпва автоматично при
проява на определени условия.
По делото изрично е посочено от ищеца, че банката не е уведомявала длъжника
за обявената предсрочна изискуемост. Следователно, ирелевантно е нейното твърдение
за настъпила предсрочна изискуемост, каквото твърдение банката е направила по
образувано от нея заповедно производство през 2012 г.
В актуалната към момента съдебна практика безпротиворечиво се приема, че
доколкото законът не поставя изисквания за определена форма или начин за
съобщаване обявената предсрочна изискуемост на длъжника, то това може да стане по
всякакъв начин както преди подаване на заявление по чл. 417 ГПК, така и по-късно, с
връчване заповедта за изпълнение, ако от нея това изявление личи, както и с връчване
на исковата молба, в която е направено такова изявление. По делото се установява, че
след инициираното от „Банка ДСК“ЕАД през 2012 г. заповедно производство за
събиране на вземанията на банката по процесния договор, същото се е развило и е
предявен иск по чл. 422 ГПК, по който иск е образувано гр.д. № 16969/2014 г. на СГС,
I-8 състав, като с влязло в сила на 21.07.2016 г. решение по същото искът е отхвърлен
поради ненастъпила предсрочна изискуемост. По въпроса дали е настъпила
предсрочна изискуемост към момента на приключване на съдебното дирене пред САС
в началото на 2016 г. решението има преклудиращо действие. Ето защо и въпреки
установилата се в горепосочения смисъл съдебна практика за възможността и в хода на
процеса да бъде обявена предсрочната изискуемостчрез връчване на заповедта за
изпълнение или исковата молба, силата на пресъдено нещо на посоченото решение и
въззивното решение на САС, с които е отречено настъпването на предсрочна
изискуемост към датата на постановяването им, възпрепятства настоящият състав да
приеме, че такава е настъпила до приключване на съдебното дирене пред САС в
началото на 2016 г. Може да бъде разглеждане настъпването на предсрочна
изискуемост след този момент. В същото време е неоснователно оплакването на
жалбоподателката, че първата инстанция недопустимо и противоречие с правната
логика и теория е приела дата на предсрочна изискуемост, различна от приетата по
приключилото вече дело (доколкото по приключилото дело изобщо не е прието да е
настъпила предсрочна изискуемост).
В случая изявление за предсрочна изискуемост е направена от цесионера с
7
исковата молба, депозирана на 12.12.2016 г., която дата следва приключването на
предходното дело. Възможността такова изявление да се направи от цесионера на
банката се признава в съдебната практика (така Решение № 204/25.01.2018 г. по т.д. №
2230/2016 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 147/10.03.2021 г. по т.д. № 2356/2019 г. на
ВКС, II т.о.). Предсрочната изискуемост обаче не е настъпила в момента на депозиране
на исковата молба, а от момента, когато същата е връчена на ответника-длъжник. В
случая това се установява че е станало на 02.08.2017 г. (в отговора на исковата молба
ответницата е признала, че това е датата на получаване на исковата молба, а по делото
няма редовно оформено съобщение за връчването). Следователно, от тази дата
ответницата е дължала пълния размер на непогасената част от главницата, която се
установява от ССЕ, че е 33 837.47 лева.
ССЕ установява още, че задължението за договорна лихва за исковия период
15.06.2011 г. до 09.08.2012 г. е 3 933.30 лева.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателката, че проверката на вещото
лице е била само по записванията на банката, а не и по тези на цесионера, който не бил
водил редовно счетоводство. Счетоводните записвания нямат правопораждащ
характер и дори ищецът – цесионер да не е водил редовно счетоводството си във
връзка с процесните вземания, след като те съответстват на записванията на
първоначалния кредитор – банката, чиито записвания не се оспорват от ответницата и
след като ответницата не е ангажирала доказателства, че е платила някаква част от тях,
то проверката само по записванията на банката са достатъчни за установяване размера
на дълга.
По направеното възражение за погасяване на тези суми по давност, настоящият
състав намира следното:
Връщането на предоставената за ползване сума (главница) на погасителни
вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на
длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо, приложима по отношение на това
задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД (така Решение № 38/26.03.2019
г. по т.д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т.о. и Решение № 45/17.06.2020 г. по т.д. №
237/2019 г. на ВКС, II т.о.).
Следва да бъде отбелязано, че в посочените две решения противоречиво е
определен началният момент на течението на петгодишната погасителна давност – в
първото се приема, че тя тече от крайната падежна дата по кредита, а във второто, че тя
тече поотделно от падежа на всяка вноска. Настоящият състав възприема второто
становище, за разлика от становището на първата инстанция, която очевидно е приела,
че давността тече от обявяването на предсрочна изискуемост на целия кредит.
При така приетото се установява, че искът за главница не е погасен по давност
само по отношение на неплатените дължими вноски за главници за периода до пет
години назад, считано от датата на предявяване на иска - 12.12.2016 г., т.е. непогасени
по давност са всички месечни вноски падежирали от 12.12.2011 г. до 12.12.2016 г. , тъй
като течението на давността по отношение на тях е прекъсната с подаване на исковата
молба (чл. 116, б. „б“ ЗЗД). Погасени по давност обаче се явяват дължимите и
непогасени вноски за периода 15.07.2011 г. – 15.11.2011 г., които видно от
заключението на ССЕ са в размер на 895.96 лева. Ето защо иска за предсрочно
изискуема главница е основателен само за сумата 32 941.51 лева.
Настоящият състав намира оплакването на жалбоподателката, че неправилно
първата инстанция е приела, че петгодишната давност е приложима и по отношение
вземането за възнаградителна лихва. Това вземане е периодично и по отношение на
него е приложима е специалната тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Т.е., към
датата на исковата молба 12.12.2016 г. непогасени по давност са вноските за лихва за
8
периода 12.12.2013 г. до 12.12.2016 г. Исковият период е изцяло преди 12.12.2013 г.,
поради което начислената за периода 15.06.2011 г. – 09.08.2012 г. и неплатена
възнаградителна лихва в размер на 3 933.30 лева е изцяло погасена по давност и не се
дължи.
Предвид несъвпадане на крайните изводи на настоящия състав с изводите на
първоинстанционния съд, решението на последния в обжалваната част следва да бъде
отменено за сума над 32 941.51 лева - главница, а искът отхвърлен за над тази сума.
Решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответницата е осъдена да
заплати сумата 3 933.30 лева – възнаградителна лихва за периода 15.06.2011 г. –
09.08.2012 г. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на
разноски имат и двете страни съобразно защитения материален интерес.
Жалбоподателят Ц.П. е сторил разноски в общ размер на 2 755.40 лева, от които
му се дължат 352.42 лева.
Въззиваемият не е сторил разноски пред САС, но е бил защитаван от
юрисконсулт, на когото съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на
200 лева по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК и съобразно фактическата и правна сложност на
въззивнато производство.
Присъдените на ищеца разноски за първата инстанция не следва да бъдат
намалявани, тъй като същите са присъдени под дължимия се размер.
На ответницата се дължат за първата инстанция допълнително разноски в размер
на 227.42 лева.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 265873/24.09.2021 г. по гр.д. № 15472/2016 г. на СГС, I-5
състав в частта, с която е осъдена Ц. Е. П. да заплати на „ОТП Факторинг България“
ЕАД, на основание чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД сума над 32 941.51 лева до
33 837.47 лева (главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление от
18.11.2010 г. и договор от 10.12.2012 г. за покупко-продажба на вземания /цесия), както
и в частта, в която Ц.П. е осъдена да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД
сумата 3 933.30 лева – договорна лихва за периода 15.06.2011 г. – 09.08.2012 г.,
(дължима по договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2010 г. и договор от
10.12.2012 г. за покупко-продажба на вземания /цесия), и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД,
предявени от „ОТП Факторинг България“ ЕАД против Ц. Е. П. за сума над 32 941.51
лева до 33 837.47 лева (главница, дължима по договор за кредит за текущо
потребление от 18.11.2010 г. и договор от 10.12.2012 г. за покупко-продажба на
вземания /цесия), както и за сумата 3 933.30 лева – договорна лихва за периода
15.06.2011 г. – 09.08.2012 г., (дължима по договор за кредит за текущо потребление от
18.11.2010 г. и договор от 10.12.2012 г. за покупко-продажба на вземания /цесия).
ПОТВЪРЖДАВА решение № 265873/24.09.2021 г. по гр.д. № 15472/2016 г. на
СГС, I-5 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на
9
Ц. Е. П., ЕГН ********** сумата 352.42 лева – разноски пред САС и сумата 227.42
лева – допълнително разноски пред СГС.
ОСЪЖДА Ц. Е. П., ЕГН ********** да заплати на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, ЕИК ********* сумата 200 лева – юрисконсултско възнаграждение
пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10