Р Е Ш
Е Н И Е №16
гр. Сливен, 05.02.2019г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тридесети януари през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Е.Х., като
разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д.
№7 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение №1387/27.11.2018г. по гр.д.№3526/2018г. на Сливенски
районен съд, с
което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от А.В.П. иск с
правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено спрямо М.Х.Б., че А.П.
е собственик на УПИ ХІХ-42, кв.186, с идентификатор №67338.543.64 по плана на
гр.Сливен, с площ от 293кв.м. /по нотариални актове 284кв.м./ и застроените в
него сгради: сграда №67338.543.64.1 със застроена площ 17кв.м., на един етаж, с
предназначение: хангар, депо, гараж; сграда №67338.543.64.2 със застроена площ
91 кв.м. /по нот. акт 82,72кв.м./ на един етаж с
предназначение: жилищна сграда еднофамилна; сграда с №67338.543.64.4 със застроена площ 10 кв.м. /по нот. акт 8,25кв.м./ на един етаж, с предназначение: друг
вид сграда за обитаване; сграда №67338.543.64.5 със застроена площ 61 кв.м. на
един етаж, с предназначение жилищна сграда еднофамилна. С решението са
присъдени разноски на ответницата в размер на 2350лв.
Въззивната жалба е подадена от ищцата в първоинстанционното
производство А.В.П. чрез пълномощник адв. Х. и с нея
се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Въззивницата А.П. чрез пълномощника адв. Х. обжалва посоченото решение изцяло като неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Счита, че съдът е извършил неправилна
преценка на събраните по делото доказателства, като на първо място не е
разграничил отделните сгради в имота и тяхното ползване. Посочва, че
свидетелите на ищцата говорили за две пристройки. Едната, в западната част на
имота, южно от гаража и на уличната регулация е включена в общата площ на
сграда с идентификатор 67338.543.64.2, за нея майката на ищцата е получила
обезщетение по делбеното дело, тя е пригодена за
живеене и в нея живее бащата на ищцата – свид. П..
Втората пристройка - източната, е с
идентификатор №67338.543.64.5, собственост е на ищцата и неправилно съдът я е
включил в диспозитива на решението си. В тази
пристройка живее ищцата с приятеля си. Негодни за ползвани били само част от
сградите в сградата №2, но там свид. П. е правил
ремонт на покрива, покрил прозорците с найлон, а ищцата съхранявала там свои
мебели. Необосновано съдът изключил показанията на свид.
П. и свид. С., въпреки че те имали непосредствени,
постоянни и непрекъснати впечатления от състоянието на имота и начина на
ползването му. Съдът се позовал основно на показанията на свид.
П., който обаче имал инцидентни наблюдения върху имота, наблюдавал го отвън и
само един единствен път през 2017г. е влизал в къщата. Свид.
С. нямал впечатления от ползването и стопанисването на имота като цяло, никога
не бил влизал в него. Необосновано са възприети като достоверни показанията на свид.К.. Поради неправилната преценка на доказателствата,
съдът стигнал до неправилния правен извод, че ищцата не е доказала владение
върху имота. Посочва, че още по време на изпълнителния процес за публичната
продажба, ищцата и семейството й се завърнали и установили да живеят в процесния имот, като са установили фактическа власт върху
целия имот, а не само върху източната пристройка, собственост на ищцата. Ищцата
е финансирала извършването на ремонти по старата къща, поддържала е
незастроената част от двора, сменила е входната врата на имота. Ответницата от
своя страна не е влязла във владение на имота, въпреки придобиването му на
публична продан, не е преустановила установената от ищцата фактическа власт
върху имота, не се е грижела за състоянието на сградите. Ищцата демонстрирала
собственическо отношение към целия имот от момента на кандидатстването да го
закупи, продължила е да го владее, ограничила е достъпа до него на ответницата.
Едва през 2017г. ответницата проявила собственическо отношение като е подала
молба за събаряне на старата сграда. От 14 години ищцата владее имота, като
следва да се приложи презумпцията на чл.69 от ЗС, както и тази на чл.83 от ЗС.
С оглед изложеното, въззивницата моли съда да отмени
обжалваното първоинстанционно решение като неправилно
и да постанови ново, с което да уважи предявения от нея установителен иск за
собственост. Претендира присъждане на направените по делото пред двете
инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна –
ответника в първоинстанционното производство М.Х.Б. чрез пълномощник адв. М., с
който се
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемата намира постановеното първоинстанционно
решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли съда да го потвърди.
Посочва, че изводите на районния съд са направени след подробен анализ на
събраните по делото писмени и гласни доказателства, които съдът подробно е
обсъдил. Прави подробен анализ на събраните гласни доказателства и счита, че по
делото ищцата не е установила да е завладяла процесния
имот и да е отблъсквала владението на собственика М.Б.. Ищцата не е извършвала
подобрения в имота и не е полагала грижи за него. Единствено и само е полагала
грижи за своята сграда №5. Посочва, че от показанията на свидетелите и от
представената скица, към сграда №2 няма друга пристройка, освен тази в
източната част, собственост на ищцата, обособена в самостоятелна сграда №5.
Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната
фаза на производството.
В с.з., въззивницата
А.В.П., редовно призована, се явява лично и с процесуален
представител по пълномощие адв. Е.Х., която поддържа
подадената въззивна жалба и моли за уважаването й.
Излага съображения относно неправилността и незаконосъобразността на
атакуваното решение и моли за неговата отмяна, като вместо него моли въззивния съд да постанови ново, с което да уважи
предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В с.з. въззиваемата
М.Х.Б., редовно призована, не се явява, представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. Г.М., който
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа изложеното в
отговора на жалбата. Посочва се, че първоинстанционното решение е правилно,
законосъобразно и обстойно мотивирано и моли съда да го потвърди. Излага
съображения относно правилността му и неоснователността на въззивната
жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на
чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно.
При проверката за
допустимост на решението, което е обжалвано изцяло, настоящата инстанция
констатира, че същото е частично
недопустимо в частта, с която първоинстанционният
съд е отхвърлил предявения от А.В.П. против М.Х.Б. иск по
чл.124 от ГПК за признаване за установено правото на собственост на ищцата
спрямо ответницата по отношение на сграда №67338.543.64.5 със застроена площ 61 кв.м.
на един етаж, с предназначение жилищна сграда еднофамилна. Съображенията за това са
следните:
Положителния установителен иск за собственост на
недвижим имот по чл.124, ал.1 от ГПК, с който районния съд е сезиран, видно от
първоначалната искова молба, допълнителната искова молба от 24.07.2018г. и
коригираната искова молба от 30.07.2018г., е предявен по отношение на поземлен
имот с административен адрес в ********, представляващ УПИ ХІХ-42, кв.186, с
идентификатор №67338.543.64 по плана на гр.Сливен, с площ от 293кв.м. и
застроените в него сгради: сграда №67338.543.64.1 със застроена площ 17кв.м.,
на един етаж, с предназначение: хангар, депо, гараж; сграда №67338.543.64.2 със
застроена площ 91 кв.м. и избено помещение под нея, на един етаж с
предназначение: жилищна сграда еднофамилна и сграда с №67338.543.64.4 със застроена площ 10 кв.м. на един етаж, с
предназначение: друг вид сграда за обитаване, уточнено, че е баня и тоалетна.
Видно от първоначалната и уточняващите искови молби, ищцата изрично посочва, че
сграда с идентификатор №67338.543.64.5 със застроена площ 61 кв.м. на един
етаж, е нейна лична собственост и същата не е предмет на делото. Петитума на иска /във всички молби/ не включва въпросната
сграда №67338.543.64.5 със застроена площ 61 кв.м.
Следва да се отбележи, че в
доклада си по чл.146 от ГПК районният съд правилно е очертал предмета на спора,
в т.ч. имота и сградите, предмет на иска, но в решението си, първо в правните
изводи говори за четири сгради без идентифицирането им по никакъв начин, а в диспозитива изрично е отхвърлил иска и по отношение на
сграда с идентификатор №67338.543.64.5 със застроена площ 61 кв.м. на един
етаж, с предназначение жилищна сграда еднофамилна, която безспорно не е предмет
на исковата претенция. По този начин, районният
съд, като се е произнесъл с крайния си съдебен акт по непредявен иск /относно
посочената сграда/, като въпреки, че тя не е предмет на иска, същият е
отхвърлен и по отношение на нея, то е постановил едно недопустимо решение в
тази част в нарушение
на принципа за диспозитивното начало в гражданския
процес /чл.6 от ГПК/. Въззивният съд, след като
констатира това при задължителната проверка за допустимост на обжалваното
съдебно решение, следва да го обезсили в частта относно отхвърлянето на
предявения положителен установителен иск за собственост по отношение на сграда №67338.543.64.5 със
застроена площ 61 кв.м. на един етаж, с предназначение жилищна сграда
еднофамилна, като
недопустимо. Производството по делото в тази част следва да бъде прекратено.
В останалата обжалвана част
решението на Сливенски районен съд е допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение в неговата допустима част, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно.
Този състав
на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Искът, с
който първоинстанционния съд е сезиран, е положителен
установителен иск за собственост върху недвижим имот и върху част от построени
в него сгради, както следва: поземлен имот, представляващ УПИ ХІХ-42, кв.186, с
идентификатор №67338.543.64 по плана на гр.Сливен, с площ от 293кв.м. /по
нотариални актове 284кв.м./ и застроените в него сгради: сграда №67338.543.64.1
със застроена площ 17кв.м., на един етаж, с предназначение: хангар, депо,
гараж; сграда №67338.543.64.2 със застроена площ 91 кв.м. /по нот. акт 82,72кв.м./ на един етаж с предназначение: жилищна
сграда еднофамилна и сграда с №67338.543.64.4
със застроена площ 10 кв.м./по нот. акт
8,25кв.м./ на един етаж, с предназначение: друг вид сграда за обитаване. Искът намира правното си
основание в чл.124, ал.1 от ГПК.
Първоинстанционният съд, въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на
които се основават ищцовите претенции, правилно е
дефинирал параметрите на спора и е дал съответстваща на твърдените от ищеца
накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са
направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в
производството.
Ищцата в първоинстанционното производство А.В.П. основава правото си на собственост
върху процесния имот и сгради на придобивна
давност, изтекла в нейна полза спрямо ответницата М.Х.Б. в периода м.11.2005г. – м.11.2015г.
Между страните не е спорно
обстоятелството, че находящата се в източната част от
имота сграда
№67338.543.64.5 със застроена площ 61 кв.м. на един етаж, с предназначение
жилищна сграда еднофамилна е лична собственост на ищцата А.В.П., по силата на
учредено право на строеж и същата не е предмет на предявения иск по чл.124 от ГПК.
По делото не
се спори, че имота, ведно с трите сгради, предмет на иска /№67338.543.64.1;
№67338.543.64.2 и №67338.543.64.4/ е придобит от ответницата М.Х.Б. на публична
продан въз основа на постановление за възлагане от 15.08.2005г., влязло в сила
на 07.10.2005г. по изп.д.№98/2004г. по описа на СИС
при СлРС.
За да настъпи придобивния ефект на оригинерни
способ, на който се позовава ищцата - придобивната
давност, следва да са налице предпоставките на давностното
владение. Съгласно разпоредбата на чл.79 от Закона за собствеността, правото на
собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение.
Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента: владение и
определен период от време. Необходимо е владението да съдържа признаците,
установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни
признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт
върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е.
упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да
въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е
намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението
трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно
и явно. Доказателствената тежест се носи изцяло от
ищцата, която следва по пътя на главното и пряко доказване да установи по безспорен начин всички елементи на
посочения фактически състав.
Следва да се посочи, че в случая, твърдяното владение е недобросъвестно.
Няма данни, а и твърдения за добросъвестно такова по смисъла на чл.70, ал.1 от
ЗС.
На първо място, съдът ще се спре на въпроса за упражнявано владение от
страна на ищцата по отношение на недвижимия имот, в т.ч. дворно място и
жилищната сграда №67338.543.64.2
със застроена площ 91 кв.м. По отношение на тях съдът споделя изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на твърдяното давностно владение.
От събраните пред районния съд доказателства не се установява по
безспорен и несъмнен начин на първо място обективния признак на владението – установяване
/завладяване/ и упражняване на фактическа власт върху дворното място и
жилищната сграда №67338.543.64.2,
което да е
постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно през твърдения период от
м.11.2005г. до м.11.2015г., както и до момента.
От свидетелските показания на всички, разпитани по делото пред районния
съд свидетели, в т.ч. тези, водени от ищцата /свид. П.
и свид. С.а/ се установява, че от завръщането си в
гр.Сливен след завършване на „следване“ в гр.София, ищцата се е настанила и живее
в построената в източната част на имота сграда /свид.П.
я нарича пристройка/, която е нейна собственост, с идентификатор №67338.543.64.5 и не е предмет на иска.
Тази сграда /нар. пристройка/ е ремонтирана през 2005г., със сменена дограма на
врати и прозорци, измазана и т.н. видно от показанията на свид.П.,
именно в тази сграда по време на изпълнителното производство /през 2004г. –
2005г./ са се установили да живеят той, съпругата му и ищцата – тяхна дъщеря. В
тази нова, пристроена сграда, която са купили от А.Б.и М.Б. /показанията на свид.П./, след покупката й преди повече от 20 години, се
установило да живее семейството на ищцата. До скоро, неуточнено точно до кога, свид.П. е живял в сградата, собственост на дъщеря си,
заедно с нея, но към момента /неуточнено от кога/ е отишъл да живее в стая в
най-западната част на старата къща - процесната
сграда с идентификатор №67338.543.64.2, тъй като дъщеря му /ищцата/ имала приятел и живеела,
заедно с него в своята къща /пристройка, сграда №5/. По делото е установено, че
тази западна стая е построена именно от свид.П. в
края на 60-те години на миналия век, като тя била предназначена за неговото
семейство. Именно за нея, като подобрение в делбеното
производство по гр.д.№2459/1993г. на СлРС, на
съпругата му М. П. е присъдена стойността му на основание чл.12, ал.2 от ЗН.
Видно от показанията на свид. П., кредитирани в тази
част и от районния съд, тази стая с коридор не била ползвана от никого след
като починали родителите на съпругата му.
Следователно, нито от показанията на свид.П.,
нито от показанията на свид.С.а, се установява по
несъмнен и безспорен начин факта на установяване на владение на ищцата П. върху
сграда №67338.543.64.2. Факта, че родителите й са живели, докато са били живи
старите баба и дядо Б., в построената в най-западната част на къщата стая е ирелевантен в случая. След смъртта на старите собственици
/баба и дядо на ищцата/ в тази пристроена стая не е живял никой до скоро,
неуточнено точно кога, когато там се е преместил свид.
П., тъй като ищцата е заживяла в източната сграда, пристойка
/№67338.543.64.5/ със своя приятел.
По отношение на твърдението за използване на стаите в старата къща за
съхранение на мебели от страна на ищцата, следва да се посочи, че това
обстоятелство не е установено по пътя на пълното и пряко доказване с годни
доказателства. Показанията на свид. П. в тази насока
съдът не кредитира, поради неговата заинтересованост /баща на ищцата/ и липсата
на каквато и да е конкретизация на съхраняваните вещи /посочил е само общо, че
съхраняват свои мебели и предмети/. Показанията на свид.
С.а в тази насока също не установяват по безспорен начин факта, че мебелите,
които тя инцидентно е видяла в къщата са собственост на ищцата. Тъй като се
касае за стара къща, която до смъртта на старите собственици Б. е използвана за
живеене, е напълно възможно и логично в нея да са останали техните мебели и
точно тях да е видяла свид.С.а. Тя също говори общо и
то за стари мебели - легла, гардероби, като няма абсолютно никакви доказателства
те да са собственост на ищцата.
С оглед изложеното, съдът намира, че ищцата не е ангажирала безспорни и
годни доказателства, с които да установи по пътя на пълното и пряко доказване
твърдения факт на завладяване, установяване на фактическа власт върху жилищната
сграда №67338.543.64.2, което владение да е явно, спокойно, постоянно,
непрекъснато и несъмнено. Тези обективни признаци на владението не са
установени по никакъв начин по делото от ангажираните от ищцата доказателства.
Дори и водената от нея свид.С.а е категорична, че
ищцата живее в пристройката – обитаемата, ремонтирана къща, като баща й живее
заедно с нея. Всички свидетели са категорични, че старата къща е необитаема и
никой не живее в нея. Освен това, от показанията на свид.
П. и свид. К. се установява, че ключ за старата къща
има ответницата и поне веднъж в годината, придружавана от свид.
К., тя посещава имота и влиза в старата къща със своя ключ. Няма ангажирани
никакви доказателства за препятстване възможността на собственицата –
ответницата Б., да влиза в имота и в процесната стара
къща при своите посещения, колкото и редки да са те. Ищцата по никакъв начин не
й се е противопоставяла и не е демонстрирала спрямо нея твърдяната по делото фактическа
власт /установяването на такава/ върху старата къща и целия имот, в т.ч.
дворното място, не е установено отблъсване владението на собственика. Не е
достатъчно манифестиране на владението пред трети лица /на практика само пред свид. С.а/, ако за действията и собственическото отношение
собственика не може да узнае, както е в случая.
По отношение на дворното място следва да се отбележи, че от показанията
на свид.С.а се установява само факта, че ищцата е
направила малка “градинчица“ и по принцип поддържа
двора. Този факт не представлява установяване на владение върху двора в смисъла
за своене, тъй като той, с оглед обстоятелството, че
в него има т.нар. хоризонтална етажна собственост /различните сгради, построени
в него са собственост на различни лица/ служи като обща част и като такава е за
общо ползване. Освен това ищцата, като суперфициарен
собственик безспорно има право да ползва определена част от имота, с оглед
ползването са собствената й постройка /чл.64 от ЗС/. Свид.
П. посочва, че по молба на ответницата е ходил през годините до имота,
безпрепятствено е влизал в двора, оглеждал е имота без никой да го спира, като
само не е влизал в старата къща. Следва да се посочи, че едва от 2017г. /не е
установено точно кога/ външната, входна към целия имот, врата е сменена от
ищцата, като тя отказала ключ на ответницата. Едва от този момент /2017г./ може
да се приеме извършване на някакво действие за завладяване на недвижимия имот в
цялост и демонстриране на това обстоятелство спрямо ответницата чрез
препятстване влизането й в двора.
Следователно, от така ангажираните доказателства, не се установява
непрекъснато, явно, постоянно, несъмнено и необезпокоявано владение от страна
на ищцата върху процесния недвижим имот с
идентификатор №67338.543.64
и върху жилищната сграда №67338.543.64.2, през период от поне 10 години. В тази част,
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва
да бъде потвърдено.
По отношение на другите две сгради,
предмет на ПУИ за собственост на основание давностно
владение – гараж с идентификатор №67338.543.64.1 с площ 17кв.м. и сграда с
идентификатор №67338.543.64.4, използвана като баня и тоалетна с площ от
10кв.м., въззивният състав намира, че са установени
признаците на давностното владение.
От показанията
на свид. С.а, подкрепяни и допълвани от показанията
на свид. П. се установява, че наред със своята
сграда, ищцата е направила ремонт на външната тоалетна /сграда с идентификатор
№67338.543.64.4/, като я е устроила в баня и тоалетна и я използва единствено
тя /естествено и баща й и приятелят й, живеещи в нейната пристройка/. С
извършения пълен ремонт, ищцата безспорно е установила още пред 2005г.
фактическа власт върху тази сграда /баня и тоалетна/, като това владение е
явно, несъмнено, спокойно, постоянно и непрекъснато, видно от свидетелските
показания. Тези показания не са оборени, най-малкото разколебани от показанията
на останалите свидетели. Завладяването и намерението за своене
спрямо тази сграда, според настоящия състав е безспорно установено и е продължило
повече от 10 години.
По отношение
на гаража – сграда с идентификатор №67338.543.64.1 от 17кв.м., съдът намира, че
също е установено неговото завладяване от ищцата, в т.ч. и чрез баща й и
намерението й за своене, като е установено, че в него
ищцата и баща й съхраняват дървата си за огрев и пясък. Единствено те използват
тази сграда, също явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато, като
безспорно фактическата власт е установена по несъмнен начин и владението е
продължило повече от 10 години.
С оглед
изложеното, съдът намира, че в тази част /по отношение на тези две сгради
№67338.543.64.1 и №67338.543.64.4/ исковата претенция е основателна и доказана
и следва да се уважи, както първоинстанционното отхвърлително
решение в тази част се отмени и вместо него съдът постанови ново, с което
признае ищцата в първоинстанционното производство А.П.
за собственик въз основа на давностно владение по
отношение на сгради №67338.543.64.1 и №67338.543.64.4.
С оглед
изхода на спора, на ищцата в първоинстанционното
производство, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК следва да се
присъдят разноски, съразмерно с уважената част от исковата претенция в размер
на 312,70лв.
На ответницата, на основание чл.78, ал.3 от ГПК се
дължат съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция разноски в размер
на 1890лв., при присъдени такива в размер на 2350лв., поради което
първоинстанционното решение следва да се отмени в тази част над сумата от 1890лв.
По отношение на
разноските, направени във въззивното производство:
С оглед частичната
основателност на въззивната жалба, на въззивницата П. се дължат разноски по съразмерност в размер
на 156,35лв.
Въззиваемата Б. не е доказала извършването на разноски пред въззивната инстанция, поради което такива не следва да й се
присъждат.
Ръководен от
гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно Решение №1387/27.11.2018г., постановено по
гр.д.№3526/2018г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявения от А.В.П. с ЕГН ********** против М.Х.Б. с ЕГН **********
положителен установителен иск за собственост, с правно основание чл.124 от ГПК,
по отношение на сграда
№67338.543.64.5, построена в имот №67338.543.64 по плана на гр.Сливен, със
застроена площ 61 кв.м. на един етаж, с предназначение жилищна сграда
еднофамилна, като НЕДОПУСТИМО.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част, като НЕДОПУСТИМО.
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №1387/27.11.2018г., постановено по
гр.д.№3526/2018г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от А.В.П. с ЕГН **********
против М.Х.Б. с ЕГН ********** положителен установителен
иск за собственост, с правно основание
чл.124 от ГПК, по отношение на сграда №67338.543.64.1 със застроена площ 17кв.м., на един етаж, с
предназначение: хангар, депо, гараж и
сграда с №67338.543.64.4 със застроена площ 10 кв.м. /по нот. акт 8,25кв.м./ на един етаж, с предназначение: друг
вид сграда за обитаване, двете построени в поземлен имот с идентификатор
№67338.543.64 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Сливен и в частта, с която А.В.П. е осъдена да
заплати на М.Х.Б. разноски по делото над
размера от 1890лв. до присъдения размер от 2350лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.Х.Б. с ЕГН ********** ***, че
А.В.П. с ЕГН ********** *** е собственик
по давностно владение на сграда с идентификатор №67338.543.64.1
със застроена площ 17 кв.м., на един етаж, с предназначение: хангар, депо, гараж
и сграда с идентификатор №67338.543.64.4 със застроена площ 10 кв.м. /по нот. акт 8,25 кв.м./ на един етаж, с предназначение: друг
вид сграда за обитаване, двете построени в поземлен имот с идентификатор
№67338.543.64 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Сливен, с
административен адрес: ********.
ПОТВЪРЖДАВА в останалата част първоинстанционно Решение №1387/27.11.2018г., постановено по гр.д.№3526/2018г.
на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА
М.Х.Б. с ЕГН ********** *** да заплати на А.В.П. с ЕГН ********** ***
сумата от 312,70 лева,
представляваща съразмерна част от направените в първоинстанционното
производство разноски и сумата от 156,35
лева, представляваща съразмерна част
от направените пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба
пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчване
на препис от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.