РЕШЕНИЕ
№ 2242
гр. Пловдив, 25.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Весела П. Кърпачева
при участието на секретаря Каменка Т. Кяйчева
като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело №
20215330103934 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по предявени обективно съединени
осъдителни искове с правна квалификация чл.92, ал.1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата е сключила два предварителни договора с
ответника, както следва: предварителен договор от 16.08.2017 г., за покупко-продажба
на недвижим имот, представляващ апартамент №** с площ от 57,15 кв.м., находящ се в
гр. *****, както и предварителен договор от 16.05.2018 г. за покупко-продажба на
недвижим имот – гараж №*, с площ от 21,73 кв.м. Съгласно чл.14 от първия договор
ответникът се е задължил да входира документи за въвеждане в експлоатация на
сградата в срок до 30.12.2017 г. Ответното дружество изпаднало в забава от 31.12.2017
г., която продължила до 12.10.2018 г., когато било депозирано искане за издаване на
разрешение за ползване, което било издадено под № ***** Съгласно чл.14 от втория
договор ответникът се задължил да входира документи за въвеждане в експлоатация на
сградата в срок от 60 дни от датата на издаване на Акт образец 15. С разрешение за
ползване № ***** частта от сградата с гаража били въведени в експлоатация, като
искането за въвеждане в експлоатация било входирано на 19.06.2019 г. В чл.20 от
договорите било уговорено, че при забава на продавача, същият дължи неустойка в
размер на 5 евро за всеки просрочен ден за забава, но не повече от 90 дни. Ищцата
твърди, че ответното дружество не изпълнило задълженията си по чл.14 от договорите,
поради което претендира неустойка в размер на 450 евро по договора от 16.08.2017 г. и
450 евро по договор от 16.05.2018 г. Предвид изложените твърдения, предявява
1
настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Алфа
инвест” ЕООД – гр. Пловдив, със становище за неоснователност на предявените
искове. Поддържа, че забавата се дължала на бездействието на общината по
неосигуряване на инфраструктурата, необходима за сградата. Ответното дружество
било принудено само да изгради вместо Община Пловдив канализационното
отклонение, след преодоляването на административни спънки за това. Прави
възражение за погасителна давност на претенцията за неустойка по договор от
16.08.2017 г., по който падежът на задължението за входиране на документите е
31.12.2017 г., поради което вземането за неустойка ставало изискуемо от 31.12.2017 г. и
към 01.01.2021 г. било погасено по давност. Моли за отхвърляне на предявените искове
и за присъждане на сторените по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна и правна страна:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД.
За неговото уважаване следва да са се проявили кумулативно в обективната
действителност следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1.
наличие на валидно облигационно правоотношение между страните; 2. поето
задължение, чието изпълнение е скрепено с клауза за неустойка; 3.виновно
неизпълнение (при липса на обстоятелства, които изключват отговорността за
неизпълнение) на задължението, респективно забавено или неточно изпълнение на
задължението; 4. изправност на претендиращата неустойката страна; 5. изтичане на
претендирания период от време на начисляване на неустойката. В доказателствена
тежест на ищцата при условията на пълно и главно доказване съгласно чл.154, ал.1
ГПК е установяването на посочените обстоятелства. В този изричен смисъл Решение
№ 55/11.09.2015 година, Търговска колегия, второ отделение, т.дело № 58/2014 година
на ВКС, Решение № 279/ 03.07.2012 г., състав на четвърто гражданско отделение, гр.
дело № 691 /2011 г. на ВКС, Решение № 21 от 12.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 470/2009
г., II т. о., ТК на ВКС, Решение № 65 от 24.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 333/2011 г., II т.
о., ТК на ВКС.
Според настоящия състав всички горецитирани предпоставки са налице.
От представените на л.8-20 от делото предварителни договори за покупко-
продажба и строителство на недвижим имот се установява валидното възникване на
облигационни отношения между ответника, от една страна, в качеството му на
изпълнител, и ищцата, от друга страна, в качеството и на купувач – възложител. Всеки
от договорите е с предмет построяване, въвеждане в експлоатация, и прехвърляне
собствеността върху самостоятелни обекти в сграда, описани подробно в тях. Предмет
2
на предварителния договор от 16.08.2017 г. е апартамент №**, находящ се на *****, с
площ от 57,15 кв.м., обект „*****“, секция *, а на предварителния договор от
16.05.2018 г. – СОС с идентификатор № *****, представляващ гараж №* с площ от
21,73 кв.м., обект „*****“. Посочените недвижими имоти са придобити от ищцата с
окончателни договори за покупко-продажба на недвижим имот, обективирани в
нотариален акт № ***** – л.21-26.
При изпълнение на договорните задължения ответникът не е отправял
възражения, че не е валидно обвързан от сключените договори. Нещо повече, макар и
със закъснение е изпълнил всичките си задължения, произтичащи от договорите и е
приел насрещните престации на ищцата. В хода на съдебното производство не са
изложени твърдения, а не са и представени доказателства за наличие на обстоятелства,
които да водят до невалидно възникване или последващо прекратяване на
облигационите отношения. Поради това съдът приема, че същите валидно са обвързали
страните.
В чл. 14 от предварителния договор от 16.08.2017 г. е предвидено задължение на
ответника да входира документи за въвеждане в експлоатация на сградата или част от
нея в срок до 30.12.2017 г. Съгласно чл.14 от предварителния договор от 16.05.2018 г.
срокът за входиране на документите е 60 дни от датата на издаване на Акт-образец №
15. В чл. 20 от двата договора неизпълнението на задължението по чл. 14 е скрепено с
неустойка в размер на 5 евро на ден за всеки ден забава, но за не повече от 90 дни.
Видно от приложената по делото административна преписка, изискана от РДНКС
– гр. Пловдив и по-конкретно от разрешение за ползване № *****, се установява, че
задължението по чл.14 от договора от 16.08.2017 г., с предмет апартамент №**, обект
„*****“, подобект секция *, е изпълнено на дата 12.10.2018 г., с подаване на искане №
*****. Ответното дружество е било длъжно да депозира искането в срок до 30.12.2017
г. съгласно чл.14 от процесния договор, което не е сторено. Поради това ищецът има
право на уговорената неустойка в максимално предвидения размер от 90 дни за
периода от 31.12.2017 г. до 30.03.2018 г., по 5 евро на ден.
По отношение на втория договор от 16.05.2018 г. с предмет гараж №*,
представляващ СОС с идентификатор № *****, находящ се в обект „*****“, сграда №
*, входирането на искането за въвеждане в екплоатация е направено на 19.06.2019 г.
със заявление вх. № *****, видно от текста на издаденото разрешение за ползване №
*****. Това обстоятелство не се оспорва от ответника. Съгласно чл.14 от договора
ответникът е бил длъжен да входира заявлението в срок от 60 дни от издаването и
подписването на акт образец № 15. Последният е подписан на 19.07.2018 г., видно от
представеното заверено копие на л.89-98 от делото. От този момент е започнал да тече
уговорения 60-дневен срок, който е изтекъл на 17.09.2018 г. Доколкото заявлението е
входирано на 19.06.2019 г., изпълнението на задължението е след срока. Поради това
ищцата има право на уговорената неустойка в максимално предвидения размер от 90
3
дни за периода от 18.09.2018 г. до 16.12.2018 г., доколкото изпълнението е настъпили
много след това.
От приложените на л.29-32 от делото преводни нареждания и споразумение към
предварителния договор от 30.08.2017 г. се установява, че ищцата е била изправна
страна по облигационните отношения, доколкото е заплатила припадащата и се цена за
договореното строителство.
Основно възражение на ответника в писмения отговор, че причините за
забавянето на изпълнението на задължението по чл.14 са извън поведението на
строителя. Съгласно трайната съдебна практика вината в гражданското право е
обективна категория и се изразява в неполагане на дължимата грижа. Така решение №
521/ 03.01.2013 г. по гр.д. № 1628 по описа за 2011 година, ІV гр.о. на ВКС. В случаите,
когато длъжникът е търговец на основание чл. 302 ТЗ неизпълнението е виновно,
когато той не е положил грижата на „добрия търговец“. Съгласно установените
разбирания в теорията и трайната съдебна практика под „грижата на добрия търговец“
се разбира абстрактен и общоважим модел за минималния обем усилия и
добросъвестност, които всеки търговец следва да положи и полага при:
- изпълнение на поетите с договора задължения;
- спазването на сроковете за изпълнение, уредени в договора;
- предвиждането на настъпването на неблагоприятни юридически факти и/или
събития, които биха могли да осуетят или забавят изпълнението на поетите
задължения в уговорените събития;
-преодоляване и/или неутрализиране на тези неблагоприятни юридически факти
и/или събития.
От гореизложената дефиниция на дължимата грижа теорията и съдебната
практика извеждат и условията, при които търговецът може да се „екскулпира“,
респективно освободи от отговорност, а именно ако неизпълнението или забавеното
изпълнение, се дължат на такива юридически събития /природно или обществено
явление, действие или бездействие на трето лице и др./, които при полагане на грижата
на добрия търговец не могат да бъдат предвидени и/или преодолени от длъжника-
търговец. Така решение № 6 от 02.02.2009 г. по т. д. № 337/2008 г., I т. о. на ВКС,
решение № 200/ 11.04.2014 г., I т.о., т. д. № 545 по описа за 2012 г. на ВКС, Решение №
180/10.08.2015 г., IV г.о., гр.дело № 3837/2014 г. на ВКС.
В писмения си отговор, а и в хода на цялото производство ответникът е
поддържал, че такова обстоятелство е необходимостта от одобряване на проект и
построяване на водопровод за процесната сграда, което е свързано с дейността на
редица държавни и общински институции. От приложената по делото кореспонденция
с Община Пловдив /л.123-129/ е видно, че още от 2014 г. ответникът е знаел за
необходимостта да се построи водопровод за процесната сграда. Нещо повече,
ответникът е бил изцяло наясно с особеностите на конкретния случай и сложните
4
процедури, през които следва да се премине, за да се реализира мероприятието. Още
няколко години преди сключване на процесните договори ответникът е разполагал с
необходимата информация, че имотите, през които следва да премине водопроводът, са
публична държавна собственост и са предоставени за управление на Министерство на
отбраната. Бил е също така надлежно информиран от Община Пловдив за
необходимите стъпки и процедури, които следва да се предприемат, а именно смяна на
режима на собствеността на земята, предоставянето й за безвъзмездно ползване от
Министерството на отбраната на Община Пловдив, приемане на ПУП, провеждане на
обществена поръчка за изготвяне на инвестиционен проект за строежа на водопровода,
реално строителство на водопровода.
Фактът, че ответникът е знаел за тези обстоятелства още преди сключване на
процесните договори изключва характера „непредвидимост“ на необходимостта от
строеж на водопровода и на процесите и процедурите, свързани с тази необходимост.
Не е налице и „непреодолимост“ на сочената причина. Ответникът е
професионалист в строителната област. В този смисъл от него може да се очаква при
полагане на дължимата грижа не само да познава административните процедури,
свързани с режима на земята, конструктивните особености на сградите и процеса по
строителство като цяло, но и да е в състояние да предприема необходимите мерки за
изпълнение на поетите с договорите за строителство задължения. Още повече, че от
приложената в цялост административна преписка по заявление № ***** г. се
установява, че от страна на държавната и общинска администрация не са налице
действия, които могат да се определят като необичайни, нетипични и отклоняващи се
от установения режим на работа на публичния апарат.
По изложените съображения следва да се приеме, че при полагане на дължимата
грижа на добрия търговец, ответникът е следвало да формира обоснована преценка в
какви срокове е реалистично и възможно да изпълни поетото задължение за входиране
на документите за въвеждане на сградата в експлоатация. Като по собствена воля, и
при пълна информираност за предстоящите и необходими за предприемане
административни процедури, ответникът е поел ангажимент да изпълни задължението
си по чл. 14 от договорите в неразумно кратки срокове, и нещо повече - по собствена
воля е скрепил неизпълнението на задължението си с неустоечна клауза, той не може
да се освободи от отговорност за допуснатата забава. Необходимите за предприемане
административни процедури, в които участват редица държавни и общински
институции, не са нито непредвидимо, нито непреодолимо обстоятелство, а точно
обратно - известно на ответника обстоятелство, което е следвало да бъде съобразено от
него при сключване на договорите.
По гореизложените съображения съдът намира, че неполагайки дължимата грижа
на добрия търговец, ответникът е действал виновно. Забавянето се дължи на причина,
за която същият следва да отговаря, поради което е налице и тази кумулативно
5
изискуема поставка. Още повече, че част от действията по изграждане на водопровода
са зависели само и единствено от едностранните усилия на ответника, доколкото с
Договор ***** физическото изграждане на водопровода е възложено именно на „Алфа
инвест” ЕООД.
Действително в чл. 19, ал.5 от всеки договорите е предвидено, че изпълнителят не
носи отговорност за забавяния в строителството, дължащи се на действия на държавни
и общински органи, на трети лица, на природни явления, на промени в
законодателството и на други явления от природен или обществен характер.
Според настоящия състав, обаче, буквалният прочит на текста на чл. 19, ал.5 от
договорите не разкрива съдържанието на действителната воля на страните, вложена в
тях. Ако се приеме, че изпълнителят се освобождава от отговорност при констатация,
че е налице някой от факторите, изброени в чл. 19, ал.5 от договорите, независимо дали
този фактор е бил предвидим и преодолим при полагане на дължимата грижа, на
практика би се достигнало до изпразване от съдържание на клаузата на чл. 20 от
договорите, предвиждаща неустойка при неизпълнение на съществените задължения
на строителя. Такова буквално възприятие би противоречало и на базисни принципи,
върху които се крепи търговският оборот, каквито са добросъвестността при
изпълнение на договорно поетите задължения и имуществена отговорност при
неполагане на дължимата грижа. Предоставянето на едната страна по договора за
изработка на права, съчетано с „де факто“ освобождаване от отговорност при наличие
на собствена вина за неизпълнение на поетите задължения противоречи и на
синалагматичния характер на облигационното отношение.
Съобразно трайната практика на ВКС, клаузите на договора подлежат на
тълкуване от съда, не само когато са неясни, неточни и непълни, но и когато относно
съдържанието им съществува спор между страните, какъвто е настоящият случай.
Съдът дължи да разкрие действителната обща воля на страните, като се ръководи не от
буквалния прочит на отделните уговорки, тълкувани сами за себе си, а като ги тълкува
систематично, като уговорките се изследват във връзка едни с други и всяка една да се
схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. При съществуващо между отделните
уговорки противоречие, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната
уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание.
Така изрично решение № 156/ 16.06.2016 г., гр. дело № 6042/2015 г., IV г.о., ВКС,
решение № 122 от 18.07.2019 г. по гр.д.3238/2018 г. на IV гр.о на ВКС, решение № 271/
19.04.2019 г.по гр.д .4275/2017 г. на IV гр.о. на ВКС, решение № 46/07.03.2018 г. по
гр.д. № 2489/2017 г. на IV гр.о. на ВКС.
Настоящият състав като съобрази гореизложените принципни постановки и като
тълкува уговорката на чл. 19, ал.5 от договорите във връзка с чл. 13, чл. 14 и чл. 20 от
договорите и с оглед целта на всеки един от тях /срещу заплатена цена ищцата да
6
придобие владението на самостоятелен обект в сграда/ и като отчете основните
принципи на търговското право, каквито са тези за синалагматичност на уговорките,
добросъвестност, повишена отговорност на търговеца-професионалист и договорна
отговорност, намира, че действителната воля на страните, вложена в подписаните от
тях договори е била да освободят строителя от отговорност в случай, че
неизпълнението или забавата се дължат на някой от факторите, изброени в чл. 19, ал.5
от договорите, но само ако проявлението на този фактор е непредвидимо и/или
непреодолимо от строителя при полагане от него на грижата на добрия търговец. Ако
възможността за проявлението на този фактор не само е била предвидима за търговеца,
но и той е бил изцяло наясно с тази възможност далеч преди сключването на
договорите, то проявлението на този фактор следва да бъде съобразено от него при
фиксиране на сроковете, в които поема да изпълни задълженията си и не може да го
екскулпира.
Вече бе обосновано по-горе, че необходимостта от строеж на водопровод на
сградата за пускането й в експлоатация и необходимостта за тази цел да бъдат
задвижени редица административни процедури, с участие на различни държавни и
общински органи не притежават нито качеството непредвидимост, нито
непреодолимост за ответника, поради което и не могат да бъдат основание за
освобождаването му от отговорност по силата на чл. 19, ал.5 от договорите. Още
повече, че в дейността на държавните и общински органи в рамките за задвижените
административни процедури, в конкретния случай видно от приложената в цялост
административна преписка, не се забелязват чрезвичайни отклонения от обичайния
режим на работа.
С оглед доказване на материалноправните предпоставки за уважаване на исковете,
следва да се разгледа възражението за погасителна давност, заявеното от ответника с
писмения отговор, по отношение на претенцията за неустойка по договора от
16.08.2017 г. Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД с изтичането на тригодишна
давност се погасяват вземанията за неустойки по неизпълнен договор. Давността
започва да тече от деня, в който вземането става изискуемо – чл.114, ал.1 ЗЗД. В
случая, задължението е станало изискуемо на 31.12.2017 г., като претенцията за
неустойка е на ден. От това следва, че за всеки ден изискуемостта на неустойката
настъпва поетапно и се дължи до изпълнение на задължението, но не повече от 90 дни.
Поради това ищцата има право на неустойка не повече от 3 години преди предявяване
на иска. Съгласно чл.125 ГПК искът е предявен с постъпване на исковата молба в съда,
от който момент настъпва и прекъсването на давностния срок по чл.116, б. „б“ ЗЗД.
Датата на постъпване на исковата молба в съда се удостоверява с входящия номер,
който тя получава в регистратурата и изрично се отбелязва върху исковата молба. Ако
исковата молба е подадена по пощата, датата на пощенското клеймо се отбелязва
върху първата страница и от тази дата настъпва прекъсването на давността –
7
чл.62, ал.2 ГПК. В този изричен смисъл – решение № 72/ 30.06.2017 г., по гр.д. № 4065/
2016 г. на ВКС, II г.о.
В случая, исковата молба е подадена по пощата, като надлежно на заглавната й
страница е отразена датата на пощенското клеймо – 26.02.2021 г. От този момент е
настъпило прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б. „б“ ЗЗД и ищецът има
право на неустойка за периода от 3 години преди предявяване на иска, а именно от
26.02.2018 г. до 26.02.2021 г. При преценка дали е изтекла погасителната давност на
вземането обаче следва да се съобрази и наличието на обстоятелства, водещи до
нейното спиране, а именно – обявеното в страната извънредно положение за периода
от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. съгласно Закон за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрани от 13.03.2020 г. и
за преодоляване на последиците. Съгласно чл.3, т.2 от цитирания закон за срока на
извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които
се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Поради това спирането
на срока следва да се съобрази при преценка дали е погасено по давност процесното
вземане, като към тригодишния срок се добави и времето от още 2 месеца, в което
срокът не е текъл, или ищецът може да претендира неустойка за периода от 3 години и
2 месеца преди подаване на исковата молба в съда – от 26.12.2017 г. Началният момент
на претендираната неустойка е от 31.12.2017 г., поради което вземането не е погасено
по давност и следва да се присъди в пълния му претенриран размер от 450 евро – за 90
дни, по 5 евро на ден.
По отношение на предварителния договор от 16.05.2018 г. следва да се присъди
пълният претендиран размер от 450 евро, представляваща неустойка за периода
18.09.2018 г. – 16.12.2018 г.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има
ищцата . Съгласно представения списък на разноските по чл.80 ГПК (л.130 от делото),
ищцата претендира разноски в размер от общо 800 лв., от която сума 100 лв. за ДТ и
700 лв. за адвокатско възнаграждение, която сума следва да се присъди изцяло.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Алфа инвест” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, бул. „Шести септември“ № 82, ет.9 да заплати на Р. СТ. Й.,
ЕГН: **********, адрес: гр. *****, на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 450 евро
(четиристотин и петдесет евро), представляваща уговорена съгласно чл.20, във вр.
чл.14 от предварителен договор за покупко-продажба и строителство на недвижим
имот от 16.08.2017 г., неустойка за забава в изпълнение на задължението на ответника
8
да входира документи за въвеждане в експлоатация на жилищната сграда, находяща се
в поземлен имот с идентификатор № *****, за периода от 31.12.2017 г. до 30.03.2018 г.,
сумата от 450 евро (четиристотин и петдесет евро), представляваща уговорена
съгласно чл.20, във вр. чл.14 от предварителен договор за покупко-продажба и
строителство на недвижим имот от 16.05.2018 г., неустойка за забава в изпълнение на
задължението на ответника да входира документи за въвеждане в експлоатация на
жилищната сграда, находяща се в поземлен имот с идентификатор № *****, за периода
18.09.2018 г. – 16.12.2018 г., както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 800 лева
(осемстотин лева), представляващи разноски по делото пред районен.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9