Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, …………….2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на десети май през
две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря НИНА
СВЕТОСЛАВОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 14 791 по
описа за 2017 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника
„Р.К.“ ЕАД срещу Решение № 13515 от 20.01.2015 г. на СРС, ГО, 145 състав по гр.д. № 35 580 по описа за 2013 г., в частта, с която е признато за установено в
отношенията между ищеца „Д.“ ООД и ответниците „Р.К.“ ЕАД и П.Б.Л., че не
съществува вземане на П.Б.Л. в размер а 24 714.00 лева към „Р.К.“ ЕАД за
незаплатено трудово възнаграждение за месеците 08.2012 г., 09.2012 г., 10.2012
г., 11.2012 г. и 12.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 17.01.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 18.02.2013 г.
по ч.гр.д.№ 2230 по описа за 2013 г. на СРС, ГО, 38 състав.
С решението на основание чл.78, ал.1
от ГПК ответниците „Р.К.“ ЕАД и П.Б.Л. са осъдени да заплатят на ищеца „Д.“ ООД
сумата от 3573.56 лева,
представляваща размера на сторените в производството разноски.
Решение № 13515 от 20.01.2015 г. на
СРС, ГО, 145 състав по гр.д. №
35 580 по описа за 2013 г. е постановено при участието на трето лице –
помагач – „И.Г.88“ ЕООД на страната на ищеца „Д.“ ООД.
Във въззивната жалба на ответника „Р.К.“
ЕАД са релевирани доводи за недопустимост на провелото се пред първоинстанционният
съд производство, а в условията на евентуалност и доводи за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение в обжалваната му част. Инвокира се
твърдение, че предявеният иск от ищеца „Д.“ ООД е недопустим, тъй като
настоящото производство е било образувано преди влизането в сила на извършеното
разпределение от ЧСИ Н.М.по изп.дело № 5737/2013 г. Заявява, се че събраната
сума, според въпросното разпределение, е била недостатъчна за удовлетворяване
на всички взискатели по делото. Излага се, че в тази насока дори самите мотиви
на първоинстанционното решение били в смисъла, че фактът на изготвеното
разпределение е необходима предпоставка за предявяване на иска и за спиране
предаването на сумата, определена за взискателя с оспореното вземане. Релевира
се твърдение, че по делото нямало като представено доказателство влязло в сила
постановление за разпределение на сумите по изп.дело № 5737/2013 г., поради
което само на това основание е следвало производството да бъде прекратено. Мотивират
се съображения, че не са налице предпоставките от фактическия състав за
уважаване на исковата претенция по чл.464 от ГПК, което от своя страна да
обуславя правният интерес на ищеца „Д.“ ООД от предявяването й. В тази насока,
според жалбоподателя липсвали и доказателства, че изпълнителният процес с
взискатели -отвтеникът П. Л. и ищеца „Д.“ ООД е все още висящ, с оглед
процесуалната легитимация на самия ищец към датата на предявяването на иска,
към датата на проведените съдебни заседания и към датата на постановеното
съдебно решение. Инвокират се и доводи, според които от събраните по делото
доказателства се установявало, че е съществувало трудово правоотнощение между
ответника „Р.К.“ ЕАД и служителя на дружеството – П.Л.. Заявява се, че не се
спорело между страните, че ответникът „Р.К.“ ЕАД има качеството работодател,
като търговец, регистриран по българското законодателство. Счита се за
доказано, че въпросният трудов договор е
действителен, като от него са възникнали права и задължения за страните,
включително и за заплащане на трудово възнаграждение на служителя от
работодателя. Излага се, че ответникът П.Л. е желаел и че е бил предоставил на
работодателя си работна сила по време на действието на сключеният трудов
договор, както и че работникът е очаквал да получи своето трудово
възнаграждение. Релевира се, че с предоставеният му умствен труд, ответникът „Р.К.“
ЕАД се е облагодетелствал като работодател, поради което съответно дължи
възнаграждение. Счита се за безспорно установено, че при изпълнение на своите
трудови задължения, ответникът Л. е полагал труд до момента на прекратяването
на трудовият договор между страните по взаимно съгласие в изпитателния срок на
същия. Поддържа се, че от представените по делото доказателства се
установявало, че ответникът Л. е постигнал и материални резултати от престиране
на умствения си труд, като видно от списъците с посочените в тях търговци,
ответникът П.Л. е бил контактувал с тях регулярно в изпълнение на трудовите си
задължения за извършване на реклама на предлаганите от неговият работодател
стоки. Счита се, че е безспорно, че ответникът „Р.К.“ ЕАД не е заплатило
трудовите възнаграждения на работника си П.Л.. Инвокира се, че съдът не е
следвало да приема като относими към делото доказателства, че търговската
дейност на „Р.К.“ ЕАД е била в незначителни обеми за 2012 г. Сочи се, че една
от поставените задачи на служителя Л. е била да популяризира продукцията на
дружеството и да създаде убеждението за изключителните качества на предлаганите
стоки, с цел възвръщането на търговския оборот на „Р.К.“ ЕАД на нивата от
предходните години, като само за 2011 г. постигнатият оборот е бил
500 000.00 лева по данните, публикувани в годишния финансов отчет в
ТР. Мотивират се съображения, че
мотивите на съда са противоречиви и са взаимно изключващи се, позовавайки се на
данните от ССчЕ, която се основава от своя страна на доказателства, представени
само от НАП. Инвокира се довод, че приетата по делото ССчЕ е противоречива,
според която нямало отразени в НАП салда за неизплатени трудови възнаграждения,
а от друга страна, че са отразени разходи за персонал. Тези две взаимно
изключващи се констатации на вещото лице, водели до единственият възможен
извод, според ответника „Р.К.“ ЕАД, а именно, че в счетоводството на
работодателя на П.Л. са отразени счетоводно данни за дължими трудови
възнаграждения и че те са дължими в срок. Релевират се доводи, че експертът по
ССчЕ не се е бил запознал с никакви първични счетоводни документи, а е разчитал
единствено на подадените данни от името на работодателя чрез справка от НАП,
без оглед на нейната достоверност и цялостноост. Заявява се като се цитира
съдебна практика на ВКС по чл.290 от ГПК, според която дължимостта на суми по
действителен трудов договор не е юридически обвързано с изпълнението на
задълженията на работодателя за отразяването им в годишния ОПР (отчет за
приходи и разходи) на дружеството работодател, представено пред НАП или за подаване
на уведомление по чл.62 от КТ пред НАП. Инвокира се в подадената въззивна
жалба, че в мотивите на първоинстанционното решение липсват съображения за
каквито и да е било юридически основания за недължимост на трудовото
възнаграждение на служителя П.Л.. Заявява се, че съдът е приел за безспорно
доказано, че между страните е налице законосъобразно подписан трудов договор
между ответниците П.Л. и „Р.К.“ ЕАД, че има предоставена и престирана работна
сила по трудовия договор от служителя, както и че ответникът не е бил изплатил
съответното дължимо трудово възнаграждение. При тези съображения, се счита, че
се доказвало съществуването на вземането на П.Л. към неговият работодател като
дължимо трудово възнаграждение, което е отразено като основание в издадената
заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2230/2013 г. Заявява, се
че постановеното от СРС се явява изцяло неправилно и необосновано, в нарушение
на съдопроизводствените правила на ГПК и че като такова следва да бъде
отменено, а предявеният иск – отхвърлен като неоснователен. Претендират се
разноски. Не се заявяват доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор от ищеца „Д.“ ООД, с който се инвокират доводи за
неоснователност на въззивната жалба на ответника „Р.К.“ ЕАД и за правилност и
законосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение. Заявява се, че по
делото е проведено успешно доказване на исковата претенция, като се е
установило, че ответникът П.Л. не е престирал труд, а от друга страна
ответникът „Р.К.“ ЕАД не е извършвал търговска дейност през процесният период.
Счита се, че дори и да има представени по делото доказателства за извършено
разпределение на суми по изпълнителното дело, то самото разпределение не е
предпоставка за предявяване на иска по чл.464 от ГПК. Инвокират се доводи, че
правният интерес от исковата претенция чл.464 от ГПК се обуславя от
възникването на спор между взискатели за вземане, което е предмет на
изпълнително дело. Заявява се, че тези обстоятелства са изводими по безспорен
начин от представената към исковата молба доказателствена съвкупност. От друга
страна, извършеното от ЧСИ Н.М.разпределение на суми води до извод, че
висящността на изпълнителното дело не е отпаднала. Оспорват се изводите на
ответника „Р.К.“ ЕАД от въззивната му жалба за безспорност на сочените от него
обстоятелства. По делото не са били събрани доказателства за реално извършена
трудова дейност от П.Л., нито данни за постигнати резултати за сключени сделки,
продажби и др. Счита се, че възмездността в отношенията между страните се
явявала да е резултат само от положен труд, а не само от наличието на
съществуващ трудов договор. Тези данни кореспондирали на писмени справки от НАП
и НОИ. Според отговора на въззивната жалба на ищеца „Д.“ ООД правело
впечатление засилена защита на правата на работника П.Л., за последният за
когото се установява наличие на пасивно поведение като най-заинтересован от
отхвърляне на исковата претенция.
Предявява се искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски. Не се заявяват
доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника П.Б.Л. и от третото лице
помагач – „И.Г.88“ ЕООД на страната на ищеца „Д.“ ООД, съответно не са
релевирани доказателствени искания и претенции за разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, с обоснован и доказан
правен интерес, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на
императивни материални норми.
От фактическа страна се установява
следното:
На 22.08.2013 г. е подадена искова молба
от ищеца „Д.“ ООД срещу ответниците „Р.К.“ ЕАД и П.Б.Л., с която е предявен отрицателен
установителен иск с правно основание по чл.464, ал.1 от ГПК за признаване за
установено, че не съществува вземане на П.Б.Л.
към „Р.К.“ ЕАД за сумата от 24 174.00 лева, представляваща начислено
трудово възнаграждение по трудов договор за месеците август, септември,
октомври, ноември и декември 2012 г., за което е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д. № 2230/2013 г. на СРС, 38 състав, ведно със законната лихва за забава
от 17.01.2013 г. до окончателното му изплащане и което вземане е било предявено
за принудително събиране по изп.д. № 5737/2013 г, на ЧСИ Н.М..
В исковата молба са инвокирани
твърдения, че ищецът „Д.“ ООД се явява да е кредитор на ответника „Р.К.“ ЕАД за
сумата от 67 913.77 лева на основание три броя фактури №23978/29.07.2011
г.; № 23979/01.08.2011 г. и № 24057/04.08.2011 г. Поради липсата на доброволно
изпълнение, ищецът „Д.“ООД излага, че пристъпил на 29.11.2011 г. към
предварително обезпечение на вземането си чрез налагането на запор върху
сметките на длъжника в „Б.ДСК“ АД, съгласно издадената обезпечителна заповед и
запорно съобщение по изп.дело № 503/2011 г. на ЧСИ с рег.845. След този момент
е било постановено осъдително въззивно решение за цялата сума по т.д. №
228/2013 г. на САС, 3-ти състав, въз основа на което е бил издаден на ищеца „Д.“
ООД изпълнителен лист за процесната сума. Излага се, че след момента на
получаване на изпълнителния лист, ищцовото дружество е установило, че
блокираните средства на длъжника „Р.К.“ ЕАД не можели да бъда преведени на
взискателя „Д.“ ООД, тъй като са били преведени по образувано друго изпълнително
дело, с № 5737/2013 г. на ЧСИ Н.М.с длъжник „Р.К.“ и взискател П.Л.. Иновокира
се додов, че предвид съществуващото в полза на ищеца „Д.“ ООД обезпечение по
издадената му обезпечителна заповед от 2011 г., същият се явявал да е
присъединен взискател, като на това основание, ищцовото дружество предявило по
изп.дело № 5737/2013 г. на ЧСИ Н.М.своя изпълнителен лист за сумата от 67 913.77 лева. Заявява се, че след
справки вземането на П.Л. към „Р.К.“ ЕАД в размер на 24 174.00 лева за
трудови възнаграждения за периода август – декември 2012 г. се основавало на
издаден изпълнителен лист, след проведено заповедно производство по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 2230/2013 г. на СРС, ГО, 38 състав. В исковата молба на ищеца
„Д.“ ООД се излага твърдение, че въпросното вземане не съществува. Излага се,
че въпросното вземане на П.Л. се основавало на сключен между него и „Р.К.“ ЕАД трудов договор, като П.Л. е бил
назначен при мендижърска длъжност с уговорено брутно трудово възнаграждение с
нетен размер от 4942.80 лева. Заявява се оспорване от ищеца „Д.“ ООД, че това
трудово възнаграждение никога не е било изплащано, дори и през първите три
месеца от сключването на трудовия договор. Релевира се довод, че фиктивният
характер на слюченият трудов договор между ответниците П.Л. и„Р.К.“ ЕАД се
основавал на обстоятелството, че работодателят на ответника Л. не е извършвал
каквато и да е търговска дейност от близо три години. Поради това, за „Р.К.“
ЕАД не е имало икономическа необходимост да ангажира служители, включително и
такива на ръководно ниво, каквато била позицията на П.Л.. Излага се твърдение в
исковата молба, че ищецът „Д.“ ООД извършил устна справка в НАП и НОИ, чрез
която установил, че процесният трудов договор между ответниците П.Л. и„Р.К.“
ЕАД никога не е бил регистриран, не са били удържани и внасяни суми за
осигуровки и данъчно облагане на служителя. Това обстоятелство само по себе си
водело до извод, че се касаело за привиден трудов договор. Ищецът „Д.“ ООД
заявява, че не са му известни други обстоятелства, от които да може да се
направи и извода, че е бил реално полаган труд от ответника П.Л. при неговия
работодател. Заявява се и допълнителен довод за фиктивността на въпросният
трудов договор между ответниците П.Л. и„Р.К.“ ЕАД, според който ответникът „Р.К.“
ЕАД е назначил на работа и друго лице – И.П.А.с възнаграждение от 5500.00 лева или
нето от 4762.80 лева месечно, като с неплащането му е натрупал задължения в
размер на 23 814.00 лева. Излага се, че в полза на лицето Ивайло Андреев
за тази сума в посочения размер е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №
2947/2013 г. на СРС, ГО, 38 състав и е било образувано изпълнително дело №
5738/2013 г. при ЧСИ Н.М.. Според ищеца „Д.“ ООД сборът на вземанията на
двамата работници към ответника „Р.К.“ ЕАД прави сума в размер на около
51 000.00 лева, колкото по размер като наличност е и запорираната банкова
сметка *** „Р.К.“ ООД в „Б.ДСК“ АД. На следващо място, заявява се оспорване, че
трудовият договор между ответниците П.Л. и„Р.К.“ ЕАД е бил сключен от тях при
липса на надлежно учредена представителна власт за работодателя „Р.К.“ ЕАД.
Представеното в производството пълномощно не включвало клауза за предоставяне
на права на упълномощеното лице А.Т. да представлява „Р.К.“ ЕАД като
работодател, респ. да може да сключва трудов договор от негово име и за негова
сметка. Оспорва се от ищеца „Д.“ ООД и достоверността на датата на процесният
трудов договор между ответниците П.Л. и„Р.К.“
ЕАД, доколкото се твърди, че същият е бил съставен само за целите на заповедното
производство. При тези съображения се заявява, че за ищеца „Д.“ ООД е възникнал
правен интерес от предявяването на настоящата искова претенция за признаване,
че вземането между ответниците П.Л. и„Р.К.“ ЕАД за сумата 24 714.00 лева,
ведно със законната лихва за забава от 17.01.2013 г. до окончателното му
изплащане не съществува.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Р.К.“
ЕАД в подаден отговор заявява, че исковата претенция на ищеца „Д.“ ООД е
допустима, но неоснователна и недоказана. Оспорват се възраженията на ищцовото
дружество, че трудовият договор с ответника П.Л. е фиктивен. Излага се, че
ответникът „Р.К.“ ЕАД е взел решение през 2012 г. да възстанови активната си
търговска дейност. За целта били назначени квалифицирани служители, които да
подготвят осъществяването на дейността. Посочва се, че за целта бил сключен на
28.12.2012 г. трудов договор с отвтеника П.Б.Л. за длъжността „Мениджър
реклама“ с оглед опита на последния в областта на промотирането на стоки и
рекламната дейност. След даденото съгласие от П.Л. да работи на посочената
длъжност, ответникът „Р.К.“ ЕАД му предложил адекватно за длъжността трудово
възнаграждение, което да мотивира работника към мотивация и всеотдайност. Заявява
се, че между П.Л. като служител на ответното дружество и работодателя му е била
обсъдена и одобрена начина на рекламната стратегия (чрез личен контак) и са
били осигурени мостри на различни модели стоки с цел постигане на резултати за
намиране на потенциални купувачи. Излага се, че посещенията на работника Л. при
търсене на купувачи са надхвърляли сто за седмица, като е следвало работника да
изготви доклад. Релевира се, че касата на дружеството „Р.К.“ ЕАД е следвало да
съществува оборот в размер на 120 000.00 лева, както че в негова полза
били дължими и други вземания от договори, сключени с други съконтрахенти.
Заявява се, че при счетоводното отчитане на сумите в касата при ответника „Р.К.“
ЕАД за предходната 2011 г. се установила тяхната липса, най- вероятно, поради
евентуално извършени престъпления. Това
е довело до финансови затруднения в „Р.К.“ ЕАД, който въпреки поетото от
него задължение да заплати дължимите в полза на ответника П.Л. трудови възнаграждения
до 07.01.2013 г. не е успял да го изпълни. В отговора на исковата молба
ответникът „Р.К.“ ЕАД оспорва като неверни твърденията на ищеца „Д.“ ООД, че
трудовият договор с ответника П.Л. е сключен при липса на представителна власт.
Извършва се позоваване на представеното с отговора на исковата молба пълномощно
в тази насока, като се считат и за неоснователни твърденията на ищеца „Д.“ ООД,
че след като изпълнителният директор на „Р.К.“ ЕАД е подал молба до дружеството
за заличаването му като член на Съвета на директорите, то с това са били
прекратени и правомощията му. Сочи се, че действително на 18.10.2011 г.
въпросното лице е подало молба за заличаването си като такъв, но до вписването
на това обстоятелство в ТР, той е бил длъжен да изпълнява задълженията си по
представителството на дружеството в отношенията му с трети лица. Заявява се, че
фактът на вписването заличава правомощията на изпълнителния директор, а не
факта на подадената молба от него с искането за заличаването му като такъв.
Предявява се искане за отхвърляне изцяло на предявената искова претенция като
неоснователна и недоказана.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил на
11.03.2014 г. неподписан отговор на исковата молба от ответника П.Б.Л.. В
съответствие с разпоредбата на чл.101 от ГПК и служебното задължение на съда да
следи служебно за редовността на
извършените процесуални действия, с определението си по чл.140, ал.1 от ГПК първоинстанционният
съдебен състав правилно е указал на ответника П.Л. за извършеният от него
процесуален пропуск относно подаденият като неподписан отговор на исковата
молба, съответно са указани и негативните последици от неизпълнението на
указанията на съда, като се приеме, че отговор на исковата молба не е подаван. Определението
на съда по чл.140 от ГПК във връзка с дадените указания по чл.101 от ГПК спрямо
ответника П.Л. е връчено при условията на чл.47 от ГПК. Същевременно, обаче, с
разпореждането по чл.267, ал.1 от ГПК за насрочване на делото за открито
съдебно заседание пред въззивната инстанция спрямо ответника П.Л. повторно са
дадени същите указания по чл.101 от ГПК с посочване на негативните последици от
неизпълнението им. След връчването на указанията за същия на 15.02.2018 г. чрез
бащата на ответника – Б. Л., същите са останали неизпълнени, поради което
спрямо тази страна следва да се приложат последиците на неизвършените
процесуални действия, респ. съдът следва да приеме, че не е подаван отговор на
исковата молба от П.Б.Л..
Не се спори от страните по делото и от
доказателствата се установява, че на основание издадена на 25.11.2011 г.
обезпечителна заповед на СГС, ГО по ч.гр.д. № 15 722/2011 г. е допуснато
обезпечение по предстоящи за предявяване бъдещи осъдителни искове чрез налагане
на запор в полза на ищеца „Д.“ ООД срещу ответника „Р.К.“ за сума в общ размер
на 67913.77 лева, представляваша сбор на вземания по фактури № 23978/29.07.2011
г., № 23979/01.08.2011 г. и № 24057/04.08.2011 г.
Не се спори от страните по делото и от
доказателствата се установява, че на 29.11.2011 г. по изп.дело № 503/2011 г. на
ЧСИ П. М. с рег.№ 845 е наложен запор на банковите сметки на ответника „Р.К.“
ЕАД в „Б.ДСК“ ЕАД до размерите на сумите по издадената обезпечителна заповед,
ведно с дължините разноски по изпълнението.
Не се спори от страните по делото и от
доказателствата се установява на 22.07.2013 г. е издаден изпълнителен лист на
основание осъдителното въззивно решение на САС по т.д. № 228 по описа за 2013
г. в полза на ищеца „Д.“ ООД срещу ответника „Р.К.“ ЕАД за сумата от
67 913.77 лева, представляваща незаплатена стойност по фактури №
23978/29.07.2011 г., № 23979/01.08.2011 г. и № 24057/04.08.2011 г., ведно със
законната лихва върху главницата от
датата на предявяването на иска – 12.12.2011 г. до окончателното изплащане на
сумата.
Съдът отбелязва, че в хода на
производството на 20.02.2014 г. ищецът „Д.“ ООД е цедирал на третото лице –
помагач „И.Г.**“ ЕООД, конституирано надлежния ред от първоинстанционният съд с
определението му по чл.140 от ГПК, вземането си по издадения на 22.07.2013 г.
за сумата от 67 913.77 лева изпълнителен лист на основание осъдителното
въззивно решение на САС по т.д. № 228 по описа за 2013 г.
Третото лице – помагач „И.Г.88“ ЕООД е
обосновало своя правен интерес от встъпването си в процеса, съгласно молбата му
20.04.2014 г., като е представил сключеният с ищеца „Д.“ ООД двустранно договор
за цесия от 20.02.2014 г.
Това обстоятелство, както и правно
релевантното такова относно връченото на 26.03.2014 г. на основание чл.99, ал.4
от ЗЗД чрез нотариус на нотификационното съобщение от цедента „Д.“ ООД към
цедирания длъжник „Р.К.“ ООД не се оспорват от страните, поради което съдът
приема същите за установени и доказани.
Независимо, че в хода на производството
е налице извършено прехвърляне на вземането на ищеца „Д.“ ООД към третото –
лице помагач „И.Г.88“ ЕООД за сумата от 67 913.77 лева и вече ищецът „Д.“
ООД не се счита за титуляр на това вземане, на основание чл.226, ал.1 от ГПК
хода на делото за признаване за установено по исковата претенция по чл.124,
ал.1 от ГПК, че не съществува вземането между ответниците П.Б.Л. и „Р.К.“ ЕАД за
сумата от 24 174.00 лева, продължава между същите страни, съобразно
правата на страните към момента на завеждане на делото, в случая това са ищеца
„Д.“ ООД и ответниците П.Б.Л. и „Р.К.“ ЕАД. В тази насока е Решение № 807 от 1.12.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 1081/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Г.Г., според което „Ищецът може се разпореди в хода на висящия процес
изцяло или отчасти със спорното право. Съдът дължи постановяване на решение
съобразно правата на страните при завеждане на делото, независимо от това дали
третото лице участва в процеса или не“.
На следващо място, при изследване на
доказателствата по делото, съдът установява, че е представен издаден в полза на
П.Б.Л. срещу ответника „Р.К.“ ЕАД изпълнителен лист от 15.04.2013 г. за сумата
от 24 714.00 лева, ведно със законната лихва от 17.01.2013 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Изпълнителният лист от 15.04.2013 г. е постановен
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 18.02.2013 г. по ч.гр.д. № 2230 по описа за 2013 г. на СРС,
Първо ГО, 38 състав, материалите по което за приложени в настоящото
производство. От приложените по делото писмени материали се установява, че
длъжникът в това заповедно производство „Р.К.“ ЕАД не е падало възражение в срока
по чл.414, ал.2 от ГПК, поради което заповедта за изпълнение влязла в сила.
Като основание, обуславящо правният
интерес на заявителя по ч.гр.д. № 2230 по описа за 2013 г. на СРС, Първо ГО, 38
състав да подаде заявление по чл.410 от ГПК за претендираната сума от
24 714.00 лева е представеният по
делото безсрочен трудов договор от 28.07.2012 г., по силата на който, считано
от 01.08.2012 г. ответникът П.Б.Л. се съгласявал срещу заплащане на
възнаграждение в брутен размер от 5750.00 лева или при нето от 4942.80 лева да
работи при ответника „Р.К.“ ЕАД на длъжността „Мениджър реклама“ с място на
изпълнение адреса на седалището на управлението на дружеството в гр.София. За
работодателя „Р.К.“ ЕАД е налице отбелязване, че трудовият договор от
28.07.2012 г. е сключен от неговия пълномощник – адвокат А.Т..
След подадена молба от 27.12.2012 г. за
прекратяване на трудовото правоотноошение по трудовия договор от 28.07.2012 г.
от страна на работника П.Б.Л. и след прекратяване на трудовия договор между
страните по взаимно съгласие от 27.12.2012 г., със заповед № 14 от 28.14.2012
г. на управителя на ответника „Р.К.“ ЕАД е взето решение да бъдат заплатени на
ответника П.Б.Л. дължимите за месеците август, септември, октомври и ноември
трудови възнаграждения в общ размер на 24 714.00 лева.
С анекс от 28.12.2012 г. е сключено
споразумение между ответниците П.Л. и „Р.К.“ ЕАД в срок до 07.01.2013 г. за
доброволно увреждане на отношенията между страните по изплащането на дължимите
трудови възнагражденив в общият им размер от 24 174.00 лева.
Посочените писмени доказателства -
трудов договор от 28.07.2012 г., молба от 27.12.2012 г. за прекратяване на
трудовото правоотноошение по трудовия договор от 28.07.2012 г., заповед № 14 от
28.14.2012 г. на управителя на ответника „Р.К.“ ЕАД и анекс от 28.12.2012 г. за
сключеното споразумение между ответниците П.Л. и „Р.К.“ ЕАД са приложени в
материалите по заповедното производство по ч.гр.д. № 2230 по описа за 2013 г.
на СРС, Първо ГО, 38 състав.
Въз
основа на издадения изпълнителен лист от 15.04.2013 г. и молба от 22.05.2013г.
е било образувано по искане на взискателя П.Б.Л. при ЧСИ Н.М.с рег.№ 845 на
Камарата на ЧСИ изпълнително дело № 5737 по описа за 2013 г. за принудителното
събиране на присъдената сума.
Също така е представен и издаден в полза на И.П.А.срещу ответника „Р.К.“
ЕАД изпълнителен лист от 18.04.2013 г. за сумата от 23 814.00 лева, ведно
със законната лихва от 23.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.
Изпълнителният лист от 18.04.2013 г. е
издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 2947 по описа за 2013 г. на СРС, Първо ГО, 28
състав, материалите по което за приложени в настоящото производство.
Въз основа на издадения изпълнителен
лист от 18.04.2013 г. и молба от 22.05.2013г. е било образувано по искане на
взискателя И.П.А.при ЧСИ Н.М.с рег.№ 845 на Камарата на ЧСИ изпълнително дело №
5738 по описа за 2013 г.
От приложено на л.17 от делото запорно
съобщение на ЧСИ Н.М.с рег.№ 845 на Камарата на ЧСИ е видно, че за вземането на
П.Л. към „Р.К.“ ЕАД по изпълнително дело № 5737 по описа за 2013 г., съгласно
издаденият изпълнителен лист от 15.04.2013 г. е бил наложен запор по банковите
сметки на длъжника в „Б.ДСК“ ЕАД.
Не се спори от страните и от
доказателствата се установява, че на 21.08.2013
г. ищецът „Д.“ ООД е поискал от ЧСИ Н.М.с
рег.№ 845 на Камарата на ЧСИ да се присъедини по право като взискател по
образуваното изп.дело изпълнително дело № 5737 по описа за 2013 г.
Според актуално извлечение от банковата
сметка към 07.06.2013 г. на ответника „Р.К.“ ЕАД в „Б.ДСК“ АД наличностите по
нея възлизат на стойност от 51 238.17 лева.
От писмо от 06.08.2013 г. на „Б.ДСК“ АД
до ЧСИ Н.М.с рег.№ 845 на Камарата на ЧСИ е видно, че по банковата сметка на
длъжника „Р.К.“ ЕАС са наложени три запора в следната последователност –
първият запор е наложен на 29.11.2011 г. на ЧСИ П. М. по изп.дело № 503/2011 г.
за сума в размер на 68 967.77 лева; втори запор – наложен на 22.05.2013 г.
от ЧСИ Н.М.по изп.дело № 5737 за сума в размер на 29 909.51 лева и трети
запор - наложен на 22.05.2013 г. от ЧСИ Н.М.по изп.дело № 5738 за сума в размер
на 28 904.63 лева
С писмото си от 06.08.2013 г., на
основание чл.508 от ГПК като трето на изпълнението лице, „Б.ДСК“ АД превеждала
на ЧСИ Н.М.с рег.№ 845 на Камарата на ЧСИ сумите по втория и третия запор, при указване
за евентуално съобразяване на правата на присъединения взискател по първия
запор – ищецът „Д.“ ООД.
Въззивната инстанция ще акцентира
повторно, че предмет на разрешаване в
настоящото производство е спорът относно представеният безсрочен трудов договор
от 28.07.2012 г., съответно дали ответникът П.Б.Л. е полагал реално труд на
длъжността „Мениджър реклама“ за месеците, докато е действал договора, считано
до 27.12.2012 г., когато по взаимно съгласие е бил прекратен трудовото
правоотношение между страните.
Вече се посочи, че въпросният трудов
договор е налице отбелязване за работодателя „Р.К.“ ЕАД,че е сключен от неговият
пълномощник адвокат А.Т..
Според нотариално завереното пълномощно
на л.45 от делото се установява във всички негови упълномощителни клаузи в
полза на пълномощника адвокат А.Р.Т., че е учредена представителна власт спрямо
него като търговски пълномощник и да извършва действия само в качеството си на
търговски пълномощник, съгласно чл.26 от ТЗ, свързани с търговската дейност на
представляваният субект „Р.К.“ ЕАД. В пълномощното липсва изрично отбелязване,
че търговският пълномощник може да сключва от името на представляваното
дружество „Р.К.“ ЕАД трудови договори и/или да ги прекратява.
От представен на л.47 от делото списък е
видно отразяване в него на повече от сто на брой различни фирми и юридически
лица със седалище и адрес на управление ***, гр.Перник и гр.Банкя.
Според неоспорен писмен документ,
издаден и подписан от Зам.Директора на ТД НАП гр.София от 18.10.2016 г.,
съставен по реда на чл.179, ал.1 от ГПК е удостоверено, че за дружеството „Р.К.“
не са налице данни за уведомления по чл.62, ал.5 от КТ за сключени или
прекратени трудови договори с лицето П.Б.Л..
От неоспорен писмен документ, издаден и
подписан от Директора на ТП на НОИ гр.София от 25.10.2016 г., съставен по реда
на чл.179, ал.1 от ГПК се установява, че за лицето П.Б.Л. не са налице данни за
подадено уведомление по чл.62, ал.5 от КТ за сключен трудов договор. Според
данните от този документ, лицето П.Б.Л. за периода от 01.08.2012 г. до
01.12.2012 г. е било самоосигуряващо се лице в „К.Ф.“ ООД с размер на
осигурителния доход от 420.00 лева.
От представен на л.71 от делото втори
списък е видно отразяване в него на повече от двеста на брой различни фирми и
юридически лица със седалище и адрес на управление ***, гр.Перник и гр.Банкя. В
списъка са отразени данни за телефонни номера за връзка с посочените в него
имена на различни фирми.
По делото са приложени на л.76 от делото
и справки – декларации за ДДС за 2012 г. с нулеви стойности, както и непопълнени,
респ. празни дневници за покупко-продажби, като само в единият от тях от
м.12.2012 г. е отразена фактура за реализирана сделка при данъчно облагане в размер на 50.00 лева.
В провелото се на 03.11.2016 г. първо
открито съдебно заседание, процесуалният представител на ответника е
обективирал изявление, че разпределението на ЧСИ Н.М.е било отложено за
началото на месец ноември 2016 г., или по – конкретно за 18.11.2016 г., и че
към настоящият момент нямало изготвено разпределение.
Според протокол от 18.11.2016 г. на ЧСИ Н.М.с
рег. № 841 на Камарата на ЧСИ на длъжника „Р.К.“ ЕАД по изп.дело № 5737/2013 г.
е било предявено извършеното разпределение за сумата от 25 836.62 лева.
Няма данни въпросното разпределение да е влязло в сила, поради необжалването
му, или в случай, че е било обжалвано, да е било потвърдено от съда с влязъл в
сила съдебен акт.
Съгласно неоспореното заключение на
ССчЕ, която съдът намира за обоснована и мотивирана, се установява, че
ответникът „Р.К.“ ЕАД макар и в незначителен обем е имало търговска дейност за
периода месец 01.2012 г. до м.08.2013 г. Реализираните приходи за 2012 г.. са в
размер на 341.90 лева, а за 2013 г. – в размер на 30.29 лева. В анализираните
от вещото лице по ССчЕ годишни баланси за 2012 г. и 2013 г. е нямало отразени
салда за неизплатени трудови възнаграждения. Сочи се в експертизата, че за 2012
г. са декларирани и осчетоводени общи разходи в размер на 9 122.40 лева,
от които разходите за персонал са 7000.00 лева – 6000.00 лева за трудови
възнаграждения и 1000.00 лева за осигуровки. За цялата 2013 г. са декларирани и
осчетоводени общи разходи в размер на 4164.50 лева, от които само 3000.00 лева
са били само за трудови възнаграждения за персонал. Експертизата е установила,
че няма достъп до счетоводните регистри на дружеството – ответник „Р.К.“ ЕАД,
за да се отговори на въпроса дали са начислявани и плащани ли са осигуровки и
данни по трудовия договор с П.Б.Л.. Според изследваната от вещото лице
информация от годишния финансов отчет за 2012 г. и 2013 г. относно ОПР (общи
приходи и разходи) на ответника „Р.К.“
ЕАД, се установява, че не са били отразени данни за наличие на суми за трудови
възнаграждения на основание трудовия договор с ответника П.Л.. В заключението
на ССчЕ, вещото лице се позовава и на представените справки от Зам.Директора на
ТД НАП гр.София от 18.10.2016 г., според
която за дружеството „Р.К.“ нямало данни за уведомления по чл.62, ал.5 от КТ за
сключени или прекратени трудови договори с лицето П.Б.Л., както и на писмото на
Директора на ТП на НОИ гр.София от 25.10.2016 г., според която лицето П.Б.Л. за
периода от 01.08.2012 г. до 01.12.2012 г. е било самоосигуряващо се лице
От
правна страна:
Предявен е от присъединен взискател
срещу друг взискател и длъжник по изпълнението отрицателен установителен иск по
реда на чл.464, ал.1 от ГПК, като спорното право се обуславя от доказването на
следните предпоставки – 1). трудовият договор между ответниците П.Б.Л. и „Р.К.“
ЕАД да е действителен; 2). да е била престирана работна сила от работника и 3). вземането за трудово възнаграждение да
съществува. Тези предпоставки следва да се докажат от ответниците П.Б.Л. и „Р.К.“ ЕАД с оглед разместената в
процеса доказателствена тежест относно предявената искова претенция.
Следва да се съобрази, че тези
предпоставки на предявеното материално право са свързани с основателността на
исковата претенция и преди съдът да се произнесе по тяхното съществуване,
следва да се извърши преценка за допустимостта на производството, за която
съдът следи служебно.
С
оглед допустимостта на производството по предявеният отрицателен установителен
иск по чл.464, ал.1 от ГПК ищецът следва да обоснове и докаже процесуалната си
легитимация от предявяването му, а именно, че е кредитор на длъжника, като
обоснове правният си интерес от предявяването на иска срещу другия взискател и
длъжника и да докаже, че искът е предявен в едномесечен срок от разпределението.
Според постановено по реда на чл.288 от ГПК Определение № 9 от 12.01.2012 г. на
ВКС по т. д. № 347/2011 г., I т. о., ТК, докладчик съдията М.К., което въззивният съд
изцяло споделя, разпоредбата на чл. 464, ал. 1 ГПК посочва процесуалната и материалноправна легитимация за
предявяване на иска за оспорване на вземането на взискател, а именно
процесуалната легитимация за предявяването на иска принадлежи на взискател,
присъединил се в конкретно изпълнително производство, в което страни са друг
взискател и конкретният длъжник, и е налице възникнал спор, изразяващ се това
на кой от взискателите следва да се разпредели събраната за разпределение сума,
в случай, че тя не е достатъчна да покрие всички задължения на длъжника към
взискателите.
Налице е и задължителна съдебна практика по чл.274, ал.3 от ГПК, намерила
израз в определение № 123 от 19.03.2018
г. на ВКС по ч. гр. д. № 668/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията М.Р.и в определение № 756/22.12.11 на ВКС по ч. г. д. № 641/, IV ГО, според които изрично се сочи, че предвидената в чл. 464, ал. 1 ГПК защита на взискателя възниква от момента на
присъединяването. От тогава за него съществува правния интерес от този иск
- тъй като присъединилият се взискател има същите права в изпълнителното
производство, каквито има първоначалният взискател, и извършените до
присъединяването изпълнителни действия ползват и присъединилия се взискател (арг. чл. 457, ал. 1 ГПК). С присъединяването на взискателя възниква
задължението на съдебния изпълнител да постанови разпределение на постъпленията
по делото, съобразно реда на чл. 460 ГПК, поради което с
факта на присъединяването всеки един от първоначалните взискатели има интерес
да оспори вземането му.
Според тази задължителна
съдебна практика по чл.274, ал.3 от ГПК, намерила израз в посочените определение № 123 от 19.03.2018 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 668/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията М.Р.и в определение № 756/22.12.11 на ВКС по ч. г. д. № 641/, IV ГО – „Реализирането на защитата извън визираният
в текста на чл. 464, ал. 1 ГПК едномесечен
срок от разпределението за предявяване на иска за оспорване на вземането на
присъединения кредитор, не рефлектира върху неговата допустимост - исковата защита е допустима и то без оглед
на това, дали претенцията е предявена в горния срок или извън него - в първия случай - т.е. когато срокът е
спазен сумата, не се предава фактически на взискателя и искът е установителен,
докато във втория - т.е. когато този срок не е спазен - защитата следва да се
проведе чрез осъдителен иск (поради изплащане на сумата на взискателя с
оспореното вземане).
В настоящото
производство, исковата молба на ищеца „Д.“ ООД е предявена срещу ответниците П.Б.Л.
и „Р.К.“ ЕАД на 22.08.2013 г.
Правният интерес от предявяването на иска по чл.464, ал.1 от ГПК, както и
процесуалната легитимация на ищеца се считат за възникнали с факта на
присъединяването на ищцовото дружество „Д.“ ООД като взискател с подадената от
него молба от 21.08.2013 г. до ЧСИ Н.М.с
рег. № 845 на Камарата на ЧСИ по
изпълнително дело № 5737/2013 г., в което основен взискател е ответника П.Б.Л.,
а длъжник е другия ответник „Р.К.“ ЕАД.
Съдът приема, че дори и
към момента на предявяването на исковата молба на ищеца „Д.“ ООД от 22.08.2013
г. да са липсвали доказателства за наличие на извършено разпределение към този
момент, то в хода на производството са представени такив – на л.110, от които е
видно, че разпределението по изпълнително дело № 5737/ 2013 г. на ЧСИ Н.М.с рег. № 845 на Камарата на ЧСИ е
извършено в един по-късен момент в хода на съдебното производство – на 18.11.2016 г. По делото няма данни
разпределението да е влязло в сила, както и разпределените суми от извършеното
разпределение от 18.11.2016 г. да са били фактически предадени на взискателя П.Б.Л..
Съдът намира, че евентуалното им предаване на взискателя П.Л. не влече според
настоящият съдебен състав недопустимост на предявения от ищеца „Д.“ ООД
отрицателен установителен иск по чл.464, ал.1 от ГПК, а по – скоро биха
обосновали извод единствено и само за ангажиране на имуществената отговорност
на частният съдебен изпълнител на основание чл.74 от ЗЧСИ.
Съдът отчита, че на
21.12.2016 г. е даден ход на устните състезания пред първоинстанционният съд,
при което дори исковата претенция да е била предявена на 22.08.2013 г. в един
по – ранен момент, то в хода на производството от момента на извършеното
разпределение на 18.11.2016 г. се счита, че започва да тече едномесечния срок
за предявяване на установителната искова претенция по чл.464, ал.1 от ГПК. Т.е.
в хода на производството е настъпил срока за предявяването на исковата
претенция с посоченото правно основание, като предпоставките за нейното
разглеждане в цялост са се били проявили към момента на устните състезания от
21.12.2016 г. и са съществували към момента на постановеното решение. Т.е. към тези
релевантни етапи от производството, исковата претенция е била допустима. Съгласно
посочената по горе съдебна практика на ВКС по чл.274, ал.3 от ГПК евентуалното
пропускане на срока по чл.464, ал.1 от ГПК влияе единствено на вида на исковата
претенция – в случая искът следва да е осъдителен, когато е пропуснат този едномесечен
срок и когато сумите по разпределението са предадени, като правото да се оспори
вземането на друг взискател от страна на присъединения взискател не се
преклудира с неспазването на този едномесечен срок.
При тези съображения,
въззивният съд намира за неоснователни възраженията на ответника „Р.К.“ ЕАД от
въззивната му жалба за недопустимост на производството, образувано по
недопустим иск преди влизането в сила на извършеното
разпределение от ЧСИ Н.М.по изп.дело № 5737/2013 г.; за липсата на представено
доказателство за влязло в сила постановление за разпределение на сумите по
изп.дело № 5737/2013 г., поради което и на това основание също е следвало
производството да бъде прекратено; за липсата на доказателства, че
изпълнителният процес с взискатели -ответникът П. Л. и ищеца „Д.“ ООД е бил все
още висящ и за липсата на правен интерес от предявяването на исковата претенция
и на процесуалната легитимация на самия ищец към датата на предявяването на
иска, към датата на проведените съдебни заседания и към датата на постановеното
съдебно решение.
За пълнота на изложението, съдът намира,
че доказателства за евентуалното прекратяване на изпълнителното производство
или за хода на неговата висящност е следвало да ангажира именно ответника „Р.К.“
ЕАД, тъй като благоприятните правни последици от доказването на тези релевантни
обстоятелства, би черпил именно ответника „Р.К.“, а не ищеца „Д.“ ООД.
Освен това, възражението на ответника „Р.К.“
ЕАД от въззивната му жалба за недопустимост на производството, поради
неспазване на срока по чл.464, ал.1 от ГПК се явява само по себе си и
преклудирано на основание постановките на т.4 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
тъй като същото не е било своевременно заявено в отговора на исковата молба и
не може да се прави за първи път във въззивното производство. Нещо повече, в
отговора на исковата молба ответникът „Р.К.“ ЕАД е заявил процесуалната позиция,
че исковата претенция на ищеца „Д.“ ООД е допустима, но че е неоснователна, и в
само тази насока са изложените с това действие възражения за недоказаност на
исковата претенция по чл.464, ал.1 от ГПК.
По съществото на спора, относно
основателността на исковата претенция по чл.464, ал.1 от ГПК настоящият съдебен
състав намира следното:
За да постанови обжалваното решение, с
което СРС е приел, че исковата претенция по чл.464, ал.1 от ГПК на ищеца „Д.“
ООД е основателна, съдът е изложил извод, че за ответника П.Б.Л. не са
представени доказателства да е престирал работна сила, а именно не са били
представени от ответниците отчет или доклад за извършената от него мениджърска
длъжност по трудовият му договор от 28.07.2012 г., като представените списъци с
имена на фирми – съконтрахенти, с които е възможно ответникът П.Б.Л. да е
контактувал, не доказват същият да е влизал в преговори или предложения за
продажба на стоки, и съответно да са били реализирани такива сделки. Съдът се е
позовал и на представените по делото дневници за покупко – продажба на стоки,
според които за 2012 – 2013 г. не са били реализирани сделки. В заключение, е
прието в мотивите на първоинстанционното решение на база ценената
доказателствена съвкупност – справки от НОИ и НАП, ССчЕ, справките декларации и
дневниците за покупко-продажба, че не се доказвало да съществуват като дължими
трудовите възнаграждения в полза на ответника П.Б.Л., както и да е съществувало
трудово правоотношение между ответниците Б. и „Р.К.“ ООД, по силата на което
работодателят да се е считал за задължен да заплати на работника си дължимото
му трудово възнаграждение.
Настоящата инстанция споделя изцяло
изводите на първоинстанционният съд, поради което на основание чл.272 от ГПК
препраща към тях и същите следват да се считат за неизменната част от мотивите
на въззивното решение на СГС.
Но независимо от извършеното препращане
по силата на чл.272 от ГПК, настоящата инстанция намира за необходимо да добави
следното:
По отношение на възраженията на
ответника „Р.К.“ ЕАД от въззивната му жалба за наличие на валидно учредена
представителна власт в полза на пълномощника адвокат А.Т. да сключи от името на
ответника „Р.К.“ ЕАД трудовия договор с другия ответник П.Б.Л., съдът намира
следното:
Установи по делото, че в представеното
нотариално заверено пълномощно на л.45 от делото в полза на пълномощника
адвокат А.Р.Т. не е учредена изрична представителна власт търговският
пълномощник може да сключва от името на представляваното дружество „Р.К.“ ЕАД
трудови договори и/или да ги прекратява, а учредената такава касае само
представителна власт, свързана с дейността му като търговски пълномощник,
съгласно чл.26 от ТЗ и търговската дейност на представляваният субект „Р.К.“
ЕАД
В тази насока, съгласно Решение
№ 157 от 28.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 126/2011 г., I т. о., ТК, докладчик
председателят Т.Р.- „Обемът на
представителната власт на обикновения търговски пълномощник се определя от
упълномощаването. Отношенията между търговеца и търговския пълномощник зависят
изцяло от волята на принципала. За разлика от гражданското право, източник на представителната власт на
търговския пълномощник може да бъде само упълномощаването, т.е.
юридическият факт, с който се свързва пораждането на представителна власт на
обикновения търговски пълномощник, е упълномощителната сделка на търговеца.
Последната се характеризира като формална сделка - писмена с нотариално заверен
подпис на търговеца.“
При съобразяване на
тези постановки по чл.290 от ГПК, които са задължителни за настоящият съд,
следва да се съобразят и няколко решения ВКС, също постановени по чл.290 от ГПК, в които е изразено становище, че „само лицето, чиято правоспособност да
представлява работодателя произтича от договор за управление, може да прекратява трудово правоотношение
със служители от ръководството на предприятието на разглежданото основание. В този смисъл са и решение № 949/20.07.1999 г. по гр. д.
№ 1105/98 г.ВКС, III г. о., решение №
971 от 03.07.2006 г. по гр. д. № 2811/2003 г. на III г. о. Според решение № 1963 от 24.11.2000 г. по
гр. д. № 659/2000 г. III г. о.
ВКС. – „Търговският пълномощник не
разполага с правото да прекратява трудовите договори със служители от
ръководството на поделението, предвидено в чл. 328, ал. 2 КТ“. Съгласно решение № 1864/02.01.2003 г. по гр.
д. № 2063/2001 г. ВКС, III г. о.
„Само лицето, чиято правоспособност да представлява работодателя (принципала)
произтича от договор за управление, може да прекратява трудово правоотношение
със служители от ръководството на предприятието на основание чл. 328, ал. 2 КТ“.
При тези съображения, с оглед липсата на
представен договор за управление, от която търговският пълномощник може да
черпи представителна власт да представлява работодателя (приницпила) при
прекратяване на трудови договори със служители от ръководството на търговеца –
което е по-обременителното по тежест и правни последици действие, то по
аргумент от по – силното основание същият няма и не може да има представителна
власт и за по-лекото обременителното по тежест и правни последици действие, а
именно да сключва трудови договори с работници и служители 1). при липса на
договор за управление на предприятието на търговеца и 2). при липса на изрично
отбелязване в пълномощното на л.45 от делото, че търговският пълномощник може
да сключва от името на представляваното дружество „Р.К.“ ЕАД трудови договори
и/или да ги прекратява.
В този смисъл, въззивният съд не споделя
възраженията на ответника „Р.К.“ ЕАД от отговора на исковата молба и въззивната
му жалба, че трудовият договор с ответника П.Л. е сключен при наличие на
валидно учредена представителна власт.
Нещо повече, дори да се приеме, че е
сключен трудовия договор, съдът на база ценената от него доказателствена
съвкупност намира, че не се установява
от ответника „Р.К.“ ЕАД в условията на пълно и главно доказване, че
ответникът П.Б.Л. е престирал работна сила на заеманата от него длъжност
„мениджър - реклама“ за периода от 28.07.2012 г. до момента на прекратяването
на договора на 27.12.2012 г. Само с представянето на два броя списъци с
потенциални клиенти за евентуално сключване на договори за покупко-продажба на
стоки не е достатъчно за въззивният съд да се обоснове извода, че ответникът П.Б.Л.
е влизал в преговори с посочените в списъка търговци, че е рекламирал мостри на
стоки, съгласно заявените в отговора на исковата молба твърдения, и/или че е
влизал в т.нар. твърдян като искан от работодателя му „личен контакт“ с
потенциалните купувачи. Липсват например събрани в тази насока гласни
доказателствени средства. Не са представени доклади или отчети за извършваната
трудова дейност от работника П.Б.Л. във връзка с възложената му за изпълнение
рекламна дейност. Липсват данни от страна на ответника „Р.К.“ ЕАД като
работодател да са били предоставени на работника например определени мостри на
стоки. Не е ясен какъв арсотимент от стоки е бил рекламиран и предлаган от
ответника П.Л.. Не се установяват данни да са били реализирани и отделни сделки
(което е следствие) в резултат на евентуалното изпълнение на трудовите
задължения на работника Л. във връзка с твърдяната като осъществявана рекламна
дейност (което е причина), като кредитираната от ССчЕ и дневниците за покупко –
продажба на стоки с липса на отбелязвания на сключени сделки за периода 2012 0
2013 г. доказват, че търговска дейност от ответника „Р.К.“ ЕАД не е била
реализирана в общ план, а реализираната такава е била в незначителни размери за
сумите от 341.90 лева за 2012 г. и от 30.29 лева за 2013 г. Също така, съдът
приема, че евентуалното доказване на тези обстоятелства като обективно проявили
се, би имало правното значение за извършване на преценка, че са изпълнени със съдържание
на вменените на ответника П.Л. задължения да престира труд във връзка с
осъществяването на рекламната дейност на стоките на ответника „Р.К.“. Липсата
на съдържание от гледна на точка на изпълнението на трудовите задължения на
работника по престиране на работна сила е един от елементите на трудовия
договор, като само срещу престиран труд, без да е необходимо да е постигнат
резултат, възниква насрещно задължение за работодателя да заплати съответното
договорено на работника трудово възнаграждение. При това положение за ответника
„Р.К.“ ЕАД не е възникнало задължение да заплаща трудово възнаграждение, тъй
като реално не се установи като доказано ответникът П.Б.Л. да е престирал
работна сила, а именно – не се доказва да е рекламирал мостри на стоки, да са
му били зачислени на мостри на стоки, да е влизал в „личен контакт“ с търговци
– съконтрахенти и въобще да е извършвал всички други задължения, свързани с
рекламната дейност на стоки пред търговци. Т.е. в полза на последния не
съществува вземане за сумата от 24 174.00 лева, представляващо общ размер
на трудови възнаграждения за периода м .09-12. 2012 г. на основание сключеният
с него трудов договор от 28.07.2012 г. за длъжността „мениджър– реклама“ при
ответника „Р.К.“ ЕАД.
По изложените съображения, съдът намира
за неоснователни възраженията на ответника „Р.К.“ ЕАД за дължимост на трудовите
възнаграждения в полза на ответника П.Л., поради реално полаган труд.
На следващо място, съдът намира за
доказано в настоящото производство, на основание кредитираната ССчЕ, че не са
били осчетоводени задълженията на „Р.К.“ ЕАД за дължимите трудовите
възнаграждения в полза на ответника П.Л. база на предоставената на експерта информация
в НАП за ответното дружество. Вещото лице е отчело, че не е имал достъп до
счетоводните регистри на дружеството – ответник „Р.К.“ ЕАД, като се е позовало
на информацията от НАП. Съдът намира, че информацията от НАП се основава на
данни, които са били подавани именно от самия ответник „Р.К.“ ЕАД. От друга
страна, ако ответникът имал за цел да осигури достъп до счетоводната си
документация, същият е могъл да стори в това в рамките на производството, и
съответно е могъл да противопостави доказателства – например първични
счетоводни документи, от които черпи благоприятни правни последици.
Съдът приема, че неизпълнението на
административното задължение на ответника „Р.К.“ ЕАД да регистрира, респ. обяви
по законния ред факта на сключването и прекратяването на трудовия договор с
ответника П.Л. в НАП, както и евентуалното неизпълнение на задължените за
удържане и внасяне на съответните осигуровки за осигуреното лице в НПИ, не води
до недействителност на трудовото правоотношение между страните или не
предпоставя създаването на неговата привидност само на това основание, в
каквато насока са и инвокираните в исковата молба на ищеца „Д.“ ООД
първоначални възражения.
Дори и да се приеме, че е налице сключен
трудов договор между ответниците Л. и „Р.К.“ ЕАД и с оглед твърдението на ищеца
„Д.“ ООД за неговата привидност, то въпросът дали реално е полаган труд от
работника или липсва такъв в рамките на уговореният период, за който е следвало
принципно да се заплати на ответника Л. трудово възнаграждение, не води до
недействителност на трудовият договор, поради
неговата привидност, а има значение единственото към неговото
изпълнение. Обстоятелството дали се престира или не работна сила се свързва
само с изпълнението на трудовия договор, а от материалите по делото се
установи, че ответникът Л. реално не е полагал труд на основание сключеният с
работодателя „Р.К.“ ЕАД трудово договор от 28.07.2012 г.
В заключение, настоящата съдебна
инстанция намира, че въззивната жалба на ответника „Р.К.“ ЕАД е неоснователна и
като такава следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение на
СРС, ГО 145 състав в обжалваната му част
- да се потвърди като правилно и законосъобразно.
По отговорността за разноските – с оглед изхода на
спора и предвид неоснователността на въззивната жалба на ответника „Р.К.“
ЕАД, се следват
разноски на другата страна. Съдът намира, че на ищеца „Д.“ ООД не се следват
разноски за процесуален представител, тъй като към отговора на въззивната жалба
и до края на производството пред СГС не са представени договор за правна помощ
за евентуално уговорено адвокатско възнаграждение или разписка такова да е
заплатено. В хода по същество пред СГС за ищеца „Д.“ ООД не се е явил
процесуален представител, не са претендирани разноски, съответно не е
представен списък на разноските по чл.80 от ГПК. По тези съображения на
ищцовото дружество не следва да се присъждат разноски.
Настоящото решение не е окончателно и
може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 3 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13515 от 20.01.2015 г. на
СРС, ГО, 145 състав по гр.д. №
35 580 по описа за 2013 г., в
частта, с която е признато за
установено в отношенията между „Д.“
ООД, „Р.К.“ ЕАД и П.Б.Л., че не съществува вземане на П.Б.Л. в размер на
24 714.00 лева към „Р.К.“ ЕАД за незаплатено трудово възнаграждение за
месеците 08.2012 г., 09.2012 г., 10.2012 г., 11.2012 г. и 12.2012 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 17.01.2013 г. до окончателното
изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 18.02.2013 г. по ч.гр.д.№ 2230 по описа за 2013
г. на СРС, ГО, 38 състав.
В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло с
сила.
Решението на СГС е постановено при
участието на трето лице – помагач – „И.Г.88“ ЕООД на страната на ищеца „Д.“ ООД.
Решението
може да бъде обжалвано пред Върховен Касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.