№ 924
гр. София, 03.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20231000500635 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 263306/14.11.2022 г., постановено по гр. д. № 12931/2018 г. по описа на
СГС, ГО, 16 състав, са отхвърлени предявените от И. Б. М., Д. К. М. и Б. М. М. (последните
двама конституирани на основание чл. 227 ГПК в процесуалното качество на починалия по
време на процеса ищец М. Б. М., техен наследодател) срещу „Варненска строителна
компания” ООД и А. Б. Р. активно и пасивно субективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 87, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата общо
от 50000 лв. (по 25000 лв. за всеки един от първоначалните ищци - не се твърди възникване
на активна солидарност; част от глобално претендираната сума от 1 млн. лв., общо за
първоначалните двама ищци), представляваща част от уговорената в чл. 2, ал. 2 от
Споразумение от 31.10.2013 г. към предварителен договор за учредяване на право на строеж
срещу задължение за строителство компенсаторна неустойка за причинени имуществени
вреди при разваляна на договора.
Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ищците, в която се
излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СГС, тъй като
той е необоснован и е постановен при нарушение на материалния закон. Въззивниците
поддържат, че неправилно първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че
ответникът-юридическо лице като изпълнител по процесния договор за строителство
надлежно е предал уговорената по това облигационно съглашение работа – строежа на
1
процесната сграда. Считат, че в процеса на доказване са установени по несъмнен начин
твърдените в исковата молба недостатъци на уговорената работа (описани и на л. 5 от
въззивната жалба под 7 пункта ). Поддържат правното съждение, че именно поради тези
недостатъци на процесния строеж е възникнало и надлежно е упражнено потестативното
право с едностранно волеизявление да бъде развален договорът за изработка (за
строителство), поради което се е породило и претендираното вземане за заплащане на
компенсаторна неустойка при разваляне на договора – уговорена в клаузата на чл. 2, ал. 2
от процесното Споразумение от 31.10.2013 г.
Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок отговор на въззивната
жалба, в който излага подробни правни доводи за нейната неоснователност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
СГС, 16 състав е бил сезиран с активно и пасивно субективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 87, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че между страните
по делото е възникнало действително облигационно правоотношение по смесен договор за
изработка (строителство), респ. ненаименован договор, по силата на който ищците в
качеството си на учредители (възложители) са учредили на ответника (изпълнител) право
на строеж върху притежаваното от тях дворно място, при „запазване” правото на строеж в
новоизградената сграда за съответни обособени обекти, срещу поетата от ответника
насрещна непарична престация за осъществяване строителството на сградата и осигуряване
въвеждането й в експлоатация. При съвкупния анализ на събраните по делото доказателства
СГС е приел, че при предаване на процесния строеж от възложителя на изпълнителя
своевременно – съгласно правната норма, уредена в чл. 264, ал. 2 ЗЗД, ищците не са
направили съответни възражения за неточно извършване (в качествено отношение) на
уговорената работа, поради което не е възникнало потестативното право с едностранно
волеизявление за разваляне на договора за изработка (за строителство), а следователно, не е
породено и предявеното субективно право за заплащане на уговорената в клаузата на чл. 2,
ал. 2 от релевантното Споразумение компенсаторна неустойката при разваляне на договора.
Съобразно наведените от страните фактически твърдения в искова молба и в отговора
на искова молба, както и от събраните по делото писмени доказателствени средства се
установява правнорелевантното обстоятелство, че между първоначалните ищци и ответното
2
търговско дружество е възникнало действително търговско правоотношение, породено от
договор със смесен характер – договор за учредяване на ограничено вещно право на строеж
и за изработка, по силата на който ищците са учредили право на строеж на ответника-
търговско дружество срещу поетата насрещна непарична престация за осъществяване
строителството на сградата и осигуряване въвеждането й в експлоатация. Следователно, по
отношение на правните последици, които този смесен договор е породил, трябва да се
прилагат нормативните правила, уреждащи договора за изработка (за поетото задължение да
бъде построена процесната сграда) и субсидиарно договора за продажба (за сделката, с която
е учредено право на строеж). Но тъй като ищците твърдят, че процесният строеж е въведен в
експлоатация, като са придобили в суперфициарна собственост съответните обособени
обекти в процесната сграда, те не предявяват иск за разваляне на договора за учредяване
право на строеж по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, а поддържат, че поради констатираните - след
въвеждането в експлоатация на процесния строеж, на твърдените недостатъци на
уговорената работа (в качествено отношение) извънсъдебно са упражнили потестативното
право за разваляне на релевантната двустранна сделка – само в частта, в която тя разкрива
признаците на договор за изработка (строителство), поради което претендират заплащане на
уговорената в клаузата на чл. 2, ал. 2 от Споразумение от 31.10.2013 г. компенсаторна
неустойката при разваляне на договора.
Не е спорно между страните, а и от Договор за учредяване право на строеж върху
недвижим имот срещу задължение за строителство, обективиран в н. а. № 21/31.10.2013 г.,
съставен по н. д. № 202/2012 г. от нотариус В. Д., се изяснява, че първоначалните ищци са
изпълнили своето договорно задължение, породено от процесния предварителен договор, да
отделят от притежаваното от тях сложно право на собственост едно от вещните правомощия
- правото на строеж за изграждане на процесната сграда върху притежавания от тях
поземлен имот, и да го прехвърлят на ответното дружество. В този смисъл основният
правен спор по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали изпълнителят
по договора за изработка (за строеж) е изпълнил добросъвестно и точно своето договорно
задължение да построи сградата, в която се намират процесните обособени, корпорални
обекти, в качествено отношение, респ. дали твърдяното неточно изпълнение е толкова
съществено, че да се приравни на пълно неизпълнение, т.е. извършената от ответното
търговско дружество и приета от ищците работа да е негодна за нейното договорно или
обикновено предназначение (арг. чл. 264, ал. 2 ЗЗД).
Предявените искове са неоснователни само въз основа на релевираните в исковата
молба фактически твърдения, обосноваващи ги.
Правната сделка, обективирана в процесния предварителен договор, изменен и
допълнен със Споразумението от 31.10.2013 г., разкрива правните последици на договор за
изработка (строителство) - по отношение на поетите правни задължения за изграждане на
сградата. Тъй като една от страните по нея е търговец, който сключва по занятие сделки за
строителство, договорът за изработка представлява относителна (субективна) търговска
сделка – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ, поради което проявените юридически факти по повод
3
сключването и изпълнението на процесния договор за изработка (за строителство) следва да
се субсумират под правните норми, уреждащи търговските сделки.
Договорът за изработка (строителство) по своята правна същност представлява
неформална, консенсуална, двустранна, комутативна, възмездна двустранна сделка, като при
учреденото от нея материално правоотношение за изпълнителя са породени две основни
облигаторни задължения – да изработи съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея
и недостатъци уговорената работа и да я предаде на възложителя, а за възложителя – да
приеме (одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на
изпълнителя.
Законът задължава поръчващия да приеме изработеното – чл. 264, ал. 1 ЗЗД.
Приемането като правно действие представлява 1) фактическо получаване на изработеното
и 2) признанието, че то съответства на поръчаното. Следователно, приемане е налице, когато
реалното получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчаливото
изразено изявление на поръчващия, че счита работата съобразна с договора. Приемане
означава одобряване. Именно за да може да се даде на приемането значението на
одобряването, законът предписва на поръчващия да прегледа работата и да направи всички
възражения за неправилно, неточно изпълнение – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако не направи
такива възражения, работата се счита за приета, т.е. за одобрена, както разпорежда
уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция. Необходимо е да се съобщи на
изпълнителя своевременно, за да може той сам да провери и да запази правата си както
спрямо изпълнителя, така и спрямо този, от когото евентуално е закупил некачествените
материали, от които е изработена поръчаната вещ. Следователно, уведомяването
представлява покана за съвместно проверяване твърденията на поръчващия. Именно с Акт,
обр. 15 се предава извършената строителна работа от изпълнителя на възложителя, поради
което по своето правно естество той представлява приемо-предавателен протокол. В случай
че в него не са обективирани констатираните от възложителя явни (тези, които могат да
бъдат установени при обикновен преглед) недостатъци – арг. чл. 264, ал. 2 ЗЗД, той би
загубил правата си по чл. 265 ЗЗД с оглед на уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима
презумпция за приемане („одобряване”) на работата.
Но тези обстоятелства, които се поддържат и във въззивната жалба, са ирелевантни за
правилното решаване на правния спор, предмет на делото, тъй като ищците не установиха в
процеса на доказване, че твърдяното неточно изпълнение (в качествено отношение) на
уговорената работа е толкова съществено, че то би могло да се приравни на пълно
неизпълнение, което да обуслови пораждането на потестативното право с едностранно
волеизявление възложителят да развали договора за изработка (строителство) – арг. чл. 265,
ал. 2 ЗЗД, предписващ, че едва ако недостатъците на извършената и предадена работа са
толкова съществени, като тя да е негодна за нейното договорно или обикновено
предназначение, поръчващият може да развали договора. В случай че тя ползва
възложителя – неточното изпълнение (в качествено или количествено отношение) не е
толкова съществено, че тя да е непълно негодна, за възложителя не би се породило
4
преобразуващото право с едностранно волеизявление да развали договора за изработка, а
единствено - да упражни уредените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД алтернативни материалноправни
възможности: да иска 1) поправяне на работата в даден от него подходящ срок без
заплащане; 2) заплащане на разходите, необходими за поправката, или 3) съответно
намаление на възнаграждението (т. нар. отбив от цената). Тези правни норми са частно
проявление на основния принцип в българското частно право – забраната за неоснователно
обогатяване. В случай че част от осъществената работа отговаря на уговореното между
страните по договора за изработка, т.е. ако тя е годна за обичайното или договорено
употребление - полезна е за възложителя, той не би могъл да развали договора, тъй като
изцяло би се освободил от своето правно задължение да заплати уговореното
възнаграждение, но би спестил разходи за частта от изработеното, която го ползва.
Забраната за неоснователно обогатяване се съчетава и с принципа за реално изпълнение на
договорните задължения – арг. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 265, ал. 1 ЗЗД. Макар
и да е ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково
производство, само за пълнота на изложението трябва да се изясни, че правните задължения,
породени от договора за строителство, не са за продължителни или периодични престации
(уговорен е конкретен трудов резултат – построяване на сграда), поради което той би се
развалил с обратна сила – в противовес на поддържаното съждение от ищците и във
въззивната жалба.
Следователно, при неточно в качествено и количествено отношение изпълнение на
уговорената престация за осъществяване на един трудов резултат по договора за изработка
(строителство), което не може да бъде приравнено на пълно неизпълнение, възложителят не
придобива субективно преобразуващо право за разваляне на договорното правоотношение, а
единствено правото да иска или реално изпълнение (работата да съответства на уговореното
или обичайното употребление), или да се заплатят разноските за нейното поправяне, респ. да
се намали уговореното възнаграждение, което да съответства на действително
осъществената работа, която ползва възложителя – за да не се достигне до неоснователно
обогатяване (арг. чл. 265, ал. 1 ЗЗД).
В този смисъл е и формираната по чл. 290 ГПК практика на ВКС – напр. Решение №
23/4.08.2014 г. на ВКС по т. д. № 1938/2013 г., I т. о., ТК – „И при недоказана
самостоятелност на процесните СМР, ако в рамките на общо възложеното тяхното
изпълнение компрометира качеството и годността за използване по предназначение на
изпълненото в цялост, вкл. частично прието, разваляне на договора би било допустимо. Така
възложеното, макар и необособимо самостоятелно, не е лишено от предназначение, по
смисъла на чл. 265, ал. 2 ЗЗД - като необходим етап от изработката на крайния продукт.
Събраните по делото доказателства, обаче, конкретно заключенията на СТЕ, не обосновават
извод за абсолютна негодност на изпълненото, необходимост от цялостното му
разрушаване, невъзможност за използване по предназначение, независимо от установените
отклонения и лошо качество. Липсата на такива именно доказателства обосновават
неоснователност на твърдяното от ответника разваляне на договора, на основание чл. 265,
5
ал. 2 ЗЗД”.
Обстоятелството кога неизпълнението е съществено е от фактическо естество и се
преценява от съда при решаването на всеки един конкретен казус.
В исковата молба ищците признават, че процесната сграда е въведена в експлоатация
съгласно Удостоверение № 45, издадено от главния архитект на Община Варна, като не
твърдят, че установените по-късно, според тях скрити недостатъци, са от такова естество, че
създават съществени пречки сградата да бъде използвана по предназначение, вкл. че тя е
построена в отклонения от предвижданията на ПУП или от одобрените строителни книжа,
което обстоятелство да доведе до незаконност на сградата и нейното премахване, респ. че тя
е изпълнена в отклонение от строителните норми и правила, което обстоятелство да я
превръща в опасна за живота и здравето на обитателите. Напротив, всички изброени в
исковата молба недостатъци на сградата, които се поддържат и пред въззивната инстанция,
не са свързани с годността на сградата да бъде ползвана по предназначение, а единствено
касаят неточното в качествено и количествено отношение неизпълнение на уговорената
работа, т.е. те не са толкова съществени, за да се квалифицира работата като негодна за
нейното договорно или обикновено предназначение, като това обстоятелство да
представлява материалноправна предпоставка за възникване на потестативното право на
възложителите да развалят договора.
Наистина, от приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните СТЕ се
установяват отклонения и недостатъци в предадената от строителя на възложителя работа
(процесния строеж), но те не са от такова естество, съобразно което да водят до негодност на
сградата да бъде ползвана по нейното предназначение (макар и да са монтирани, не са
поставени съответни елементи от сградата, съобразно уговореното качество или
количество - входни врати на офиси; алуминиева дограма; окачена фасада; входна врата на
сградата; фасадно осветление, луксозен асансьор; хоризонтална и вертикална планировка,
плътна ограда към съседните поземлени имоти; течове в подземния паркинг от западната и
северната страна; поява на пукнатини на плочата в подземния паркинг, поява във всички
обекти на конденз по стените и первазите около дограмата). Напротив, тези недостатъци са
отстраними, поради което за възложителите са възникнали алтернативните
материалноправни възможности, уредени в чл. 265, ал. 1 ЗЗД, но не и потестативното право
с едностранно волеизявление да развалят договора за изработка (строителство) и да искат
уговорената в чл. 2, ал. 2 от процесното Споразумение неустойка при разваляне. Именно
такъв иск е предявен (за заплащане на компенсаторна неустойка при разваляне на договора),
поради което съдът не може да разгледа друг иск – напр. по чл. 265, ал. 1 ЗЗД (в отклонение
от основания принцип на българския граждански процес – диспозитивното начало, уреден в
чл. 6, ал. 2 ГПК). В този смисъл, ирелевантно за правилното решаване на правния спор,
предмет на делото, е обстоятелството дали установените в процеса на доказване отклонения
и недостатъци на уговорената работа са скрити или явни и дали незабавно – непосредствено
след тяхното узнаване, ищците са направили възражение по смисъла на чл. 264, ал. 2 ЗЗД (в
какъвто смисъл са основните правни съображения на първоинстанционния съд).
6
Същественото е, че те не са от такова фактическо естество, което да ги приравни на пълно
неизпълнение на договореното между страните (сградата се ползва и може да се ползва по
предназначение и при тези недостатъци и отклонения на уговорената работа), респ. че те не
водят до пълна негодност на сградата (или както поддържат ответниците в отговора на
исковата молба, „разваляне на договора за строителство по отношение на въведена в
експлоатация сграда е мислимо, хипотетично и само теоретично, … единствено ако се
прояви скрит недостатък, който да води по необходимост до събаряне на сградата, което на
свой ред означава да е свързан с конструкцията на сградата и с нейната безопасност”).
Напротив, самите ищци твърдят, че сградата е била въведена в експлоатация, като не
поддържат, че тя страда от конструктивни дефекти, които да я правят негодна за ползването
й по предназначение. Следователно, ищците нито твърдят, нито установяват в процеса на
доказване, че заявените от тях отклонения и недостатъци на приетата работа (строежа) са
толкова съществени, че процесната сграда е негодна за ползване съобразно нейното
договорно или обикновено предназначение, поради което за тях не е възникнало
потестативното право с едностранно волеизявление да развалят договор за изработка, като
това правнорелевантно обстоятелство обуславя и непораждането на предявеното пред съда с
исковата молба акцесорно (несамостойно, добавъчно) притезателно право за заплащане на
обезщетение за причинените на възложителите имуществени вреди от пълното
неизпълнение на договорното задължение от страна на изпълнителя, обуславящо разваляне
на договора, възлизащо на уговорената в клаузата на чл. 2, ал. 2 от процесното
Споразумение неустоечна клауза при разваляне.
При невъзникване на предявеното главно материално право не е породено и
твърдяното притезателно право за обезвреда към втория ответник – поръчителя по
процесното Споразумение от 31.10.2013 г. (неговата отговорност е акцесорна и се
предпоставя от отговорността на главния длъжник).
За правилното решаване на правния спор, предмет на договора, е ирелевантно и
незаявеното с исковата молба фактическо твърдение, обосноваващ предявените осъдителни
искове, че не ответникът-търговец, а трето на настоящия исков процес е бил „главен
изпълнител на обекта”, респ. че възложителите не са давали съгласие то да замести
ответното търговско дружество в неговите договорни задължения. Само за пълнота на
изложението, трябва да се изясни, че страна по процесния договор за изработка е ответното
търговско дружество дори и то да е възложило изпълнението на уговорената работа на
подизпълнител.
При така установените правнорелевантни факти и изложените правни доводи
предявените кумулативно активно и пасивно субективно съединени осъдителни искове за
заплащане на компенсаторна неустойка при разваляне на процесния договор за строителство
се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, макар и
по различни мотиви, решението на СГС следва да бъде потвърдено като правилно, а
7
въззивната жалба да се остави без уважение.
При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с
чл. 273 ГПК в полза на въззиваемите-ответници следва да бъдат присъдени сторените пред
САС съдебни разноски в размер по 5000 лв. (за всеки един от тях), представляващи
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивния съд (с оглед материалния интерес по делото минималният размер на адвокатското
възнаграждение е в размер по 4650 лв., който е незначително по-нисък от уговореното по
двата мандатни договора; в този смисъл и с оглед на действителната правна и фактическа
сложност на делото възражението на въззивниците по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
това адвокатско възнаграждение се явява неоснователно).
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 263306/14.11.2022 г., постановено по гр. д. №
12931/2018 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК И. Б. М., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ул. „***” № ***, Д. К. М., ЕГН ********** и Б. М. М., ЕГН
**********, двамата с адрес гр. ***, ул. „***” № *** да заплатят общо на А. Б. Р., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ул. „***” № *** и „ВАРНЕНСКА СТРОИТЕЛНА
КОМПАНИЯ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул.
„А. Дякович” № 45, офис 33-35, ет. 4 сумата от по 5000 лв. (за всеки един от тях).
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от получаване на препис от него.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8