Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 28.06.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,
тридесети състав, в публично заседание на тридесети май две хиляди и
деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕЛЕНА
НИКОЛОВА
при секретаря Антония Пенчева като разгледа докладваното от съдията гр.дело №3686 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от ищеца „К.И.“ ООД, със седалище и адрес на
управление:***, с ЕИК ********* срещу ответника
П.Д.Д.,
ЕГН:**********,*** кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК, във чл. 430,
ал.1, чл. 430, ал.2 от ТЗ за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
-
Сумата от 200.00 /двеста/
лева, представляваща главница на основание сключен Договор за потребителски
кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на
Заповед за изпълнение до окончателното заплащане на главницата;
-
Сумата от 72.00лв.
/седемдесет и два/ лева, представляваща договорна лихва за периода
12.05.2017 г. - 01.11.2017г. на основание сключен Договор за потребителски
кредит“Екстра“ №67138/12.05.2017г.;
-
Сумата от 148.00лв./сто
четиридесет и осем/ лева, представляваща договорна такса „Гарант“ за периода
12.05.2017г. - 01.11.2017г., на основание сключен Договор за потребителски
кредит“Екстра“ №67138/12.05.2017г.;
-
Сумата от 4.07 лв. /четири
лева и седем стотинки/, представляваща законната лихва за забава върху
главницата за периода 13.06.2017г. - 01.11.2017 г.,
за
които суми е издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№
19151/2017 г. на ВРС. Претендират се и направените разноски в производството по
ч.гр.д.№ 19151/2017 г. на ВРС и в настоящото производство.
Обстоятелства, от които се твърди, че произтича претендираното
право: В исковата молба ищецът излага, че П.Д.Д., ЕГН ********** е кандидатствал за
получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството, на адрес www.creditins.bg, като е предоставил личните си данни чрез
попълване на регистрационната форма за кандидатстване, одобрена от управителя
на финансовата институция и при спазване на всички изисквания за предоставяне
на финансова услуга от разстояние. В резултат на подадената заявка и
предоставените от П.Д.Д. данни, служител на ищцовото
дружество се е свързал с него на посочения телефон, като ответникът е потвърдил
самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието си да
получи от ищеца при условията на дружеството, кредит в размер на 200.00 лв.
След обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на
ответника е изпратен на посочената от него електронна поща, електронен формат
на договора за кредит от разстояние. Същият е потвърдил, с избиране на
изпратения му от „К.И.“ ООД линк за потвърждение, сключването на Договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 67138/12.05.2017г. и желаната сума му е била
преведена чрез системата е-pay и получена
от същия на каса на партньорски офис на „Изипей“ АД,
срещу представена от П.Д.Д. лична карта.
Ищецът твърди, че съгласно формата за кандидатстване П.Д.Д. е имал възможност да избере опция да предостави банкова
гаранция за обезпечаване на задължението му или да му бъде предоставена такава
от дружество, с което КРЕДИТОДАТЕЛЯ има сключен договор. С оглед формата за
кандидатстване ответникът е избрал опция да му бъде осигурен гарант за ползване
на кредита от „К.И.“ ООД, с което на основание т.4 от договора, сключен между
страните, се е задължил към ежемесечната му вноска по кредита да бъде начислена
и такса „Гарант“ за предоставената услуга.
Сочи, че „К.И.“ ООД има сключен Договор за предоставяне на гаранция по
потребителски кредити 25.10.2014г. с „БИКНЕЛ КОРП“ ООД, peг. номер 155538/23.10.2014г., съгласно който
„БИКНЕЛ КОРП“ ООД в качеството на ДРУЖЕСТВО ГАРАНТ се задължава да гарантира
вземанията на КРЕДИТОДАТЕЛЯ по отпуснати потребителски кредити съгласно
сключени Договори за потребителски кредити между КРЕДИТОДАТЕЛЯ и
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛИТЕ, ако тази опция е била избрана от съответния
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛ при подаване на заявката му за отпускане на кредит и същата е
била одобрена. Съгласно чл.1 ал.2 от сключения Договор за предоставяне на
гаранция по потребителски кредити, КРЕДИТОДАТЕЛЯТ се задължава да събира от
името и за сметка на ДРУЖЕСТВОТО ГАРАНТ сумата, представляваща таксата „гарант“
от КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ. В чл.1 ал.3 е предвидено, че ДРУЖЕСТВОТО ГАРАНТ се
задължава да изплати сумите по просрочени задължения във връзка с договори за
предоставяне на потребителски кредити на КРЕДИТОДАТЕЛЯ, само след като
последният е положил усилия и грижа на добър търговец и не е събрал дължимите
му се суми включително по съдебен ред в срок от 2 /две/ години от датата на
предсрочната им изискуемост.
Съгласно разпоредбите на Закона за потребителския кредит на длъжника е
предоставена преддоговорна информация, като същият се
е запознал и е приел Общите условия на предлагания му кредит, като е потвърдил
и получил на посочения от него e-mail адрес „Европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити“. Съгласно условията на сключения
Договор, „К.И.“ ООД, е поело задължение да предостави на КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ
заем, под формата на потребителски кредит, а КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ е поел
задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва и такса „Гарант“,
като общият размер на задължението от 420.00 лв. е платимо ведно с
главницата на дванадесет равни месечни вноски със следните падежи: 12.07.2017,
12.08.2017, 12.09.2017, 12.10.2017, 12.11.2017, 12.12.2017,
12.01.2018, 12.02.2018, 12.04.2018, 12.05.2018.
Ищецът навежда твърдения, че към дата 01.11.2017 г. Кредитополучателят
не е погасил нито една от вноските по кредита, падежите на които са настъпили
съответно на 12.06.2017, 12.07.2017, 12.08.2017, 12.09.2017, 12.10.2017.
Служители на дружеството неколкократно са осъществили
връзка с длъжника, посредством изпращане на напомнителните
email-и на посочения от заявката електронен адрес,
изпращани са смс-и и са осъществени телефонни
обаждания, непосредствено преди и след настъпване на падежните дати, но П.Д.Д. не осъществил никакво плащане или индикация, че желае да
направи такова на дължимата към дружеството сума.
Съгласно чл.86 ЗЗД П.Д.Д. дължи на „К.И.“ ООД
обезщетение за забава в размер на законната лихва по просрочени задължения,
която до датата на подаване на заявлението възлиза на 4.07 лв.
Ответникът чрез особен представител, в срока
за отговор, е депозирал такъв по делото. В отговора ответникът оспорва
предявените искове по основание и размер. Оспорва автентичността на
представеното заявление № 67138/12.05.2017г., като твърди, че ответникът не е
автор на електронния документ. Същевременно счита, че същият не носи подписа на
П.Д., поради което доказателствената тежест за
установяване истинността на писменото доказателство се носи от ищеца. Не
споделя виждането, че обикновеното наличие на лични данни в него може да бъде
приравнено на електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП в
редакцията му към момента на сключване на договора. Твърди, че за да е налице
ел. подпис, законодателят изисква предоставянето на допълнителна информация,
която да се прибави към електронното изявление. Личните данни са част от самото
изявление, докато вторичната цифрова верификация представлява използването на
конкретен линк за активация. Твърди, че в исковата молба са изложени голословни
твърдения за осъществено последващо потвърждение, но
конкретни доказателства в тази насока не са представени. Сочи, че от
приложената разпечатка е видно, че заявката е направена от потребител „Рени“,
което не кореспондира с данните в бланката. Последните могат да бъдат въведени
от всяко лице. Отбелязва, че доказателствената тежест за наличието на съгласие
на потребителя за сключване на договора се носи именно от финансовата
институция по силата на чл. 18, ал. 1, т. 3 от Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние/ ЗПФУР/. В допълнение сочи, че съгласно
цитираното в исковата молба съдебно решение № 70 от 19.02.2014г. по гр.д. №
868/2012г. на ВКС обикновеният електронен подпис би имал стойността на
саморъчен единствено при изрично съгласие на страните в подобен смисъл.
Аналогично съглашение не е установено по настоящото дело. Твърди, че в случая
липсва изразена от ответника воля за встъпване в облигационни отношения с
ищцовото дружество, което от своя страна води до отсъствие на договорна връзка между страните
и съответно до неоснователност на исковите претенции.
Оспорва верността на обстоятелствата, обективирани
в Разписка за извършено плащане № 2000000126554458/12.05.2017г. Твърди, че
същата представлява неподписан от никого частен документ, който не се ползва с
материална доказателствена сила. Освен това евентуалната наличност на сумата
във владение на трето лице съвсем не означава, че същата е получена реално от
кредитополучателя.
Твърди, че не е установена обвързваща страните
облигационна връзка. Не се обоснова документално не само потвърждаването на
съгласието за сключване на договора, но и предоставянето на изискуемата
предварителна информация по чл. 8 от ЗПФУР, както и приемането на общите
условия на търговеца. Сочи, че съгласно чл. 147а от Закона за защита на
потребителите този факт следва се удостовери единствено с подписа на
потребителя (ал. 2), а клаузата за съгласие и получаване на ОУ в индивидуалния
договор не представлява годно доказателство (ал. 5).
Твърди, че ищцовото дружество не е извършено
валидно обявяване на предсрочна изискуемост на дълга. Безспорно е, че потестативното изявление следва да е достигнало до знанието
на длъжника. В настоящия случай, обаче, волята на кредитодателя
не е била съобщена надлежно на П.Д.. Твърди, че позовавайки се на разпоредбата
на т. 12.1 от ОУ, позволяваща уведомленията да бъдат изпращани по електронна
поща, Кредиторът не е съобразил, че цитираният текст се дерогира
от уговорката в края на индивидуалния договор №67138/12.05.2017г., съгласно
която адресите за кореспонденция за целите на договора са единствено
физическите адреси на страните и съобщенията се считат за редовно връчени
единствено ако се изпратят на тези адреси. Сочи, че консенсусът в индивидуалния
договор се ползва с предимство пред ОУ по силата на т. 1.5, изр. второ от
същите ОУ. Приложеното към исковата молба имейл уведомление, представляващо
частен документ без материална доказателствена стойност, дори и да е било
изпратено и получено на съответния имейл адрес, не е било годно да породи
целените правни последици, тъй като не е бил спазен предвидения от страните
ред.
Сочи се, че потестативното
право е реализирано от търговеца преди депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, като именно предварителното осъществяване на този юридически факт е дало
основание на дружеството да отправи настоящите искови претенции за връщане на
кредита в пълен размер, ведно с останалите негативни последици за
кредитополучателя. Навежда твърдения, че в случай, че този факт не е настъпил
и/ или не са спазени изискванията на закона, то съответното вземане не е възникнало
и настоящите претенции се явяват неоснователни. Отбелязва, че в исковата молба
не са отправени изявления в условията на евентуалност, съгласно които
преобразуващото право да се реализира със самата молба, за да се придаде правно
значение на получаването й от длъжника, който, освен това, в настоящото
производство се защитава от особен представител.
За неоснователни намира и претенциите за заплащане на договорна лихва,
тъй като клаузата на т. 3 от договор №67138/12.05.2017г. е нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД, поради накърняване
на добрите нрави. Законодателят и съдебната практика са категорични, че
договорната свобода по чл. 9 от ЗЗД е ограничена от общовалидни критерии за
добросъвестност при договарянето, които са толкова значими, че обуславят самото
съществуване на обвързаност между контрагентите. Твърди, че съгласно Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003г. на ВКС, II г.о. нищожна поради
противоречие на добрите нрави се явява уговорка за заплащане на договорна лихва,
чийто размер надхвърля трикратно размера на законната лихва. Същото отделение
на ВКС със съдия докладчик Борислав Белазелков стига
още по-далеч в Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г., като
заключава, че основание за нищожност на възнаградителна
лихва по обезпечен заем (процесният е обезпечен с гарант) представлява
уговарянето й в двукратно по-голям размер от законната лихва. В този случай се
приема, че такава лихва въобще не е договорена. Разглежданата в настоящото
производство претенция е за заплащане на договорна лихва от 36% при законна
лихва за същия период в размер на 10%. Очевидно е налице накърняване на добрите
нрави. Нищожната клауза в случая не може да бъде заместена от закона по реда на
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като конкретни императивни норми в тази материя
липсват, а празнотите не могат да се запълват с постановената съдебна практика.
Подобно решение се явява справедливо, тъй като „лишаването” на търговеца от възнаградителна лихва следва да се разгледа като санкция и
корекция на недобросъвестния кредитодател,
злоупотребил с финансовото си надмощие спрямо икономически по-слабата страна.
По
отношение на претенцията за заплащане на такса „Гарант“ счита, че без уважение
следва да бъде оставено и искането на „К.И.” ООД за заплащане на договорна
такса „Гарант” в общ размер от 148 лв. за периода от 12.05.2017г. -
01.11.2017г. поради липса на основание. От представеното в писмен вид заявление
е видно, че ответникът е поискал предоставянето на банкова гаранция, като
именно такъв квалифициран вид гаранция се изисква и съгласно раздел VIII от ОУ.
Кредитодателят, обаче, е осигурил участието не на
банкова институция, а на обикновен поръчител. Следователно не е налице
съвпадение на волята на договарящите и липсва валидно правно обвързващо съглашение
в този смисъл. При отсъствие на действителна клауза не се дължи и
възнаграждение по нея. Отделно от гороното сочи, че
обезпечително правоотношение липсва не само между кредитодател
и кредитополучател, но и между длъжника и самия гарант. Договор между тях не е
бил сключван, въпреки изричното изискване на т. 8.4., изр. последно от ОУ.
Сочи, че облигационна връзка съществува единствено между ищеца и някакво
дружество със седалище на Сейшелите, чието съдържание
не обвързва ответника, тъй като той не е страна по нея. Същевременно в същата
клауза от ОУ изрично се посочва, че ищецът събира таксата от името на
дружеството гарант, т.е. плащането се основава на съществуващ договор между
него и бенефициента по кредита. В настоящия случай такъв липсва, поради което
заплащането на такса-възнаграждение е лишено от правно основание.
Наред с гореизложеното счита, че клаузите на чл. 4
от индивидуалния договор, както и съответните разпоредби от OУ, са нищожни
поради неравноправния им характер и противоречие на добрите нрави. Намира, че
се касае за недобросъвестни търговски практики, водещи до облагодетелстване на кредитодателя за сметка на потребителя. Съгласно т. 8.2 от
ОУ предоставянето на гаранция е задължително условие, без което договор въобще
не би бил сключен. Задължителната допълнителна такса е в размер, почти
идентичен със самата месечна вноска. Същевременно изборът на поръчителя е
извършен отново от търговеца, а не от потребителя в нарушение на т. 8.4. от OУ,
като на последния не е предоставена каквато и да е възможност да влияе върху
уговорките с гаранта, като всичко това било направено при неизпълнение от
страна на ищеца на преддоговорното му задължение по
чл. 8, ал. 1, т. 1, б. В от ЗПФУР - да предостави информация за името и
седалището на всяко трето лице, с което потребителят трябва да влезе в
търговски отношения по повод договора за кредит.
По отношение на законната лихва от 4,07 лв.,
ответникът счита, че претенцията за заплащане на законна лихва също се явява
неоснователна съобразно начина, по който е описана в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Липсва конкретизация и яснота върху кое точно и в какъв размер забавено задължение е
начислена търсената лихва. Твърди, че съгласно т. 1 от Тълкувателно решение №
4/2013г. от 18.04.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС при констатирани непълноти и нередности съдът не е длъжен да
инициира тяхното саниране, а отхвърля предявените претенции, тъй като в
противен случай би могло да се стигне и до забранен от закона анатоцизъм - да се начислява законна лихва за забава върху възнаградителната лихва по договора.
Съдът, като прецени съобразно чл.12 и чл.235 ГПК поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните, и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа страна
следното:
Със Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № №10358/20.12.2017 г., издадена
по ч.гр.д. №19151/2017 г. на ВРС е разпоредено ответникът да
заплати на ищеца процесните
суми.
С исковата молба по делото е представена Заявка №67138 за отпускане на
кредит, при посочени параметри в заявката, както следва: искана сума - 200,00
лв.; сума за връщане – 420,00 лв.; крайна дата на връщане – 12.05.2018 г.;
банкова гаранция- иска гаранция. (л.9)
С исковата молба по делото е представен и Договор
за потребителски кредит „Екстра“ № 67138/12.05.2017
г. (л.13) между „К.И.“ ООД и П.Д. Д., ЕГН **********,
съгласно който ищецът предоставя на ответника заем в размер на 200,00 лв.,
който трябва да се погаси чрез 12 месечни погасителни вноски. Съгласно чл.3.1
от договора фиксираният годишен лихвен процент по заема в размер на 36%,
годишният процент на разходите за заема е 49,7%.
Към договора е
представен и погасителен план, съгласно който месечната вноска за главница е в
размер на 16,67 лв. и една последна изравнителна вноска в размер на 16,63 лв.,
месечната вноска за възнаградителна лихва е в размер
на 6,00 лв. и месечната вноска за такса „гарант“ е в размер на 12,33 лв. и една
изравнителна вноска в размер на 12.37 лв., или общо 148,00 лв.
Представени са общи условия на К.И. ООД,
съгласно чл. 8.1 от които с цел
гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми вземания
на кредитодателя към кредитополучателя последният
следва да представи лично или по пощата с препоръчано писмо оригинал на банкова
гаранция покриваща пълния размер на дължимата по кредита сума. Гаранцията
следва да бъде предоставена до 3 (три) дни след одобрение на кредита, като в
случай, че същата отговаря на всички законови изисквания кредитодателят
ще предостави в полза на кредитополучателя одобрената сума. Кредитодателят
не е длъжен да приеме представената от кредитополучателя банкова гаранция, ако същата
отговаря на изискванията на закона, като съгласно т.2 на същия член
предоставянето на гаранция е задължително условие за отпускане на кредита.
Съгласно
чл. 8.4 от Общите условия в случай, че кредитополучателят не успее или не желае
да предостави посочено обезпечения, кредитодателят може
да предостави на кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от страните дружество
гарант. В този случай, кредитодателят се задължава да
събира дължимите гаранционни такси от името на избраното от кредитополучателя
дружество гарант, като същият урежда отношенията си с дружеството гарант съгласно
условията на договор сключен помежду им.
Съгласно
чл. 8.4 в случай, че кредитополучателят, не заплати което и да е свое
парично задължение, произтичащо от Договора за потребителски кредит, дружеството
гарант ще заплати на кредитодателя всички дължими от кредитополучателя
суми след получаване на писмено искане от страна на кредитодателя,
като дружеството гарант може да встъпи в правата на кредитодателя
и да търси сумата от кредитополучателя по съдебен ред.
Представена е
и разписка в оригинал №07000579566409 от 12.05.2017 г., от която е видно, че на
каса в Изипей ответникът е получил сумата от 200,00
лв. с основание Договор №67138/12.05.2017 г. като на касата са сверили
документа за самоличност на получаващия сумата и самоличността му съвпада с
тази на ответника (л. 138).
По делото е изслушано и прието заключението на вещото А.В., видно от
което е, че процесното задължение, включва 200,00 лв. главница, 72,00 лв.-
договорна лихва, 148,00 лв. – такса „гарант“ и 4,07 лв. – лихва за забава за
периода от 12.06.2017 г. до 03.11.2017 г.
По кредита не са постъпвали плащания от страна на кредитополучателя.
Съгласно заключението на вещото лице, ако към разходите по кредита се добави и
такса „Гарант“, годишният процент на разходите по същия ще надвиши законовоопределения лимит от 50%.
От така изложената фактическа
обстановка, в съответствие с приложимите към спора правни норми, съдът стигна
до следните правни изводи:
Предявени са условията на обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.422
от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и с правно основание чл. 240, ал.2 от ЗЗД. В конкретния случай е приложим
ЗПК и ЗПКФУР. Исък е предявен след
успешно провеждане на производство по чл.410 ГПК и надлежно депозирано възражение от длъжника по
реда на чл.414, ал.1 ГПК и
в срока, предвиден в разпоредбите на чл.415, ал.1 ГПК,
с оглед на което е процесуално допустим. Предмет на установителния иск е съществуването на вземането по издадената
заповед за изпълнение и успешното му провеждане предполага
установяване на дължимостта
на сумите, за които е издадена оспорената
заповед. Или, в контекста на основанието,
на което се претендира вземането,
в тежест на ищеца е да установи
при условията на пълно и главно
доказване
възникването в негова полза на изискуемите вземания, за което е издадена
заповедта, т.е. да докаже, че между „Кредит Инс“ ЕООД и ответника е възникнала валидна облигационна връзка
по посочения в исковата молба договор за заем, по силата на който на ответника
е предоставена в заем сумата 200,00 лв. срещу задължение за връщането й заедно
с договорна лихва, както и задължението за заплащане на такса Гарант в размер
на 148,00 лв., че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, че предсрочната
изискуемост е надлежно обявена на заемателя.
От представената по делото разписка от Изипей
се установява, че договорната сума е получена от ответника.
Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ. Годишният процент
на разходите, посочен в процесния договор се равнява на 49,70 %. Съгласно
погасителния план към сключения договор кредитополучателят се е задължил да
заплати на ищеца и сумата от 148,00 лв., представляваща такса „Гарант“. Никъде
в самия договор обаче не е посочено какъв е нейният размер и за извършването на
каква точно услуга се сключва. В общите условия на дружеството е посочено, че
таза такса се събира от дружеството кредитополучател със задължение да бъде
предадена на дружеството гарант, на осн. сключен между двете дружества договор.
Не става ясно обаче на какво основание самият кредитополучател се е задължил да
заплаща такава такса на дружеството – гарант чрез ищеца, доколкото той реално
няма сключен договор с дружеството – гарант, нито е изразил изрично съгласие
именно соченото от ищеца дружество да е дружество-гарант. Така не е ясно какви
са точно услугите, за които кредитополучателят е следвало да заплати сумата от
148,00 лв. (представляваща сума равна на 74% от заемната сума), нито какви са
правата и задълженията на страните по този договор. Така или иначе, не се
доказа такъв договор изобщо да е бил сключван. Дружеството „Гарнат“,
от чието име ищецът твърди че събира сумите не се легитимира като титуляр на
процесното вземане от 148,00 лв. по никакъв начин.
Отделно
от горното в общите условия на ищеца е посочено, че кредитополучателят следва
да представи банкова гаранция в тридневен срок след одобрение на кредита, или
вместо гаранцията да е предоставена към момента на одобряване на кредита и да е
предпоставка за отпускането му, същата следва да бъде предоставена впоследствие
и то при неясни последици при непредставянето ѝ, доколкото исканата сума
е отпусната вече към този момент, тъй като съгласно чл. 7.4.1 от същите общи
условия тя се предоставя в рамките на 24 часа от одобряване на кредита. Чл. 16
от ЗПК предвижда императивно задължение на кредитор да оцени
кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Следователно тази клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция (вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по
договора. Т.е. клаузата противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да
осуети безотговорната търговия с кредитни продукти. Така таксата „Гарант“
добавена към задължението за лихва по договора води до надхвърляне на
законоустановения максимум от 50% на ГПР съгласно чл. 19,ал.4 от ЗПК.
В разпоредбата на чл. 11 от ЗПК е посочено съдържанието на
договора за кредит и са предвидени задължителни реквизити, които то следва да
включва като условия за усвояване на кредита, начин на формиране на лихвен
процент, условия за издължаване, съдържание на погасителния план, информация за
дължимите плащания и т.н. Съгласно чл.11, ал.1, т. 7 от ЗПК договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа общия размер на кредита и условията за
усвояването му, съгласно т. 10 годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно т. 20 договорът следва да съдържа и наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден. В процесния договор се
съдържа информация единствено по отношение на размера на отпусканата сума, но
няма размер на нито на възнаградителната лихва, нито
на Такса „Гарнат“, нито лихвения процент на ден.
Тъй като, както бе изложено по-горе, общият процент на разходите
по кредита е неправилно определен, като при неговото определяне не е включена
сумата, дължима такса „Гарнат“, същият не е посочен в
точния си размер, т.е. договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, т.10 от ЗПК.
С оглед на изложеното по-горе съдът намира, че са нарушени
разпоредбите на чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал.1, т. 7, 10 и 20 от ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, така на
осн. чл. 22 от ЗПК процесният договор се явява недействителен. По такъв договор,
по смисъла на чл. 23 от ЗПК, потребителят е длъжен да върне само чистата
стойност на кредита (или в случая получената сума от 200,00 лева), без да дължи
лихва.
Доколкото в конкретния случай договорът
се приема за недействителен, то не следва да бъде изследван въпроса за
настъпването на предсрочна изискуемост на същия, респ. размера на падежиралите вноски., тъй като връщането на заемната сума
се дължи на осн. чл. 23 от ЗПК, а не на общо основание – чл. 240 от ЗЗД.
По
направеното възражение от процесуалния представител на ответника за недоказаност
на сключването на процесния договор съдът намира, че получената от ответника на
каса на Изипей
сума от 200,00 лв. напълно кореспондира с останалите представени по делото доказателства и
наведените от ищеца твърдения, което доказва, че между страните е сключен
процесният договор. Доколко обаче при сключването му са спазени законовите
изисквания беше разгледано по-горе.
На
основание изложеното по-горе съдът счита, че Договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 67138/12.05.2017 г., сключен между „К.И.“ ООД
и П.Д. Д., ЕГН ********** се явява недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, поради което ответникът дължи единствено получената главница по този договор на осн. 200,00 лв. Или предявеният от ищеца иск следва да се уважи за сумата от 200,00 лв., представляваща главница по договора, а в останалата част следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, дадените указания в т. 12 на ТР № 4/2013
год. и направеното от ищеца искане, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца, направените от него разноски в настоящото производството и в
производството по ч.гр.д.№ 19151/2017 г. на ВРС, съобразно на уважената част от
иска. По делото са представени доказателства за направени в настоящото
производство съдебно-деловодни разноски в размер на 980,00 лв., от които
заплатена държавна такса в размер на 175,00 лв., адвокатско възнаграждение в
размер на 300,00 лв., възнаграждение за особен представител в размер на 300,00
лв., депозит за вещо лице в размер на 200,00 лв. и 5,00 лв. за съдебно
удостоверение, от които съобразно с уважената част следва да бъдат присъдени 410,00 лв. В производството по ч.гр.д19151/2017 г. на ВРС, ищецът е
направил разходи в размер на 325,00 лв.,
от които заплатена държавна такса в размер на 25,00 лв. и възнаграждение за адвокат в размер на 300,00 лв., или
съобразно с уважената част сумата от 152,75
лв.
Мотивиран от така изложените
съображения, Варненски районен съд
Р Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че П.Д.Д.,
ЕГН:********** ДЪЛЖИ на „К.И.“ ООД, със
седалище и адрес на управление:***, с ЕИК ********* сумата от 200.00 (двеста) лева,
представляваща главница на основание сключен Договор за потребителски кредит
„Екстра“ №67138/12.05.2017г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на
Заповед за изпълнение – 02.11.2017 г. до окончателното заплащане на главницата на осн. чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД,
във вр. с чл. 23 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№ 19151/2017 г.
на ВРС.
ОТХВЪРЛЯ,
на осн. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 23 от ЗПК, предявените
от „К.И.“ ООД, със седалище и адрес на управление:***,
с ЕИК ********* срещу П.Д.Д., ЕГН:********** искове за приемане на установено, че
ответникът дължи на ищеца:
-
Сумата от 72.00 (седемдесет
и два) лв., представляваща
договорна лихва за периода 12.05.2017 г. - 01.11.2017г. на основание сключен
Договор за потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г.;
-
Сумата от 148.00 (сто
четиридесет и осем) лева, представляваща договорна такса „Гарант“ за
периода 12.05.2017г. - 01.11.2017г., на основание сключен Договор за
потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г. и
-
Сумата от 4.07 лв. (четири
лева и седем стотинки), представляваща законната лихва за забава върху главницата
за периода 13.06.2017г. - 01.11.2017 г.,
за които
суми е издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№
19151/2017 г. на ВРС.
ОСЪЖДА
П.Д.Д.,
ЕГН:********** ДА ЗАПЛАТИ на „К.И.“ ООД, със
седалище и адрес на управление:***, с ЕИК ********* сумата от 410,00
(четиристотин и десет) лв., представляваща сторени в исковото производство
съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 152,75 лв. (сто петдесет и
два лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща разноски в
производството по ч.гр.д.№19151/2017 г. на ВРС, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски
окръжен съд, в двуседмичен срок от получаване на съобщението от страните, че е
изготвено и обявено.
Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: