Р Е Ш Е Н
И Е
Гр.София,16. 02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на трети февруари
през две хиляди двадесет и първа година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
При
секретаря Анелия Груева сложи за
разглеждане
докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 2359 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от ищеца пред СРС – С.Н.И. срещу решение № 274913 от 14.11.2019 г.,
постановено от СРС, Първо гражданско отделение, 166 състав по гр.д. № 11252 по
описа за 2019 г.
Решението се обжалва в частта, в която претенцията по
чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ на ищеца-въззивник е била отхвърлена
относно неимуществените вреди за разликата от 1 500 лева до пълния предявен
размер от 20 000 лева, като се излагат доводи за несъобразяване на размера на
реално търпените от ищеца неимуществени вреди. При това положение определеното
от СРС обезщетение не било съобразено с критериите по чл.52 ЗЗД и не било
справедливо. СРС не се бил съобразил с факта, че към момента на повдигане на
обвинението ищецът бил 25-годишен. Същият ограничил социалните си контакти.
Изгубил вяра в право-охранителните и правозащитни институции. Съзнавал, че дори
да бъде оправдан името му ще бъде опетнено. Ищецът бил обзет от чувство на
безнадеждност. Породил се страх от наказание. Той съзнавал, че ако бъде осъден,
това ще попречи на професионалната му реализация.
Иска се решението да бъде отменено в
обжалваната част и претенцията да се уважи в пълен размер. Претендират се разноски
при условията на чл.38, ал.1, т.3, предл.2 ЗАдв.
По въззивната жалба няма постъпил отговор от Прокуратура на
РБ /ответник пред СРС/. В течение на процеса излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението в частта, в която
претенциите са били отхвърлени като неоснователни. Сочи, че решението било
надлежно обосновано и постановено при правилно приложение на материалния закон.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на
25.11.2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 26.11. 2019 г./по
пощата/.
Следователно
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице
е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС въз
основа на приетите материали по досъдебно производство № ЗМ 3387/2010 г. по
описа на 06 РУП – СДВР, приложени към приетото НОХД № 20407/2012 г. по описа на
Софийски районен съд, НО, 93-ти състав, е достигнал до извода, че същото е
образувано на 07.09.2010 г. срещу неизвестен извършител за това, че на
30.07.2010 г. в с.Владая, улица „********причинил
средна телесна повреда И.Д.П., изразяваща се в мозъчна контузия, с което му е
причинил разстройство на здравето временно опасно за живота – престъпление по
чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК.
С постановление на водещия
разследването от 04.10.2012 г. ищецът С.Н.И. бил привлечен като обвиняем за
това, че на 30.07.2010 г. около 19:00 часа в с.Владая, улица „********чрез нанасяне на удари с чук в
задната дясна и след това в задната лява част на главата е причинил средна
телесна повреда на И.Д.П., изразяваща се в мозъчна контузия /контузия на
главния мозък/ и травматичен субарахноидален кръвоизлив, които по отделно са
реализирали медико-биологичния признак разстройство на здравето временно опасно
за живота – престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК и спрямо него е била
взета мярка за неотклонение „Подписка”, по която ищецът се задължил да не
променя местоживеенето си. Постановлението било предявено на ищеца в 10:00 часа
на 12.10.2012 г. След предявяване на постановлението за привличане на обвиняем,
ищецът бил разпитан в качеството на обвиняем в периода от 10:05 часа до 10:12
часа на същия ден. На същата дата 12.10.2012 г., в периода от 10:15 часа до
10:40 часа, по реда на чл. 227 НПК разследването било предявено на ищеца и
същият изложил доводи по обвинението. На същата дата водещият разследването
изразил мнение за предаване на обвиняемя на съд.
По отношение ищеца бил
съставен обвинителен акт и делото било внесено в Софийски районен съд. С
разпореждане от 12.02.2013 г. съдията докладчик по образуваното НОХД №
20407/2012 г. по описа на СРС, 93 състав насрочил разглеждането на делото в
открито съдебно заседание на 22.04.2013 г. за предварително изслушване на
страните.
Пред първата инстанция бил
даден ход на делото на 05.11.2013 г. и делото било разгледано в открити съдебни
заседания на 05.11.2013 г., 12.02.2014 г., 04.06.2014 г. и 19.01.2015 г.
На 19.01.2015 г. по делото
била постановена присъда, с която ищецът бил признат за невиновен в
извършването на престъплението, за което му било повдигнато обвинение. Срещу
присъдата била подаден протест от прокурор при СРП и след изпращане на делото в
СГС било образувано ВНОХД № 3772/2015 г. по описа на СГС, 12-ти въззивен
състав. С определение от 14.10.2015 г. делото било насрочено за разглеждане в
открито съдебно заседание на 14.12.2015 г. Делото приключило в едно заседание
като на 20.01.2016 г. било постановено решение, с което постановената от
първата инстанция присъда била изцяло потвърдена. Решението влязло в сила в
деня на постановяването.
Въз основа на така
установените факти, СРС е намерил, че спрямо ищеца е било проведено наказателно
производство за период от малко над три години и три месеца, приключило с
влязла в сила оправдателна присъда.
Оправдаването на обвиняемия
с влязъл в сила съдебен акт било достатъчно, за да се приеме, че обвинението е
било незаконно, като доколкото същото било повдигнато от ответника, несъмнено
било, че неговото поведение е противоправно. Затова и ответникът дължал
обезщетение за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от
длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ.
Относно
размера на обезщетението СРС се е позовал на критериите по чл.52 ЗЗД. Позовал се е на периода от
време, през който спрямо ищеца реално са били предприети действия по
наказателно преследване, и наложената мярка за неотклонение „подписка”, както и
характера на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение, за което
се предвижда наказание лишаване от свобода до шест години, т.е. касае се за
тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.
СРС е отбелязвал, че
доколкото ищецът има чисто съдебно минало, то повдигането и поддържането на
обвинение срещу него за умишлено престъпление само по себе си сочело на
настъпило неблагоприятно отражение върху психиката му като неосъждан човек. От
събраните по делото гласни доказателствени средства, чрез разпит на Н.С.И. –
бащата на ищеца, се установило, че в конкретния случай проведеното незаконно
наказателно преследване е причинило преживяване на значителни негативни емоции
от страна на ищеца, с преживяване на притеснения, свързани с воденото
наказателно производство и изпадане в депресивно състояние с ограничаване на
контактите със свои близки и познати. Ищецът не доказвал, обаче, с писмени
доказателства да е кандидатствал за започване на работа в периода, в който
спрямо него е било водено наказателно производство и повдигнатото обвинение да
е станало причина, същият да не бъде одобрен за тази работа. По делото не били представени
доказателства повдигнатото обвинение да е било медийно отразено въз основа на
съобщения на прокуратурата и нейни длъжностни лица. Съобразявайки всичко това,
както и обществено-икономическите условия на живот в страната в процесния
период и възрастта на ищеца към датата на повдигане на обвинението – 25
годишна, СРС е приел, че сумата 1500 лева е справедливият размер, който ще
репарира причинените му неимуществени вреди от воденото срещу него незаконно
наказателно преследване. Според СРС, това е размерът, който съответства на
степента и характера на търпените болки и страдания, както и на вида на
упражнената процесуална принуда спрямо ищеца и тази сума справедливо ще поправи
вредите, които С.И. е понесъл от незаконно повдигнатото и поддържано срещу него
обвинение.
Искането на ищеца за
присъждане на обезщетение в по-висок размер според СРС е в противоречие с
изискването за определяне на обезщетение по справедливост и не било съобразено
с установените в настоящия случай конкретни обстоятелства, имащи отношение към
преценката за размера на дължимото обезщетение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното за установено от фактическа и правна страна на спора:
Съгласно чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани в случаите на обвинение в извършване
на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано.
Отговорността за обезщетение съгласно българското гражданско право е
ограничена до преките и непосредствени вреди съгласно чл.4 от ЗОДОВ.
Уважаването на предявеният иск, с правно основание чл.2, т.3 от
същия закон, е обусловено от провеждането на пълно и главно
доказване по отношение на две обстоятелства - че са причинени твърдените вреди
и че тези вреди са възникнали в резултат от необосновано въздействие върху
правната сфера на ищеца.
Въззивната инстанция приема, че правилно СРС е установил
конкретната фактическа обстановка по спора.
Мотивите
на СРС се споделят от настоящата инстанция поради което по арг. от чл.272 ГПК
същите следва да се считат и за мотиви на настоящето производство.
Спорно
по делото отговаряли определеното от СРС обезщетение на критериите на чл.52 ЗЗД.
Съгласно
трайно установената и задължителна практика на ВКС, така например РЕШЕНИЕ
№ 11 ОТ 27.01.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4158/2013 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС,
преценката за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди при
искове по чл. 2 ЗОДОВ, се основава на критериите за тежестта на
повдигнатото обвинение, за вида на фазата - досъдебна или съдебна, и
продължителността на наказателното производство, за липса или взета мярка за
неотклонение и нейния вид, субективните последици за лицето от воденото
наказателно производство - влошено здравословно състояние, публично
злепоставяне, отражение върху семейния му живот, професионална реализация,
социални контакти, съдебното минало на лицето, евентуално съпричиняване на
вредите.
Действително,
в показанията си свидетелят Н.С.И. сочи, че ищеца се е почувствал много зле, не
можел да спи, притеснявал се, че е обвинен
за нещо, което не е извършил и ще бъде осъден неправомерно. Изгубил бил
вяра в правосъдие и полиция. Нарушено било гражданското му право на защита.
Съседите останали с впечатление, че ищеца е побойник и гледат на него с друго
око. В самите показания, обаче, свидетелят сочи за дело, което било повдигнато
на сина му през 2005 г. Видно от данните по приложеното нохд, обвинителния акт
касае случай, състоял се на 30.07.2010 г., т.е. 5 години след сочената от
свидетеля дата.
От
справката, представена с отговора по исковата молба е видно, че срещу ищеца е
постъпил заявителски материал от 07.05.2004 г. за грабеж по чл.198 НК.
При
това положение въззивната инстанция намира за основателно възражението в
отговора по исковата молба, че липсват доказателства търпените болки и
страдания от ищеца да са в пряк и непосредствен резултат само от процесното
обвинение.
По
никакъв начин не е доказано, че е накърнено правота на защита на подсъдимия в
процеса.
Доводът,
че ищецът е имал вяра в правовия ред в страната също е голословен. Недоказано е
и обстоятелството, че ищецът до този момент е имал безупречна репутация.
Обстоятелството,
че Прокуратурата не е разпространявала информация за воденото производство
срещу ищеца, е безспорно.
Липсват каквито и да е данни
проведеното срещу ищеца наказателно преследване да е повлияло на професионалната му
реализация,
Спрямо
ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“. Видно от
протокола за о.с.з. от 19.01.2015 г. по нохд № 20407 по описа за 2014 г. е
отменил мярката за неотклонение „подписка“.
Като краен извод се
налага, че в конкретния случай при определяне размера на обезщетението и съобразяване разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ, първоинстанционният съд е определил справедлив размер на обезщетението.
Налага
се извод, че обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно
и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 274913
от 14.11.2019 г., постановено от СРС, Първо гражданско отделение, 166 състав по
гр.д. № 11252 по описа за 2019 г. , в
частта, в която претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ на
ищеца- С.Н.И. срещу Прокуратурата на Р България, е отхвърлена относно неимуществените вреди за разликата от 1 500
лева до пълния предявен размер от 20 000 лева, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА
Прокуратурата на Р България,
гр.София, бул.”*****” № 2, да заплати на
адв. С.Д.С., САК, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 1, т.3, предл.2 от
ЗАдв., сумата от 112,50 лева –
разноски за оказана безплатна правна помощ
в производството пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба
при условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: