РЕШЕНИЕ
№ 184
гр. Смолян , 17.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на седми септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Дафинка Т. Чакърова
Членове:Мария Ан. Славчева
Крум Б. Гечев
при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева
като разгледа докладваното от Мария Ан. Славчева Въззивно гражданско
дело № 20215400500270 по описа за 2021 година
Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба вх.№
1073/29.06.2021г. от „Креди йес“,ЕООД,ЕИК *********,представлявано от
управителя Владислав Инджов, депозирана чрез пълномощника адв. Н. Ш.,
срещу Решение № 51 /0285.05.2021г., постановено по гр.дело № 42/2021г.по
описа на Маданския районен съд, с което е осъдено „КРЕДИ ЙЕС“ ООД- гр.
Хасково, ул. Лозарска № 11 да заплати на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
на В. Д. Л., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Р., ул.В. Л. № 6, вх.Б,
ап.14, сумата от 1 300 лв. (хиляда и триста лева), получени при начална липса
на основание като плащания за неустойка (935,70 лв.) и за възнаградителна
лихва (364,30 лв.) по договор за паричен заем № 682416 от 11.05.2020 г. към
искане № 132539, сключен между тях, ведно със законната лихва върху
главницата от 1 300 лв., считано от подаване на исковата молба на 03.02.2021
г. до окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски в
размер общо на 252 лв. (двеста петдесет и два лева).
Присъдено е на основание чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ЗАдв. на
адвокат М. М. Ор. възнаграждение в размер на 321 лв. (триста двадесет и
един лева) за осъщественото от нея безплатно процесуално представителство
на В.Л..
Недоволен от така постановения съдебен акт е останал ответникът. Във
1
въззивната жалба се поддържа оплакване за неправилност, поради
незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Поддържа
също така, че при постановяване на обжалваното решение съдът не е обсъдил
в цялост доказателствения материал по делото. Изразено е несъгласие с
приетото от районен съд относно изискванията за обезпечение, които
дружеството прилага при сключване на договори за заем. Излага
оплаквания,че ищцата е знаела с предоставения й СЕФ предварително, още
ПРЕДИ сключването на процесния договор за заем какви изисквания има
ответното дружество при евентуално сключване на договора за заем и какви
са последствията от непредоставяне на обезпечение. Развито е и оплакване, че
допълнение към основателността на изложените оплаквания е и
несъобразяване съда с представения и приет като доказателство стандартен
европейски формуляр(СЕФ),Общи условия и декларация. Направено е
оплакване,че предвидената в чл.8 от договора за заем неустойка не е общ
разход по кредита,като се позовава на Решение №1/09.02.2021година по
КАНД Перник и предлага изготвената експертиза по делото да не се взема
предвид при решаването му.
На следващо място се поддържа оплакване за незаконосъобразност и
необоснованост на решението в обжалваната част относно приетото, че
клаузата на чл.8 от процесния договор за заем,предвиждаща неустойка за
неизпълнение задълженията на потребителя за обезпечаване на заема
представлява допълнително възнаграждение на кредитора, като се твърди,че
на потребителя е предоставена в пълен обем точно и ясно преддоговорна
информация,изискуема по чл.10 ЗПК,дадена и изрично посочена в договора
за заем и чл.8 ал.4 от Общите условия,както и възможност за връщане заема
без да дължи обезщетение и неустойка, ищцата не се е възползвала от
правото на отказ от договора. Твърди също,че посочването на разсрочено
плащане неустойката в погасителния план не е прикрито получаване на
възнаградителна лихва. Моли съдът да отмени обжалваното решение и
отхвърли като неоснователен и недоказан предявеният иск.Претендира
направените разноски пред двете инстанции .
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от В. Д. Л., депозиран чрез адв. М. Ор., с който се оспорва въззивната жалба
като неоснователна. Поддържа се за установено от писмените доказателства
по делото, че на 11.05.2020 година в град Смолян между страните е сключен
Договор за паричен заем № 682416 към искане № 132539, по силата на който
заемодателят „Креди Йес" ООД е предоставил на В.Л. заем в размер на 2
000,00 лева, при параметри, посочени в чл.З от договора. Относно писмените
доказателства, приложени към писмения отговор на ответното дружество и
приети от съда предлага съдът да обърне внимание на документа, озаглавен
„молба за заем № 132539", описан като „доказателство № 1". Този документ е
съставен на 11.05.2020 година и предхожда сключването на договора за заем
и елементите – размер 2000,00 лева и брой вноски: 18x263,00 лева, са
2
фиксирани, преди да бъде сключен договора,т.е още преди да бъде подписан
договора, неустойката по чл.8 от договора е начислена и се е дължала.
Излага довод, че поддържа становището в исковата молба за нищожността
на клаузата на чл.8 от Договор 4 за паричен заем № 682416 към искане №
132539 на основание чл.26 ЗЗД, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във
вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП. В договора за кредит е записано, че ГПР е в размер на
47,993%, но при изчисляването му не е взета предвид неустойката в размер на
2042,87 лева, която дори надвишава размера на отпуснатия кредит. Моли
съдът да потвърди атакуваното Решение № 51/28.05.2021г., постановено по
гражданско дело № 42/2021г. по описа на PC Мадан като правилно и
законосъобразно. Претендира на основание чл.38 ал.2 във вр. чл.38 ал.1 т.2 от
ЗА съдът да определи и присъди на процесуалния представител на
въззиваемия адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в
минимален размер.
В съдебно заседание жалбоподателят КРЕДИ ЙЕС редовно и
своевременно призован не се явява и се представлява от адв.Н. Ш., която
поддържа изцяло депозираната въззивна жалба.
Въззиваемият В.Л. редовно и своевременно призована не се явява и се
представлява от адв.М. Орм.,която поддържа становище за неоснователност
на подадената въззивна жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от обжалването, като
отговаря на изискванията на чл. 261 ГПК, поради което същата е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При произнасяне по спора, въззивният съд съобрази следното:
От фактическа страна при разглеждане на делото от районен съд е
установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение
и е сключен договор за паричен заем № 682416/11.05.2020 г., по силата който
В.Л. получава в заем от Кредит йес сумата от 2 000 лв., които да върне в
срок от 18 месеца, ведно с възнаградителна лихва, чийто размер по договора е
3,330 % месечно, като месечната погасителна вноска е сума в размер на
149,50 лв., ГПР - 47,993 % и обща сума за плащане по договора е 2 691,13
лв.
Съгласно чл.8 от договора заемателят декларира, че му е известно и се
счита уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл.6 от
договора в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение
не отговаря на условията посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ и
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 2 042,87
лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план
към договора.
Съгласно чл.6 от процесния договор договорът за заем е обезпечен с
3
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от ОУ-две физически
лица, всяко от които да има нетен осигурителен доход от 1 000 лв., работи по
безсрочен трудов договор, не е заемател по договор за заем, сключен със
заемодателя, няма неплатени осигуровки за последните две години; няма
кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от
„редовен“ както по активни, така и по погасени задължения и с още едно от
посочените обезпечения, по избор на заемателя - ипотека върху недвижим
имот съгл.чл.10, ал.2, т.3 от ОУ; залог върху движимо имущество съгл.чл.10,
ал.2, т.2 от ОУ; банкова гаранция съгл.чл.10, ал.2, т.4 от ОУ или ценна книга,
издадена в полза на заемодателя.
Видно приложеното копие от погасителния план на л.15, всяка от 18-
те месечни погасителни вноски е с включена разсрочена неустойка по чл.8 от
договора - 263 лв. Съгласно удостоверение № 214/ЦО/06.04.2021 г. от
ответното дружество на 13.11.2020 г., дата на предсрочно погасяване на
задълженията са постъпили погасителни плащания в полза на ответника в
общ размер на 3 300,01 лв.
От неоспореното от страните и прието от съда заключение по съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че кредитът е издължен предсрочно
от ищцата на 13.11.2020 г. , с общо е внесена сумата от 3 300,01 лв., от които
2 000 лв. главница, 364,30 лв. лихва и 935,71 лв. неустойка. Годишният
процент на разходите, изчислен при главница от 2 000 лв., месечна лихва от 3
,33 %, 18 анюитетни месечни вноски по 149,50 лвв., неустойка от 2 42,87 лв.,
разсрочена на 18 вноски по 113,50 лв. е 257,74 %. Общата дължима сума е 4
734 лв., от 7 които 2 042,87 лв. такси, 691,13 лв. лихва и 2 000 лв. главница.
С атакуваното решение е прието, че клаузата по чл.8 във вр. с чл.6 от
договора във вр. с чл.10 от ОУ е нищожна, тъй като всъщност не е уговорена
неустойка, а прикрита възнаградителна лихва за заемодателя-ответник.
Прието е също така, че не е предвидено заплащането на неустойка, ако
кредитополучателят не изпълни свое текущо задължение за плащане на
съответна вноска на падежа, а заплащане на неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение - предоставянето на обезпечение чрез поръчителство
от две физически лица, които да отговорят на едновременно пет
изключително трудно изпълними условия, плюс още едно от другите
обезпечения – ипотека върху недвижим имот, залог върху движимо
имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на
заемодателя, в много кратък срок – до 3 дни след подписването на договора.
Прието е също така, че акцесорното задължение е за да е невъзможно
неговото изпълнение от заемателя и да се придаде вид, че на кредитора се
дължи неустойка за реална вреда, каквато би могла да е вредата от
неизпълнение на задължение за погасяване на съответната вноска, а не от
непредоставяне на обезпечение. Клаузата е и в пряко противоречие и с целта
на Директива 2008/48, тъй като на практика „прехвърля риска от
неизпълнение задължението на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
4
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е., опасността от
свръх задлъжнялост се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
представянето му да се отпусне кредитът, което би съответствало на
изискванията на директивата.“
Според проверявания съд плащането на сумата за неустойка е
разсрочено във времето на погасителни вноски, като дори за този вариант е
изготвен погасителен план, с което се обосновава извода,че заемодателят е
напълно наясно, че заемателят няма да е в състояние да даде горните
обезпечения в тридневния срок след сключване на договора, тъй като те са
предвидени, за да прикрият получаването на много по-висока от записаната в
договора възнаградителна лихва. Прието е още,че клаузата за неустойка
противоречи на добрите нрави, защото излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции.
Прието е също така, че след като сумата по тази клауза представлява в
действителност допълнителна възнаградителна лихва за заемодателя,
договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1 т.9 и т.10 ЗПК, защото
всъщност не съдържа лихвения процент по кредита и годишния процент на
разходите по кредита – записаните в договора въобще не отговарят на
истинските такива. Реалният годишен процент на разходите по кредита
възлиза на 257,74 %, а не на 47,993 %. При направеното от съда
допълнително изчисление посредством калкулатор.Бг е констатирано,че
при главница от 2 000 лв. и плащане на 18 месечни вноски от по 263 лв.
всяка, размерът на годишния лихвен процент по кредита е всъщност 134,48 %,
като ГПР е със същата величина – 257,74 %,поради което е направен извод, че
неустойката не представлява разход, който потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит по
смисъла на т.1 от ал.3 на чл.19 ЗПК, защото по естеството си е
възнаградителна лихва, ето защо сумата за нея следва да бъде включена при
изчисляване на ГПР и реалният размер на ГПР от 257,74 % противоречи на
чл.19, ал.4 ЗПК, защото надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Прието е също така, че клаузата за неустойката е нищожна и от
гледище на чл.21 ЗПК, защото тя има за резултат заобикаляне изискванията
на ЗПК – ГПР всъщност надвишава размера по ал.4 на чл.19 и позволява да се
счете на пръв поглед, че са изпълнени условията по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК,
което в действителност не е сторено.
Предвид констатираното несъответствие на договора с изискванията
на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК е приета недействителност на основание чл.22
ЗПК и, съгл.чл.23 и потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и тъй като е установено ,че В.Л. е платила 364,30 лв.
5
възнаградителна лихва и 935,71 лв. неустойка на базата на нищожни клаузи,
поради което и съгласно чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД общата сума за тях в размер на
1 300 лв. е получена от ответното дружество при начална липса на основание.
Без значение е, че на ищцата в предоставения и Стандартен европейски
формуляр и Общи условия били разяснени условията за 10 сключване на
договора и последиците от непредставяне на обезпеченията, както и
подписването от нея на декларацията към договора от 11.05.2020 г.
Обжалваното първоинстанционно решение е постановено от съдия от
районен съд, в предвидената от закона форма и в кръга на неговата
компетентност, поради което същото е валидно.
По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния съд
намира постановения първоинстанционен акт за допустим.
По въпросите за неправилността на обжалваното решение въззивният
съд е обвързан от доводите, посочени във въззивната жалба и преценено по
същество - решението в обжалваната част е правилно постановено.
Процесният договор за кредит попада в обсега на ЗПК, поради което
трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11,
ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона досежно
съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожност
на сключения договор.
Окръжният съд намира, че в случая има нарушение на т.9 и т.10 от
посочената разпоредба. В т.9 е записано, че договорът трябва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; в т.10 е
записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
В случая в чл. 8 от договора формално е уговорена неустойка за
6
неизпълнение за задължение на ответника, но според въззивния състав
фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща
допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне
вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са
комулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради
което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал
възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави
поръчител, който обаче трябва да отговаря на множество изисквания – за
сравнително висок осигурителен доход, да няма лоша кредитна история, да не е
поръчител или заемател по друг договор. Освен това следва този поръчител да
представи и надлежна бележка от своя работодател и то издадена също в много
кратък срок, а именно 3 дни от деня на сключването на договора. Налагането на
толкова къси срокове въобще препятства всички възможности на длъжника да
реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи
опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да
отговаря и на всички посочени условия.
Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че
изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до
алтернативната опция за обезпечение, то окръжният съд намира, че тя също
поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с
банкова гаранция, обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора за заем, валидна от сключване на договора до изтичане на 6
месеца след падежа на последната редовна вноска. Доколкото срокът за
снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по
проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е
невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че и двете
опции по чл.6, ал.2 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като
това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
В тази връзка неоснователно е релевираното от жалбоподателя оплакване,
че на ищцата е предоставена съгласно СЕФ,част 3т.8 относно изискванията за
обезпечение,които дружеството прилага при сключване на заема и в част 3т.4.4 е
посочена и сумата дължима при непредоставяне от потребителя посочените
7
обезпечения, с което се обосновава основателност на въззивната жалба.
Следва да бъде отбелязано, че в глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи, че „в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.8 от договора за паричен
заем, според която се дължи неустойка в размер на 2042.16 лева при
неизпълнение на задължението по чл.6, ал.1 за осигуряване, в тридневен срок
от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство
на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата
цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръх задлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл.16 от ЗПК е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката
и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място неустойка за неизпълнение на задължение, което не
е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно
решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
8
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33,
ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
В настоящия случай с процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора),
съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД дава основание да се иска незабавно
цялото задължение.
В случая кредитора променя последиците от липса на обезпечение и
вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка,
чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на
извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение
е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Следователно при тези трудно изпълними условия, за да не възникне
задължението за неустойка, както и предвид размера й от 2042.87лева (при
главница от 2000лева) неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, както и се превръща
само в средство за обогатяването на кредитора, поради което е нищожна.
Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай
реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща
длъжникът и която е печалба за кредитора.
9
Ето защо така както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение и то едва след като изпадне в забава, когато
практически е невъзможно да се осигури обезпечение чрез поръчителство.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи
на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи
чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Освен това в договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за
кредитора. Следователно месечният лихвен процент няма да е 3.330%, както е
записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от
2042.87 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9
ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. При това
положение доколкото лихвата е част от ГПР е следвало да се посочи и друг
размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва
и сумата от 2042.87 лева, изразена като процент. Реалният годишен процент
на разходите възлиза на 257.74 %,установен от заключението на вещото лице
по назначената и изслушана съдебно икономическа експертиза, неоспорена от
страните(в разрез с твърдяното от жалбоподателя),изчислен и чрез
калкулатор Бг, а не както е посочено в договора- 47.993%, поради което
надвишава пет пъти размера на ГПР съгласно чл.19ал.4 ЗПК.
10
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение,
което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност,
води до недействителност на договора за кредит.
Горните изводи не могат да се променят от възраженията на ответника,
настоящ жалбоподател, че кредиторът бил добросъвестна страна по сделката,
тъй като предварително е информирал клиента за всички условия по
кредита, както и че потребителят е имал свободата да реши дали договорът го
устройва. Фактът, че ищцата е подписала договора не може да санира неговата
недействителност, като противоречащ на ЗПК. Обстоятелството, че кредиторът не
е банка, по договора няма обезпечения, като повишеният риск оскъпява
финансовия ресурс не може да обоснове уговаряне на неустойка, която
фактически представлява допълнителна печалба, а няма обезпечителна и
обезщетителна функция.
С оглед гореизложеното по повод съдържанието на сключения договор за
потребителски кредит между ответника и „Креди Йес“ съдът счита, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което договорът за потребителски
кредит е недействителен на това основание. Имайки предвид последиците на тази
недействителност съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, то потребителят – ответник по
настоящото дело дължи връщане на чистата стойност по кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
При съобразяване извършеното плащане от В.Л. за възнаградителна лихва
сумата 364.30 лева и сумата 935.75 лева-неустойка, които плащания за извършени при
нищожни клаузи, претендираната сума в размер на 1300 лева е получена от
дружеството жалбоподател при начална липса на основание и следва да бъде
постановено връщането й на въззиваемата.
Предвид гореизложените съображения и поради съвпадане изводите на
настоящия състав с изложените от районен съд атакуваното решение е
законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора се дължи на основание чл.38ал.2 от Закона за
адвокатурата адвокатско възнаграждение на адв.М. Орм. за осъщественото от
нея процесуално представителство на въззиваемата В. Л. възнаграждение в
размер на сумата 321(триста двадесет и един)лева.
Мотивиран от гореизложеното съдът в настоящия състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №51 от 28.05.2021година, постановено по
11
гр.д.№ 42/2021година по описа на Мадански районен съд,като
законосъобразно постановено.
ОСЪЖДА от „Креди йес“,ЕООД,ЕИК *********,представлявано от
управителя Вл. И. да заплати на основание чл. 38, ал.2 закона за адвокатурата
на адвокат М. М. Орм. адвокатско възнаграждение за осъщественото от нея
безплатно процесуално представителство на В. Д. Л. в размер на сумата
321(триста двадесет и един)лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12