Р
Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………………гр.София,
14.05.2021г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ІV „В“ състав,
в открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети февруари, две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева Димитър Ковачев
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа
докладваното от съдия Зл. Чолева гр.дело № 10096
по описа за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение от 20.12.2019 г., поправено по
реда на чл.247 от ГПК с решение от 21.07.2020 г., постановени по гр.д. № 49190/2019
г. на СРС, II ГО,
156-ти състав, „К.Б. ЕООД Е.К.“ КД е
осъдено да заплати на С.И.Г., на основание чл. 200 КТ, вр.
с чл.52 от ЗЗД- сумата от 5 000, 00 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, възникнали вследствие на вредоносно събитие, признато за
трудова злополука с Разпореждане на НОИ № 23087/18.02.2019 г., настъпило на
09.02.2019 г., като ищцата се подхлъзнала на мокрия под и паднала с цялото си
тяло напред, като при опита да се предпази от падането, паднала върху лявата си
ръка с цялата тежест на тялото, вследствие на което получила счупване на долен
край на лъчева кост – закрито, ведно със законната лихва от 09.02.2019 г. - до
окончателното плащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над сумата
от 5 000, 00 лв. - до пълния предявен размер от 20 000, 00 лв.
Съдът е сезиран с въззивни жалби от
двете страни по делото.
Въззивницата-ищца
С.И.Г. атакува решението на първата
инстанция в частта на отхвърления иск за разликата на уважения размер от
5 000,00лв.- до пълния предявен размер от 20 000,00лв., като поддържа
доводи за постановяване на решението в тази му обжалвана част в нарушение на
материалния и процесуалния закон, както и доводи занеобоснованост.
Поддържа , че с оглед на характера и степента на претърпяното телесно
увреждане, както и болките и страданията, които й се е налагало да търпи и
преодолее, както и социалните ограничения и битови неудобства, определеният от
първоинстанционния съд размер на обезщетение от 5 000 лв. се явява недостатъчен,
за да обезщети претърпените от нея неимуществени вреди. Счита, че от първоинстанционният съд не е съобразен внезапният характер
на увреждането, проведеното болнично лечение, периода на възстановяване от 3
месеца, съпроводен с рехабилитация, силните болки които е търпяла в този период
от време, проведеното медикаментозно лечение, както и ограниченото движение на
крайника. Намира , че с обжалваното решение не са обсъдени в пълнота
показанията на свидетеля Д.относно неудобствата за нея, свързани със затрудненията
да се обслужва и грижи за себе си, както и при отглеждане на малкото ѝ
дете, което е имало нужда от постоянни грижи и внимание, особено при липсата на
другия родител. Твърди, че не са отчетени в достатъчна степен и негативните
емоции, преживени от нея, изразяващи се в тревожност, депресия и социално
отдръпване. Поддържа се, че определеното от първата инстанция обезщетение
противоречи на законоустановения в чл. 52 от ЗЗД
принцип за справедливост. С изложените доводи въззивницата-ищца
мотивира искането си за отмяна на решението в отхвърлителната
част и постановяването на друго, с което предявеният иск да бъде уважен в пълния
му заявен размер. Не претендира разноски
за въззивното производство.
Въззивникът-ответник „К.Б. ЕООД Е.К.“ КД атакува решението
на първата инстанция в частта на уважения иск с подадената от него в срока по
чл.263,ал.2 от ГПК насрещна въззивна жалба. Поддържа
доводи за неправилност на решението в обжалваната от него част, поради
нарушения на материалния и процесуалния закон, както и доводи за необоснованост. Възразява, че от
страна на ищцата е допусната груба
небрежност при изпълнение на трудовите
задължения, с което ищцата е допринесла за настъпване на вредоносния
резултат, като нейният принос възлиза на 90 %. Поддържа се, че от негова страна
са изпълнени всички условия по
осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд – изготвена е оценка на
риска, проведени са е необходимите инструктажи за безопасност и здраве при
работата – начален, периодичен, както и онлайн обучение, в които участие е взела
и ищцата С.Г.. Счита, че разпоредбата на
чл. 16 от ЗЗБУТ задължава работодателя да осигури защита на работещите, но на
база оценка на възможните рискове. Твърди, че в конкретния случай рискът от
падане и подхлъзване е бил определен от службата за трудова медицина като
несъществен. Ето защо, счита, че той, като работодател не е имал задължение да
снабди ищцата със специални обувки. Поддържа, че положената в магазина настилка
отговаря на немски стандарт „DIN“, с който се гарантира нейната
безопасност и съвместимост със съществуващото оборудване. Възразява, че
неправилно от първоинстанционния съд не са ценени събраните
в административното производство по установяване на трудовата злополука
показания но св.С. и св.Д.. Счита, че обясненията на третите лица /свидетели/,
дадени в рамките на административното производство относно носените от ищцата
обувки, е следвало да бъдат приети и ценени от първата инстанция в качеството
им на частни свидетелстващи документи, установяващи проявената от ищцата груба
небрежност и съпричиняване
на процесната злополука в размер на 90%. С изложените
съображения въззивникът-ответник мотивира искане за
отмяна на решението в осъдителната му част и постановяването на друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен.
По всяка една от двете въззивни жалби е
постъпил писмен отговор от насрещната страна, с който е заявено становище за
неоснователност на жалбата, подадена от другата страна.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и
доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по
реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:
Съдът, при извършената проверка по реда
на чл. 269, предл.1 от ГПК установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките
на доводите, заявени с въззивните жалби, от които е
ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл.2 от ГПК.
Съдът е сезиран с иск с правно основание
чл. 200, ал. 1 от КТ, с които се претендира обезщетение за претърпяни
от ищцата неимуществени вреди, като последица от трудова злополука в размер на
20 000,00лв.
Между страните по делото няма спор, а и от събраните
по делото писмени доказателства се установява, че между ищцата и ответника е съществувало
трудово правоотношение, възникнало от трудов договор от 18.03.2010 г., в
рамките на което ищцата е изпълнявала длъжността – „служител филиал“. В
първоинстанционното производство е отделено като безспорно и обстоятелството,
че при почистване на щанда за свежи храни и пода на процесната
дата /09.02.2019г./ към 22.30-22.40ч.,, ищцата е паднала с цялото си тяло напред, като при
опита да се предпази от падането, паднала върху лявата си ръка с цялата тежест
на тялото, вследствие на което получила счупване на лъчевата кост на горен ляв
крайник, като инцидентът е признат за трудова злополука с Разпореждане на НОИ №
23087/18.02.2019 г.
С обжалваното решение исковата претенция е уважена до
размера от 5 000 лв., като е отхвърлена до пълния предявен размер от 20 000 лв.
С обжалваното решение е прието за неоснователно дзаявеното
от ответника възражение за проявена от ищцата груба небрежност и свързаното с
него възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат.
В настоящото въззивно
производство, с оглед доводите, заявени с въззивните
жалби на страните, спорен е въпросът относно размера на дължимото на ищцата
обезщетение, както и въпросът относно наличието или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата,
чрез проявена „груба небрежност“ и при прието наличие на такова съпричиняване - относно неговия размер.
По размера на обезщетението за неимуществените вреди, претърпяни от ищцата: Причинените на ищцата неимуществени
вреди, които са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука се
установяват от представените по делото медицински документи /епикризи и
болнични листове/ , приетото по делото заключение на СМЕ и показанията на
свидетеля Д.. Настоящият съдебен състав приема, че дължимото на ищеца
обезщетение за претърпяните неимуществени вреди е в
размер на 8 000, 00лв. При определяне на този размер при спазване принципа за
справедливост, установен от нормата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав
зачита следните правно-релевантни обстоятелства: характера на причинената на
ищцата травма, свързана със счупване на ръката, наложила посещаването на
болница за извършване на мануална репозиция
/наместване/ на фрактурата, носенето на гипс 30 дни, след наместването, както и
общият възстановителен период от около 3 месеца, необходимостта от
рехабилитация след свалянето на гипса чрез проведени два рехабилитационни
курса по 10 дни. Съдът отчита, че ищцата е изпитвала физическите болки и
страдания през целия възстановителен период, като през първите 10 дни след
злополуката те са били със силен интензивен характер. Настоящият съдебен състав
приема, че за определяне на горепосочения размер на обезщетението следва да
бъде взет предвид и фактът, установен със СМЕ, че за ищцата ще остане остатъчна
болка в областта на счупването от ревматоиден
характер, която ще е за цял живот и макар и тази болка да няма постоянен
характер, а проявлението й да е при по-голямо натоварване и промяна на времето,
този факт е правно-релевантен и обуславя присъждането на по-голям размер на
дължимото на ищцата обезщетение. Отделно от горе обсъдените физически болки и
страдания, претърпяни от ищцата и относими
за определяне размера на обезщетението, настоящият съдебен състав приема, че
следва да бъде отчетен и установеният с гласното доказателство /показанията на
св.Д./ преживян стрес и притеснения от ищцата, произтичащи от невъзможността й
да се обслужва в ежедневието, както и да полага грижи за малолетното си дете
/на 7 години/ в рамките на 3 месечния
възстановителен период и особено през 30 дневния период от време, в рамките на
който ръката на ищцата е била гипсирана и тя не е могла да си служи с нея. Макар малолетното дете на ищцата да е било на
възраст от 7 години, която предполага определена самостоятелност на детето в
дейностите на ежедневието, то същото безспорно е имало нужда от физически грижи
и на родителите и в частност на ищцата като майка, свързани с приготвяне на
храна, помощ при тоалета, които не са могли да бъдат реализирани от ищцата в
рамките на възстановителния период. Не могат да се споделят доводите на ответника
за изключване на преживения от ищцата стрес и притеснения, свързани с грижите
за детето, основани на твърдението, че те са могли да бъдат изключени чрез
ползван от бащата на детето отпуск в периода на възстановяване на ищцата. Упражняването
на правото на отпуск е свързано с преценка и разрешение на работодателя , а от
показанията на св.Д./баща на малолетното дете/ се установява, че не съществувала възможност в рамките на периода,
през който ищцата е била с гипс, да ползва отпуск, тъй като е бил командирован
в друго населено място. Съдът отчита, че макар известна помощ да е била оказвана на
ищцата от майката й и от по-големия й
пълнолетен син, тя е била спорадична и не е била от характера нито да заличи
болките и дискомфорта от увреждането, нито да замести ищцата в грижите към
дъщеря ѝ. Въпреки че и двамата родители имат задължение за отглеждане на
родените от брака деца, следва да бъде отчетено специалното и водещо място на
майката в този отношение и че тя е родителят, на който детето инстинктивно
разчита и чиито грижи най-често търси. Що се касае до показанията на свидетеля Д.,
следва да бъде посочено, че доколкото предмет на доказване са неимуществени
вреди, непосредствени впечатления за тях имат по-скоро близки хора, какъвто е
свидетелят, отколкото хора извън този кръг - Решение № 258 от 9.02.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 3802/2008 г., III г. о., ГК. В този смисъл, съдът приема, че следва
да бъдат кредитирани показанията на свидетеля Д.за търпените от ищцата душевни
болки и страдания, основани на негови преки и непосредствени впечатления в
резултат на ежедневните разговори по телефона през първата част от възстановителния период /през
м.февруари и м.март 2017г./ и на преките му впечатления в останалата част от
възстановителния период – до м.06.2017г.. Предвид изложените мотиви, съдът
намира предявения иск по чл. 200, ал. 1 от КТ за основателен в размерa от 8 000,00 лв.
Що се касае до възражението на ответника за съпричиняване на трудовата злополука от страна на ищцата,
поради проявена от нея груба небрежност и евентуалния процент на който възлиза
този принос настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно чл. 200, ал. 2 от КТ, отговорността на
работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата
злополука, като е допуснал груба небрежност. По дефиниция „грубата небрежност“
представлява форма на вината, при която лицето е съзнавало и допускало
настъпването на вредоносния резултат, но се е надявало да го предотврати. При
тази небрежност, изразила се в липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност от
пострадалия, съпричиняването също има своите степени, които в съответствие с
обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на
всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на
обезщетението / в този смисъл - Решение № 159 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д.
№ 251/2017 г., III г. о., ГК и др./ Настоящият съдебен състав приема, че правилно
с обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че в случая не се установява допусната груба небрежност
от страна на ищцата. Наличието на същата се аргументира с обстоятелството, че тя
не е използвала „подходящи обувки“. В конкретния случай, по делото е
представена приета от работодателя инструкция за безопасност /л. 57 от
първоинстанционното дело/ при хлъзгав
под като една от мерките за предотвратяване на този риск на работното място е
предвидено „носене на подходящи обувки“. Същата мярка е предвидена и в
изготвената от работодателя оценка на риска. В нито един от документите, обаче,
не са въведени изисквания към обувките, които служителите на ответника следва
да използват на работното място. Предвид изложеното, не може да се приеме, че в
тази насока са установени конкретни работни правила за безопасност на работното
място, които ищцата грубо да е пренебрегнала, като по този начин е проявила
груба небрежност. Правилно също така първоинстанционният съд е приел, че с
оглед задълженията му по чл. 275 и чл. 284 от КТ и правилото на чл. 16, ал. 3
от ЗЗБУТ, в случай че се е изисквало използването на специално работно облекло,
същото е следвало да бъде осигурено безплатно от работодателя. В конкретния
случай няма данни ищцата да е била снабдена със специални обувки, намаляващи
риска от подхлъзване и подходящи за придвижване по мокър под, като
работодателят не може да извлича доводи за груба небрежност от факта, че ищцата
не е носела такива в деня на увреждането. Още повече, в случай че ищцата не е
била обута с изискващите се обувки, работодателят има задължение по чл. 16, ал.
1, т. 7 от ЗЗБУТ да не я допуска на работата. В тази връзка, дори да се приеме,
че от показанията на свидетелката на ответника
/св.С./ се установява, че е имало
специално обучение и инструкции , в които ищцата е взела участие- за работа със
специални обувки, ответникът не доказва
на ищцата такива специални обувки да са били предоставени в изпълнение на нормативното
му задължение , произтичащи от цитираната по-горе законова норма – на
чл.16,ал.3 от ЗЗБУТ. Ето защо, дори да
се приеме, че показанията на св.С. са достоверни , относно установения от нея
факт, че обувките на ищцата са били неудобни и скъсани, то ответникът не би
могъл да черпи права от собственото си неправомерно поведение, свързано с
неизпълнение на задължението му за осигуряване на „специални обувки“ за ищцата.
Нещо повече, в конкретния случай показанията на св.С. относно установения факт,
че състоянието на обувките на ищцата е било причина за падането й , се
опровергават от показанията на свидетелката Д., /работник в ответното
дружество/, която установява, че причината за падането на ищцата е материалът ,
който се ползва за почистване на пода, от който плочките стават хлъзгави и
самата свидетелка също е падала 2 пъти. Във връзка с това, съдът приема, че в
конкретния случай отговорността на
ответника-работодател не може да бъде изключена, тъй като от събраните по
делото доказателства се установява, че предприетите от него мерки по осигуряване
здравословни и безопасни условия на труд – извършване на оценка на риска,
предприемане на мерки във връзка с риска от подхлъзване, извършване на нормативно
предвидените инструктажи, както и осигуряването на подходяща настилка, не са
дали целеният резултат. Съдът намира за
основателно възражението на ответника за допуснато процесуално нарушение,
произтичащо от отказа на първата инстанция да приеме писменото обяснение,
дадено от св. Д. в рамките на административното производство /по установяване
на трудовата злополука/, доколкото със същото се цели единствено опровергаване
на показанията на свидетелката, дадени в
настоящото исково производство. Правната последица, обаче, от това допуснато
процесуално нарушение е свързана единствено с процесуалната възможност на ответника да поиска събирането
на доказателството от въззивната инстанция по реда на
чл.266,ал.3 от ГПК, от която той не се е ползвал. И като последица от това,
съдът приема, че показанията на св.Т. относно горепосочените факти са
достоверни и неопровергани от останалия доказателствен
материал по делото.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат
с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която искът по чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 5 000,00 лв. до сумата от 8 000,00 лв. и вместо него да
бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен за тази разлика. В
останалата обжалвана част, с която исковата претенция е уважена до размера от 5 000,00
лв. и отхвърлена за разликата над 8 000,00 лв. до пълния предявен размер
от 20 000 лв., първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като
законосъобразно и правилно.
По разноските:
При горния изход на делото и на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищцата има право на разноски съразмерно на
уважената част от иска за адвокатско възнаграждение, в размер на 452,00 лв.,
поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати допълнително сумата от
169,50 лв. над присъдената с обжалваното решение сума от 282,50 лв. На ищцата
се дължат разноски за въззивното производство,
съобразно с изхода му, но тя не е направила искане за присъждането на такива,
поради което и остават в нейна тежест така, както са направени.
Съответно, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
ответникът има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете от
270, 00 лв.- за първата инстанция - юрисконсултско
възнаграждение, поради което за разликата над тази дължима сума- до пълния
присъден размер от 337, 50 лв., първоинстанционното решение следва да бъде
отменено. За първоинстанционното производство
ответникът е имал и правото на разноски за внесен от него депозит за вещо лице,
но доколкото такива разноски не са присъдени с решението на СРС и от ответника
не е заявено искане по чл.248 от ГПК за тях- те остават в тежест на страната
така, както са направени. За въззивното производство
ответникът има право само на разноски, направени във връзка със защитата срещу
жалбата на ищеца и съразмерно на отхвърлената част на тази жалба, възлизащи на
80,00 лв. /при размер на юрисконсултско
възнаграждение от 100,00 лв., определен по реда на чл. 78, ал. 6 вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 23, т. 1
от НЗПП/.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът дължи по
сметка на СРС държавна такса в размер на 320, 00 лв., поради което дължи
допълнително сумата от 120, 00лв.- по сметка на СРС, над сумата от 200,00лв.,
за която е осъден с обжалваното решение. Съразмерно на уважената част от иска
ответникът дължи и разноски за вещото лице, внесени от бюджета на съда – от
80,00лв. , които следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС. Съответно- ответникът дължи по сметка на СГС
сума от 60, 00лв.- държавна такса, съразмерна на уважената част от жалбата на ищцата.
Воден
от горените мотиви Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
от 20.12.2019 г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение от 21.07.2020 г., постановени по гр.д. № 49190/2019
г. на СРС, II ГО,
156-ти състав, в частта, с която е
отхвърлен предявеният от С.И.Г. срещу „К.Б. ЕООД Е.К.“ КД иск с правно
основание чл. 200, ал. 1 от КТ, вр. с чл.52 от ЗЗД - за разликата над сумата от 5000, 00 лв.- до
размера на сумата от 8 000, 00 лв., обезщетение за неимуществени вреди, възникнали
вследствие на вредоносно събитие, признато за трудова злополука с Разпореждане
на НОИ № 23087/18.02.2019 г., настъпило на 09.02.2019 г., като ищцата се
подхлъзнала на мокрия под и паднала с цялото си тяло напред, като при опита да
се предпази от падането, паднала върху лявата си ръка с цялата тежест на
тялото, вследствие на което получила счупване на долен край на лъчева кост –
закрито, ведно със законната лихва от 09.02.2019 г. -до окончателното плащане
на сумата, както и в частта, с която
С.И.Г. е осъдена да заплати на „К.Б. ЕООД Е.К.“ КД, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК разликата над сумата от 270,00 лв. - до размера на сумата от 337, 50 лв. –
разноски пред първата инстанция, ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„К.Б.
ЕООД Е.К.“ КД да заплати на С.И.Г.,
на основание чл. 200, ал. 1 от КТ- разликата над сумата от 5 000, 00 лв. до размера
на сумата от 8 000, 00 лв., като обезщетение за неимуществени вреди, възникнали
вследствие на вредоносно събитие, признато за трудова злополука с Разпореждане
на НОИ № 23087/18.02.2019 г., настъпило на 09.02.2019 г., като ищцата се
подхлъзнала на мокрия под и паднала с цялото си тяло напред, като при опита да
се предпази от падането, паднала върху лявата си ръка с цялата тежест на
тялото, вследствие на което получила счупване на долен край на лъчева кост –
закрито, ведно със законната лихва от 09.02.2019 г.- до окончателното изплащане
на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 20.12.2019 г., поправено с решение от 21.07.2020 г., постановени по гр.д. № 49190/2019
г. на СРС, II ГО,
156-ти състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „К.Б.
ЕООД Е.К.“ КД да заплати на С.И.Г., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата
от още 169,50 лв. - допълнителни разноски
за адвокатско възнаграждение за първата инстанция.
ОСЪЖДА
„К.Б. ЕООД Е.К.“ КД да заплати по сметка на СРС - сумата от още 120, 00лв.-
допълнително дължима държавна такса, както и сумата от 80,00лв.- депозит за
вещо лице, съразмерно на уважената част от иска, а по сметка на СГС - сумата от 60, 00лв.-
дължима държавна такса , съразмерно на уважената част от жалбата на ищеца, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
ОСЪЖДА
С.И.Г.
да заплати на „К.Б. ЕООД Е.К.“ КД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 80,00 лв. –
разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС
в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал.
1 и, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.