РЕШЕНИЕ № 899
гр. Пловдив, 27.06.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, ІХ-ти гр. състав, в публично съдебно
заседание на тридесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА
при участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа въззивно
гражданско дело № 954/ 2018 г. по описа на ПдОС, IХ-ти гр. състав, докладвано
от съдията Велина Дублекова, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивно производство по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба, подадена от ответника в
първоинстанционното производство „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, пл. “Света Неделя” № 7, чрез
пълномощник адв. Д.Ц.,***, офис 6, срещу Решение № 4099 от 23.11.2017 г., постановено по гр. дело № 10034/ 2016 г., по
описа на Районен съд – Пловдив.
С обжалваното решение е обявена за нищожна
като неравноправна клаузата на чл. 11.1.3
от договор за ипотечен кредит ТР71409422/28.03.2008г. сключен между
„Уникредит Булбанк“ АД, като кредитор,
и Г.А.Г., като кредитополучател, и А.Х. Г., Х.С.М. и Н.М.М., като
солидарни длъжници, на основание чл.143, вр.
чл.146 от ЗЗП, като „Уникредит Булбанк“АД е осъдено да заплати на Г.А.Г. сумата
от 9958,60 евро, представляваща недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит ТР71409422/28.03.2008г., платени на основание нищожна клауза на чл.11.1.3 от Договора за
периода 15.07.2011 г. –
15.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано
от 15.07.2016 г. до
окончателното им заплащане, както и сумата от 2413.81 лв. разноски
за производството.
В жалбата се излагат оплаквания за
недопустимост на обжалваното решение, като се развиват съображения за
недопустимост на установителния иск за нищожност на клаузата по т. 11.1.3 от
Договора по отношение на ищците А. Г., Х.М. и Н.М. поради липса на правен
интерес, тъй като посочените лица не са кредитополучатели, а единствено
солидарни длъжници, поради което и техните права не са засегнати от атакуваната
клауза. На следващо място са изложени
съображения за недопустимост на иска по чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД по съображения, че в исковата молба се съдържат твърдения
за неизпълнение на договорно задължение от страна на ответната банка по
процесния договор и след като ищецът твърди неизпълнение на договорните си
задължения, то той може да защити
правата си с иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
На следващо място във въззивната жалба са
изложени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на
материалния закон и неправилно приложение на относимите материално правни
норми. Оспорват се като неправилни решаващите мотиви и формираните въз основа
на тях правни изводи на първоинстанционния съд, че лихвата по кредита следва да
се намалява при всяко понижаване на индекса на EURIBOR и в тази връзка се поддържа, че в подписания
договор е фиксиран минимален главен лихвен процент в размер на 7.7 % за целия
срок на договора. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че точка 11.1.3
е нищожна, като в тази връзка се излагат подробни съображения. Развиват се
доводи, че между страните е договорен фиксиран минимален главен лихвен процент
в размер на 7.7 % за целия срок на
договора, както и че минималният размер на всяка погасителна вноска е този,
посочен в погасителния план за целия период на договора. Сочи се, че страните
не са договорили лихва, която да е уговорена в риск на двете страни, както и че
е предвиден фиксиран лихвен процент, с възможност за увеличаване при определени
условия, но не е предвидено задължение банката да понижава договорения главен
лихвен процент при понижаване на индекса EURIBOR, както и че до настъпване на
съответните условия за повишаване на главния лихвения процент се прилага
фиксираният такъв в размер на 7.7%,
съгласно т. 4.1.а. от договора. Сочи се, че съгласно заключението на
вещото лице разликата между събраната от банката лихва и договорената такава
при фиксиран минимален главен лихвен процент за целия период на договора в
размер на 7.7% е 422.79 евро, и в случай че съдът приеме, че банката не е имала
право да повишава лихвата по кредита над договорения минимален лихвен процент,
то исковата претенция може да бъде уважена единствено и само за сумата от
422.79 евро. Оспорва се възприетото от районния съд, че базисният лихвен
процент е равен на едномесечния EURIBOR, като в тази връзка се сочи, че в
случай че бъде възприета тази теза, би се стигнало до установяване на цена по
договора за кредит каквато не е била договорена от страните със сключването на
договора. Оспорва се възприетото от първоинстанционния съд, че банката не е
имала право да променя лихвения процент и в тази връзка се излагат подробни
съображения и доводи, че промяната на лихвения процент е изцяло съобразена с
включените в договора условия и предпоставки за повишаване на главния лихвен
процент и че банката надлежно е упражнила правото си едностранно да увеличи
общия главен лихвен процент по договора за кредит. На следващо място се
релевират оплаквания за неправилност на решението, като постановено в нарушение
с нормите на чл. 146 във вр. с чл. 143 от ЗЗП.
Развиват се подробни съображения,
че клаузата на т.11.1.3 не е неравноправна, тъй като попада в
предвидените в чл. 144, ал. 3, т.1 от ЗЗП
изключения. Оспорва се изводът на съда, че клауза на т. 11.1.3 не е индивидуално
договорена и в тази връзка се излагат съображения в подкрепа на твърдението, че
оспорената клауза е индивидуално уговорена, като се сочи, че това се установява
от събраните по делото доказателства. Излага се довод, че атакуваната клауза на
т.11.1.3 от процесния договор е в съответствие с чл. 58, ал. 1, т. 2 от Закона
за кредитните институции, съгласно която
се предвижда възможност банката да договори едностранна промяна на лихвения
процент по даден договор за кредит и в тази връзка оспорваната клауза не се
явява неравноправна. Поддържа се възражението, че исковата претенция е погасена
по давност.
С въззивната жалба са изложени и оплаквания за неправилност на
решението поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, като се
сочат конкретни разпоредби от ГПК, които според жалбоподателя са нарушени от
първоинстанционния съд. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не е преценил всички събрани по делото
доказателства, както и не е обсъдил всички релевирани от ответника доводи, в
резултат на което е постановил и неправилно решение. Излагат се оплаквания за необоснованост на
решението, като се оспорват като неправилни фактическите констатации на съда поради
допуснати нарушения при прилагане правилата за логическото мислене и на
каузалните връзки между явленията.
Въз основа на изложените в жалбата доводи и
съображения се иска обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо в
частта, с която е уважен предявеният иск по чл. 146, вр. с чл. 143 от ЗЗП за
нищожност на клаузата от договора, и на следващо място решението да бъде
отменено като неправилно и постановено друго, с което да бъдат отхвърлени
предявените искове. Претендират се разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят, чрез своя
процесуален представител адв. Е. О., поддържа въззивната жалба и моли съда да
отмени обжалваното решение и постанови друго, съобразно петитума на въззивната
жалба и основанията, подробно посочени в същата. Претендира разноски.
Въззиваемите Г.А.Г., ЕГН ***********, А.Х. Г.,
ЕГН **********, Х.С.М. ЕГН ********** и Н.М.М., ЕГН**********, всички
със съдебен адрес ***, чрез пълномощник адв.Н.Т. оспорват жалбата като
неоснователна, по подробно изложените доводи и съображения в депозиран отговор
на въззивната жалба, с искане жалбата да бъде оставена без уважение, а
обжалваното решение потвърдено. Претендират се разноски за въззивната
инстанция.
В съдебно заседание въззиваемите, чрез своя
процесуален представител адв. Т., поддържат отговора на въззивната жалба и
молят съда да потвърди обжалваното решение. Претендират разноски.
Пловдивският окръжен
съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269
от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси, е ограничен от
посоченото в жалбата.
Първоинстанционният съд
е сезиран с обективно и субективно съединени искове с правно основание по чл.
146 вр. чл. 143 от ЗЗП и по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Съдът, след съвкупна преценка
на представените по делото доказателства приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Между страните не е
спорно, а и се установява от представените доказателства, че по Договор за банков
кредит № TR 71409422, сключен на 28.03.2008 година „Уникредит Булбанк” АД е предоставила
на ищeца Г.А.Г. кредит в
размер на 53 000 евро за текущи нужди, обезпечен с договорна ипотека върху
недвижим имот - жилище, със срок за издължаване до 01.04.2033 г., като е
договорено погасяване чрез изплащане на анюитетни погасителни вноски. Неразделна
част от този договор са Условия по кредити на физически лица – Ипотечни кредити,
които кредитополучателят е приел с подписването на договора.
От представения договор
за банков кредит (л.11-л.12, гр. д. № 10034/ 2016 г.) се установява, че
договорът е сключен между ответната банка – в качеството на кретидор, и ищеца Г.А.Г.
– като кредитополучател. Установява се, че ищците А.Х. Г., Х.С.М. и Н.М.М. са
солидарни длъжници по договора и са подписали последния само в това си
качество.
Установява се от
цитирания договор, че съгласно т.4 годишният лихвен процент /ГЛП/ за съответния
период на олихвяване е равен на базисен лихвен процент /БЛР/ по т.10.3. и 10.4.
от Условията по кредит на физически лица, определен съгласно т.11.1.1. при
подписване на настоящия договор и надбавка. Съгласно т.4.1.а от договора периодът
на лихвения план е от датата на усвояване до 01.04.2033 г., базисният лихвен процент
е 4,20 %, надбавката е 3,50 % и годишният лихвен процент е определен на 7,7 %.
В т.11.1. от раздел II
„Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по Договор
за банков кредит № TR 71409422 от 28.03.2008 г.“, е предвидено, че
кредитополучателят заплаща на кредитора лихви, изчислявани при годишна база –
360/360 дни- за кредити, издължавани чрез анюитетни погасителни вноски,
съответно дългът по заемната сметка се олихвява с годишен лихвен процент,
формиран от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за
съответния период на олихвяване. Уговорено е още, че приложимият към съответния
период на олихвяване от действието на този договор базисен лихвен процент за
различните валути се определя от Управителния съвет на банката или оторизиран
от него орган и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в
т.10.3. и т.10.4. от условията на „Булбанк” АД по кредити на физически лица,
неразделна част от този договор. В т.11.1.2. е предвидено, че с промяната на
действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент,
лихвените условия по раздел I, т.4.1. до 4.5. от договора се считат автоматично
променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за
страните по договора, като кредиторът уведомява кредитополучателя за
настъпилите изменения.
Съгласно т.11.1.3. при
кредити, издължавани чрез анюитетни вноски (еднакви всеки месец, включващи
главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна
вноска), годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от
лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а. и не се променя освен, когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един
пункт. В същата договорна клауза е записано, че кредитополучателят дава
съгласието си кредиторът да променя едностранно размерът на годишния лихвен
процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а., определен
съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за
това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера,
определен от кредитора в деня на сключване на настоящия договор или от размера
му, формиран след промяна по реда на настоящата точка.
По делото са представени протоколи №38/14.10.2008 г., № 9/ 26.02.2009 г. и № 14/ 01.04.2009 г. от проведени заседания на УС на ответната банка, от които се установява, че са взети съответни решения от УС за промяна на БЛП по кредити в чуждестранна валута, който БЛП да се формира като сбор от съответния пазарен лихвен индекс, определен в зависимост от валутата на кредита и периода на олихвяване, и премия. С решение на УС на банката, обективирано в протокол № 38/ 14.10.2008 г., е прието, че цената на всеки банков кредит се определя като сбор от променлив БЛП, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс /SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR/ или друг договорен лихвен индекс и премия, към който БЛП се прибавя фиксирана договорена надбавка.
По делото е прието
заключението – основно и допълнително, на в. л. Д. Й., по допусната съдебно
счетоводна експертиза /ССчЕ/ - първоначална и допълнителна, изготвено след
запознаване с приложените по делото материали и извършена проверка на
предоставените записвания в информационната система на ответника, което заключение
настоящият състав кредитира като обективно и обосновано изготвено и в отговор на
поставените задачи. От заключението на в. л. Й. се установява, че за процесния
период 15.07.2011г. – 15.07.2016 г. размерът на начислената от банката и
изплатена от ищеца лихва е в размер на 18875,79 евро, като ГЛП, прилаган
ежемесечно от страна на банката, е формиран от сбора на БЛП на банката и
фиксирана надбавка 3,50 %, като за процесния период БЛП е сбор от едномесечен Euribor %, приложен от банката, и „Премия“ в размер
на 4%. Съгласно заключението възнаградителната лихва, за процесния период
15.07.2011г. – 15.07.2016 г., изчислена при ГЛП, формиран като сбор от БЛП,
определен съобразно едномесечния Euribor %, и фиксирана надбавка от 3,50 %, възлиза на 8917,18 евро, при което за
процесния период разликата между платените лихви и изчислените такива при ГЛП,
образуван като сбор от едномесечен Euribor и надбавка от 3,50 %, е в размер на 9958,60 евро.
Съгласно заключението на
вещото лице (допълнителното заключение, прието в с. з. от 15.06.2017 г. и
устните разяснения, дадени в съдебно заседание от 22.05.2017 г. ) в лихвения
процент е включен допълнителен компонент „премия“, който компонент е извън Euribor и договорената надбавка в договора, т.е. при
формирането на ГЛП е включен компонент „премия“, който за исковия период е в
размер на 4%. Съгласно заключението на вещото лице понятието „премия“ е
залегнало в информационната система на ответната банка, в документ „Лихвен лист
за кредити разширен“ и това понятие е употребено като една от референтните
стойности за ревизия на действащия БЛП по кредита, а другата референтна
стойност е „пазарен лихвен индекс“ – в случая едномесечния Euribor. Вещото лице е констатирало, че размерът на
компонента „премия“ , за целия процесен период, съгласно отразеното в „Лихвен
лист за кредити разширен“ (колона „премия“) е 4%.
В настоящия случай между
страните не се спори, като това се установява безспорно и от събраните по
делото доказателства, че процесната сума е платена от ищеца на ответника, както
и че същата е платена във връзка със сключен между тях договор за банков кредит,
представляваща лихва за редовна главница за периода 15.07.2011г. – 15.07.2016
г.
Няма спор, че като вид търговска сделка за
предоставяне на финансова услуга договорът за банков кредит попада в приложното
поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл.143- чл.146 ЗЗП, както и че ищецът – въззиваем Г.А.Г.,
като кредитополучател има качеството на „потребител“ по смисъла на §13, т.1 от
ДР на ЗЗП. Не се установява обаче същото и по отношение на останалите ищци –
въззиваемите А.Х. Г., Х.С.М. и Н.М.М., които не са страни по заемното
правоотношение, независимо, че са подписали договора за кредит, тъй като
посочените лица не са кретидополучатели, а са подписали договора в качеството
си на солидарни длъжници. Посочените лица са се задължили солидарно с
кредитополучателя Г. да отговарят за поетото от него задължение да върне получената
в заем сума, ведно с начислените върху нея лихви и комисионни. От защитата на
ЗЗП се ползват само кредитополучателите, които имат качеството на потребител по
смисъла на §13, т.1 от ЗЗП, с оглед на което и само лице, което има качеството
на кредитополучател и потребител по смисъла на ЗЗП, има правото на иск за
обявяване нищожност на клауза от сключен договор за банков кредит като
неравноправна по смисъла на ЗЗП.
С оглед на изложеното предявените от А.Х. Г.,
Х.С.М. и Н.М.М. искове да бъде обявена за нищожна като неравноправна клаузата
на чл.11.1.3 от договора за ипотечен кредит ТР71409422/28.03.2008г. сключен
между „Уникредит Булбанк“ АД, като
кредитор, и Г.А.Г., като кредитополучател, са недопустими поради липса
на правен интерес, предвид на което постановеното решение по отношение на тези
ищци се явява недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено, а
производството в тази част следва да бъде прекратено.
Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма. Неравноправните
клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално по чл.146, ал.1 ЗЗП,
като според ал.2 от същата разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия. Разпоредбата на чл.144 ЗЗП визира изключенията, при които определени
хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, по
чл.143 ЗЗП, са неприложими. Така според чл.144, ал.2 нормата на чл.143, т.10
ЗЗП не се прилага за клаузи, които доставчикът на финансови услуги си запазва
правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен
процент, дължим от потребителя или стойността на всички други разходи, свързани
с финансовите услуги, при условие, че доставчикът на финансовата услуга е поел
задължение да уведоми за промяната другата страна по договора в седмодневен
срок и другата страна по договора има правото незабавно да прекрати договора, а
според чл.144, ал.3 ЗЗП нормите на чл. 143, т.7, т.10, т.12 ЗЗП не се прилагат
спрямо сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги,
чиято цена е свързана с колебанията/ измененията на борсовия курс или индекс
или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола
на търговеца или доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимост
на изключението на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на
външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови
услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или държавен
регулатор. Само в тази хипотеза търговецът/ доставчик на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като увеличението на
престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите
отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин
и потребителят предварително да получи достатъчно конкретна информация как
търговецът може едностранно да промени цената. Следва да е спазен принципът за
информираност на потребителя – потребителят да има достатъчно информация, така
че да може да предвиди всички разходи, които има да направи по погасяването на
кредита до неговия краен падеж.
От гореизложеното следва, че за да е нищожна
като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не е
уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл.143
ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл.144 ЗЗП.
Ответникът възразява, че спорната по делото
клауза на т.11.1.3 е индивидуално уговорена, и чл.143 ЗЗП е неприложим, при
което положение преди съдът да се произнесе дали оспорената клауза е
неравноправна, следва да се обсъди въпросът дали същата е индивидуално уговорена.
Не е спорно, като това се установява и от
събраните по делото доказателства, че т.11.1.3 не е част от общите условия, при
които банката сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а е част
от съдържанието на сключения между страните договор за кредит. Обстоятелството
обаче, че оспорената клауза на т.11.1.3 е част от индивидуалния договор,
сключен между страните, а не е част от общите условия на банката за представяне
на кредити само по себе си не обосновава извод, че конкретната клауза е
индивидуално договорена по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП, предвид разпоредбата
на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, както и с оглед поддържаното от ищеца с исковата молба
възражение, че не е обсъждал с ответната банка- кредитор клаузата на т.11.1.3, за
постигане на съгласие относно нейното съдържание, тъй като въпросната клауза е
част от стандартните, предварително изготвени и типови условия, при които
ответната банка сключва договорите за ипотечни кредити с физически лица без
разлика в индивидуалното договаряне. Обстоятелството,
че клаузата е индивидуално уговорена с ищеца, е необходимо да бъде
безспорно установено посредством доказване в рамките на процеса. Съгласно
доказателственото правило на чл.146, ал. 4 ЗЗП тежестта на доказване на това
обстоятелство пада върху ответника. От събраните по делото доказателства,
ангажирани в тази връзка от ответната банка посредством показанията на св. А. И.-
служител в ответната банка, не се доказва тезата на банката, че между страните
са проведени реални предварителни преговори, като всяка една от клаузите – в
това число и оспорената т.11.1.3., е била индивидуално договорена.
Свидетелските показания на св. И. не могат да обосноват извод в обратна насока.
Посоченото от свидетелката, че ищецът се е запознал със съдържанието и клаузите
на договора преди да го подпише не означава и не е равнозначно на това, че
клаузата на т.11.1.3 е била предмет на индивидуално договаряне и ищецът е могъл
да повлияе на съдържанието й. Не се установява, че клаузите на раздел „Условия
за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за
банков кредит № 71409422/28.03.2008г.“ не са типови такива, предварително
изготвени от банката и приложими към други такива аналогични договори за
предоставяне на ипотечен кредит на физически лица, които не са обект на
индивидуално договаряне с кредитополучателя, като съответно за конкретния
случай не се установява тези клаузи, в това число оспорената т.11.1.3 да са
били индивидуално договорени с кредитополучателя.
При това положение, съдът приема, че оспорената
клауза не е била предмет на индивидуално договаряне, същата е изготвена
предварително от банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието й при сключване на договора за банков кредит. Следователно не
е налице изключението на чл.146, ал.2 ЗЗП и в този смисъл ищецът Г. може да се
ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП.
Настоящият въззивен състав приема, че оспорената
клауза – т. 11.1.3 от договора е неравноправна, тъй като с нея се предвижда възможност
за банката да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва. Независимо,
че увеличението на лихвения процент е обвързано с лихвения индекс, който сам по
себе си е обективен фактор, то е предвидена възможност само за повишаване на
лихвата, но не и реципрочна възможност за намаляване на БЛП и оттам на ГЛП при
промяна на EURIBOR. Така
потребителят е поставен в неравностойно положение, като са нарушени
изискванията за добросъвестност при сключването на договорите. Според чл.143 ал.1 ЗЗП не отговаря на изискването за
добросъвестност клауза която води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Клауза, при която е предвидено
единствено възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване
на лихвения процент, без да включва възможността за намаляване на същата в
случай на спадане на лихвения процент /при същата методика, по която се
извършва увеличението на цената/, би могла да доведе до значително неравновесие
между правата на потребителя и тези на търговеца. В случая неравноправността на
клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на
услугата. В тази връзка не могат да бъдат споделени направените от ответната
банка възражения, че с оспорени клаузи се въвежда правилото за фиксиране на
възнаградителната лихва към датата на договора и се допуска изключение за
нейното увеличение при определени условия и разпределен риск. Договорената
фиксираност на лихвата в оспорените клаузи е във връзка с възприетия подход от
страна на банката за едностранно изменение на лихвения процент в посока
увеличение, без да се предоставя въобще каквато и да е била възможност за
потребителя на услугата и при каквито и да е условия, при съответна промяна на
пазарните условия в посока снижаване стойността на лихвения индекс EURIBOR, за реципрочно намаляване на ГЛП. Така се
нарушават изискванията за добросъвестност при сключването на договорите и се
създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя и то във вреда на потребителя, който е икономически по- слабата
страна по договора (в този смисъл е и Решение № 236 от 20.12.2016 г., по т. д.
№ 3082/ 2015 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение
№ 274/ 12.05.2017 г., по т. д. № 2537/ 2016 г. на ВКС, І т.о., с което
не е допуснато касационно обжалване на решение №
625/28.04.2016г. по в.гр.д. № 500/2016г. на Пловдивски окръжен съд).
Предвид гореизложеното, съдът намира, че оспорената
клауза е неравноправна, поради което и предявеният иск за прогласяване нищожността й е
основателен и следва да бъде уважен.
Съгласно разпоредбата на
чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД подлежи на връщане полученото при начална
липса на основание, като за успешното провеждане на иск с посоченото основание
ищецът следва да докаже факта на имуществено разместване между него и ответника,
т.е. следва да установи факта на плащането на паричната сума. От своя страна
ответникът следва да докаже, че престацията е получена на годно основание, т.е.
следва да докаже основанието за получаване на сумата или за задържане на
полученото.
По делото се установи безспорно, че банката е
променила механизма на определяне на ГЛП, като е прибавила нов допълнителен
компонент „премия“. С решение на УС на банката, обективирано в протокол № 38/
14.10.2008 г., е прието, че цената на всеки банков кредит се определя като сбор
от променлив БЛП, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен
лихвен индекс /SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR/ или друг договорен лихвен индекс и премия, към който БЛП се прибавя
фиксирана договорена надбавка. Този нов механизъм на определяне на БЛП обаче
настоящият състав намира, че не може да обвърже страните, тъй като банката
едностранно е изменила начина на определяне на базовия лихвен процент, като
освен обявения при сключването на договора EURIBOR е добавила и още един
компонент - премия, какъвто не е бил договарян и по отношение на който страните
не са постигнали съгласие. Променен е самият ред и начин за изчисляване на БЛП,
променена е едностранно от банката, без проведено договаряне и постигнато
насрещното съгласие самата формула за изчисляване на БЛП, която промяна противоречи
с добрите нрави, тъй като нарушава принципа на равнопоставеност на страните,
както и е нарушен общият принцип на договорното начало, поради което следва да
се приеме, че същата е незаконосъобразна. Предвид на това съдът приема, че
решенията за добавянето на новия компонент към ГЛП са без значение в
отношенията между страните, поради което и в тежест на кредитополучателя не е
възникнало задължението за плащане на допълнителния компонент „премия“.
Добавянето на допълнителен компонент „премия“ при изчисляване стойността на
ГЛП, приложим за съответния период на олихвяване, е в нарушение на предвидения
в договора начин за определяне на БЛП, поради което начислената и заплатена за
процесния период възнаградителна лихва в резултат на едностранно приетия от
банката нов механизъм за изчисляване на ГЛП, се явява заплатена без основание
поради неправомерно увеличаване на дължимата възнаградителна лихва, която
следва да се начисли при договорения съгласно т.4.1а механизъм. В тази връзка
следва да се посочи, че неоснователно е възражението на жалбоподателя, че между
страните е договорен фиксиран размер на ГЛП от 7.7 %, тъй като такава договорка
не е изрично постигната между страните, а съгласно казаното по- горе клаузата
на т.11.1.3 от договора е приета от съда за неравноправна такива, поради което
същата не намира приложение в отношенията между страните. От анализа на т.4.1а
от договора се установява, че страните са договорили ГЛП да е променлива
величина, тъй като същият се формира като сбор от два компонента – БЛП и
фиксирана надбавка от 3,50 %, като компонентът БЛП е променлив, съгласно
посоченото в договора, с препращане към т.10.3 и т.10.4 от Общите условия и
т.11.1.1 от договора.
В настоящия случай се
установява чрез приетото по делото заключение на вещото лице по допусната ССчЕ,
че за процесния период 15.07.2011г. – 15.07.2016 г. ищецът е заплатил сумата от
общо 9958,60 евро, която сума представлява разлика между начислената от банката
и изплатена от ищеца възнаградителна лихва (с включен допълнителен компонент
„премия“ при формиране на ГЛП) и дължимата възнаградителна лихва, изчислена при
ГЛП, формиран като сбор от БЛП и фиксирана надбавка от 3,50 % по т.4.1а от
договора. Тази сума се явява недължимо получена от ответника, по изложените по-
горе съображения, поради които подлежи на връщане, с оглед на което предявеният
иск по чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД се явява основателен.
Неоснователно е
възражението за изтекла погасителна давност, тъй като по отношение на недължимо
платените суми, в настоящия случай е приложима общата петгодишна давност
съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, с оглед на което за платените вноски в
рамките на процесния период 15.07.2011г. – 15.07.2016 г., към датата на
депозиране на исковата молба – 15.07.2016 г., петгодишният давностен срок не е
изтекъл.
Основателна се явява и
аксецорната претенция за присъждане на законна лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.
С оглед на изложените
съображения, настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за
недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд е разгледал предявените
от А.Х. Г., Х.С.М. и Н.М.М. установителни искове за обявяване за нищожна като
неравноправна на клаузата на чл. 11.1.3
от договор за ипотечен кредит ТР71409422/28.03.2008 г., с оглед на което
решението в тази част следва да бъде обезсилено и производството по делото
прекратено, а решението в частта, с която е уважен предявеният от ищеца Г.А.Г.
установителен иск за обявяване за нищожна като неравноправна клаузата на чл.
11.1.3 от договор за ипотечен кредит ТР71409422/28.03.2008 г., както и в
частта, с която ответната банка е осъдена за заплати на ищеца Г. сумата от
9958,60 евро, представляваща недължимо платена лихва по договор за ипотечен
кредит ТР71409422/28.03.2008 г., за периода 15.07.2011 г. – 15.07.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2016 г. до
окончателното й заплащане, и разноски по делото, настоящият състав намира за
валидно, допустимо и правилно, с оглед на което решението в тази част следва да
бъде потвърдено.
В частта за разноските.
С оглед изхода от спора – неоснователност
на въззивната жалба, по аргумент от чл.78, ал.3 ГПК, предвид направеното искане
за присъждане на разноски и представените доказателства за тяхната направа, на
въззиваемата страна Г.Г. следва да бъдат присъдени разноски за настоящата
инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3800 лв.
Мотивиран от горното, Пловдивският
окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 4099 от 23.11.2017 г., постановено по гр. дело № 10034/ 2016 г., по
описа на Районен съд – Пловдив, в частта,
с която са уважени исковете, предявени от А.Х. Г., ЕГН **********, Х.С.М.
ЕГН ********** и Н.М.М., ЕГН**********, против „УниКредтит Булбанк“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, пл. “Света Неделя” № 7,
за обявяване за нищожна като неравноправна клаузата на чл. 11.1.3 от договор за ипотечен кредит
ТР71409422/28.03.2008г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД, като кредитор, и Г.А.Г., като
кредитополучател, и А.Х. Г., Х.С.М. и Н.М.М., като солидарни длъжници, на основание чл.143, вр. чл.146 от ЗЗП, поради
недопустимост на исковете и прекратява производството в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 4099 от 23.11.2017
г., постановено по гр. дело № 10034/ 2016
г., по описа на Районен съд – Пловдив, в
частта, с която, по предявен иск от Г.А.Г., ЕГН **********, против „УниКредтит
Булбанк“ АД, ЕИК *********, е обявена за нищожна като неравноправна клаузата на
чл. 11.1.3 от договор за ипотечен кредит
ТР71409422/28.03.2008г. сключен между „Уникредит Булбанк“ АД, като кредитор, и Г.А.Г., като
кредитополучател, на основание чл.143, вр.
чл.146 от ЗЗП, както и в частта, с която „Уникредит Булбанк“АД е осъдено
да заплати на Г.А.Г. сумата от 9958,60 евро, представляваща недължимо платена
лихва по договор за
ипотечен кредит ТР71409422/28.03.2008г., платени на основание нищожна клауза на чл.11.1.3 от Договора за
периода 15.07.2011 г. –
15.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано
от 15.07.2016 г. до
окончателното им заплащане, както и сумата от 2413.81 лв. разноски
за производството.
ОСЪЖДА „УниКредтит Булбанк“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, пл. “Света Неделя” № 7, да заплати на Г.А.Г., ЕГН ***********,
сумата от 3800 /три хиляди и осемстотин/ лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение за производството по в. гр. д. № 954/ 2018 г. по
описа Окръжен съд – Пловдив.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване
на препис от решението на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.