Р
Е Ш Е Н
И Е
Номер 260003/19.01.2021година Град Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
апелативен съд наказателно отделение
На петнадесети
януари две хиляди и двадесет и първа година
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА
ПАНТАЛЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА ТОНЧЕВА
ДЕСИСЛАВА САПУНДЖИЕВА
Секретар :Соня Дичева
Прокурор: Николов
като разгледа
докладваното от съдия
Д.Сапунджиева
ВЧНД номер 373 по описа за 2020
година
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Въззивното производство е по реда на чл. 436
вр. с чл.
341, ал. 1 вр. с чл. 313
и сл. от НПК.
Образувано е по жалба на И.Е.И. чрез неговия
процесуален представител-адв.Д.-ВАК против Определение №238 от 20.10.2020г.,
постановено по ЧНД №1023/2020год. по описа на Окръжен съд-гр.Варна.
С обжалваното определение първоинстанционният съд
оставил без уважение молбата на И.Е.И. за реабилитация по всички негови
осъждания.
В жалбата се излагат доводи, че атакуваното
определение е неправилно и незаконосъобразно.Иска се въззивният съд да отмени
определението на първоинстганционния съд и да реши делото по същество, като се
произнесе с определение и допусне съдебна реабилитация.
В съдебно заседание прокурорът от АПр изразява
становище, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалвания съдебен акт е правилен
и законосъобразен.
Адв. Ф.-процесуален
представител на жалбоподателя,редовно преупълномощена, застъпва становището, че
актът е незаконосъобразен, като излага аргумент, че тригодишния срок следва да
е изтекъл от последното наложено с присъда наказание.
Жалбоподателят редовно призован за насроченото открито
заседание във въззивната инстанция, не се е явил, без да посочи уважителна
причина и не е упражнил лично правата си в тази инстанция.
Варненския апелативен съд, като съобрази изложеното
във въззивната жалба, доводите на страните, доказателствата по делото и като
служебно провери изцяло правилността на определението на първоинстанционния
съд, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.
436, ал. 2 от НПК от лице, което притежава активна процесуална легитимация,
отговаря на изискванията на чл.
320, ал. 1 и ал.
2 от НПК и е допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна,но на друго основание.
Производството в първата инстанция е образувано по
молба от И.Е.И. с искане да бъде реабилитиран
на основание чл.87
от НК.
В мотивите на обжалваното определение
първоинстанционният съд е изложил доводи, че не са налице кумулативните
предпоставки за допускане на съдебна реабилитация по чл.87,ал.1
от НК по отношение на осъждането на лицето по НОХД№137/2005г., тъй като в
тригодишния срок, същия е извършил друго престъпление.
От доказателствата по делото се установява следната
картина на съдимост на И.Е.И.:
1. С Присъда на
Военен съд гр.Варна по НОХД №154/1994г., за престъпление по чл.197,т.3 вр. с
чл.195,ал.1,т.4 и 5 от НК, извършено на 6/7.03.1992г. е наложено наказание „лишаване
от свобода“ за срок от две години и шест месеца, отложено по реда на чл.66,ал.1
от НК за срок от пет години.
Присъдата е вляза в законна сила на 25.10.1994г.
2.С Присъда от 04.03.1998г. по НОХД №1711/1997г. на
Районен съд гр.Варна, в сила от 18.03.1998г. за извършено престъпление по
чл.343б,ал.1 и на осн. Чл.55 от НК е наложено наказание „глоба“, в размер на
10 000лв. и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от една година
,считано от 29.06.1997г.
По делото няма
събрани доказателства, от които да се установява, че наложената глоба от десет
лева е платена, както и да са предприемани действия за събирането й,
включително и да е било образувано изпълнително производство за принудителното
й събиране.
От приложената справка от НАП е видно, че към
21.01.2020г. лицето няма публични задължения.
3.Със споразумение 16.12.2005г. по НОХД №137/2005г. на
Районен съд гр.Провадия е определено общо наказание от ПЕТ МЕСЕЦА, при „общ
„режим.
От писмо на РП
Варна е видно, че наказанието е изтърпяно от 04.01.2006г. до 20.05.2006г.
4.Със споразумение №27 от 11.06.2009г. по НОХД №762/2009г.
на Окръжен съд Варна за извършени престъпления по чл.159 и 155 от НК е
определено общо наказани, в размер на ТРИ ГОДИНИ „лишаване от свобода“, при
„строг“ режим.
С Определение №594/16.07.2010г. по ЧНД №1205/2010г. на
ВОС лицето е УПО от изтърпяване на останалата част от наказанието, в размер на
една година, един месец и двадесет и два дни, като е установен изпитателен срок
в този размер и определена пробационна мярка по чл.42а,ал.2,т.2 от НК.
5. С определение по ЧНД №1186/2009г. на ОС Варна е
извършено групиране на наказанието по последните две присъди-по НОХД №137/2005г.
и НОХД №762/2009г. и определено общо наказание от три години.
С Решение на ВКС от 31.03.2010г.производството по ЧНД №1186/2009г.
е било възобновено.
С определение по ЧНД 539/2010г. ВОС е отхвърлил
молбата за кумулиране на наказанията по посочените две присъди.
Въззивният съд намира, че следва първо да разгледа дали
са налице предпоставките на чл. 88а
от НК и дали е настъпила абсолютна реабилитация на И.И. по отношение на
всички негови минали осъждания, тъй като този въпрос е свързан с допустимостта
на молбата му за допускане на съдебна реабилитация по чл.
87, ал. 1 от НК.
От съдържанието на разпоредбите на чл.87,
ал. 1 от НК и чл.
434, ал. 1 от НПК се извежда извод, че реабилитация по съдебен ред може да
иска само осъждано лице, а осъждането на реабилитираните лица е заличено,
поради което същите нямат правен интерес да искат съдебна реабилитация. Съгласно
задължителните указания дадени в т. 6 на Тълкувателно решение № 2 от 28.02.2018
год. на ВКС по т. д. № 2/2017 год., ОСНК, при настъпила реабилитация по право,
съдът в производство по чл.434,
ал. 1 от НПК се произнася само по допустимостта на молбата за съдебна
реабилитация, като следва да я остави без разглеждане. Това се отнася както за
случаите на настъпила реабилитация по чл.86 от НК, така и за случаите на настъпила абсолютна реабилитация по чл. 88а, тъй
като правните последици на последната са по-благоприятни от последиците на
реабилитацията по чл.
86 и чл.
87 от НК.
Правилен е извода на Окръжния съд, че реабилитация /чл.88а
от НК/ не е настъпила по отношение на последното осъждане на лицето. Съгласно
чл.88а,ал.3 от НК, при условно осъждане, или условно предсрочно освобождаване,
срокът по ал.1 започва за тече от деня, в който е изтекъл изпитателния срок. Видно
от данните за съдимост, този срок изтича през 2021г. Реабилитацията е правен
институт, който засяга и се разпростира върху юридическия статус на личността
като цяло и в този смисъл не е възможно да настъпи реабилитация само за едно
престъпление, а за други– не. Същото се отнася и до съдебната реабилитация. В
този аспект е и законовото разрешение в чл.88а ал.4 от НК.
Данните за
съдебното минало на И. изключват възможността и за реабилитацията му по право
на основание чл.86
от НК. При това положение молбата на И. за съдебна реабилитация по чл.87 от НК е допустима и първоинстанционният съд правилно се е произнесъл по
същество на оправеното към него искане за допускане на съдебна реабилитация по
чл.87,
ал. 1 от НК.
Съобразно нормата
на чл.87,
ал. 1 от НК, осъденият може да бъде реабилитиран от съда, ако в течение на
три години от изтичане на срока на наложеното с присъдата или намалено с работа
или помилване наказание и до постановяване на реабилитацията не е извършил
друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание и
е имал добро поведение. Съобразно тълкуването на закона, дадено в ТР №
20/17.05.1983 г. по н.д. 21/83 г. на ВС, тригодишният срок по чл.
87, ал. 1 НК е минималният срок, който трябва да изтече и през който
осъденият не трябва да извърши друго престъпление, наказуемо с лишаване от
свобода, или с друго по-тежко наказание и през който да е имал добро поведение.
Това обаче не означава, че след изтичането на този срок осъденият може да
извърши друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко
наказание, или пък може да има недобро поведение. Осъдения дължи добро
поведение да има до момента на постановяване на съдебна реабилитация- Решение №
404 /29.09.1988 г. по н.д. № 442/ 1988 г. на ВС.
Нормата на чл. 87 от НК не съдържа предписание как следва да се преценят основанията за съдебна
реабилитация в случаите на повече от едно осъждания. Тази празнина е запълнена
от съдебната практика- единна и непротиворечива във виждането си, че
тригодишният срок по чл.87,
ал. 1 от НК при множество осъждания започва да тече от изтичане на срока на
наложеното с последната присъда наказание- Решение № 44 от 28.01.2010 г. на ВКС
по н. д. № 505/2009 г., II н. о., НК; Решение № 447 от 18.11.2014 г. на ВКС по
н. д. № 1429/2014 г., III н. о., и др.
Видно от данните за съдимост, тригодишния срок по
последното осъждане на молителя е изтекъл на 24.07.2014г. От този момент до
сега, няма данни за приключени наказателни производства с влязла в сила
присъда. В този смисъл изводите на проверявания срок че не е изпълнена
предпоставката на чл.87 от НК е
незаконосъобразен.
По отношение на неплатената глоба по НОХД №1711/1997г.,
послужила като допълнителен аргумент на съда да откаже съдена реабилитация. Разрешение
на този въпрос е даден в Тълкувателно решение №2 от 28.02.2018 г. на ВКС по т.
д. № 2/2017 г., ОСНК, докладчик съдия Петя Шишкова. „Когато е наложено наказание глоба, което не
е изпълнено, ако за събирането й не е образувано изпълнително производство,
реабилитация е допустима след последователното изтичане на давността по чл. 82, ал. 1, т. 5
или по чл. 82, ал. 4,
вр. ал. 1, т. 5 от НК,
според това дали е спирана или прекъсвана, и на срока за реабилитация по чл. 86, чл. 87 или чл. 88а от НК“.
Съобразявайки тези постановки, настоящия състав
намира, че по отношение на наложеното наказание „глоба“ е изтекла
изпълителската давност. Ето защо, неплащането на същата също не е пречка за
реабилитация.
По отношение наложеното наказание по
чл. 78а от НК- касае се за административно
наказание, а не за наказание по смисъла на чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, поради което
обсъждането му от гледна точка на чл. 87 НК не е необходимо.
Проверяваният съд
не е обсъдил наличието на следващата предпоставка по чл.87 от НК, а именно
наличието на добро поведение.
Критериите за добро
поведение не са формулирани нито в доктрината, нито в съдебната практика.
Доброто поведение по смисъла на наказателния закон следва да се възприема като
обективно съответствие на поведението на осъдения с установения правов ред и
добрите нрави. Като критерии за доброто поведение могат да се имат предвид
данните за взаимоотношенията му с членовете на семейството и другите граждани –
съседи, социална среда и приятелски кръг, трудовата му заетост, усилията за
повишаване на образованието и професионалната му квалификация, неизвършване на
административни нарушения или дисциплинарни простъпки, благотворителни изяви и
други. Нито един от тези критерии не е абсолютен. Оценката за изпълнението на
това изискване следва да е комплексна и съобразена с личността на осъдения /И.,
Р, Реабилитацията по българското наказателно право, С, 2015, с. 239-241/.
Следва да се
отговори и на въпроса за това какво е значението на тригодишния срок по чл.
87, ал. 1 НК. Изискването на закона е в тригодишния срок от изтърпяване на
наказанието осъденият да не е извършил друго престъпление, наказуемо с лишаване
от свобода или по-тежко наказание, както и да е показал добро поведение. Този
срок е въведен независимо от вида на престъплението, за което лицето е осъдено,
както и независимо от размера на изтърпяното наказание и другите особености на
случая – квалифицирани състави, опасен рецидив и др. Макар и да е критикуван в
доктрината този унифициран подход на законодателя не подлежи на корективно
тълкуване. Пак там, с. 227-229
Несъмнено липсата на осъждания след последното
установено по делото и на неприключили наказателни производства спрямо същото
лице установяват обстоятелства относно възможно "добро поведение",
изразяващо се в липса на наказателнопротивоправни прояви. Същото облаче не
покрива изцяло изискването за "добро поведение", тъй като
въздържането от извършване на престъпление е задължение за всеки член на
обществото. Липсата им законодателно- за първото и съобразно утвърдената
съдебна практика- за второто обстоятелство, са възведени в абсолютни
отрицателни предпоставки за допускане на съдебна реабилитация. Дължимото добро
поведение следва да бъде установено с доказателства относно поведение на
осъденото лице в обществото, което да отговаря на посочения критерии. Приложения
препис от актуално състояние, от който е видно, че към 20.10.2020г. в правния
мир съществува дружество „Милениум“ЕООД с едноличен собственик на капитала и
управител И.И. не покрива критериите за добро поведение. След извършена
служебна справка в Търговския регистър, настоящия състав установи, че фирмата
на осъдения е вписана на 30.04.2020г. Очевидно от този кратък период,
съпоставен с продължителния период на извършване на престъпленията, за които се
иска реабилитация, няма как да се направи извод, че И. е имал добро поведение.
Няма никакви
данни относно поведението на лицето и
обществената оценка на същото към момента на разглеждане на молбата за
реабилитация. Дефицитът на достатъчно доказателства, установяващи наличието на
"добро поведение", е следвало да бъде констатирано от първостепенния
съд като обстоятелство, самостоятелно налагащо извод за неоснователност на
искането за реабилитиране на осъдения.
Въпреки служебното начало, предвид спецификите на
особеното производство за реабилитация по чл. 433
и сл. от НПК, тежестта да докаже наличието на кумулативните предпоставки по
чл.
87 от НК лежи върху осъдения. В настоящия случай, към молбата за
реабилитация са приложени единствено копие от актуално състояние и данни за
липса на публични задължения и водени срещу И. наказателни производство. Според
настоящия състав тези писмени доказателства не са достатъчни да се направи
извод, че И. е имал добро поведение.
По изложените съображения въззивният съд намира, че от
доказателствата по делото не може да се направи извод, че И. е имал добро
поведение, поради което липсва кумулативната предпоставка по чл.87,
ал. 1, т. 1 от НК за допускане на съдебна реабилитация.
Предвид гореизложеното въззивната жалба е
неоснователна, а определението на първоинстанционният съд е правилно и следва
да се потвърди, тъй като не са налице основания да бъде отменено или изменено.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение №238
от 20.10.2020г. по ЧНД №1023 на Окръжен съд гр.Варна.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.