гр.Кърджали, 26.04.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Кърджалийският
районен съд в публично заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и
първа година в състав:
Председател: Дарина Байданова
при участието на
секретар Анелия Янчева - Налбантова разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 1349
по описа за 2020г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с
пр.осн. чл.270,ал.2 от ГПК.
Образувано е по предявен от М.П.М. срещу “Банка ДСК”АД иск за прогласяване нищожността на Заповед № 456 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
26.06.2013г., издадена по ч.гр.дело №
1106/2013г. по описа на Районен съд Кърджали срещу него и М.М.М.,
като счита за нищожни
и последващите я актове и производства –
издаденият изпълнителен лист и образуваното изпълнително производство. Сочи в исковата молба неспазена процедура
по издаване на ЗИ, поради липса на предхождащо я разпореждане като нейна
абсолютна процесуална предпоставка, като обосноваването в
разпоредителната част на ЗИ не следвало да
се приема като валидно разпореждане. Счита,че съдът е издал ЗИ в
нарушение на чл. 411 ал.2, т.2 от ГПК,поради това,че в
представеното извлечение от счетоводни книги на банката-ответник не
се сочело
откога датира забавата, извършвани ли са плащания по кредита и ако са
извършвани, кога и в какъв размер,с което същото нямало необходимото
съдържание, при което съдът следвало да констатира това нарушение и да
изиска от кредитора предоставянето на извлечение със съответното необходимо
съдържание. На следващо място, позовава се и на
допуснато съществено нарушение, предвид наличието на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или наличие на обоснована вероятност за това, по съображение,
че в приложимите Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни
кредити - в точка 9.1 било уредено
олихвяване на кредита с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов
лихвен процент и надбавка, посочени в договора, като кредиторът можел да
променя базовия лихвен процент, за което следвало да уведоми кредитополучателите по подходяш начин, които не
били достатъчно ясни и били в противоречие на действащата съдебна
практика и ЗПК. Счита за неравноправни и в нарушение на ЗПК и клаузите на
т.20.1 и т.20.2 от ОУ, в първата от която е предвидено, че „при забава на
плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в
Договора, частта от вноската, представляваща главница се олихвява с
договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка увеличена с три процентни
пункта...", а във втората, че „при допусната забава в плащанията на
главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по
съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с наказателна надбавка в размер на десет процентни пункта".
Поради това счита, че съдът не е следвало да издава процесната ЗИ. Сочи, още,че
уведомленията на кредитора от дата 22.03.2013г. и от 25.03.2013г., с който
обявява на длъжниците М.М. и Маргарита Милушева предсрочната изискуемост на
кредита не били достигнали до тях и липсвало основание за издаване на заповедта
за изпълнение. Сочи
и че длъжниците не били получавали покани за доброволно изпълнение, поради
което не били налице предпоставките за обявяване на договор за ипотечен кредит
от 19.09.2008г. за предсрочно изискуем. Сочи като нарушени
чл. 121, ал.1 от Конституцията, чл.3 от Директива 93/13 относно потребителската
защита и чл. 20 от Харта за основните права на Европейския съюз ( 2016/С
220/02). В съдебно заседание чрез упълномощен
предтсавител поддържа иска и моли съда да го уважи. В представените в срок
писмени бележки прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
„Банка ДСК“ АД, гр.София в отговора по чл.131 от ГПК оспорва иска като
неоснователен. Сочи,че
за образуването
на изп.дело длъжниците били уведомени надлежно с връчване на Покани за
доброволно изпълнение, получени лично на 30.09.2013г., на която дата била
връчена и издадената по ч.гр.д. № 1106/2013 г. по описа на РС-Кърджали ЗИ.
Твърди,че в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ищецът не възразил срещу дължимостта
или съществуването на процесното вземане, поради което заповедта е влязла в сила и всички възражения
относно дължимостта, съществуването на вземането и неговия размер са
преклудирани. Счита, тълкуването на разпоредбите на закона в ИМ, направените
възражения и искания за неправилни и необосновани. Сочи,че съгласно правната
теория и практика на ВС и ВКС, че нищожно е това решение, което не дава
възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е
постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на
волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи
на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е абсолютно неразбираемо
и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Счита, че оспорваната ЗИ не страда от нито един от посочените пороци,
отговаря на изискванията за валидност на заповедта, поради което не може да
бъде обявена за нищожна. Излага съображения, че визираното разпореждане на съда, чието
постановяване не е предвидено в процесуалния закон, е инкорпорирано в ЗИ, която
представлявала съдебния акт, дължим от съда при положителното произнасяне по
заявление за издаване на заповед за изпълнение, независимо от основанието – по
чл.410 или чл.417 от ГПК и което особено ясно личало и от уводната част на
образеца на заповедта за изпълнение. Подобна била и практиката на съдилищата,
още повече,че в издавания документ била използвана думата „разпорежда" и
че съгласно последващата норма на чл. 411,
ал. 3 от ГПК на длъжника се връчвал препис от
издадената заповед за изпълнение (а не друг съдебен акт, с който се
разпореждало нейното издаване). В случая заповедта била връчена лично на ищеца,
ведно с поканата за доброволно изпълнение по посоченото изпълнително дело и
документа, въз основа на който била издадена заповедта, поради което счита
изискванията на закона за спазени. Позовава се на съдебна практика /определение
№ 300 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 3842/2017
г. на ВКС, 4-то ГО/. На
последно място, счита, че
предпоставките, обуславящи постановяване на незабавното изпълнение и издаване
на изпълнителен лист следва да се преценят съобразно законодателството към
момента на издаване на заповедта, а именно, в случая - редовност от външна
страна на представения документ и съдържащото се в него подлежащо на изпълнение
вземане срещу длъжника, което при проверката на заповедния съд е прието за
редовно като изпълнително основание от формална страна и като изискуемост на
вземането, поради съдържащи се ясни и недвусмислени данни за претендираното в
заповедното производство вземане - длъжник, кредитор, договор за кредит, размер
на предоставения и на усвоения кредит, размер на просрочените задължения
(главница, договорни и законни лихви), както и данни за изискуемостта на
вземането - момент и основание за настъпването ѝ (с оглед уговорените в
договора условия). Счита, че с останалите твърдения, включително, че заповедта
за изпълнение е издадена в противоречие със закона и добрите нрави, ищецът
прави опит да заобиколи правилата в ГПК относно защитата на длъжника в
заповедното производство и в този смисъл липсва нарушение на цитираните
разпоредби от Конституцията на Република България и Хартата на основните права
на Европейския съюз във връзка с равенството на страните в процеса, доколкото
защитата на длъжника била гарантирана с възможността за подаване на възражение
по чл. 414, ал. 2 от ГПК и за обжалване на разпореждането, с което се уважава
молбата за незабавно изпълнение съгласно чл.419 от ГПК, упражнена в съответните
срокове. Позовава се на т. 4, б."б" от Тълкувателно решение №4/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Счита за преклудирани твърденията за липса на уведомление
за предсрочната изискуемост, което счита и за неоснователно, тъй като същото
било изпратено до адрес на кредитополучателите, посочен в Договора за кредит и
било приложено към исковата молба, с което следвало, че е получено и че
приложимите тълкувателни решения към случая - № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. и № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. и двете на ОСГТК,
ВКС били постановени след издаването на процесната заповед за незабавно
изпълнение, както и твърдението за наличие на неравноправни клаузи. Във връзка с последно,
счита, че практиката на СЕС била категорична, че само по себе си наличието на
неравноправни клаузи не води до нищожност на целия договор за кредит (а дори и
в този случай е дължима поне получената от кредитополучателя сума), а що се
отнася до предсрочната изискуемост, то същата да е обявена именно заради тези
неравноправни клаузи, каквито твърдения липсват в исковата молба, още повече,
че чл. 411, ал. 2 т.3 от ГПК е в сила от 2019 г. и не може да се очаква от
заповедния съд да я приложи 6 години по-рано. Моли искът да бъде отхвърлен и да
бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00лв. В съдебно заседание чрез упълномощен
представител оспорва иска и поддържа отговора и моли съда да отхвърли исковата
претенция. Прави възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност за
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
По делото е признато за безспорно между страните и
ненуждаещо от доказване следните факти и обстоятелства: възникналото облигационно
правоотношение между „Банка ДСК“ ЕАД /понастоящем „Банка ДСК“ АД/, от една
страна и ищеца М.П.М. и М.М.М. по договор за ипотечен кредит от 19.09.2008г. в
размер на 105000,00лв. за срок от 360 месеца; издадената по ч.гр.д. № 1106/2013г.
на КРС Заповед № 456 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК от 26.06.2013г., с която е разпоредено ищецът и М.М.М. да
заплатят солидарно на кредитора-ответник сумата общо в размер на 121 070,43лв.,
представляваща неизпълнени парични задължения по договор за ипотечен кредит от
19.09.2008г., от която главница в размер на 102 840,15лв., договорна лихва
в размер на 13 912,58лв. за периода 19.09.2008г. до 24.06.2013г., включ. и
4 317,70лв. наказателна лихва за периода 02.11.2012г. до 24.06.2013г.,
включ., ведно със законовата лихва върху сумата от 102 840,15лв., считано
от 25.06.2013г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от
3 721,41лв., представляваща разноски по делото, от която 2 421,41лв.
държавна такса и 1 500,00лв. юрисконсултско възнаграждение и издаден
изпълнителен лист за същите суми от 26.03.2013г.; образувано изпълнително дело
№ 20138120401394 по описа на ЧСИ Р.С., с рег. № 812 с район на действие Окръжен
съд Кърджали, по което е извършена публична продан на описаната в ИМ масивна
двуетажна жилищна сграда.
Установява се по делото, че ищецът на
30.09.2013г. лично е получил ПДИ по образуваното изп.дело №
20138120401394 по описа на ЧСИ Р.С. с предмет принудително събиране на
вземането по ИЛ по ч.гр.д. № 1106/02013г. на КРС с взискател банката-кредитор,
като отправените от банката на 22.05.2013г. писма за доброволно изпълнение до
солидарните длъжници на адреса по договора за кредит не са получени, тъй като
не са потърсени от получателя.
След проведена публична
продан на ипотекирания от длъжниците по договора за кредит по посоченото изпълнително
дело недвижим жилищен имот, на 06.08.2015г. съдебният изпълнител е насрочил
въвод във владение на купувача.
Съгласно съдебната практика - определение
№64/23.01.2015 г. по ч.гр.д.№ 141/ 2015 г.,Четвърто ГО на ВКС, нищожността на
заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 ГПК, може да бъде
установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания,
на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно
решение,тъй като този акт също може да страда от пороци, които да препятстват
пораждането на правните им последици (например да са издадени от лице, което
няма качеството на съдия, да не са издадени в писмена форма и др. под.
Прогласяване нищожността на съдебно
решение по чл.270,ал.1 от ГПК е неограничена със срок, като исковият ред е
самостоятелна форма на защита, която може да бъде реализирана, след като
инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан. При обжалване въззивната
и касационната инстанция са длъжни да следят служебно за валидността на
решението, но когато този порок не е констатиран и не е отстранен, поради
необходимостта правният спор да се разреши с валиден съдебен акт, ГПК предвижда
възможност за предявяване на иск за прогласяване на нищожността, безсрочно.
Искът е установителен и неоценяем /в този
смисъл решение № 320 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6774/2013 г., I г. о.,
ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК/. В настоящия случай, процесната заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК е влязла в сила, поради
неподаване на възражение в срок. Гражданският процесуален
кодекс не съдържа определение на понятието нищожност на съдебните решения,
поради което извличане на съдържанието на тази институт по пътя на тълкуването
се основава на характера на съдебното решение като едностранно властническо
волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава
правният спор. Според правната теория и съдебната практика /т.8 от Постановление
№ 1 от 10.11.1985 г., Пленум на ВС, решение № 27/22.04.2019г. по гр.дело №
1321/2018 г.,ГК, четвърто отделение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК и др./ нищожно
е това решение, което не би могло да се приеме за валиден съдебен акт и не
отговаря на основни процесуални изисквания за валидност, поради липса на надлежно
волеизявление, каквото е налице в случаите когато решението е постановено от
ненадлежен орган, в ненадлежен състав /еднолично вместо от съдебен състав; с
участие на лице, което не е било избрано за съдия; с участие на лице, което не
е взело участие при разглеждането на спор/; неподписано е от членовете на
съдебния състав или не е изразено писмено /в последните два случая не може да
се направи извод за наличие на волеизявление/ или волята на съда е абсолютно
неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване; постановено срещу лица,
които не са подчинени на правораздавателната власт на българските съдилища
/аргумент от чл.
18 ГПК/ или когато спорът не е бил подведомствен на съда /аргумент от чл. 14
и чл.
15 ГПК/. В този смисъл решение № 109 от
1997 г. на ВКС, I г. о., определение № 486 от 9.10.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3424/2015 г., I г. о., ГК и др. Касае се до правила, свързани с компетентността
на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на
подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен
или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния акт. Тези правила
не обхващат въпросите, свързани с предпоставките за постановяване на съдебния
акт и евентуалните нарушения на процесуалните правила при постановяването му.
Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при
постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или
неправилност, но не и до нищожността му. Недопустимостта на съдебния акт, като
негов порок, е различна от нищожността му. В случай, че недопустимият съдебен
акт бъде потвърден по реда на инстанционния контрол или не бъде обжалван, той
влиза в сила, като поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от
недопустимия съдебен акт, нищожният такъв не може да породи правно действие и
да обвърже страните по него. Затова пороците, водещи до нищожност на съдебния
акт, са различни от тези, водещи до неговата недопустимост и последните не
могат да обосноват иск по чл.
270, ал. 2 от ГПК – актуална практика на ВКС в определение №
262 от 8.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2749/2020 г., IV г. о., ГК. В случая,
доводът на ищеца за нищожност на процесната заповед за изпълнение е въпрос във
връзка с процедурата по издаването на тази заповедта за изпълнение въз основа на
документ и по-специално с това дали заповедта за изпълнение задължително следва
да се предхожда от изрично разпореждане на заповедния съд за издаването ѝ
или не, поради което същият е относим към въпроса за евентуалната недопустимост
или неправилност на заповедта за изпълнение, но не и към въпроса за
евентуалната ѝ нищожност. Въпреки това, съдът намира за необходимо да
отбележи, че намира този довод за
неоснователен, доколкото заповедният съд се произнася с мотивирано разпореждане
единствено в случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, като в останалите
случаи неговата правораздавателна воля се обективира в самата заповед,
представляваща правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на
съда по същество на заявлението, но която по същество не се мотивира, тъй като
нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК и в образеца по Наредба
№ 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение,
заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със
заповедното производство, където не се предвижда излагането на
мотиви. При отхвърляне на заявлението, съдът постановява разпореждане, което
следва да е мотивирано. Ето защо е неоправдано издаването на отделен съдебен
акт – разпореждане, с което да се постанови издаването на заповедта за
изпълнение, доколкото заповедта сама по себе си представлява съдебното
постановление, с което съдът уважава заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист след
преценка, че са налице всички законови изисквания.
Доводите за издаване на процесната заповед
в нарушение на чл.411, ал.2 т.2 от ГПК, поради липса на конкретизация на
вземането на кредитора в извлечението от счетоводни книги на банката, наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител и необявяване на
предсрочната изискуемост на кредита, също не са свързани с преценката дали на
това основание заповедта за изпълнение следва да се разглежда като нищожна или
не. В тази връзка, в редакцията на ЗКИ-чл.60,ал.2 и ГПК, действали към момента
на издаване на процесната заповед, не е предвидено представяне на извлечение,
съдържащо броя на вноските, неиздължени на договорените дати за плащане или
частично погасени, и общия размер на просрочената сума; общия размер на
непогасената част от общия размер на дължимата сума от потребителя, включваща
главница и непогасената договорена лихва и размера на обезщетението за забава
за просрочените плащания, както и не е предвидено задължение заповедният съд да
преценява наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, като в
случай, че съдът не съобрази наличието на нищожни клаузи в договора, за
длъжника е налице възможност да възрази срещу заповедта, едновременно с което
да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419 от ГПК, съответно, при нарушение на
норми на Общностното право - възможност за иск за вреди срещу държавата от
постановения неправилен съдебен акт. Обявяване на предсрочната изискуемост на
длъжника преди депозиране на заповедта за изпълнение също не е съществувало
като задължение за кредитора към 25.06.2013г. – подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК в съда, доколкото посоченото изискване е въведено с постановеното
година по-късно - на 18.06.2014г. - ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. На последно
място, съдът не констатира нарушение на правото на защита на страната в
процеса, доколкото в процесуалния закон е предвиден ред, по който длъжникът
може да възрази срещу издадената заповед, водещо до иницииране на исково
производство от страна на заявителя.
Или, съдът намира,че процесната заповед за
изпълнение е постановена от законен съдебен състав, действал в рамките на
предоставената му правораздавателна компетентност по заявление, което е било
родово и местно подсъдно, волеизявлението на съда е ясно и разбираемо, изразено
е в писмена форма и от същото по категоричен начин може да се направи извод за уважаване
на депозираното заявление. Заповедта за изпълнение е валидна и е породила
съответните правни последици.
С оглед изложеното, предявеният иск следва
да бъде отхвърлен.
При този изход делото по аргумент от
чл.78, ал.1 от ГПК разноски на ищеца не се дължат.
На основание чл.
78, ал.3 и ал.8 ГПК на ответника се следват своевременно поисканите и
дължими разноски за възнаграждение за защита от юрисконсулт, което съгласно чл. 23, т. 4 от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и извършените
процесуални действия по делото, се определя от съда на 100,00лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.П.М., с ЕГН **********,***, чрез адв. Д.В.М. - ПАК, против
"Банка ДСК"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. "Московска" № 19, иск с правна квалификация чл.
270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожността на Заповед
№ 456 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 26.06.2013г., издадена по ч.гр.дело №
1106/2013г. по описа на Районен съд Кърджали.
ОСЪЖДА М.П.М., с ЕГН **********,*** да заплати на "Банка ДСК"АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
"Московска" № 19 сумата в размер на 100,00лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд Кърджали в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: