РЕШЕНИЕ
Номер 261284 13.11.2020
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, IV-ти граждански
състав, в открито съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЯН
ВЪТОВ
при участието на секретаря: Диана Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 5434 по описа на съда за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на А.И.Д., ЕГН **********, адрес: ***, чрез адв. Д. Б., против
„Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Витоша“ № 146 /Сграда А/, ет.4, Бизнес център „България“, представлявано
от С. Я. за признаване за установено в отношенията междустраните, че ищецът не
дължи на ответника сумата 691.90 лева, представляваща възнаградителна лихва по
договор за потребителски кредит № *******/**.**.****г. Ищецът твърди, че на
09.08.2019 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит №
*******/**.**.****г. за сумата от 2000 лева, при договорен годишен процент на
разходите от 48.21%. и възнаградителна лихва от 40% на годишна база, като
лихвата формира сумата от 691.90 лева. Съгласно изготвения погасителен план
заемната сума заедно с възнаградителна лихва, следвало да бъде върната с
погасяването на 15 месечни анюитетни вноски, всяка от по 149.55 лева, за периода
от 31.08.2019г. до 31.10.2020г. Подържа се, че клаузата по силата на която е
догорена възнаградителна лихва от 40 % годишно е нищожна, тъй като лихвата
надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което въпросната клауза
противоречи на добрите нрави и е нищожна, в който смисъл е съдебната практика,
както и че годишният процент на разходите надхвърля законовият максимум от 50
%, тъй като по силата на договор за
предоставяне на поръчителство, сключен с дружеството „Ай Тръст“ ЕООД длъжникът
е поел задължение за възнаграждение в полза на поръчителя, което следва да се
прибави към годишния процент на разходите.
В отговора на исковата молба ответникът признава изложените от ищеца
фактически основания. Възразява за отхвърляне на иска, тъй като според чл.19,
ал. 4 ЗПК размерът на възнаградителната лихва не може да надхвърля петкратния
размер на законната лихва, поради което клаузата отговаря на законовите
изисквания и не противоречи на добрите нрави. Възразява, че възнаграждението за
поръчителя не произтича пряко от договора за кредит, като възнаграждението се
дължи на „Ай Тръст“ ЕООД, а не на кредитодателя.
Настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е процесуално допустим.
Съдът, като съобразни наведените от страните доводи, възражения и оспорвания,
и като взе предвид доказателствата по делото, приема, че искът е основателен,
по следните съображения:
Между страните не се спори, а и от приетите по делото доказателства се
установява, че е на 09.08.2019 г. е сключен договор за потребителски кредит №
*******/**.**.****г. за сумата от 2000 лева, при договорен годишен процент на
разходите от 48.21%. и възнаградителна лихва от 40% на годишна база, като
лихвата формира сумата от 691.90 лева. Съгласно изготвения погасителен план
заемната сума заедно с възнаградителна лихва, следвало да бъде върната с
погасяването на 15 месечни анюитетни вноски, всяка от по 149.55 лева, за
периода от 31.08.2019г. до 31.10.2020г. Според, чл. 4, ал. 1 от договора в
случай, че кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави
обезпечение на кредита, трябва да сключи договор за предоставяне на поръчителство
с одобрено от кредитодателя юридическо лице „поръчител“ в срок от 48 часа.
Между страните не се спори, че такъв договор е сключен с дружеството „Ай Тръст“
ЕООД, като е договорено възнаграждение за поръчителя.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема, че договорът за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК.
Според чл. 11, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа - годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването
на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК.
В разглежданата хипотеза потребителят е поел задължение за обезпечаване на
вземането, посредством договор с одобрено от кредитора юридическо лице,
дружеството „Ай Тръст“ ЕООД, като двете юридически лица са свързани, което се
установява от служебна справка. След като с договора за кредит е въведено
обременително задължение за предоставяне на бъдещо обезпечение, скрепено с
възнаграждение за одобрения от кредитора поръчител, то това е задължение има
характер на разход по договора за кредит и следва да фигурира в годишния
процент на разходите. При договорено по-този начин обезпечение по типов договор
от икономически по-силната страна, която определя условията за отпускне на
кредита, потребителят е поставен в неравностойно положение от гледна точка на
възможността да влиае на клаузите на договора. Това е достачъно основание да се
приеме, че договорът не отговаря на исискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК и е недействителен
по смисъла на чл. 22 ЗПК. Заобикаля се и изискването на чл. 19 ЗПК относно
максималният размер на годишния процент на разходите, тъй като длъжникът поема
възмездно задължение спрямо свързано с кредитора лице, което да обезпечи
договора за кредит. Констатацията за наличието на подобна клауза, която не е
отразена като част от разходите по кредита, сочи на недействителност на
договора по смисъла на ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Въведеното от кредитора изискване за предоставяне на обезпечение е косвен
разход по кредита. Този разход е следвало да намери отражение в годишният
процент на разходите, което не е сторено. Ето защо и не спазено изискването на
чл. 11, т. 10 ЗПК, което е в смисъл, че годишният процент на разходите следва
вярно да отразява разходите по кредита. Не може да се приеме, че цитираната
разпоредба се отнася до произволно посочен процент, а не до реалният такъв,
който обхваща онова, което длъжникът би платил срещу ползването на
предоставения паричен ресурс. Без правно значение е дали е поето задължение за
плащане на определени суми спрямо лице, различно от кредитора – заемодател или
пряко спрямо кредитора, доколкото и в двете хипотези става въпрос за изпълнение
на задължение, пряко произтичащо от договора за кредит.
За действителността на договорите за потрбителски кредити са предвидени
завишени изисквания за яснота, изчерпателност и информираност, с оглед гарантиране
на правата на потребителя. След като не е посочено по какъв начин разходите за
поръчител биха се отразили на общия размер на дълга, се налага извод за
недействителност на договора за кредит. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
въвежда законов максимум на годишния процент на разходите, като по същество се
ограничава свободата на договаряне в отношенията с потребителите. Преследваната
от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което
договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е
императивна, в защита на обществен интерес. Въденото законодателно ограничение
е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не
може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител
не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи
търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на
годишна от база от стойността на кредита. Ако фигурира подобна клауза, предвидената
правна санкция е недействителност.
В тази връзка следва да се отбележи, че недействителността по чл. 22 ЗПК е
автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна
последица на недействителстта по чл. 22 ЗПК е, че се дължи размера на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и
задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността
на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се
касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската
защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно
генериране търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за
връщане на главницата по кредита. Извън главницата всички други ацесорни
задължения не се дължат, в частност не се дължи и възнаградителна лихва.
Неоснователно е възражението, че поетото задължение за възнаграждение към одобрения
от заемодателя поръчител, касае права и задължения между страни, които не са
стани по договора за кредит. Заемодателят е длъжен да отрази всички разходи по
кредита – в това число комисионни, застрахователни премии и пр., като
изброяването не е изчерпателно. Независимо от използваната правна фигура,
заемодателят не може да постави условие за поемане на задължение от поръчителя
спрямо свързано с него лице, с цел генериране на по-висока търговска печалба,
както е в случая, нито пък може, използвайки икономическата зависимост на
потребителя да въведе кауза в договора, която позволява генериране на печалба
от трето лице, без тази печалба да е отразена в годишния процент на разходите.
Предявеният отрицателен установителен иск е основателен, с оглед
недействителността на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК.
При този изход на спора право на разноски има ищцовата страна за държавна
такса в размер на 50 лева. Право на разноски има и процеуслният ѝ
предствител при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА в размер на 300 лева,
съобразно цената на иска.
Така мотивиран, РС-Пловдив
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че А.И.Д., ЕГН **********, адрес: ***, не дължи на „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ № 146
/Сграда А/, ет.4, Бизнес център „България“, представлявано от С. Я. за сумата
от 691.90(шестстотин деветдесет и един лева и 90 ст.) лева, представляваща
възнаградителна лихва, в периода от 31.08.2019г. до 31.10.2020г., по сключения
между страните договор за потребителски кредит № *******/**.**.****г. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Витоша“ № 146 /Сграда А/, ет.4, Бизнес център
„България“, представлявано от С. Я. да заплати на А.И.Д., ЕГН **********,
адрес: *** (петдесет) лева – държавна такса.
ОСЪЖДА на основание 38, ал. 1 т. 2 ЗА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ № 146 /Сграда А/, ет.4, Бизнес
център „България“, представлявано от С. Я. да заплати на адвокат Д.Г.Б., ЕГН **********
***, сумата от 300 (триста) лева - разноски за осъществената в полза на ищеца
правна помощ.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му пред ОС-Пловдив.
СЪДИЯ: / п / ДЕЯН ВЪТОВ
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА: Д. Д.