№ 5691
гр. София, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Наталия П. Лаловска
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20241100504919 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
С Решение № 1010 от 18.01.2024 г., постановено по гр. дело № 2348 по
описа за 2023 година на СРС, 53 състав са отхвърлени предявените от К. Я. С.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Кюстендил, ул. **** срещу „С.п.“ ООД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за
незаконно и отмяната му, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ за
поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата му книжка, както
и с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 826 лв.,
представляваща трудово възнаграждение за периода от 14.09.2022 г. до
18.10.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.01.2023 г.
до окончателното изплащане. С решението е осъден „С.п.“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** да заплати на К. Я.
С., ЕГН **********, с адрес: гр. Кюстендил, ул. ****, сумата от 35,02 лв.,
представляваща направени разноски за извършване на ГТП на служебен
автомобил с правно основание чл. 62, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва
върху претендираните суми, считано от 16.01.2023 г. до окончателното им
изплащане. С решението е отхвърлен предявеният от К. Я. С., ЕГН
**********, с адрес: гр. Кюстендил, ул. **** срещу „С.п.“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** иск с правно
основание чл. 62, ал. 1 ЗЗД за сумата над 35,02 лв. до претендираните 375,46
лв.
1
Срещу решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба с
вх. № 75228/06.03.2024 г. по описа на СРС, подадена от ищеца в
първоинстанционното производство - К. Я. С., ЕГН **********, чрез адв. А.
С., уточнена с молба с вх. № 59533 от 23.05.2024 г. по описа на СГС.
Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е
незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Оспорва изводите на
първоинстанционния съд за „самоотлъчка“, основана на анализа на съставени
от служители на ответника констативни протоколи, като не била взета
предвид тяхната заинтересованост. Счита, че не са налице предпоставките за
приложение на чл. 327 КТ. Излага, че СРС неправилно е квалифицирал иска
му за направени разходи по чл. 62, ал. 1 ЗЗД, тъй като в исковата си молба
твърдял, че е действал по възлагане на работодателя си. Моли за неговата
отмяна в обжалваната част и уважаване на предявените искове изцяло.
Претендира разноски.
Не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство - „С.п.“ ООД.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка
за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част,
като такива в случая не се констатират. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
Между страните по делото е безспорно, че са сключили трудов договор
№ 628/14.09.2022 г., по силата на който К. С. е заемал длъжността „шофьор-
куриер“, код по НКПД 8322-2004, на пълно работно време (8 часа), с основно
трудово възнаграждение в размер на 710 лв., ведно с 0,6 % ДТВ за придобит
трудов стаж и професионален опит, към офис Кюстендил на работодателя-
ответник. Уговорено е служителят да изпълнява следните задължения по
длъжностна характеристика: „управление на служебен/личен автомобил,
доставяне на пратки на куриери и директно на получатели в гр. Кюстендил и
област “. Работодателят се е задължил да изплаща трудовото възнаграждение
до 30-о число на следващия месец. Посочено е, че договорът е за неопределен
срок, като в полза на работодателя е уговорена клауза за изпитване за срок от 6
месеца. Съгласно договорът служителят е постъпил на работа на 16.09.2024 г.,
2
който факт е оспорен от ответника с отговора на исковата молба.
По делото са приети фактура № ********** от 09.09.2022 г. за сумата от
151,15 лв. – за сменени авточасти и фактура № ********** от 19.09.2022 г. за
сумата от 35,02 лв. – за извършен ГТП на автомобил с рег. № ****, издадени
на „С.п.“ ООД. Ответникът е признал със своя молба от 18.10.2023 г., че на
служителя-ищец е изплатен аванс за заплащане на ГТП на служебния му
автомобил.
Приложени са по делото още три фактури от 25.09.2022 г. за сумата от
40,01 лв., 30.09.2022 г. – за сумата от 79,25 лв. и 07.10.2022 г. – за сумата от
69,99 лв. за направени разходи за гориво.
Приети са по делото констативни протоколи с поредни номера от 3 до 7,
с които е удостоверил отсъствието на служителя от работното му място за
следните периоди: на 16.09.2022 г.; от 20.09.2022 г. до 23.09.2022 г.; от
26.09.2022 г. до 30.09.2022 г.; от 01.10.2022 г. до 31.10.2022 г.; от 01.11.2022 г.
до 14.11.2022 г. Протоколите са подписани от едни и същи лица С.Й.П.-М. и
С.С.С., посочени като свидетели. В отговора на исковата молба въззиваемият
е признал, че въззивникът се е явил на работа на 19.09.2023 г.
Съгласно платежен фиш, издаден от „С.п.“ ООД на ищеца му е
заплатена сума за един отработен ден за месец септември 2022 г. в размер на
33,81 лв.
По делото са приети и отчетни форми на работодателя за отработените
пълни работни дни на ищеца-въззивник, съгласно които за м. септември е 1
ден – 19.09.2022 г. и 9 дни самоотлъчка, за м. октомври – 21 дни самоотлъчка,
за м. ноември – 10 дни самоотлъчка. Безспорно между страните е, че на
19.09.2022 г. служителят се е явил на работа.
Ищецът-въззивник е представил заявление от 17.10.2022 г. до
работодателя за прекратяване без предизвестие на процесния трудов договор
на основание промяна на мястото на работа, като видно от приложената
обратна разписка по пратка № 5300423561597/18.10.2022 г. документът е
връчен на ответника-въззивник на 18.10.2022 г.
По делото е приложена заповед № 605/15.11.2022 г. на ответника-
въззиваем за прекратяване на трудовия договор с ищеца-въззивник на
основание чл. 71, ал. 1 КТ, като същата е връчена на служителя съгласно
обратна разписка на 22.11.2022 г.
На служителят е връчена и покана за връщане на служебен автомобил с
рег. № ****, връчена му съгласно обратна разписка на 22.11.2022 г.
От разпита на свидетеля Р.Д. С.а, съпруга на ищеца, се установява, че на
ищецът е бил на работа пир ответника от 14.09 до 17.10, изпълнението на
служебните му задължения включвало пътувания до гр. Гоце Делчев, Разлог,
Банско и Дупница. При тези пътувания бил ползвал личния си автомобил,
защото служебния бил технически неизправен.
По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
3
В случая страните не спорят относно обстоятелството, че трудовото
правоотношение е прекратено, а уволненият служител оспорва само
основанието за прекратяване – дали чрез подаденото от него до работодателя
заявление за едностранно прекратяване на основание чл. 327, ал. 1, т. 3, предл.
първо КТ или чрез връчената му от работодателя заповед за уволнение на
основание чл 71, ал. 1 КТ. При наличие на конкуренция между насрещни
волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно
действие има това, чиито фактически състав е настъпил по-рано. В случая
писменото волеизявление на служителя-ищец за прекратяване на трудовия
договор по чл. 327, ал. 1, т. 3, предл. първо КТ е получено от работодателя на
18.10.2022 г. Съдът изследва въпроса дали на посочената дата е настъпило
действието на прекратяването, тъй като при положителен отговор връчената
впоследствие заповед за уволнение би била безпредметна (Решение № 203 от
30.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 832/2010 г., ІІІ г.о., ГК). Твърденията в
исковата молба за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на
предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита
съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с това,
че трудовото правоотношение е било прекратено преди това на друго
основание – чл. 327, ал.1, т. 3, предл. първо КТ.
Нормата на чл. 327 КТ установява материалното субективно
преобразуващо право на работника или служителя да прекрати трудовия
договор с работодателя, без предизвестие. Правото на едностранно
прекратяване на трудовия договор се осъществява с едностранно
волеизявление, като то трябва да е ясно, недвусмислено, безусловно и в
писмено форма. Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 3, предл. първо КТ не
поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен извършена
от работодателя промяна на мястото. Ето защо достатъчно е обективно
работодателят да е мястото, което е определено с договора служителят да
полага труд, за да може последният да се възползва от правото си по чл. 327,
ал. 1, т. 3, предл. първо КТ. Според разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ,
трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита
прекратено от момента на получаване на писменото изявление за
прекратяване на договора. Законът не прави разлика между прекратяването на
трудов договор без предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов
договор без предизвестие от работника. И за двата случая нормата сочи, че
трудовото правоотношение се счита за прекратено от датата на получаване на
писменото изявление (на работодателя или на работника). Т.е., законът не
поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това
дали фактически е налице основанието, посоченото от работодателя или от
работника за прекратяване на договора. Поради това както връчването на
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от
работодателя, автоматично води до прекратяване на договора, независимо
дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и
писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото
4
правоотношение на някое от основания по чл. 327, ал. 1 КТ води до
автоматично прекратяване на трудовия договор, независимо от това дали е
налице соченото от работника основание. При незаконно (без основание)
прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1 КТ,
работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или
служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното
прекратяване на трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването
на вече прекратеното трудово правоотношение (в този смисъл Решение № 144
от 23.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3101/2008 г., І г. о., ГК и Решение № 203 от
30.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 832/2010 г., ІІІ г. о., ГК, постановени по реда
на чл. 290 ГПК).
Когато работникът или служителят упражни добросъвестно
потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с
едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се
прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В този случай е без
правно значение дали работникът е притежавал това потестативно право или
не го е притежавал, защото не са налице съответните предпоставки на чл. 327
КТ – трудовият договор е прекратен. Правилно в мотивите си
първоинстанционният съд е анализирал приетите по делото доказателства, че
заявлението от ищеца-служител е получено на 18.10.2022 г., като приложима
за преценката за достигане до знанието на търговеца е нормата на чл. 301 ТЗ.
Ето защо поради липса на навременно противопоставяне от страна на
работодателя съдът приема, че изявлението на служителя-ищец е породило
правните си последици съгласно чл. 327 КТ – да прекрати процесното трудово
правоотношение. Изводите на първоинстанционният съд за злоупотреба от
страна на служителя с правото си по чл. 327 КТ, за да избегне налагането на
дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди
отправянето на едностранното изявление не следва да бъде споделяно.
Действително в съответствие с принципа на законност в чл. 5 ГПК съдът е
длъжен да не зачита последиците на изявлението за прекратяване, ако с него се
нарушават императивни правни норми, включително и забраната за
злоупотреба с право, регламентирана в чл. 8, ал. 1 КТ. В случая не са налице
данни по делото и работодателят-ответник не е излагал такива твърдения в
отговора на исковата молба, че е инициирал законовата процедура по
установяване и налагане на дисциплинарно наказание спрямо служителя си.
Още повече, че основание за налагане на най-тежкото наказание – уволнение
по чл. 190, ал. 1, т. 1 и 2 КТ са обстоятелства, които по твърденията на
ответника са се осъществили още през септември 2022 г., но въпреки това
същият е преценил да упражни правото си да уволни служителя си почти два
месеца по- късно. Заповедта за прекратяване на работодателя е издадена точно
един месец, след като служителят е подал заявлението си за прекратяване по
чл. 327 КТ, поради което не е налице причинно-следствена връзка между
поведението на ищеца-въззивник и предполагаема процедура по налагане на
дисциплинарно наказание. Съдът не може да основе решението си по иск за
5
признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на факти,
които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на
ищеца или имат значение за надлежното му упражняване, и които дори не са
заявени от ответника. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ,
добросъвестността при упражняването на правата и задълженията,
произтичащи от трудовото правоотношение, се предполага, до установяване
на противното. Тази оборима презумпция предполага, че тежестта от
доказването на злоупотребата с права, в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, се носи
от страната, която се позовава на нея – в случая от ответника. В изпълнение на
задължението си по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да укаже на
страната при въведени съответни твърдения, че носи доказателствената
тежест от установяването с допустимите доказателствени средства на
твърдяното от нея злоупотреба с право от страна на служителя. В доклада на
първоинстанционния съд липсва подобно указание именно защото такива
твърдения не са изложени в исковата молба. Прекратяването на трудовото
правоотношение на основание, различно от това, посочено в заповедта за
уволнение и вписано в трудовата книжка, което е осъществило своя
фактически състав преди издаването на заповедта за уволнение, извежда
основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Настъпилото прекратяване на
трудовото правоотношение го погасява. Включително изключва и правото на
работодателя повторно да прекрати несъществуващата (отпадналата занапред)
връзка с работника и служителя. Изявлението на работодателя е отправено
след като трудовото правоотношение вече е прекратено от работника със
заявлението му от 17.10.2022 г. на датата на получаването му от „С.п.“ ООД –
18.10.2022 г. Ето защо заповед № 605/15.11.2022 г. на работодателя няма
валидно правно действие да прекрати договора, защото той вече е прекратен
на друго основание. С оглед изложеното процесното уволнение се явява
незаконосъобразно, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да се уважи като
основателен. Решението в тази част е неправилно и следва да бъде отменено в
тази му част по изложените дотук мотиви.
Относно искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ:
Уважаването на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ обуславя
основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. Ищецът претендира какво е
действителното правно основание за прекратяване на трудовия договор – чл.
327, ал. 1, т. 3 предл. трето КТ, а не основанието, вписано в трудовата книжка
– чл. 71, ал. 1 КТ. С Решение № 110/23.07.2020г. по гр.д. № 3144/2019г. IV г.о.
на ВКС, постановено по въпроса какво е съотношението между исковете по
чл. 344, ал. 1, т. 1 и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, при упражнени от страните
насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, е
възприето, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ са
обективно кумулативно съединени в съотношение на обуславящ към
обусловен, а съдът дължи произнасяне и по двата иска. Изходът по иска за
отмяна на уволнението като незаконно обуславя изхода на иска по чл. 344, ал.
1, т. 4 КТ - ако уволнението на извършеното основание бъде прието за
6
законно, то същото следва да фигурира в трудовата книжка на ищеца.
Съдебната защита срещу незаконно уволнение се изразява в упражняване на
правото на искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 - 4 КТ. С кумулативно съединяване на
конститутивните искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ се
постига промяна в правното положение на страните, промяна в основанието за
прекратяване на трудовия договор – Решение № 179/09.12.2020 г. по гр. д. №
509/2020 г., III г. о. на ВКС. Решението е неправилно и в тази му част и като
такова следва да бъде отменено. Доколкото настоящият въззивен състав
намира, че прекратяването на трудовия договор на ищеца с ответника поради
уволнение е незаконно, то основанието, вписано в трудовата му книжка следва
да бъде променено на чл. 327, ал.1, т. 3, предл. първо.
По отношение на исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение по иска с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите по жалбата следва да
се добави и следното:
В настоящия случай работодателят е оспорил предявения иск с
твърденията, че ищеца не е посещавал работното си място от 16.09 до
15.11.2022 г., с изключение на 19.09.2022 г., като е представил релевантни
писмени доказателства – описаните по-горе констативни протоколи и отчетни
форми.
Според разпоредбата на чл. 128 КТ работодателят е длъжен да плаща в
установените срокове на работника или служителя уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в
тежест на работника или служителя, е да докаже, че претендираното от него
неизплатено възнаграждение (основно или допълнително) действително е
било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на
трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа,
доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни
правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото
възнаграждение действително е било изплатено.
Законодателят е уредил в чл. 8, ал. 1 КТ, във вр. с чл. 8, ал. 2 КТ оборима
презумпция, че трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно
съобразно изискванията на законите, като добросъвестността при
упражняването на трудовите права се предполага до установяване на
противното. Тази законна презумпция се прилага и по отношение
изпълнението на трудовите задължения, т.е. при липса на противно
установяване, следва да се приеме, че през действието на трудовото
правоотношение работникът е полагал своя труд, т. е. че за целия исков
период е предоставял своята трудова сила на разположение на работодателя.
По правилата за разпределянето на доказателствената тежест в гражданския
процес изпълнението на правните задължения следва да се установи от този,
който навежда този положителен факт – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез пълно и
7
главно доказване. Този правен извод се извежда и от правната норма,
регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението
длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се снабди с писмено
доказателство, установяващо точното и добросъвестно изпълнение на своето
правно задължение. В случая ответникът е представил процесните
констативни протоколи и отчетни форми. Частният подписан документ може
да се ползва с доказателствена сила, когато като свидетелстващ удостоверява
неизгодни за издателя му факти – това е доказателствена сила срещу самия
издател. Протоколът има характер на частен удостоверителен документ
(съставянето му не е в кръга на задълженията на лицата, които са го
подписали), който съдържа изгодни за издателя му факти. Ето защо този
документ не обвързва съда и насрещната страна с материална доказателствена
сила и не може да служи за доказателство относно удостоверените в него
изгодни за издателя му факти. Наистина, тези констативни протоколи по
своята правна същност представляват частни свидетелстващи документи,
обективиращи свидетелски показания – субективни възприятия в писмена
форма, които сами по себе си не са годни доказателствени средства в
гражданския процес, поради което не притежават материална доказателствена
сила и съдът не може да формира своето вътрешно убеждение само въз
основа на удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства. Редът за
събирането изявленията за знание на процесните лица по отношение на факта
на неизпълнение на трудовите задължения на ищеца им е чрез способа
„разпит“ – при условията на непосредственост (по правило), устност и
състезателност (с оглед възможността насрещната страна да поставя въпроси).
Но те не са лишени от доказателствена стойност дори и закрепени в частни
документи, както е в случая, а трябва да се преценяват от съда по вътрешно
убеждение с оглед на всички събрани по делото доказателства – арг. чл. 235,
ал. 2 ГПК. В този смисъл е и практиката на ВКС, формирана по реда на чл.
290 ГПК с Решение № 49 от 5.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 584/2011 г., III г.
о., ГК, в което се приема, че „въззивният съд правилно е приел, че
представените от работодателя /касатор/ документи са частни свидетелстващи
документи, удостоверяващи изгодни за издателя им факти, но неправилен е
изводът, че те нямат никаква доказателствена стойност. Същевременно – за
разлика от материалната доказателствена сила на официалния документ,
доказателствената способност на частния неизгоден не обвързва съда да го
приеме за верен и той може – съобразно другите доказателства – да не го
зачете и без изрично оспорване.“ Ето защо процесните протоколи, обсъдени в
тяхната взаимна връзка и в съвкупност с останалите доказателства по делото –
отчетните форми, следва да се приемат за достатъчно конкретни и
убедителни. Съвкупната преценка на посочените доказателства по делото е
довела първоинстанционният съд до правилни фактически и правни изводи, че
служителят-ищец не е престирал работна сила в посочените периоди, поради
което е налице неизпълнение на задълженията му и насрещната престация на
работодателя да му заплати възнаграждение не се дължи.
8
Съдът, преценявайки субективните възприятия на свидетеля, която е
съпруга на ищеца – т.е. в близка връзка, по правилата на чл. 172 ГПК, достига
до извода, че те не се подкрепят от останалите събрани по делото
доказателства. Свидетелските показания са с производен характер (същата не
е очевидец, а възпроизвежда разказаното от ищеца) и ниска доказателствена
стойност поради източника на данни (не трето за спора лице, а самият ищец),
както и изцяло обслужващи изцяло тезата на съпругът, с оглед на което съдът
не ги кредитира като недостоверни.
По отношение на иска с правно основание чл. 61, ал.1 ЗЗД:
Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение по иска с
правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Не се установява, че представените разходни
документи – фактури са за разходи, направени в интерес на работодателя си –
за зареждане на предоставеният му служебен автомобил с гориво и за
извършване на ремонтни дейности по него, особено като се вземе предвид, че
фактурата за процесния ремонт е издадена преди сключване на трудовия му
договор с ответника. Ето защо съдът намира, че ищецът-въззивник не е
доказал в условията на главно и пълно доказване разпределените му с доклада
факти релевантни за уважаване на иска му по чл. 61, ал. 1 ЗЗД.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението в частите, в
които искът по чл. 128, т. 2 КТ е отхвърлен, а този по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е уважен
частично, подлежи на потвърждаване.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СРС разноски за държавна такса за
първоинстанционното производство в размер на 160 лв., а по сметка на СГС
разноски за държавна такса за въззивното производство в размер на 80 лв.,
съразмерно с уважената част от исковете.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1010 от 18.01.2024 г., постановено по гр. дело №
2348 по описа за 2023 година на СРС, 53 състав в частта, с която са
отхвърлени предявените от К. Я. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Кюстендил,
ул. **** срещу „С.п.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. **** искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за
признаване на уволнението за незаконно и отмяната му, с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ за поправка на основанието за уволнение, вписано в
трудовата му книжка, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл.344, ал.1,
т.1 КТ уволнението на К. Я. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Кюстендил, ул.
9
**** от „С.п.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. ****, извършено със заповед № 605 от 15.11.2022 г., връчена му на
22.11.2022 г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ;
ДОПУСКА чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ поправка на основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение между К. Я. С., ЕГН **********,
с адрес: гр. Кюстендил, ул. **** и „С.п.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. ****, вписано в трудовата книжка, като
„чл. 71, ал. 1 КТ“ се замести с правилното „чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ“.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1010 от 18.01.2024 г., постановено по гр.
дело № 2348 по описа за 2023 година на СРС, 53 състав в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА „С.п.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. ****, да заплати по сметка на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК разноски за държавна такса за
първоинстанционното производство в размер на 160 лв., а по сметка на
Софийски градски съд разноски за държавна такса за въззивното производство
в размер на 80 лв.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10